Психология и вътрешна свобода пиер Дако Увод без дрехи и багаж

В някаква степен всеки от нас се чувства като в затвор, без да може да определи дебелината на стените и разпо­ложението им, нито посоката, в която да търси изхода.

Затова се задоволяваме да чакаме. Хоризонтът ни е затъмнен от носталгия по нещо минало, но и светлее от неясни надежди за нещо бъдещо. „Информациите", кои­то ни заливат, са объркани, неразбираеми, като телефо­нен разговор, смущаван от прашене по линията. Няма съмнение, че човечеството като цяло се чувства зле, че любовта не винаги е истинска, че телефонът на чувства­та не работи добре, че много човешки влакове стигат до глуха линия.

Зададохме четири въпроса на няколко души. Ако ги зададете на хората около вас (или сам на себе си), едва ли ще получите оптимистични отговори. Оказва се, че в живота си всеки е направил „много малко". Несполуки­те са повече от успехите, спомняме си дребните радости, дребните шансове, дребните несгоди, по изключение ня­кое кратко щастие. И все пак има и хора, определено доволни от себе си.

Какво сте направили досега в живота си?

- Лутах се като изгубено куче, заобикалях препятствията, бях в плен на страха да съм това, което съм. Стремях се към нещо, но се въртях в кръг и често се връщах на изход­ната точка. Чувствах се откъснат, изолиран, съмнявах се във всичко. Движех се опипом, призовавайки и същевре­менно отблъсквайки нещата, но воден от непреодолимо­то желание да се слея с всичко наоколо... (38-годишен мъж)

- Чаках да мине времето... (40-годишна жена)

- Непрекъснато се образовах. (35-годишен мъж)

- Работих през целия си живот. Не съм правил нищо друго, отдавал съм се единствено на професията си. (50-годишен мъж)

- Посветих се на децата си, после те си отидоха и сега се опитвам да се осъществя като жена. Мисля обаче, че е твърде късно. (45-годишна жена)

- Опитах се да осъзная какво ми пречи да съм такъв, какъвто съм. (30-годишен мъж)

- Чаках да направя нещо с живота си и да намеря щас­тие. (45-годишен мъж)

- Чаках да разбера. Чаках, чаках... Станах на 53 години и продължавам да чакам. (53-годишен мъж)

- Смятах, че осъществявам мечтите си. Пътувах, опо­знавах света, но ето че сега съм сам. Разбрах, че ненужно съм се местил в пространството. (40-годишен мъж)

- Мъчех се да се открия, но безуспешно. Понякога се отгатвах, но като през мъгла! (45-годишна жена)

- Разбрах колко е важно всяка част от съществото ми да се свърже с нещо по-голямо. Да принадлежиш на едно цяло и да се опитваш да откриеш неговия смисъл... (38-годишен мъж)

Какво важно открихте в живота си?

- Музиката. Благодарение на нея попаднах в едно непо­дозирано измерение. Музиката ми разкри и продължава да ми разкрива свят, разположен на обратната страна на логиката и на разума, отвъд думите. Тя е усещане в чист вид, дълбок размисъл върху живота и смъртта, тя е свое-го рода любов. О, спокойно може да се живее и без музи­ка, но тогава у нас зейва огромна афективна дупка, коя­то осъзнаваме едва след като сме я запълнили... (39-годишен мъж)

- Открих истинската свобода и придобих усет към същественото и святото. Това се случи внезапно, благо­дарение на четенето. Животът, навиците ми коренно се преобразиха, въпреки че външно поведението ми остана непроменено. Постъпките ми обаче станаха различни и се изпълниха с нов смисъл. И характерът ми претърпя промяна за учудване на познати и приятели. Дали съм щастлива? Почти. Важното е, че открих своя път. Смятат ме за мечтателка и за бунтарка, обвиняват ме, че вече не правя разлика между добро и зло, иронизират ме, но ми е напълно безразлично. Всъщност не приемат новата ми свобода... (34-годишна жена)

