Психология и вътрешна свобода пиер Дако Увод без дрехи и багаж

Нужно ли е да казваме колко много мъка могат да причинят подобни често срещани ситуации (с техните безброй варианти)? В това отношение понятието „страст" възприема първоначалното си отрицателно значение на „страдание".

Ницше

В такива случаи традиционната психология е безпо­мощна. Само по-задълбочените степени на анализата (превърнала се в „мета-анализа") могат да подействат, ако се наложи...

Да си зададем отново въпроса: кое е ядрото, кой е архетипът, който ръководи личността като цяло, архетипът, на който се подчиняваме, без да подозираме?

Знаем, че любовта и страстта понякога поемат по твърде необичайни пътища. Случва се например някой красив, умен, богат мъж внезапно да се влюби в грозна (според нормите!), напълно непривлекателна за повечето хора жена. Случва се и красива, задоволена във всяко отно­шение жена да бъде понесена от течението на страстта си към „грозен" или глупав, или пък недодялан мъж. Млада жена безвъзвратно се оплита в мрежите на любов­та си към много по-възрастен от нея мъж. Младеж се влюбва до полуда в двойно по-стара от него жена. При­мери колкото щете.

Притаена зад завесата, добродетелната публика се възмущава от скандала, от „противоестествената" връзка, прибягвайки до аргументите, услужливо подадени й от обществото. Така се стремим да вкараме в релси всичко, което се отклонява от правилата ни. Чувстваме се по-сигурни, когато прилагаме критериите на разума към ирационалното.

И с всички сили се стремим да натикаме обратно в затвора онези, които са успели да излязат от него.

Очевидно е, че в този случай мислим за това, което виждаме, а не за това, което е. Лесно е да обясним какво виждаме. Но дори обяснението да е вярно, то далеч не е изчерпателно.

Дали пък тези страстно влюбени хора не са своеобраз­ни „мутанти", насочили се към божествените простори (както впрочем всички страстни натури), пренебрегна­ли напълно общественото мнение и законите на тялото? Нали се случва страстите, които наричаме абсурдни, да доведат до трайни и щастливи връзки? Нима едното не оправдава другото?

Тъй или инак тези хора се намират далеч от световете, в които уеднаквяването на индивидите не е нищо друго, освен сведено до нулата желание за безкрайност. Тяхна­та страст е плесница и предизвикателство. Да ги преслед­ваме ли? Или да ги поздравим?

От магмата до изригването

Изразът „вулканична страст" не е гола фраза. Кратерът на вулкана е само видимата му част. В недрата на земно­то кълбо магмата започва да се топи и да се изкачва към кратера, откъдето ще изригне унищожителният облак от пепел, но и плодоносната лава.

Подобно на вулкан афективността много дълго може да остане в състояние на летаргия и после внезапно да се пробуди. Задушавани от обществените, моралните, рели­гиозните и възпитателните норми, инстинктивните и афективните процеси постепенно „ферментират" и след време избухват в резултат на неудържимия приток на енергия, предизвикан от случайната среща с „другия". Тогава, ако разстройството на афективното състояние е твърде голямо, са възможни сериозни физически, душев­ни или афективни смущения. Налице е патологична страст, каквото и да е естеството й: любовна, спортна, религиозна и т. н.

Един от признаците на патологичната страст е морбидната ревност. Проява на истински канибализъм и вампиризъм, тя превръща другия в затворник и се храни от него. Известно е, че кризите на болезнена ревност могат да доведат до драматични събития, в това число убийства и самоубийства.

Съществуват и така наречените „мистични" кризи -деформиран образ на истинския мистицизъм и на него­вия стремеж към безкрайното. Знаем например, че вся­ка публична личност получава писма, изразяващи налудна любов или омраза. Авторите им оглеждат и най-не­значителния отговор, и най-дребния знак от страна на адресата под лупата на своята страст „от разстояние” лупа, която прекомерно увеличава реалността.

Следователно няма нищо по-двусмислено от страстта. Тя може да преминава от най-висша към най-мерзка форма на любов. Всичко зависи от това дали изживява­щите страстта ще запазят трезвомислието си и способ­ността си да владеят действията си.

Както вулканичната лава наторява почвата, така и страстта си остава най-динамичната активна съставка, най-осмислящият, най-енергичният елемент, който под­тиква хората към постижения, напълно невъзможни за уеднаквените им събратя.

