Разказва
ДАМЯН ДАМЯНОВ,
поет
Да, мисля, само този е изразът, с който бих могъл най-вярно да определя творческия си контакт с Лили Иванова. Защото именно “думите”, както обикновено масовият слушател нарича текстовете на песните, бяха тези, които преди шест години, през 1967, за първи път свързаха нашите имена. Разбира се, най-якото и единствено звено на тази наша връзка бяха приятелят ми Тончо Русев и прекрасните негови песни. Струва ми се, той бе един от първите наши композитори на естрадна музика, който най-първо оцени раждането на големия певчески талант на Лили и най-вярно се насочи към него. И действително той стана причина и за нашето творческо запознанство, и за запознанството ни като хора. Няколко години по-късно.
Оттогава насам въпреки частичните ни взаимни “изневери” — наши песни, изпълнявани и от други певци, и нейни изпълнения не само на наши песни — по-голямата част от най-доброто от написаното от нас е изпълнителска реализация на Лили. Така че, мисля, с право публиката негласно ни е приела почти като творчески колектив. Това убеждение имам от срещите с моите читатели, от писмата им до мен: в тях неизменно наред с другите въпроси стои и този за сътрудничеството ми с Тончо Русев и Лили Иванова. И аз не мога да не бъда благодарен и на двамата за това.
С Лили Иванова работата ми е била винаги косвена. Контакт, осъществяван посредством композитора. Но и в тази косвена работа “адресът” Лили винаги е присъствувал. По това, какви са тематичните предпочитания на певицата, каква атмосфера най- би прилягала на нея и гласа й, съм изградил своите духовни представи за певицата. Тези представи биха могли да се съберат в две-три определения: силна и естествена емоционалност, понякога минаваща границите на сантименталното, но никога неизлизаща от жизненото; простота в изказа, мащабност в идеята. Самата естествена и земна, Лили не търпи изкуствените приумици, предпочита семплото, но искреното пред пищното, но измисленото. С моите текстове тя винаги е била деликатна и коректна, не е или просто не се е осмелявала да предявява вмешателство в работата ни с композитора, но винаги по един или друг начин е давала да се разбере коя песен й допада, коя — не. Тя изобщо има естествена интуиция към вкуса на публиката, така че той става и неин вкус. И може би тъкмо за това освен и за големия й глас публиката я обича. Тя става изразител на нейните чувства, на нейната душевност.
Нерядко съм си задавал въпроса: някога не я ли притеснява тази нейна популярност, не й ли досажда? Или просто, както става с всяка звезда — я ласкае. Сигурно и едното, и другото. Но Лили като човек, излязъл от сами народа, носи, изглежда, и неговото яко чувство на достойнство, и такта на артиста по душа, та винаги или почти винаги умее да се поставя на своето най-естествено място.
Не бих могъл да парадирам за някаква особена близост с голямата певица, макар че тя пее мои песни отдавна, но и от малкото, с което я познавам, съм щастлив, че съм имал възможността да свържа името си с нейното. Благодарен съм й искрено за онова, което тя направи за моето скромно творчество. Защото тя наистина го популяризира, макар не него — същинското, но другата негова половина — песенната. Поднесе тази половина на милиони слушатели в родината ни и далеч от нея и й даде живот. Даде живот на думите ми, на моя свят и ги превърна в думи и светове на толкова хора! Нека още дълго звучи този глас независимо чии думи — мои или чужди — ще пее.
БЛИЗО
ДО ИЗГРЯВАЩОТО
СЛЪНЦЕ Разказва
БОРИС ГОДЖУНОВ,
естраден певец
След едно крайно изморително турне в Съветския съюз, което издържахме само благодарение на изключителните грижи към нас и на чувството, че сме всред братя, трябваше да гостуваме в Япония. Разбира се, срещата с японската публика ни смущаваше. Смущаваше ни и фактът, че много моменти в договора не бяха напълно изяснени и че се движехме към страната на изгряващото слънце с известно закъснение. От съветското пристанище Находка се качихме на съветски кораб. Времето беше мрачно, мъгливо и студено, настроението ни — под нулата. От това състояние ни извади Лили.
—Слушайте — каза тя още в първите дни на пътуването. — Хайде да порепетираме в салона. Аз съм убедена, че и в Япония разбират от хубава музика, че несъмнено могат да оценят и нашето изкуство, както подобава. Стига сме клюмали глави. Ще порепетираме, а за моряците това ще бъде разнообразие, един концерт против морската болест.
Така и стана. Моряците и пасажерите сърдечно ни аплодираха, ние успешно се преборихме с морската болест въпреки лошото време, въпреки бурята, която скоро ни изненада. Струва ми се, че най-много грижи с времето имаше кучето Топси, което буквално боледуваше от липсата на дървета, към които го води кучешкият му инстинкт.
