Интелигентност н интелект

Ако нещо у нас излъчва интелигентност, то несъмнено е затова, защото вселената е един голям интелект и една голяма мисъл, от която всеки от нас приема толкова, колкото му позволяват собствените „антени".

В зависимост от способността на нашите организми-машини да преобразуват „информациите" на космичес­кия интелект ние „показваме" някакъв вид интелигент­ност също както радиото възпроизвежда звук с опреде­лено качество в зависимост от модела.

Така че всеки притежава своя истина, своя степен на интелигентност, собствени радари и фонови смущения. Но всички ние слушаме едно и също предаване.

Ако това е така, ако космическият интелект излъчва информация, можем да предположим, че в един прекрасен ден неговата енергия ще бъде уловена със средствата на някаква бъдеща свръхфизика. Ако този интелект е част от природата, той би трябвало да може да се измери така, както мерим интензитета и дължината на водородната вълна или на светлинните честоти. Загадката е пълна само защото не сме открили ключ към нея.

Заглушаването

Както предаването на мощна радиостанция стига до от­далечените от нея антени със значително отслабнал звук, така и ние едва-едва долавяме сигнала, излъчван от кос­мическия интелект, още повече, че нашата човешка ма­шина не разполага с ретранслатори.

А и ние сами го заглушаваме със собствените си „па­разитни" шумове, произведени от комплексите ни, от умората, от несъзнаваните натрашшви мисли, от фантазмите... Всички тези фактори деформират информаци­ята, и без това обедняла по пътя между Големия инте­лект и нашия свят. Към тях можем да причислим и „фил­трите" на догми и обичаи, които още повече видоизме­нят първоначалния сигнал. Възпитанието също ни пре­дава „заразена" информация.

Така, преминавайки по дългата верига от посредници, когато най-сетне стигне до нас, излъченото съобщение отдавна е загубило истинското си съдържание. Общува­нето ни с безкрайността е прекъснато.

И все пак човешкият мозък може да побере несметно количество информация. Машината му притежава огро­мен потенциал. Защо тогава сме толкова слабо интели­гентни в сравнение с това, което бихме могли да бъдем, и защо сме неспособни да разтълкуваме и оползотворим прихващаните от нас сигнали?

Откъде се е взело това прозрачно стъкло между нашата интелигентност и Интелекта, за който смътно се досе­щаме, без да можем да се възползваме от пълния му блясък? Не виждаме инфрачервените и ултравиолетови­те лъчи, не чуваме ултразвука, слепи и глухи сме за хи­лядите вълни и магнитни лъчения, които са около нас във всеки миг от живота ни!

А каква ли е интелигентността на обитателите на дру­ги галактики, с милиони и милиарди години по-напред­нали от нас? И нали е напълно възможно подобни вис­ши интелекти да излъчват сигнали и послания, подобни на нашите?

Как го правят, с помощта на какви техники и методи? Едва ли можем да си представим. Също както ученият от XV век не би могъл и да сънува, че ако се бе родил няколко века по-късно, щеше да говори пред някакъв апарат, а на 5000 км оттам приятелят му да го вижда и чува почти на минутата.

В това отношение сме като някакви диваци, които не познават телевизията и дори не подозират, че вълните пренасят до селата и горите им милиони образи от света.

Един и същ ресторант за всички

Да повторим: ние сме организми-машини, които полу­чават земна и космическа информация. На Земята ин­формацията е еднаква за всички - също както радио-вълните пренасят Моцартовата музика до хората и жи­вотните, до растенията и минералите, без разлика... Всичко зависи от антените и от приемателите.

Проявите на чувства и на „интелигентност" са присъщи на живите системи. От това логически следва, че всичко съществуващо - до атома и елементарната частица - при­тежава съобразена с функцията си интелигентност. Бих искал да цитирам написаното от Ремон Рюер в „Гносисът на Принстьн":

„Извънчовешкият интелект не е някаква низша психика. Питаме се с какви типографски методи, с какво биене на барабан да подчертаем до­статъчно ясно, че гносеологичната теза, спо­ред която интелектът е универсално явление, трябва да се приема буквално и че тя се проти­вопоставя на дълбоко погрешната идея, разпро­странена сред привържениците на панпсихизма, сред псевдоспиритуалисти и псевдогностици, за някаква непълноценна психика, която става все по-неопределена и постепенно изчезва, когато се отдалечим от човешкия интелект и слезем към низшите форми на живот. Няма никаква при­чина интелигентното съзнание на една инфузо­рия, на едно растение, на една макромолекула да бъде смятано за по-низше, по-объркано от ин­телигентността на инженера, разрешил сложен технически проблем, или на писателя, преодо­лял трудностите в създаването на поредната си творба. Тъкмо обратното. Инфузорията и молекулата работят върху данните на собст­вените си молекулни или атомни структури, върху частите, намиращи се в собственото им зрително поле. „То" (зрителното поле в своята цялост) разпределя данните интелигентно по определени правила или според определени нуж­ди. Докато инженерът често борави с неправил­но поставен проблем и се ориентира слепешком, колебае се и тъпче на място в резултат на несъвършенството на мозъчните си схеми. Чо­вешкото церебрално съзнание е само надстрой­ка над първичното органично съзнание."