- Ами... човек непрекъснато открива нещо ново! Же­ланието ми е да продължавам да правя важни за мен от­крития. Няма да позволя на другите да ми препречват пътя с техните табута, предразсъдъци, обичаи и други глупости. Дано не успеят да ми сложат пранги на крака­та, дано не се уморя и предам... (19-годишна девойка)

- До четирийсетата си година всеки ден отивах на ра­бота по един и същи маршрут, по едно и също време, возех се все на един автобус и виждах все същите физио­номии. Бях отчаян от това еднообразие, струваше ми се нелепо, но необратимо. Един ден смених маршрута. Из­лязох от къщи по-рано от обикновено и прекосих парка. Беше през есента. Видях как бавно падат листата. Спрях се. Някъде запя славей. Седнах на една пейка, заслушах се и се огледах наоколо. Интуитивно почувствах, че пред очите ми се разкрива свят, за чието съществуване не бях и подозирал. Останах повече от час, без да ме е грижа за службата. Тъй или инак бях закъснял - за пръв път в живота си! Седях на пейката сред пожълтелите падащи листа, славеят пееше, разбирате ли? Чрез тази прекрас­на песен, която сякаш е в съзвучие с цялата вселена, пред мен се разкри, как да кажа, разкри се един свят на хармо­ния, на единство, на съпричастност, свят, в който влязох без миг колебание и който оттогава нося със себе си. Много странно, но поведението ми към самия мен, а и към колегите ми се промени. И нещо още по-учудващо: на другата сутрин колегите започнаха да ми се доверя­ват. Никога преди не го бяха правили. Какво бе станало? От тогава реших да започна това дълбинно изследване с вас... (40-годишен мъж)

- Нищо съществено, докато не започнах психоанали­зата. Но пък след това!... Не може да се изрази с думи: единството на нещата, взаимодействието им, понятието за Бог, който живее във всичко, участието в световната хармония, стремежът ми самата аз да се превърна в хар­мония... (35-годишна жена)

- Отказът от всичко дребнаво, от завистта, постепен­ното преодоляване на чувството ми за малоценност и за вина. (42-годишна жена)

- В един момент престанах да виждам нещата само в бяло и черно. Беше прекрасно и необратимо. Започнах коренно да се различавам от другите, но това никога не ме е затруднявало, тъкмо обратното. (40-годишен мъж)

- Надежда. След смъртта на дъщеря ми. Болката се превърна във вяра „в нещо", което не може да се изрази с думи. Дали съм на прав път? Не знам, но предполагам, че да, след като го чувствам... (38-годишна жена)

- Казвах си, че е невъзможно добротата, умът да са някъде там и да не могат да бъдат изкарани на бял свят. Дълбинната терапия ми помогна да ги открия. Колко много светлина струи от всеки от нас! (30-годишен мъж)

Кое ви се струва недостижимо?

- Трайното, вечното. Всичко отминава, вкопчваме се в нещо, но то пак отминава, изчезва... Всичко... любовта, приятелството, мечтите... Накрая ни остава само детст­вото, което разкрасяваме, за да изпитаме усещане за продължителност, за вечност, макар до болка да ни е известно, че сме измислили това детство, за да се защи­тим от изтичащото време.

- Любовта към другите. Никога не съм успявала да я постигна, а съм жена... (35-годишна жена)

- Самият аз. Същността ми. Бих дал всичко, за да до­стигна този център, който смътно усещам. У мен има някаква вътрешна съпротива, но каква? Несъмнено се дължи на страх, страх да изоставя старите си схващания,

да се откажа от онова, което съм правил по задължение или по силата на общоприетите условности. Защото це­лият ми живот се гради върху подобни условности: брак, професия, деца, отношения с хората. Страхувам се и от самотата - тя е цената, която ще трябва да заплатя за свободата си... (50-годишен мъж)

- Любовта към себе си. (38-годишна жена)

- Бог. Идеята за Бога. (28-годишна жена)

- Конкретизирането на надеждите ми. Човек чувства, отгатва, но не е сигурен в нищо. (39-годишна жена)

- Собствената ми душа. (20-годишна жена)

- Пълното разбирателство между хората, между мен и другите. Знам, че за тази цел трябва първо да започна да разбирам себе си и близките си, да разбирам и приемам различията, да съм убедена, че в дъното на нашето несъзнавано всички сме еднакви. Но това е почти не­изпълнимо. (40-годишна жена)

За какво копнеете, по какво изпитвате носталгия?