Не бяхме още наближили Йокохама, когато бурята се засили. Изпокрихме се по каютите, за да запазим достойнството си, и си показахме носа едва когато — след двучасова борба с вятъра — параходът ни хвърли котва в пристанището. Блесна неочаквано слънце и очите ни поглъщаха необичайната живописна гледка на първия японски град, който виждахме. Но Топси отново ни причини грижи: митницата беше категорична, кучето трябваше да остане на едномесечна карантина на пристанището. Ние всички бяхме свикнали с него, а Лили обожаваше своя малък приятел. След тичане, преговори и лекарски преглед Топси беше отново с нас. Но... ново затруднение с него. Хотелите, както и в Куба, не приемаха гости от нечовешки произход. Най-сетне намерихме хотел, където поне липсваше надписът “Забранено за кучета”, но за всеки случай внесохме Топси нелегално в хотелската стая. Неговото присъствие обаче не можа дълго да остане скрито. На следващата сутрин Топси посрещнал камериерката с неистов лай и още същата вечер… ние напуснахме хотела. Нямаше как — Топси отиде на квартира у едни българи, служители в нашето посолство.
Но това бяха дребни грижи в сравнение с нашите. Два концерта от предвидените бяха провалени поради нашето закъснение. Импресариото Ки Ба основателно беше загрижен. Но поле за работа имаше. В Осака, където беше световното изложение “ЕКСПО 70”, три пъти на ден в българската палата ние давахме нашите концерти. Много скоро броят на ценителите на нашето изкуство се увеличи, тъй като превъзходната радиоуредба разнасяше надалече гласовете. Слушаха ни предимно японци, но дълго се заседяваха и туристи, от цял свят, дошли да видят “ЕКСПО”. Разбира се, нека не си правим илюзии: тези кратки програми не можеха да дадат точна представа на слушателите за нашите концертни възможности.
Ки Ба, импресариото, ни слуша още при първото появяване в палатата. И ни предложи участия — шест на брой — в едно нощно реномирано заведение. Трябва с радост да отбележа, че благодарение на Лили японският слушател възприе българската естрадна песен и ни аплодира топло.
Дойде и едно ново предложение, твърде странно за нас, но, види се, напълно в тон с японските порядки. Към една огромна мрежа от японски магазини съществуват просторни летни театри главно по покривите на огромните здания. Там именно дадохме няколко концерта, които събраха рекорден брой посетители и ни донесоха сърдечни поздравления. Успехът ни там, види се, окуражи сериозно импресариото и тогава дойде солидният ангажимент — да дадем осем концерта в Токио, Осака, Нагасаки и Хирошима.
Първият концерт беше в Токио в една огромна зала, поточно аудитория за лекции и концерти на студентско градче. Истински театър с блестяща радиоуредба, с всички удобства. Най-тихото дихание, най-лекият тон резонираха с удивителна сила в залата. Това, че публиката е предимно от младежи, не успокояваше, напротив, усилваше нашето безпокойство. Как ще се представим този път? Нека не звучи като хвалба — двучасовият концерт беше посрещнат от младата токийска публика с небивало въодушевление. Появяването на певеца обикновено се съпътствува със сдържан аплауз, който приветствува по-скоро неговото излизане, неговата фигура, облекло, презанс на сцената. Лили Иванова предизвика със самото си появяване горещо одобрение — не зная, може би японците харесаха най-спонтанно нейната спретната дребна фигура и сдържано поведение, с което тя винаги открива своите концерти. Тя пя български и руски песни, които често се прекъсваха от ръкопляскания или съпътствуваха от ритмично тактуване с ръце. Успехът беше истински, ние бяхме горди, че на хиляди километри от България звучеше българска песен и се аплодираха български певци.
Вторият ни концерт беше в Осака. Печатът беше вече дал положителен отзив за нашето гостуване в Токио. Това предизвика интерес, който обаче не можеше да бъде задоволен напълно, тъй като концертът беше откупен от една японска асоциация, поддържаща цял град-семинария, където се възпитаваха момчета и момичета до 18 години на труд, наука и философия. Както научихме, тази асоциация брои четири милиона членове, а разкошната семинария се поддържа от даренията на най-заможните между тях. Това е в същност цяло градче: стаите са под земята, в тях има прекрасни произведения на изкуството и чудни аквариуми, пълни със странни обитатели на морета и океани. Шум няма никакъв.
В стаите, където бяхме настанени, намерихме невероятни удобства — всичко необходимо за тоалета на жената или мъжа, хладилници, пълни с напитки и деликатеси, разноцветни светлини... По стълбището, което извеждаше към огромния салон, бяха наредени в замръзнали в почтителни пози учениците. Както по-късно научихме, възпитаниците на това училище се подчиняват на принципа, че най-великото нещо е изкуството във всичките му форми. От зидаря до художника — всички овладяват някакво изкуство, всички трябва да привнасят в този свят красота.
