Един „голям" разрушителен сън

Ето съня на мъж, подложил се на психоанализа (или по-скоро на „мета-анализа"). Важните елементи са напеча­тани с нормален шрифт.

- Беше ми възложено да защитавам континен­та Хиперборея. Намирах се във вътрешността му, отвъд арктическия полярен кръг. Носех уни­форма на летец изтребител; самолетът ми, го­тов за атака, бе на две крачки от мен. Стоях в очакване с чувството, че съм единственият ле­тец изтребител, защитник на Хиперборея. Не ставаше дума за стойност или за качество, а за количество. Бях или си мислех, че съм един­ственият, и това изчерпваше всичко. Разбрах -не знам как, - че към мен се приближава бомбар­дировач с нацистки екипаж със задачата да раз­руши Хиперборея, контитента предател. Изле­тях и бързо се озовах под бомбардировача. След виртуозни премятания успях да обстрелям са­молета, който се разби в пламъци. Близо до мен забелязах огромно въртящо се огнено кълбо. Чув­ствах се прекрасно, в собствени води, неуязвим...

Преди да започнем тълкуването, да извадим важните термини и да цитираме асоциациите на сънуващия: - Хиперборея: северен студ, тайнствена територия, изчез­нал континент, вълнуващо място на арктически ледове, на вечност, на избистряне, на смърт и възраждане/Кон­тинентът на Великата Майка, на красотата. Царството на Туле, на магията, на другите вселени и на тишината.

Хиперборея е познато име от античността, легенда­рен континент (а може би наистина е съществувал?), оставил дълбоки следи в паметта на хората. Това е далеч­ният север, царството на мъглите и на пречистващия студ, на ледовете и на снеговете, това е изгубеният континент, „психическият" континент на себеизбистрянето. Хиперборея и Атлантида са приказни земи, близки до най-дълбинното у човека, разположени далеч от разума, от материализма, от безликия закон.

Хиперборейците са оставили спомен (легенда или дей­ствителност?) за едно елитно и духовно извисено обще­ство. Континентът им е бил люлката на цивилизацията-майка, от която са се учили останалите народи. Хиперборея е магическо място, където е живяла Великата Жрица, символ на Великата Майка.

Хиперборейците са обитавали полярната област Туле, мистичното средище на потъналата цивилизация (Туле се намира в северната част на Гренландия).

Съществуват специализирани изследвания на „мистич­ните" корени на нацизма. Първите нацистки апологети са се смятали за наследници на тайните на Туле. Искали са да си присвоят силата на Хиперборейците и да превърнат Германия в нация, способна да „одухотвори" целия.свят, като войната е била просто етап от този план. Първите „посветени" в нацизма (Екарт, Розенберг) са въздействали с илюзиите си върху „осенената" душа на Хитлер и нацизмът се е превърнал в достояние на тайно общество, въобразило си, че е в досег с невидими тайни, вдъхващи енергия на ръководителите му.

Що се отнася до пречупения кръст, той е един вечен магически знак; съществувал е у много от древните на­роди и е олицетворявал свещените сили, направляващи

вселената. Всичко това доведе света до кошмара на вой­ната. В желанието си да покорят света легионите млади арийци се превърнаха в нацистки орди, милиони бяха убивани в името на „одухотворяването", докато не настъ­пи „залезът на боговете".

Под каквато и форма да се проявява, виртуозността е част от символиката на непобедимия и непогрешим герой.

Отново се появява темата за героя, уверен в себе си и в постъпките си, в съдбата и в принадлежността си.

Първо тълкуване

Имаме елементарна Едипова ситуация: сънуващият „уби­ва" бащата (Хитлер, олицетворен от нацистите), за да може единствено той да притежава майката. Но подобно тълкуване е прекалено опростенческо, тъй като:

а) сънуващият е достигнал, овладял и привел в изпълне­ние положителната разрушителност;

б) нацистите (бащата) не се домогват до притежанието на майката (Хиперборея), а до нейното унищожение.

Второ тълкуване

Сънуващият унищожава и пречиства (чрез огъня) дик­тата на бащата-Хитлер. По този начин става съпруг на Великата Майка (Хиперборея).

Продължаваме започнатото по-горе: а) Едипов стадий: синът търси начин да отстрани баща си, за да може единствен да „притежава" майка си, след като съперника вече го няма.