- Предполагам, че както много други хора изпитвам но­сталгия по несбъднатите си, обикновено неясни мечти. Като че ли смътните мечти се въртят някъде вътре в нас... И никога не умират. Преследваме ги, очакваме да се изяснят, но вятърът заличава следите им по пясъка. (50-годишен мъж)

- По неподправената любознателност от моето детст­во, по учудването и ентусиазма ми от всичко. По въпро­сите, които задавах, по доброжелателната и съучастни­ческа усмивка на баща ми... (36-годишен мъж)

- Изпълнена съм с неясен, непрекъснат копнеж по нещо, с някаква безкрайна тъга... (40-годишна жена)

- Копнея по неосъществената си свобода! Оплиташ се в някаква мрежа, в някаква паяжина, въобразяваш си, че това е действителността, а всъщност става дума за един огромен зандан, за килия, чийто ключ си загубил. (53-годишен мъж)

- Изпитвам носталгия по пропуснатото, по това, че ни­кога не съм обичала както ми се е искало. Струваше ми се, че обичам сина си, а.всъщност бдях над него като квач­ка над пилето си и наполовина го осакатих. Не можех да се освободя от себе си, бях прекалено скована, затворе­на, подозрителна, неспособна да се отдам на доверието и на любовта. Защото любовта изисква себеотдаване. Като си помисля за милионите хора в моето положение! А ако любовта наистина е големият човешки двигател? Какво тогава? (45-годишна жена)

- Мечтая да се наслаждавам пълноценно на афективния си живот, да знам, че го има, че нещата имат душа и аз я усещам. (23-годишна жена)

Така че чакаме. Надяваме се. Вярваме, че живеем, дока­то всъщност продължително умираме. Но какво очаква­ме и на какво се надяваме? Защо очакваното вечно ни се изплъзва? Нали то вече съществува в нас? Защо тогава дълбоката дупка, зейнала от това очакване „на нещо дру­го", толкова рядко се запълва?

Надявам се, че с настоящата книга ще съумея, докол­кото ми е по силите, да открехна някои от вратите, кои­то изглеждат отчайващо затворени, вратите на килия, чийто ключ „сме изгубили".

Необходимият подход

Вярно е - с някои изключения, - че изграждаме живота си не като единно и действено цяло, а като низ от зле сглобени части без видима връзка помежду им. И че се научаваме - може би защото е общоприето или от страх -да изтласкваме най-благодордните си усещания, интуиции, големите си емоции, себеизразяването си. Възвишената душа, на която са присъщи високи умствени и афективни добродетели, е нещо особено подозрително.

Изтласкванията също се обуславят от сивия възпита­телен комплекс: училище, родители, общество, които ряд­ко се стремят към „по-горното". В резултат се появява страхът от успеха (докато страхът от провала е вече вко­ренен в душите ни), от спокойното осъществяване на собствените ни способности, заплашени да бъдат унищо­жени от „средното ниво".

Така се затлачва достъпът до съществуващите у мно­зина „други светове", пред които „средният" индивид пре­зрително свива рамене. В унилата атмосфера, присъща на училището и на обществото, на умните, способните и творчески настроените нерядко лепват етикета на „смутители" и „причинители на безредици". Сред тях има и мними „лоши ученици" с големи заложби, които могат да се реализират при условие, че успеят да извършат соб­ствената си спокойна и тиха революция, да развият даде­ното им по рождение.

