Психология и вътрешна свобода пиер Дако Увод без дрехи и багаж

Става дума за една огромна, неизследвана досега тери­тория, която може да се сравни с планетата Земя от вре­мето, когато шепа картографи са се опитвали да очерта­ят моретата и сушата. Тогава на картите е имало големи бели полета с надпис „непроучено", което не означава­ло, че един ден там няма да стъпи човешки крак.

Както вече казах, колективното несъзнавано проявя­ва енергията си в нашите сънища и интуиции, но и в ня­кои „съвпадения" - толкова странни, че изглеждат неве­роятни. Символите, на които сме подвластни, и ситуаци­ите, в които биваме въвличани, са само отделни негови пространствени превъплъщения; също както елементар­ната частица е само отделното, пространствено-времево проявление на изначалната, единна и извънвремева енер­гия.

Юнг пръв открои значението на колективното несъзна­вано в дълбинната психология. Някои водещи съвремен­ни физици са поели щафетата и продължават проучвани­ята в тази област. На тях пък дължим идеята, че именно колективното несъзнавано е връзката ни с космоса...

Мнозина ще свият рамене: „Колективно несъзнавано? Какво ме засяга? Занимават ме други неща: работата, грижите, колата, дълговете, скъпотията..." Разбира се. Можем да допълним: „Освен това съм прекалено зает да се боря със собствената си вътрешна бъркотия и с умо­рата от нея..."

Да си представим, че същият човек заяви: „Земното притегляне? Какво ме засяга? Имам си достатъчно зани­мания: работа, грижи, кола..." След което излиза на ули­цата, препъва се, пада на тротоара и си счупва ръката.

Поуката е следната: човекът може да не се интересува от гравитацията, но гравитацията проявява към него се­риозен интерес...

Може би от този миг насетне този човек ще започне да се пита защо нещата „падат", ще установи, че чашата кафе стои на масата, а не лети във въздуха; вероятно ще усети земното притегляне, когато направи усилие да по­вдигне нещо тежко; и нищо чудно някоя лятна вечер, докато лежи на тревата, да се почувства „прикован" към земята на една въртяща се в пространството планета. Кой знае?

Ако пък реши да последва примера на Нютон, който видял как ябълката пада от дървото и открил гравитаци­ята, може би от него ще излезе някой Нютон на колек­тивното несъзнавано? Всичко може.

Падането е само едно епизодично средство на грави­тацията да ни „напомни" за себе си. Иначе тя ни налага законите си във всеки миг от живота ни. По същия на­чин относително редките проявления на колективното несъзнавано не означават, че то не присъства постоянно в съществуването ни, макар и да не си даваме сметка за това.

Първата стъпка

Всички ние сме склонни да разглеждаме своите постъпки, жестове, сънища и пр. изолирано от контекста им. Най-много да се върнем малко назад и да заявим: „Сънувах това, тъй като вчера си спомних за..." Или: „Казах тези думи, защото се сетих, че..."

По този начин отделяме дадено събитие от останала­та част от живота ни. Гледаме на него като на случило се „тук и сега", сякаш няма ни минало, ни бъдеще.

Обаче - често ще повтаряме това в тази книга - нито едно събитие от живота ни не може да се отдели от абсолютното цяло, което представляваме. Дори най-незна­чителната мисъл или постъпка не само съдържат цяла­та ни история, но и са цялата ни история. Когато казва­ме, правим или мислим нещо, цялата ни личност го каз­ва, прави или мисли. Ние сме ходещи „блокове от мина­ло" - и това се отнася за всеки от нас във всяка точка на света.

Всекиму се случва да сънува „големи" сънища, които като че ли идват от другаде и оставят изключително ярка сле­да в паметта ни (колективното несъзнавано не се про­явява единствено в сънищата, както ще видим по-на-татък).

В някои от тях от дълбините ни изплуват първични, архаични или религиозни образи и усещания. Те не вина­ги могат да се разкажат, тъй като думите се опитват да преведат едва впоследствие усещанията, изпитани при проявлението на колективното несъзнавано (думите се раждат на нивото на съзнанието, затова не могат да пре­дадат дълбочинните ни усещания).

Всъщност този вид сънища са плод на колективните представи, присъщи на цялото човечество. Г-н Х трябва да знае, че хиляди други хора от всички раси, цивилиза­ции и епохи са могли и биха могли да сънуват сън, насе­лен със същите символи като неговия.