Сведен до отрицателния си аспект, продължително дей­стващият Едипов комплекс може да съсипе живота и ду­шата на човека, да породи страдания, психически заболя­вания, неспособност за действие, вътрешна неустойчивост, безсилие. Едиповият комплекс е нормална ситуация в дет­ството и в пубертета, но се превръща в катастрофа, ако продължи - както често се случва - и в зряла възраст. Мъж, страдащ от Едипов комплекс, или жена от комплекса на Електра е в състояние на постоянна регресия (чрез пове­дението си съответно към жените или към мъжете), б) Стадий на разрушителност: на този стадий отхвърля­ме необоснованите в афективно отношение мъжки зако­ни, за да „се оженим" за Великата Майка, да се съеди­ним с природата, изпълнени с усещането за духовност и за принадлежност към цялата вселена, чиито елементи възприемаме в непрекъснатото им взаимодействие.

Така преминаваме от тесния индивидуализъм към гло­балната афективност, отказваме се от рационалното в полза на душевното.

Неусетно заменяме стадия на Едипов син със стадия на син или на дъщеря, подчинени единствено на вътреш­ните закони на Великата Майка...

Какво представлява всъщност Едиповият комплекс, ако не потребността от сливане с идеализираната майка, върху която сме „пренесли" представата си за богиня?

Но майката не е богиня, тя е преходно човешко същес­тво, издигнато до ранга на символ. Ето така объркваме ключа на лампата със светлината й.

Разрушителността, ако стигнем до нея, взривява тази ситуация.

Желанието за сливане с боговете е достигнало до нас от вечността и всеки го носи в себе си още от раждането.

То „се редуцира" в нормалния Едипов комплекс. Разрушителността взривява комплекса и ни връща към първоначалното усещане за единение с вселената и с Великата Майка.

Необходимо е обаче да си дадем сметка, че става дума за завършек, за достигане до върха на пирамидата; а това предполага предварително възстановяване на вътрешни­те „системи от проводници", както и реорганизация на афективността.

Тогава вече затворите разтварят вратите си. Посоката е необратима - очаква ни действената свобода, в която живеят синовете и дъщерите на Великата Майка. В ду­шите ни се възраждат величието на женското начало и устремът към най-висшите духовни ценности.

Materia Prima...

Не вярвам да съм споменавал в някоя от другите ми книги поемата за Девата, цитирана от алхимика Фулканели в „За­гадката на катедралите''. Моли за извинение, ако се повта­рям, въпреки че красотата на текста е достатъчно силен аргумент. Мисля, че тези редове са естествено продълже­ние на съня за Хиперборея и за „Великата Майка"...

Евангелие на Тома

Може да изглежда парадоксално глава, посветена на любовта, да бъде включена в книга за вътрешната сво­бода. След като в повечето случаи любовта (между два­ма души) се оказва просто един афективен затвор, какво място има в нея свободата на душата и на ума? И при какви условия?

Любовта-затвор има множество проявления: любов-капан, любов-фаталност, любов-болка, любов-самота, любов-разрушение, любов-унищожение, любов-носталгия, любов-натрапливост, любов-възраждане, любов-превращение, любов-човекоядство, любов-обсебване, любов-изключение, любов-изгаряне, любов-Едип, любов-смърт, любов-поток, любов-водовъртеж и т. н.

Макар да са все затвори, тези видове любов често са благославяни от мъжете и жените, изпитали страстите и болките им. Съществува и търсеща любов, временна любов, любов-промяна, любов-очакване, любов-съмне-ние, любов-надежда, любов-илюзия, любов-халюцинация.

Има и любов към любовта, любов към себе си и про­изтичащото от нея желание да не те отблъскват, да те приемат, да те признават, да се чувстваш обичан незави­симо на каква цена.

Съществува и потребността по-скоро да обичаме, от­колкото да сме обичани. Или обратното. Съществува любов между двама души и любов към целия свят. фор­мите на любовта са толкова разнообразни, колкото и нерв-но-психическите системи. Но дали в крайна сметка се вкопчваме в любовта или в илюзиите, които тя подхранва?

Много форми на любов не са нищо друго, освен пълно отрицание на вътрешната свобода. Не само това: в тях има толкова двусмисленост, че е наистина трудно да отделим истинското чувство, да разберем кога и дали изобщо сме престанали да обичаме себе си в лицето на другия.

Силната любов е вид разрушителност. Тя не се съобразя­ва със „закона на бащата", а с вътрешната си истина. И това е логично: любовта, която като че ли блика от неве­роятен източник на енергия, е била канализирана и впримчена в мрежа от социални закони, въведени от патриар­халните моралисти, била е облечена в нелепи церемони­ални одежди (как ли би изглеждала сватбата, ако се про­веждаше в атмосфера на тишина и самовглъбяване?)