Претъпканият салон ни посрещна направо с овации. Млад японец изпълняваше ролята на конферансие и вероятно думите му бяха наситени с хумор, защото публиката весело реагираше. Програмата беше открита с мое изпълнение.
Запях една популярна песен и ето че целият салон се присъедини към мене. Конферансието ми благодари след края на песента и зададе въпрос на английски:
— Какво мислите за японските девойки?
— Чувал бях и се уверих, че това са най-грациозните момичета в света... — отговорих аз на същия език и залата гръмна от ръкопляскания.
Излизането на Лили на сцената може да се окачестви само като гръм от аплодисменти. Лиризмът на нейните песни очевидно страшно допадна на слушателите, те не ги познаваха, но се вживяваха в тях. Конферансието също й зададе няколко въпроса и отговорите на Лили, превеждани веднага, бяха наситени с хумор. Аудиторията беше напълно спечелена. Концертът, трябва да отбележа, не завърши в предвиденото време. Младите слушатели накараха с бисовете си нашата певица да изпее 14 песни.
И в Нагасаки, и в Хирошима концертите ни преминаха много успешно. Вън от тях най-силното впечатление, което получихме, беше от Музея на жертвите на атомната бомба в Хирошима. Лили беше много развълнувана:
— Боре — каза ми тя, — като си помисли човек какво добро може да има човечеството чрез атома и като види ужасите, които причинява една война, не може да не настръхне...
В Япония бяхме свикнали с въпросите: кои сме, какви сме, откъде сме. Не мога да не отбележа, че имаше случаи, в които ни питаха направо дали сме американци и посрещаха нашето отрицание със задоволство. Струва ми се също, че имаше мнозина млади японци, които бяха чували за България. И че особено по време на изложението българската палата беше направила силно впечатление и способствувала за увеличаване популярността на нашата страна.
Успешното представяне на Лили в Япония доведе до една чудесна покана: да има осем излизания пред Японската телевизия — чернобяла и цветна.
Наблюдавах първото предаване по телевизора в хотела. Лили изпълни четири песни според мен превъзходно. Не мога да преценя как широката японска публика е преценила тези прояви, но ако се съди по персонала в хотела, то Лили се беше превърнала за тях в малко божество. Тук трябва да прибавя и сериозния отзвук в печата. До един критиците даваха висока оценка за нейното майсторство, пишеха с най-топли думи за певицата. След това първо излизане последваха още седем на видеозапис. За спомен от това представяне пред телевизията на Лили и оркестъра бяха раздадени различни сувенири. Трогнат бях, че не бях забравен и аз, при все че не участвувах.
Лично Лили ми донесе подаръка, който и досега пазя. По време на престоя в Япония посетихме един развъдник на бисери, показаха ни как се добиват по изкуствен път естествените перли. От това място Топси получи подарък — каишка, украсена с перла. Това беше малката реабилитация за раздялата му с нас. Своя престой в Япония, както вече казах, кучето прекара в един частен приятелски дом.
Видяхме много от постиженията на японската архитектура, техника, високата организираност на предприятията. Но когато попитахме Лили какво най-силно й е направило впечатление, тя отговори, без да се колебае:
— Хората! И фактът, че те приеха нашите непознати песни, че ги почувствуваха и разбраха. Убедих се още веднъж, че песента е интернационален език, на който могат да се разбират всички народи.
На изпращане в наша чест беше устроена вечеря от директора на фирмата “Мацукоши”. Тя се състоя в една бивша резиденция на японския император, сега превърната в пищен ресторант. Масите бяха само за по четирима души, отдалечени една от друга. На специална маса в центъра сервитьорите с изключително майсторство подготвяха деликатесите. Мои събеседници бяха импресариото и един японски инженер, който беше посещавал нашата страна и не можеше да я нахвали. Вдигнаха се много тостове за Лили, за нашите успехи, за нашата родина и нашето щастие. Накрая директорът на фирмата “Мацукоши” вдигна тост за певицата:
— Вие имате пълното право да се държите като звезда, като примадона — вашият талант, вашият път в изкуството биха ви го позволили. Но вашата скромност и естественост са причината да станете мила за нас и на японската публика, та песните ви да проникнат до сърцата... Затова много ви благодаря за честта, че дойдохте при нас в Япония и че тази вечер украсявате нашата маса и обогатявате с присъствието си това тържество във ваша чест...
Предавам по смисъл думите, които произнесе директорът, така както съм ги записал и запаметил. Те съдържат самата истина и могат да ни накарат да се замислим върху факта колко много е допринесла и Лили, нашата Лили, за да стане популярна, обичана и уважавана нашата родина.
Сподели с приятели: |