И по-нататък:

„ Човешкият интелект е много по-слабо продук­тивен от първичния органичен интелект, осо­бено когато действа в социалната област, за-

щото е подвластен на страсти и главно защо­то е дезинформиран, заблуден от опростенчес-ките модели, на базата на които разсъждава правилно, но тръгвайки от погрешни данни..."

Да си говорим ли с растенията?

След като проявите на чувства и на разум са присъщи на живите системи, не е толкова чудно, че растенията, цве­тята или дърветата, подобно на животните и на нас, хо­рата, са способни да изпитват болка или радост, особено като се има предвид - ще повторя, - че светът е залят от едни и същи информации и приема едни и същи посла­ния.

Също като нас, но съобразно с природата си, растени­ята са чувствителни към обичта, думите и музиката. В това отношение са правени опити и продължават да се правят. Растенията реагират положително (ускоряват растежа си) на „доброто отношение" и на нежните думи. И защо не, нали всички се храним в един ресторант! Така че нека възприемем следната гледна точка: ние сме едно с всичко съществуващо и приемаме и излъчваме едни и същи сигнали. Нека се убедим, че всички неща са в абсо­лютно взаимодействие, нека се отнасяме с почтителна съпричастност към всичко на този свят, защото всичко „седи" пред едно и също „меню". Някои първобитни об­щества, безкрайно по-близки от нас до същностната ин­телигентност на всяко нещо, се извиняват на дървото, което се налага да отсекат, за да се предпазят от студа, или на животното, което трябва да убият, за да се нахра­нят.

Нека си зададем и въпроса: не са ли тясно свързани интелигентност и любов? И не е ли вярно, че хората, на­дарени с най-висока интелигентност, са способни и на най-силна любов?

Tabula rasa

Ние сме организми, предназначени да обработват зем­ната и космическата информация. Нашите тела са ре­зервоари, в които се събират и съхраняват всякакви по­слания. Също както телескопите не притежават собст­вена светлина, а улавят звездната, така и телата ни при­емат дошла от другаде информация, от която се ражда и специфичната ни интелигентност. Ние сме генетично предопределени да превеждаме тази информация чрез музика, слово, поезия, математика и т. н. В зависимост от индивидуалните ни способности можем да й дадем от най-баналното до най-възвишеното тълкуване, да я де­кодираме отгоре-отгоре или с най-голяма точност, да се проявим като необразовани или свръхнадарени разшифровчици. философът Бергсон казваше, че няма Ното sapiens, а само Ното Faber - човекът на рационалното мислене и на грубото действие. Ако същият този човек бе успял да се издигне до интуицията, той щеше да при­добие много по-всеобхватен поглед върху нещата и без­крайно повече интелигентност. Очевидно е, че един бинокъл не може да се сравнява с радиотелескопа и него­вата параболична антена с диаметър от 27 метра...

Съществуват хиляди странни и необяснени случаи на надареност: хора, способни да изчисляват по-бързо от компютър - и истински идиоти в други области; Айнщайновци, свръхнадарени за научна дейност - и пълни нули във всичко останало; деца, които като Моцарт на петгодишна възраст вече композират или говорят някол­ко езика. Някои загубват феноменалната си дарба с възрастта, други я запазват. Може би не един мързеливец е неосъществен гений, задушен от уеднаквяващото училище или семейство. Не е трудно да се угаси лумна­лото пламъче. А има и друг вид хора, свърхнадарени за живота и с всестранно развита интелигентност. Има деца-въглени, които по-късно се превръщат в ярки огньо­ве. Те дълго тлеят, преди да заискрят и запламтят, преди да станат виртуози в някаква област. Свръхнадарени има във всичко.

А защо, питам аз, да няма и свръхнадарени за любов, за героизъм или за святост? Както и свърхнадарени за зло?

Съществуват неосъзнати гении, които гният из канце­лариите, зад гишетата. Единици излизат от утьпканата пътека, повечето постепенно убиват душата си.