И тъй като става дума за нормативно „равенство", ще цитирам ироничните разсъждалия на Жан-Фрасоа Ревел:

„Според поддръжниците на модерната педагогика при­чината за провала в учението е една-единствена: социал­ното неравенство. Хората са еднакво способни и надаре­ни в количествено отношение. Разликите в училищния ус­пех се дължат на социалната и културната им неравнопо-ставеност. В същото време се поражда илюзията и се утвърждава грешното схващане, че някои ученици имат по-добър успех, защото са по-умни или по-трудолюбиви, или имат по-добри преподаватели. Докато нещата не стоят така. В основата са социалната класа, икономическите привилегии, културните преимущества, осигурени от средата. Всичко, което става в училище, се дължи на извън­училищни фактори (...) Да делим учениците на „добри" и „лоши", да позволяваме на „добрите"да придобиват пове­че знания и по-бързо от другите би означавало да поощря­ваме вярата в естественото неравенство и да награжда­ваме тези, които печелят от социалната несправедли­вост. Добрият ученик трябва да се придържа към нивото на лошия, което е справедливата средна величина."

Жак Бержие („Блумрох" на Луи Повел) изразява съща­та идея в свойствения си хаплив стил:

„Точно така, точно така... Когато всички си осигу­рим едно и също количество стотинки, ще се сдобием и с едно и също количество мозък... За предпочитане би било да се раждаме равни. Но науката не я е грижа за предпо­читанията. Тя назовава фактите. Нашите способнос­ти са заложени в гените ни. Обществото играе твърде малка роля във формирането на личността ни. Това е неприятно за идеологията. Но нищо не мога да направя по въпроса."

И въпреки това...

Ненакърнимото ни ядро

У всеки от нас съществува един център, едно ядро, наш собствен „архетип", различен по жизненост и сила спо­ред индивида. Около него се организират личността и животът ни. Ние вярваме, че управляваме живота си, докато всъщност тъкмо този „архетип" е „пътеводната звезда", която насочва съдбата ни.

Той е едновременно наш пулт за управление, инфор­мационна централа и радар. Той ни формира и информи­ра, без да съзнаваме това.

В него се таи нашата свобода и „положителната ни разрушителност" (обикновено думата „разрушителност" има отрицателно значение, докато тук, обратното, изразява възможно най-голямата вътрешна свобода, която може да бъде постигната. За нея ще стане дума в главата за психоанализата).

Но какво правим ние? Издигаме около архетипа си сте­ни от адаптации, от компромиси с живота, от лъжеморал, от псевдовъзпитание - докато съществото ни се раз-дроби, докато обеднее напълно, докато ни погълнат вътрешните затвори. Затова голямата задача на психо­анализата е да открие Архетипа, истинския „философ­ски камък" на личността.

ИНТЕГРИЗМЪТ

Обикновено говорим за религиозен интегризъм, но има и личностен, възпитателен, социален, професионален, политически... Видовете интегризъм са не по-малко от системите от идеи, от мненията и индивидите. Явление­то е израз на най-страшната интелектуална и афективна закостенялост.

Без значение каква форма приема, кого засяга и какъв е обхватът му, интегризмът не може да съжителства с ума, със свободата на поведението и духа.

Известно е, че интегризъм означава „пълно и безком­промисно прилагане на традицията, отхвърляне на вся­ко преосмисляне и на всякаква еволюция в поведението и в идеите". При него „спазването" на традициите се из­ражда в безпрекословно подчинение на безмилостно на­задничава догма.

Интегризмът по дефиниция не подлежи на развитие, той е застинал във времето, архаичен, съдържанието му е отдавна склерозирало. Можем да го определим донякъ­де по следния начин: „това, което е било добро вчера, задължително се приема за добро днес". Всяка промяна, всяка еволюция, всяко отваряне към прогреса биват отхвърляни и наказвани.

1. Интегризмът е нещо като автоматично задвижван умствен рефлекс. Той може да се уподоби на възприето веднъж завинаги мнение, на фикс-идея, която завладява полето на съзнанието и пречи на нормалното мислене. Затова е лесно обяснимо защо някои негови форми се доближават до душевната патология от маниакален и егоцентричен тип.