Отречената истина

Само страстно влюбените, мистиците и поетите знаят, че на дъното на човешката душа се е притаил „вкусът към нещастието" (наричаме го така поради липса на друг израз). То е нещо като влечение към небитието, израз на неистовата потребност да се възродим в царството на абсолютното. Човекът несъзнателно призовава онова, което би му донесло подобно нещастие и подобно възраж­дане.

„Нормалният" индивид за нищо на света не би си при­знал, че има нещо общо с този иначе присъщ на всички ни копнеж. И въпреки това масовата публика придава на нещастната любов и на смъртоносните страсти първо­степенно значение. И тайно се наслаждава, когато чете в специализираните вестници и в други подобни издания разкази за невъзможна любов и за болезнени раздели.

Защо легендата за Тристан и Изолда е предизвиквала и продължава да предизвиква огромен интерес, ако не заради „нещастието", сполетяло двамата идеални влю­бени, заради това, че смъртта им ще ги изведе до светли­ната, която всеки носи в себе си?

Защото няма съмнение, че съществува връзка между любовната страст и преобразяващата смърт. Ето затова тази страст и привлича, и отблъсква. Има ли страстно влюбени, които да не са изричали словата: „Искам да умра в прегръдките ти... да те обичам и да умра от лю­бов... искам да умрем заедно... да заспя с теб и повече да не се събудя"...?

Въпросният „вкус към смъртта" е само зов - да пов­таряме ли пак - към живот отвъд живота, защото няма нищо по-вярно от това, че всяка голяма любов е мис­тична.

И ето че завиждаме на страстно влюбените или ги мразим. Казваме, че са изгубили чувство за реалност. Но за каква реалност става дума? Казваме също, че не са на себе си. Но какво е това „на себе си", в което живеят останалите? Казваме още, че живеят в друг свят, но кой е този недостижим свят?

В същото време страстта придава чувство на „непобедимост".

Влюбените заявяват: „Чувствам, че нищо не може да ми се случи — нито да се разболея, нито да катастрофи­рам, чувствам се неуязвим... любовта ни е по-силна от смъртта..."

И понеже, когато сме влюбени, не се страхуваме от смъртта, изпитваме смътното желание да потънем в нея заедно двамата и да се отдадем на неизразим екстаз.

Любовта прави живота и смъртта съюзници, а не антагонисти. Така стигаме до помиряването на противопо­ложностите.

От Аза към съществото

Всичко дотук показва, че е невъзможно каквото и да е доближаване до ядрото на свободното ни същество без разголването на Аза. До ядката се стига само когато отстраним натрупаните отгоре й пластове. Ако се замис­лим за „вулканичните изригвания", описани по-горе, ще видим, че страстните натури пренебрегват напълно ви­димия образ на другия и отгатват дълбинната му същност. В края на краищата се оказва, че където и да погледнем, голотата се крие под дрехите.

„Странните" страстни натури с техните „изригвания" са смятани (в някои общества) за „деградирали", за загу­били афективните и дори умствените си качества. И те наистина са загубили „качествата" и „праволинейното" поведение, предписвани от благонравието общество.

Това е от голямо значение и може да ни доведе до опас­ни изводи. Във всеки случай един въпрос се налага: не е ли „деградацията" доближаване до дълбинното същест­во? Какво търсят тези, които деградират чрез алкохол, наркотици, мазохизъм, морбидна сексуалност, всевъз­можни извращения? Не се ли докосва до същността си, пренебрегвайки своя Аз, скитникът от бреговете на Сена, за разлика от индивида, изгубил „ядрото си" някъде под измисления си образ?

Съществува, разбира се, цяла гама от „деградации", като се започне от падението, което отчуждава и убива, и се стигне до очистването на Аза от наслоенията и до откриването на пълноценното и свободно същество.

Изглежда очевидно - но дали е така всъщност? - че не можем да достигнем ядрото си, ако сме загубили човеш­кото си достойнство. Тоест, че всичко зависи от качест­вото на вътрешното ни същество. Всичко произлиза от силата или от немощта на личността. Всичко се корени в детството и в полученото възпитание. Истинското „събличане" на видимия Аз може да стане едва след не­говото най-пълно опознаване, с всичките му слаби и сил­ни страни, с неговите възможности и недостатъци, със страховете и изтласкванията, които са го отслабили. Не сме в състояние да „изтрием" като с гума видимия Аз, ако неврозата го принуждава да се отдръпва от живота, да се завръща към състоянието на недиференцираност. Не можем да го сторим и ако неврозата поражда у нас илюзорно чувство за могъщество, за неуязвимост и ни тласка към садизъм и високомерие.