Много нещо е изписано за свръхнадарените, но опре­деление на явлението все още не е дадено. В някои стра­ни има училища за малки гении. По този повод в една статия се задаваше въпросът дали създаването на такъв вид училища не крие опасност от още по-голяма изола­ция на тези деца, от разширяване на бездната, която ги разделя от нормалните им връстници?

Да видим прочее кой е нормален. Децата, които нари­чаме свръхнадарени, или останалите? Дали не са първи­те? Нали именно те са способни по-пълно да осъществят заложбите си? Кой е нормален: Ното sapiens или Ното faber

Тъй или инак свръхнадарените автоматично будят по­дозрение у останалите и рискуват да бъдат отхвърлени от тях. И така ще бъде през целия им живот, независимо от това дали са посещавали специално училище, или не, ако, разбира се, не загубят дарбата си. Защото много че­сто гениалността изчезва около трийсетте... Впрочем дори да не изчезне, дори цял живот да са „на върха", ува­жението, на което са обект, означава, че ги смятат за „различни" и всъщност ги отхвърлят, както тялото отхвърля чуждите клетки.

Питаме се в края на краищата дали истинската инте­лигентност не е разнородната интелигентност, тази, ко­ято не е ограничена до определена област. Да си интели­гентен предполага преди всичко да се освободиш от оно­ва, което ти пречи да се осъществиш напълно; да изле­зеш от всички затвори, да пренебрегнеш догми, табута, обичаи, мнения. Нека повторим: няма истинска интели­гентност без пълно отваряне на ума, без неутолима лю­бознателност. Не може да има интелигентност, която да почива върху веднъж завинаги изградени мнения. Интелигентният човек е събрал в себе си толкова разнооб­разни мнения, че не изпитва и най-малка потребност да се спира на едно-единствено, без значение какво е то. Ето защо всякакъв вид интегризъм - личен или обществен -силно стеснява полето на нашата интелигентност. А и тя работи добре само ако организмът-машина е прочистен от страховете-паразити - страха да се самооткриеш, стра­ха да си задаваш въпроси и да задаваш въпроси на други­те, страха да изгубиш семейната си сигурност, социални­те, моралните и философските си ориентири; страха от „нещо друго", страха от пълната вътрешна освободеност. Защото интелигентност и афективен затвор, пък бил той и с най-лек „режим", са несъвместими понятия.

Да си припомним също, че еднородността също е смърт за всяка интелигентност, че са ни необходими „смутители", „провокатори", които не позволяват установяването на носещо ни мнима сигурност равновесие. Няма голяма интелигентност без контакти на всички нива и от всякакъв вид. А за да ги осъществим, трябва първо да „обезпаразитим" душата си.

Да отложим края

Да си припомним законите на термодинамиката, чиято истина обви човешката мисъл и философия в някаква черна, сковаваща мъгла. „Има ли смисъл, след като всич­ко е обречено на израждане и на смърт, след като нищо не е трайно, нито животът, нито любовта?" Ентропията просмука човечеството. Леон Брийон зададе въпроса: ,Как е възможно да разберем живота, след като целият свят е подчинен на втория закон на термодинамиката, а той ни води към смъртта и унищожението"?

И все пак, ако е невъзможно да избегнем ентропията, то поне можем да намалим скоростта й. По какъв на­чин? Като задържаме времето. Като забавяме стареене­то. Като внасяме „информация". Сменяйки редовно мас­лото на колата си, аз й доставям „информация" (машин­но масло) и отлагам износването й, без, разбира се, да мога да го предотвратя. Става дума за преливане на „све­жа кръв", за инжектиране на прясна информация, които отсрочват неизбежната смърт на моя автомобил. Както видяхме, това важи и за индивида, обществото, предпри­ятието, семейството, любовта. Какво друго прави меди­цината, освен да „удря спирачките" на времето чрез ин­формации: лечение, лекарства, поддръжка на машината и по този начин отлагане на страшния край на термодинамичното равновесие?

И топката отново отскача...

Няма нищо по-тъжно от хладните души, чиято афективна топлина се е разпръснала с времето подобно на топ­лината на топката, за която вече стана дума и която с отслабващи подскоци завършва дните си в пълна непо­движност.

Защото хладните души вече не подскачат; еднородно­то им съществуване ги обрича на ентропия и смърт.

Иначе казано, живот и интелигентност има само за възторжените, за издигащите се души, които непрекъсна­то „отскачат" и безкрайно се разгръщат....

Това, което следва, ми се струва много съществено. Да се върнем на понятието „информация". Казано най-общо, тя представлява „предаване на знания". Ако се замислим повече обаче, ще видим колко тясно свързана е с реда, организацията и възпитанието.