2. Най-силно изразеният интегризъм води до нещо като афективен и интелектуален ступор. Засегнатите от него индивиди са напълно вцепенени, не са в състояние да насочат чувствата и ума си към каквото и да било извън тях, нито да напуснат своите застинали във времето ос­тровчета, на които нищо не никне. Изцяло обсебени от негативизма си, те нерядко изпадат в състояния, сходни с шизофренията и параноята. Нужно ли е да се спираме на формите на политически, религиозен, професиона­лен, диктаторски интегризъм - те всички съществуват вътре в своя затворен кръг, където не се допуска нищо различно.

3. Интегризмът е система, която се представя за уни­кална. Това е системата, прилагана от сърдитото дете, самоизолирало се в ъгъла, самотно, вглъбено в своята фикс-идея, убедено, че единствено то притежава неоспо­римата истина. И още по-убедено, че тази истина тряб­ва да бъде възприета от целия свят. Интегризмът по дефиниция представлява затворен кръг, без начало и без край. А както ще стане въпрос за това по-нататък, от кой край да подхванем безкрайния кръг?

4. Всичко, което претендира за „неоспоримост", е израз на някакъв вид интегризъм. Някои журналистически изяви са добър пример за това. Интегризмът на печата произтича от самата му функция - да информира (вярно или не) със съзнанието, че адресира една и съща идея (своята собствена) до стотици, дори хиляди читатели.

Впрочем би било добре да дадем кратко определение на термина „информация", позовавайки се на прочутата мисъл на Винер: „Информацията е информация, тя не е нито материя, нито енергия." В най-общ смисъл инфор­мацията се състои в поднасяне на знания. Всичко, което ни заобикаля, е информация: светлината, звуците, пред­метите, природата, езикът, училището, изреченото от другите, новините по радиото и телевизията...

Следователно печатът разпространява информация в най-достъпния й вид: носи новини от света, съобщава на хората какво и къде се е случило. Информация можем да наречем „кратък репортаж" от кварталния живот, както и новини със световно значение. На върха стои „инфор­мацията" от областта на културата, философията, изкуст­вото и морала. При нея коментарите (тоест личните мне­ния) са също толкова важни, колкото и самата новина.

Да се върнем на елементарната информация („днес се случи това и това..."). По принцип публиката е раздвое­на между благоговейното и безкритично приемане („вяр­но е, защото го казаха по телевизията") и недоверието, дори откритата враждебност към някои изопачени или орязани послания, интервюта, прераснали в разпити, „ин­квизиции", на които бива подложен зрителят, когато окото на камерата се прицели в изражението на умиращ или ранен човек, и т. н. Напълно нормално е сред без­бройното ято от журналисти да има много умни и чест­ни хора, както и такива, които смесват информация с мнение, нагласяйки новината според смисъла, който ис­кат да ни внушат. Да не отваряме тук дума за армията от некомпетентни.

Интегризмът, -който се прикрива зад загриженост за „свободата на печата" и за „правото на информация", е особено опасен. Интегристкият печат не се съобразява с критериите, които налага на другите, публикува само изгодни за себе си информации, никога не признава греш­ките си. Реагира на критиката яростно, дори свирепо, пренебрегва всяко възражение и отказва да бъде подло­жен на съмнение.

А самите ние?

Интегризмът противоречи не само на разума, но и на движението, на потока на живота. Той е осакатено, каст­рирано, откъснато от света и от действителността „зна­ние". Чрез орязаната и скандално остаряла информация, която носи, Интегризмът неминуемо води до загниване и смърт.

Животът е несигурност, динамичен поток, докато интегризмът предлага винаги готови отговори, които при­критата заплаха прави неоспорими („тежко ви, ако се ос­мелите...").

Интегризмът е душевен застой, прекъсване на афективното и мисловно течение, мрачна тъмница, оградена от дебели стени.