От горе на долу

Типични в това отношение са различните форми на ма­зохизъм. И тук имаме стремеж към „сливане", чиято цена е загубата на индивидуалността. Разглеждан в такъв ас­пект, мазохизмът се разполага на много нива. Сливане­то, към което се стремят големите влюбени, е своеоб­разна форма на мазохизъм - губи се индивидуалност и се постига усещане за божествено единение. Онези, които „потъват" в съзерцание на природата или в слушане на музика, също се отдават на някакъв вид мазохизъм. Же­ните или мъжете, готови да се подложат на мъки и уни­жения от „любов", също се стремят да „изтрият" своя Аз, за да изпитат усещането, че са част от някакво цяло. Така че е невъзможно да се разграничи висшия от низ­шия мазохизъм; и тук всичко зависи от дълбинното същество и от стойността на „ядрото", около което се е развила личността.

Съвсем друго нещо е положителното търсене на соб­ствения център, което изисква, нека си припомним, доб­ре да познаваме своя Аз и да притежаваме достатъчно силна личност, за да можем да се лишим от образа, възприет „за пред хората", от „обичаите" и догмите, на­ложени ни от обществото, и да достигнем до оголеното си същество. В този случай „деградирането" се превръ­ща във вътрешна интелигентност и свобода; сродява се с положителната разрушителност, която разбива вратите на социалните и моралните затвори.

Така е: някои големи влюбени сякаш отчаяно се стре­мят да се изгубят. Но къде? За да се открият в какво?

Може би в светлината, превърнала се в гениално вдъхно­вение у поетите, строителите, музикантите?

Тук обикновените хора отново свиват рамене, без да си дават сметка, че и в тях живеят същите стремления, макар и потиснати, задушени. И че смътно мечтаят ня­кой ден да се изгубят във „велика любов", която да ги връхлети като ураган.

Вградила се в западноевропейското колективно несъзнавано, легендата за Тристан и Изолда векове наред ог­рява западния свят. Неизменно четен с неугасващ плам, романът е с неясен произход. Има множество версии, най-известните от които са тези на Берул (около 1150), на Томас (около 1170), както и по-съвременните адап­тации на Бедие, Шампион, Готие...

Всички те са имали изключителен успех. Били са обект на безкрайни изследвания, тълкувания, коментари... „Тази прекрасна история, която още с появата си беляза като с нажежено желязо цялата ни западна цивилизация..." (Ми­шел Казнав, „Чародейката отвара и Любовта")

В наши дни разрушителността, въплътена в тази ле­генда, се е превърнала в понякога направо отблъскваща лъжеромантика, запазила само следи от оригиналния текст. Легендата сякаш крие митичното си величие от тривиалния ни свят, в който зовът към преобразяващи­те ценности е изчезнал напълно.

Гьоте

От друга, както вече казахме, търсим винаги себе си, а другият е само инструментът на това търсене. Всички ние сме една огромна измама. Ще се върнем на това по-нататьк.

Този, когото обичаме - или мислим, че обичаме, - е огледалото, в което се отразяваме. Ние възприемаме любимия през призмата на целия ни минал живот и оно­ва, което проецираме върху него, ни го представя такъв, какъвто не е и никога не е бил.

Дълбоко субективна и измамна, любовта често не е нищо друго освен нарцисизъм и самотно пътуване на всеки от двамата партньори.

Излиза, че любовта е една отчайваща илюзия, напра­зен и безсмислен зов, безкрайно отекващ при сблъсъка си с пренаситената от разочарования надежда, с изплъзва­щите се призраци, които си въобразяваме, че обичаме.

А вярващият, вперил молитвено очи в статуя, изобра­зяваща божествено създание? И тук илюзия. Статуята е само жалко копие на божественото. Тя дори не е символ, а само алегория. За какво може да служи фигурата от мрамор или гипс, освен за „подложка" на молитвата или на медитацията ни? И не е ли същото, когато обичаме?

Не е ли любимият човек просто опора на полета ни към по-висшо измерение?

Защото човешката любов е следа от друг свят. Тя е пространствената му проява, подобно на светлината в камерата с мехурчетата. Любовта не е вътре в нас, тя е другаде, извън нас, но къде? Тя е непозната енергия и любимото същество е мимолетното й въплъщение.

Любимото същество, той или тя, е само „посредник" между нас и Ерос. Някакъв индивид застава „случайно" на пътя на лъченията, разпръсквани от енергийния източ­ник, и ние се влюбваме в него, защото „прилича" на нас.