Записаното от телефонния секретар съобщение е добър пример в това отношение. Когато телефонирам, аз редя думи, следвайки определени граматични правила; при­давам им форма, за да мога да формулирам разбираеми изречения за адресата. Така „подредено", посланието ми съдържа максимален обем информация.

Да предположим, че ефективността ми е в лошо състо­яние, че е объркана, разстроена (в резултат на комплек­си, страхове, невроза, чувство за малоценност и пр.). И да си представим, че съобщението: „Ще дойда утре, ако времето е хубаво" се превърне в: „Дойда утре хубаво ще ако времето." Така то ще съответства на вътрешното ми състояние и естествено ще бъде зле разбрано от получа­теля (или никак).

Трябва да признаем, че много възпитатели предават подобни „съобщения"! Ако не са афективно „наред", те и не възпитават добре, тъй като могат да дадат само това, което притежават.

Да си представим сега, че аз съм такъв възпитател и държа съобщението ми да бъде разбрано и взето пред­вид. Сърдя се, заплашвам с отхвърляне, с презрение, об­винявам в некадърност. Но колкото и да се старая, словоредът на получателя и моят са напълно различни.

Ако по ред причини въпросният получател (например детето ми) прави всичко възможно, за да ме задоволи, то той ще заплати за усилията си с невроза.

Освен това, както и да е поднесено, съобщението е обект на „редактиране" от страна на училището, обще­ството, модата, моралните, философските и религиозни­те течения. За каквото и да се отнася, то никога не стига до адресата в първоначалния си вид.

Да възпитаваш означава да програмираш чуждия орга­низъм за действие с точно определена цел, като му пре­доставяш необходимата информация.

Когато обучавам или възпитавам, аз изпращам езико­ви и поведенчески „телефонни съобщения". Старая се според разбиранията си да подреждам максимално доб­ре информацията си и да я представям във възможно най-добрия вид. Само че не знам как ще бъде прието съоб­щението ми и дали другият говори на същия език.

В процеса на възпитанието всички ние изпращаме по­слания, които ни се струват добре подредени. Но рядко се интересуваме от вътрешния ред на възпитавания обект, вътрешен ред, който е негов собствен и зависи от вътреш­ната му организация. Какъв е този ред? Ориентиран ли е нашият обект към определена област, която би му при-легнала? Към какво проявява склонност - към матема­тика, философия, метафизика, поезия... или към нищо? Или към всичко? Ако не си отговорим на тези въпроси, посланията, оформени според общоприетите норми, не само няма да съответстват на неговия ред, а тъкмо об­ратното, ще предизвикат вътрешно безредие. Той неохот­но ще приеме съобщение, което разстройва вътрешната му организация. Така на финала уж добре оформеното в началото съобщение ще се окаже изопачено и неефи­касно.

На всичкото отгоре възпитателят (училище, родите­ли, общество) обикновено държи на своето и размахва заплахи в името на утвърдените обществени правила за успех, в името на семейството, бъдещето и т. н. Тези за­плахи само засилват объркването и още повече заглуша­ват съобщението - като че ли получателят казва: „Не разбирам, нищичко не разбирам... но ще направя всичко възможно, за да се приспособя." И ето я неврозата, за която стана дума и до която се стига, когато възпитате­лят пренебрегва различната вътрешна организация на възпитавания.

Казано накратко, възпитателят е разстроил тази орга­низация, предизвиквайки напрежение между дълбинните склонности на възпитавания към „нещо" и съобщени­ето, което му е изпратил. Насилил е афективността му с произтичащите от това насилие последици.

Подобно на радио- или ТВ-предаването, чийто сигнал можем да засилим, след като го приемем, в процеса на възпитанието често става така, че информацията, пода­вана от възпитателя, се „усилва" от възпитавания. Така юношата нерядко „раздува" вътре в себе си получената от родителите му информация, „усилва" я по различни причини: страх от бащата или от майката, страх от от­хвърляне, безусловно възхищение, крещяща нужда да бъде обичан и т. н.

Да си представим в този случай, че информацията е била изкривена още в началото от афективното състо­яние на родителя. И че освен това тя ни най-малко не съответства на вътрешния ред на юношата. Ясно е ка­къв ще е резултатът т усилването на подобно съобще­ние.

Защото всичко се усилва едновременно: съобщението, паразитните шумове, несъзнаваният отказ да се приеме информацията и желанието за приспособяване на всяка цена... Оттук накърнената идентичност, обърканият вътрешен живот... И неврозата³...