„Аз съм си такъв" или „Трябва да ме приемате изця­ло", или „Вярвам само на това, което виждам", или „Ни­кога няма да се откажа" и други подобни безумни фрази са без изключение израз на непризнат интегризъм.

Затваряне и заключване

Много хора представляват „затворени системи". Те оби­тават затворени къщи, имат затворени приятелства, за­творени семейства и затворени образования. Това също е вид интегризъм, който им носи мнима сигурност. По­добни хора не допускат нито една „информация", която не се вписва във вижданията им, да проникне в тяхната крепост. Нужно ли е отново да споменаваме ролята на интегристкото възпитание, което ги е научило как да се обличат, как да се държат, с кого да общуват? Но иди им го кажи!

Какво да се прави? Всяко отваряне на личността към света и към информациите, които идват оттам, я обога­тява и заедно с това е източник на потенциална несигур­ност.

Затова трябва да се запитаме при какви обстоятелства се чувстваме несигурни, да опознаем вътрешните си де­мони, след което да открием начин да ги елиминираме и да си кажем, че всяка блокирана, постоянна, не поставя­на под въпрос сигурност е вид интегризъм и причинява смъртта на частица от самите нас.

Както вече казахме, интегризмът, личен или не, пред­ставлява затворена система. Тя съхранява нужната й ин­формация, но не приема нова. Едно крайно проявление на интегризма е диктатурата (която отлично може да се отнася и до индивида!). Този вид система изпраща ин­формация навън, но не позволява никакво проникване на информация отвън. Големият или малкият диктатор за­явява: „Казах ви мнението си и по този начин ви го нала­гам, но не искам нищо да чувам от вас, затова си запуш­вам ушите."

Давам си сметка, че има безброй видове интегризъм -от този на страстния и агресивен спортен запалянко до мощните социални интегризми през формите, които си самоналагаме от безпокойство или страх Но всички те имат нещо общо - интегристки настроеният индивид сти­га до някакво заключение веднъж завинаги.

Докато истински богатият живот напомня на капитал, вложен в толкова разнообразни акции, че спадането или покачването им не се отразява на общата сума. Богатата и интелигентна афективност е способна свободно да чер­пи от всякакви мнения и никога да не се окаже в плен на едно от тях.

Всяка наложена или закостеняла идея, под каквато и форма да е представена - тук повтарям отново, че между крайния спортен запалянко и интегризма във всичките му проявления няма принципна разлика, - задушава и унищожава истинското. Всеки от нас може да натрупа изумителен запас от „информация" и от мнения на вся­какво равнище. Нелепо е да дрънкаме с един пръст само на осем клавиша на пианото при положение, че разпола­гаме с две ръце и цял инструмент.

Не по-малко нелепо е да бъдем привърженици на един-единствен „отбор" цял живот, след като светът около нас е препълнен с информация. Нали Флобер бе казал, че: „Глупостта, това е желанието да отсъдиш веднъж зави­наги."

Ние в един жест

А Сартр казва: „В най-незначителното и най-повърхно­стното поведение се съдържа целият Човек." Ще рече, че нищо не е незначително, нито повърхностно, и че всич­ко в поведението ни „говори" за личността и живота ни като цяло.

Човек не е някакъв „сбор", той е нещо единно. Вярно е - трябва да го повторим, - че повечето хора се чувст­ват така, сякаш поредица от случайни събития са офор­мили от тях някакъв „пъзел", от който липсват много частици, потънали в забравата на несъзнаваното.

Ние напомняме холограма, всеки фрагмент от която носи цялата информация за личността ни. Най-малкият жест, най-беглият поглед, най-незначителната дума или постъпка не само съдържат цялата ни история, те са ця­лата ни история. Напълно логично е, ако се позамислим.

И накрая най-важното: в нас, както и във всичко във вселената, нищо не може да бъде отделено от другите неща, всичко е свързано, независимо от илюзиите, кои­то си правим в това отношение.