В това се състои драмата: ако приликата избледнее, ако огледалото, в което се отразяваме, потъмнее или се счупи, посредникът изгубва смисъла си. Лишен от огле­далото, в което се е оглеждал, влюбеният отново потъва в самота и очакване.

Така влюбчивите натури се превръщат в безкрили Икари и се завръщат от приказното си пътешествие, за да ус­тановят, че безразличният свят съществува и без любов.

Но има и хора, които поемат по пътя към любовта, без да се нуждаят от посредници, защото са се потопили в Ерос и в Бог.

Те нямат нужда от посредници. Това са мистиците, влюбени в Бог и осъществили единението с Него.

Ние, ампутираните...

Немалко хора твърдят, че човешката любов е несъщест­вуваща химера. Как стоят нещата всъщност?

Очевидно е, че има любов, след като наблюдаваме проявите й около нас и вътре в нас. Но на коя действи­телност съответства?

Любовта е несъмнено илюзия в проявленията си, но не и в същността си, защото ни води към измеренията на безкрая.

Всички ние сме ампутирани от хиерогамия⁷. Душата ни е разделена на две. Точно затова любовта ни привли­ча с властния си зов към неизразимата свобода на едине­нието; точно затова чувстваме, че единението е възмож­но въпреки невъзможната човешка любов.

Ако не беше така, нямаше ли да издъхнем от глад, ли­шени от майчинската гръд на надеждата?

„Фаталната" страст

И Тристан каза: „ Чуйте ме, отче. Обича ме тя от сърце, но вие не знаете причината. Чаро-дейно биле разпали любовта и." „Тристан и Изолда" от Берул

Така отговаря Тристан на отшелника Огрен, който по­рицава страстта на двамата любовници, бягството им в гората и предателството им към крал Марк, съпруга на Изолда.

Тоест Тристан оправдава тази „грешна" любов с изпи­тото чародейно биле.

Да чуем и какво казва кралица Изолда на отшелника:

„Отче, кълна се във всемогъщия Бог, той не ме обича, нито аз него. Всичко идва от вълшебното вино, от кое­то пихме и двамата. Това беше грях!"

Понятието „чародейно биле" се отъждествява с „фаталност", което в наши дни можем да изразим така:

- „То е по-силно от мен; нямам вина; боря се срещу тази страст, но тя ме връхлетя и обсеби; по-силна е от чувството ми за дълг, за семейство, за чест; той (тя) ме омагьоса..." и т. н.

Сякаш страстта се предава като болест. Всъщност тя действително е болест. Тя е разразила се буря, преляла река, която помита всичко по пътя си и опустошава ду­шата, като в същото време я обновява. Такъв е странни­ят парадокс на страстта и на амалгамата от „смърт" и възраждане, която се съдържа в нея.

Ерос

Ерос е богът на любовта, обикновено представян като момченце, стрелящо с лък по мъжа или жената, който „ранява" с любов. Редно е да се запитаме: дали съдбата ни е изпратила стрелата, или по наша воля сме се насо­чили към нея? Като че ли второто предположение е ли­шено от смисъл.

„Той ме обича, аз го обичам само заради..." Заради как­во, заради фаталността, за която стана дума по-горе? Но какъв вид фаталност? Какви пропасти - или какви не­бесни простори - се откриват пред страстно влюбените? Какво търсят те двамата, всеки за себе си, чрез своята безумна на пръв поглед любов? Да не са луди? Или пък са мутанти?

В страстта, както и във всичко останало, ние сме дви­жени от една универсална истина, чиито закони и дейст­вие не познаваме, но към която принадлежим.

Тази принадлежност е нашата положителна фаталност. Тя напомня известната фраза на Ницше: „Мисълта за фатума е екзалтираща за този, който е разбрал, че е част от него. Аз самият съм фатум..."

Ние всички се лутаме из непознатата истина; отгатва­ме я в нашето несъзнавано и в организма ни и знаем, че тя ни е превърнала в това, което сме.

Да си припомним гравитацията и илюзията, която си правим, когато твърдим: „Стъпил съм на пода по собст­вено желание; чинията стои на масата, защото аз съм я поставил там; сам съм си виновен, че падам, след като съм се спънал." Всъщност единствено земното притег­ляне ни кара да вършим всичко това без каквато и да е намеса от наша страна. Ако ни е трудно да разпознаем всемирната „фаталност", то е заради вдъхващото ни си­гурност самочувствие на Аза.