Какъв, наистина, след като възпитанието е една безкрай­на верига? Единственото, което можем да предложим, е посланията на възпитателя да бъдат добре подредени, несмущавани от „паразити", които да изопачават преда­ваната информация.

За съжаление всички ние често поставяме врати там, където не е имало. Издигаме затвори там, където цари вътрешна свобода.

А объркването може да предава само объркана инфор­мация; вътрешното безредие може да излъчва единстве­но дезинформация.

Така че всеки със своята истина....

Пета глава

ЧИСТИЯТ ВЪЗДУХ

От какво може да ни освободи това, за което ще говорим по-нататък?

Със сигурност не от грижите и страховете, ако пътят ни върви в обратна посока. Но когато живееш на обратна­та страна на нещата, допускаш, че съществува и лицева.

Ако потегнем и преподредим кабелите на човешките ни машини, ще съумеем да въведем вътрешния ред, кой­то единствено ще ни помогне да спрем деградацията.

В живота на милиони човешки същества се наблюда­ва нещо като еднородност в безредието - оттам вътреш­ният хаос, на който неврозата е само един от аспектите.

Бихме могли да се запитаме: нужно ли е да се изкатерим на пет хиляди метра височина, за да наблюдаваме по-добре нещата? Като че ли отговорът се съдържа във въпроса.

Обикновено себе си и нищо друго. Всеки от нас е възпи­тан горе-долу по този начин. Но тъй като това тясно спе­циализирано търсене скоро се оказва безплодно, ние се ориентираме в друга посока. Стремим се да възстановим целостта, която усещаме дълбоко в себе си, но коя­то като че ли сме изгубили някъде по пътя. И се насоч­ваме към другия: приятел, приятелка, познат, с когото смятаме, че имаме прилика. Така личната ни експанзия бележи точка. Отделен въпрос е колко продължава това. Като си припомним произнесените думи и извърше­ните постъпки, виждаме, че винаги сме се обръщали към другия, изхождайки от себе си; това е очевидно. Аз си-ти говоря, аз си-ти казвам, че... аз се-те обичам и т. н. Об­щуваме със самите себе си, вярвайки, че общуваме с дру­гия. Произнасяме монолози, сигурни, че водим диалози. Стремим се да се самоубеждаваме, опитвайки се да убе­дим събеседника. А другият в края на краищата е само инструмент, с който в повечето случаи си служим твърде неумело.

Така тъпчем на място. Не излизаме от себе си. Изпит­ваме носталгия по някаква неосъществена цел, която не сме в състояние да определим. Изневеряваме на собст­вената си истина. Тръгваме от себе си и се връщаме към себе си. Съвършен афективен бумеранг. Поели сме по обратния път и сме стигнали до задънена улица.

Другият път

Откритията и хипотезите на съвременната физика вече проникнаха в съзнанието на хората, физици и астроно­ми пожелаха да сведат науката си до нивото на обикно­вения човек. Защо? Преди всичко защото съвременната астрофизика предлага друга представа за света, едно мно­го по-религиозно и по-мистично виждане на нещата. Изследванията на най-големите физици като че ли все по-ясно показват наличието на енергия-дух, енергия-съзнание, енергия-интелект, която формира и информи­ра така наречената „материя". Натъкваме се на все по-очевидно съответствие между най-новите научни постижения на Запада и древното знание на Изтока. Така две разделени от вековете култури най-сетне се срещат чрез експериментите на едната и интуицията на другата.

Като се опитваме да разгадаем съкровените тайни на материята, насочвайки телескопите си към безкрая и изпращайки радиовълните си към евентуалния извънзе­мен разум, какво друго търсим, ако не Бог? И щяхме ли да търсим нещо, ако то не съществуваше?

Да надзърнем сега в една област на психологията, ко­ято странно се доближава до съвременната физика.

Колективното несъзнавано е областта, от която произ­лизат символите, населяващи „големите" ни сънища (виж „Тълкуване на сънищата"). Но то е в основата и на мно­го от нашите постъпки и мисли, на ред „случайности", съвпадения, на телепатията и предчувствията...

Впрочем в никакъв случай не бива да смесваме сим­вол и алегория. Алегорията може да се съчини, да се из­мисли, символът - никога. Символът винаги препраща към едно по-обемно съдържание; той представлява сво­еобразен „коридор", водещ към непознати нам простран­ства. Всеки от нас носи в себе си символи, които се по­явяват в много от сънищата ни. Значението им никога не е очевидно.

Много от важните символи не принадлежат на инди­видуалното ни несъзнавано, а на нещо друго, наречено колективно несъзнавано и разположено вън от личното ни пространство и време.