В наше време се наблюдава стремеж към някаква все още недоизбистрена свобода на любовта. Подлагат се на преоценка понятията за морал, за притежание, за задължителна вярност и привързаност. Това е разруши­телност в зачатъчно състояние; тя не е завършък на продължително вътрешно съзряване, а хаотично начало. Макар и при нея да става дума за отхвърляне на ве­ковни правила, наложени отвън от мъжа („бащата"), аргументирани единствено с абстрактното и смътно по­нятие за „дълг", „чест" и продължение на „името" (!).

Тази разрушителност все още не се основава - далеч сме от това - на вътрешните закони. Но тя така или ина­че съществува и „революционно" отхвърля всички чуж­ди на душата закони, за да се насочи към вътрешната перспектива, тази на Великата Майка.

Впрочем „Тристан и Изолда" на Томас (около 1170) свършва така:

„Тук Томас приключва книгата си. И приветства всич­ки влюбени - мечтателните, страстните, чувствените, и тези, които изгарят от желание, и онези, които го задоволяват в удоволствието, дори и перверзните, как­то и всички слушатели на романа му. (...)

Пол Верлен

Любовта е нещо като търсене на невъзможното. Влюбе­ният безмилостно се сблъсква с граници, които го отде­лят от целта, възприемана като недостижима. Така лю­бовта, този изключителен двигател на човешката дей­ност, поражда и не по-малко изключителни копнежи.

За хората любовта е нещо абстрактно и безлико, тя е просто надежда. Тя напомня на газ, идващ от другаде и проникващ в най-тясното жилище, дори при затворени врати, но невидим за човешкото око. Затова хората я търсят пипнешком. Катедралите, поезията, живописта й посвещават химните си. Съвременната физика я издирва в материята, радиотелескопите прослушват небето в очакване на далечни послания и улавят светлината, ро­дена заедно с нашата вселена.

Ето как търсенето на любовта във всичките й форми ръководи планетата.

„Любов" е думата, която употребяваме и за да изра­зим афективните си афинитети - една усмивка, размене­на с непознат(а) на улицата, и ако не е прекалено нара­нена, душата засиява. Как да обясним това припламва-не, породено от нещо толкова обикновено?

Какво търсим с помощта на това, което наричаме „лю­бов"?

Ако любовта е някакъв „космически апетит", то до нас достигат само неговите ограничени, смешни, промен­ливи и плахи прояви. Защо е така? Дали пък източникът не е толкова силен, че можем само да пелтечим несвърза­но и да се лутаме около него?

Защото някъде трябва да съществува обективен източ­ник, мощна разпределителна „централа", архетип, който ни моделира, информира и отключва многообразните прояви на най-странното явление, ръководещо човечес­твото... Но кой е източникът?

От Изолда до...

Този, който се изгубва в страстта си, губи по-малко, отколкото онзи, който е изгубил страстта си.

Свети Августин

Понякога любовта поема по пътя на приказно пътеше­ствие - пътешествието на страстта. Заслепяваща, все-поглъщаща, привидно абсурдна, изтласквана от модерното европейско несъзнавано, осмивана от морализато­рите и уеднаквените души, страстта е в отстъпление. Често си изиграем на страст, но престанахме да й се отда­ваме. Мъчим се да се убедим, мамим самите себе си, твърдим, че сме обзети от страст, но вече не изпитваме нейното дълбоко и мистично изгаряне. Тогава проецираме тлеещия у нас огън върху така наречените любов­ни филми, върху телевизионните сериали с техните без­жизнени герои и героини. И изживяваме страстта по съвместителство.

Страстта вече е загубила дяволската си сила. Прини­зена е до първичните инстинкти, до елементарната гениталност, при която очевидно несъзнателно се търси „нещо друго".

Дори начинът, по който се говори за нея във вестни­ците, списанията и медиите, доказва нейната незначи­телност.

Екзалтацията на Изолда, царска дъщеря и дете на Ирландия, се превърна в студенина - студенината на же­ните, подчинили се на социалните догми и на „закона на бащата".

А Тристан прие образа на „сваляча", несъзнаващ, че търси „друг свят", който дори не може да си представи.

Защо и какво кара европееца да изтласква страстта и същевременно да се стреми към нея?