Нека отново се запитаме: луди ли са страстно влюбе­ните? Или са мутирала преходна форма към някакъв божествен вид?

Луди са в сравнение с „нормалния" си Аз, несъмнено. Луди са и в сравнение с утвърдените в света норми. За­щото са се претопили един в друг, защото всеки от тях е престанал да бъде себе си, за да се превърне в другия.

Може би в зората на времето сме приличали на онзи Бог от традициите, едновременно мъж и жена, чиито атри­бути са съжителствали в съвършена хармония.

Според преданията Бог дал на човека едно тяло с две лица. После го разделил и мъжът и жената започнали самостоятелен живот. Въпреки това ние продължаваме да търсим божественото единство, от което очевидно произхождаме. Иначе защо ще искаме да си го възвърнем?

Следователно афективното хермафродитство е признак на вътрешна „божественост", на пълнота, на единение със себе си и на пълна свобода. Това личностно единство може да се постигне по два възможни начина:

- чрез „компромиса" на любовта между двама души. Вече казахме, че единият се превръща в „инструмент"; всеки се стреми да постигне собственото си единство посред­ством другия. Това е канибалският нарцисизъм на лю­бовта;

- чрез „сливането" вътре в нас на Анимата и Анимуса. Подобно начинание много рядко успява. Но успее ли, човешкото същество вече не изпитва потребност от дру­гия, за да осъществи единството си. Другият вече не го „попълва", а само допълва. Съюзът между Анимата и Анимуса позволява да се докоснем до истинската любов, онази, с която обичаме другия, а не себе си.

Пътят към Ерос

Не бива да смятаме, че „имаме" Анима и Анимус. Те не са част от личната ни психика. Ние не ги притежаваме така, както притежаваме мъжки и женски хормони. На­против, става дума за архетип, чиято енергия ни инфор­мира и ръководи, архетип, разположен в измерения, раз­лични от нашите, на които ние сме само „проявления".

Еросът се е изместил към понятието „еротизъм", което на свой ред е изгубило възвишеността си, за да приеме откровено отрицателни стойности. С тях се сблъскваме в така наречените „еротични" романи и филми, в които еротиката е безсрамно подправена с най-долнопробна порнография.

А Еросът е въплътил може би най-възвишения ни стре­меж - желанието да надскочим човешката си природа и отново да изпитаме усещането за Бог. Еросът се родее с хиерогамията (обожествения съюз между двата пола). Така че еротизмът, това е потребността от духовно „пре-вращение", която живее дълбоко в човешката душа. Хо­рата са направили от Ероса каквото са могли; но дори в грубата непристойност се усеща неосъзнатият им стре­меж към Ероса и към афективното сливане, което той олицетворява.

Защото сексуалното сливане (то е преди всичко афек-тивно, гениталността е само временният му физически аспект) е винаги опит да се възстанови първичното един­ство на боговете, опит, чиято стойност е различна и за­виси от афективното и от душевното ниво, достигнато от всеки от нас.

Хората винаги говорят за любов и рядко за Ерос, освен когато ги смесват.

Но да смесим Ероса с любовта означава да сложим знак за равенство между източника и проявлението му, между светлината и отражението й. Да се върнем - за пореден тгьт - на камерата с мехурчетата. Еросът би могъл да бъде непознатата енергия, разположена в пространството и времето, докато любовта е видимата й „следа".

Любовта е само отпечатък, знак, доказателство за съществуването на Ероса. Видимите прояви на любовта свидетелстват за съществуването на невидимия свят на Ероса.

Ние несъмнено мислим, след като мисълта съществува във вселената. И ако понякога изпитваме тръпката на свещеното, то е защото и него го има във вселената, за­щото енергията му ни облива, карайки ни да чувстваме като свещени неумелите си любовни сливания.

Любовта преобразява пространството, в което се про­явява. Дори поднасяната от проститутката „любов" ос­вещава хотелската стая. Така „жрицата" на най-древна­та професия се превръща в Мария-Магдалена за лише­ните от любов.

„Религиозното" устройство на човешката душа е факт. Не го ли откриваме, когато психоанализата надхвърли етапа на „лечението" и се отправи към друг, езотеричен свят?

Свещеното е нашият двигател, то е и дълбинната ни свобода. Страстно влюбените са наясно с този факт; те са изживели екстатичното сливане, познато на мистици­те, на големите поети и музиканти.

Това е Еросът: чрез него телата на любовниците се превръщат в души, а любовта им в Бог.