Много е трудно да се даде определение на колективното несъзнавано, още по-трупно е да се определи местона­хождението му по простата причина, че то не се поддава на локализиране, поне според настоящите ни знания. Опитът показва, че то ни информира, което означава, че се намира някъде. Но не и в обичайното ни простран­ство и време, точно както енергията, от която произли­зат елементарните частици, не се намира в обичайната ни действителност.

Има само две възможности: или колективното съзна­вано съществува, или не съществува. Знаем, че същест­вува, след като ни изпраща „нещо", което изразяваме чрез нашите сънища, постъпки, мисли. При това ни го изпра­ща непрекъснато.

Е, след като съществува, не можем ли да приемем, че и то е подчинено на природните закони и че по тази при­чина някой ден ще можем да го измерим със средствата на една все още непозната ни свръхфизика?

Изглежда също, че колективното несъзнавано е в осно­вата на телепатията и на предчувствието. Ако е така, то обхваща и миналото, и бъдещето (поне това, което ние наричаме с тези думи в нашето пространство и време).'

Юнг казваше:

„Колкото по-надълбоко вниквам в колективното несъзнавано, толкова повече се убеждавам в неговото неразчленимо и вездесъщо присъствие... Тоест, когато тук, в точка А, се случи нещо, което засяга колективно­то несъзнавано, то се случва навсякъде..."

Засега поне колективното несъзнавано не е обект на точните и експерименталните науки. Но дори и да стане, очевидно е, че то ни води към някаква „мистична" пред­става за космоса.

Тук ще цитирам Мишел Казнав и неговия „Митологически анализ на историята на Тристан и Изолда":

„Това ни навежда на мисълта, че в качеството си на архетипна матрица колективното несъзнавано не е ве­щество, а поле, в смисъл на квантово поле, и че от тази гледна точка то представлява фундаментална среда, която обаче никога и никъде не приема явен и видим об­раз..."

Да си припомним „фантастичната" идея на Жак Бержие. И да си представим, че природата се е сетила за нея пре­ди него и че ако подобно нещо е хрумнало на физика, то е, защото „то" съществува някъде. И защото е налице резонанс между неговия ум и космическата мисъл. Ние откриваме само това, което може да бъде открито; няма как да открием несъществуващото. Впрочем нали „от­кривам" означава „намирам нещо скрито"?

По същия начин не бихме си мислили за някакво все още непознато явление, ако то вече не се е проявявало. Мисълта ни е следствие от проявлението му, а не причи­на за него.

Освен това - нека повторим - не бихме открили как­вото и да било, ако нямаше резонанс между психически­те ни механизми и космическите структури; космосът е навред, макар да не го съзнаваме.

Следователно, за да продължим мисълта на Бержие, нека си представим, че колективното несъзнавано е об­щата памет на човечеството, че то е резервоар, в който е събрана интелигентността на хора и животни, огромна информационна мрежа, от която бихме могли да черпим един ден, когато се снабдим с нужните антени и декодери.

От този ден нататък ще настъпи вечността на всички съзнания и човешкият интелект ще се понесе по вълни­те й... Ще настъпи краят на абсурда, какъвто е кончина-

та на високообразовани и стойностни личности, които отнасят със себе си огромен обем знания, интелигент­ност, хипотези, изследвания, хиляди идеи и мисли; огром­но количество информация, която са събирали през це­лия си живот и от която ни оставят твърде малко: някоя и друга книга, няколко последователи, краткотраен спо­мен...

Големите надежди

Докъде води понятието колективно несъзнавано? Оче­видно е, че стигаме до други измерения и до друг аспект на съзнанието, но какъв по-точно? Сигурно е също, че съществува фина и интуитивна връзка между вътрешния ни свят (психиката) и външния свят (материален, психи­чески или социален): предмети, хора, събития и т. н.

Нещата се проясняват, когато си кажем, че интелектът е част от материята, всяка от съставките на която е съвършено интелигентна в своята област.

Това съответствие между нашата психика и външния свят понякога се изразява - ако се вгледаме внимателно -в необичайни явления, дори в събития, които можем да наречем чудеса. Но и в този случай за нас са странни само загадките, чието решение не знаем.

Някои хора стават свидетели на особени, но многозна­чителни „съвпадения", други „четат мисли" или имат предчувствия, които се сбъдват. Последователите на Юнг установяват подобни явления при пациенти, подложили се на психоанализа и достигнали стадия на пълнота на личността.