На първо място един парадоксален абсурд. Средният европеец изпитва несъзнателна омраза към любовта изобщо и към страстта в частност. Той не понася хората, които показват, че са щастливи - защото са влюбени или по друга причина. Точно както не понася онези, които афишират безразличието си към установените норми и общоприетите навици. Лишеният от вътрешно щастие човек ненавижда щастието на „надарените" с чувства. Той всъщност мрази онова, което подлютява дълбоката му рана и събужда копнежа му по неосъществената любов и несбъднатото щастие.

Много специалисти по клинична психиатрия опреде­лят страстта като опасно отклонение. Така ли е в дейст­вителност?

Страстта е опасна за афективно слабите хора, стига, разбира се, да са в състояние да я изпитат. В подобни случаи тя е довеждала до убийства и до самоубийства, до вманиачаване, до физическа и психическа деградация.

Но по принцип тя е пътуване за онова „другаде", къде­то ни очаква единението; тогава нагоните се превръщат в духовност и двама души се сливат в едно, изпитвайки усещането, че вечността е нещо възможно.

Безсмислено е да търсим в страстта каквато и да е лична свобода. Тя никога не е съществувала. Страстта и свобо­дата на Аза са напълно несъвместими. Партньорите ста­ват отново свободни, когато всеки от двамата възвърне себе си, което впрочем означава край на страстта и на осъщественото сливане.

Така страстта затваря хипнотичния си кръг. Но меж­дувременно са се родили най-прекрасните стихове, най-възвишената музика, най-дълбоките философии, най-съвършената архитектура. Независимо от своята мимолетност страстта носи в себе си огромно богатство.

Впрочем прекрасно е, че докато е жив, човек е готов да къса листенцата на маргаритката...

Съществуват толкова форми на любов, колкото и видо­ве нервнопсихически системи и темпераменти. Но нико­га не може да се твърди със сигурност, че видимият тем­перамент е истинският. Някои поведения само компенсират изтласквана или непозната форма на темперамент. Има хора например, които се представят за „материалисти", докато всъщност материализмът им-служи за па­раван на несъзнателно предусещана духовна или религи­озна склонност.

По същия начин много „духовно извисени" индивиди' се самозалъгват, че са такива, въобразявайки се, че така могат да избягат от всекидневието или от афективните си трудности.

Но душата мълчи, докато не настъпи нейният час. И някой ден това се случва. Тогава тя отново заема полага­емото й се място или отново бива изтласкана по волята на социалните и нормативните обстоятелства.

Човешката душа е поначало религиозна. При здрава­та личност тази склонност служи за основа на най-възви­шените страсти. Към тях са предразположени обикнове­но интровертните индивиди. Но прекалената интровертност може да означава, че екстравертността е потискана от социалния и възпитателен климат. По същия начин и прекалената екстравертност е подозрителна, защото обикновено компенсира изтласкана интровертност.

Нагоре по стълбата

Неоспорим факт е, че всеки по силите си се стреми към лично усъвършенстване, което може да се осъществи един­ствено след смъртта на „малкия Аз". Всеки желае да „се изкачи" на по-високо стъпало. При повечето хора стре­межът към духовност е недоразвит и бързо се притъпява в сивото им, банално, привично съществуване с вътрешен живот, подчинен на догмите и нормите на всекидневието. При други мълнията на „преображението" проблясва след някое заболяване или след досег със смъртта. И угас­ва с възобновяването на предишния, обичаен начин на живот.

Но фактът остава: всеки, несъзнателно желае „смърт­та, която ще го преобрази". А страстта е единственият път дотам, естествено според „стъпалото", до което е достигнала, според това дали става дума за човешка лю­бов или за любовта на мистика към Бог. Но процесът е еднакъв: умираш, за да се възродиш в един различен свят.

Анимус, Анима и страсти

Нека припомним:

Обикновено майката (и момичетата, и жените от дет­ските години), както и отношението на момчето към нея, са елементите, които формират, деформират или поглъ­щат Анимата.

Обикновено бащата (и мъжете, и момчетата от дет­ските години) е този, който формира или деформира Анимуса на момичето.

Това е диалогът на страстните натури с унифицирания свят. Връзката между тях нерядко е напълно прекъсната. Тогава започва разговор между глухи, между прите­жателите на Анима (женския полюс) и собствениците на Анимус (мъжкия полюс).

Очевидно е обаче, че човешкото същество не може да бъде затворено в строго определена категория. Във все­ки от нас съжителстват и двата полюса - мъжкият и женският. Всичко зависи от широтата на Анимата и от нейната свобода.

Другояче казано: пазете се от внезапно избухналите стра­сти. Те могат да изригнат ненадейно като вулкан във все­ки момент и във всяка възраст. Понякога помитат всич­ко по пътя си.