Тъй или инак прояви на синхронност се наблюдават при хора, чиито психически „жички" са преподредени така, че по тях да протича максимално количество ин­формация. Тъкмо тя осигурява висока степен на вътреш­на организираност; тя води до психическо „прочистване" и до състоянието на особено силна рецептивност, което го характеризира. И тук отново се сблъскваме със законите на термодинамиката.

Явлението синхронност не се среща често. Дали ще се сблъскаме с него зависи до голяма степен от самите нас, тъй като ние сме крайната му точка. Също както, ако звукът на музиката е ужасен, това се дължи на лошокачествения електронен приемател или, по-рядко, на сму­щенията по пътя на сигнала,

Синхронност? „Синхронизираните" събития се случ­ват по необясним начин. Внезапно ни спохожда късметът; това, което отдавна искаме, безпричинно се осъществя­ва; случва се нещо, за което сме си мислили малко преди това; явява ни се телепатичен сън; обзема ни предчувст­вие, което се сбъдва. Идващите от миналото или от бъде­щето сигнали отекват в психиката ни (понятието „сиг­нал" трябва да се разбира в конкретния му смисъл на радиовълна с определена честота). Така психиката на отделния индивид взаимодейства със заобикалящия го свят благодарение на колективното несъзнавано, заема­що цялото минало и вече съществуващото бъдеще. Зато­ва понякога без видима причина се случват сходни съби­тия. Психичното и физичното се държат като братя близ­наци (еднакви обстоятелства в едно и също време). В края на краищата нали сме „побратимени" с космоса, както ще видим по-нататък! Понятието „случайност" вече не съществува!

Но внимание! Мнозина са склонни да съзират синхрон­ност навсякъде. Например: „ Тъкмо си мислех за моя при­ятел, когото не бях виждал от пет години, и го срещ­нах. " Двете събития несъмнено съвпадат, но срещата не е задължителна последица от мисълта на приятеля. Макар че знае ли човек? Обаче ако вторият заяви: „Всъщ­ност трябваше да съм на километър оттук, но незнай­но защо минах от другаде, просто някакво смътно же­лание да се поразходя... което никога не правя; а и ви съну­вах миналата нощ." Тук вече май имаме синхронност. Ако колективното несъзнавано непрекъснато ни инфор­мира, ако всички събития са абсолютно свързани, то то­гава всичко би трябвало да бъде синхронно - след като е синхронизирано...

Докато солта и водата са отделени, с какво солта може да е полезна за водата и водата за солта? Ще ка­жем: това е вода, това - сол. Единство съществува само ако солта е станала част от водата и водата е поела солта.

Космосът в пералнята... и глобалната принадлежност

В подкрепа на това, което казахме, не би било зле да си припомним някои елементи от съвременната физика, които откриваме в много произведения на специалисти, желаещи да доближат тази материя до неспециализираната читателска публика.

Всички тези елементи - привеждам само два примера -се опират на идеята за принадлежността на човечество­то към цялата вселена. Така според физика Мах (цити­ран от Хюбърт Рийвс) полепването на прането по стени­те на центрофугата не се дължи на създадената центро­бежна сила, а на отношението между въртенето на бара­бана и неподвижните звезди. От което следва, че ако слу­чайно неподвижните звезди изчезнат, заедно с тях ще изчезнат и центробежните сили. Това показва, че никое явление не протича изолирано от околната среда - а окол­ната среда, това е цялата маса на космоса. Показва също, че „инертността" на даден материален предмет, с други думи, съпротивата му на ускорението, не е свойство на самия предмет, а признак за взаимодействието му със света...

Сега ще цитирам физика Хойл: житейските ситуации не биха могли да съществуват без отдалечените части на вселената; и най-дребната подробност от всекидневния ни опит е така здраво вплетена в заобикалящия ни свят, че е почти невъзможно да я разглеждаме отделно от него.

Което означава, че целият космос присъства във все­ки от нас ежеминутно, във всяко събитие и навсякъде. Ето как физическата реалност се превръща все повече в метафизична. Мигар Айнщайн не казваше, че „всичко привлича всичко"? Вече започваме да откриваме взаи­модействията и взаимозависимостта между всичко съще­ствуващо на Земята. В същото време науката ни показ­ва, че тези взаимодействия се извършват в пряка връзка с цялата постоянно присъстваща вселена. Тук виждам възможност за едно изключително разширяване на чо­вешкия кръгозор; нещо като нова екстравертност, която чрез медиите и книгите ще приеме „информациите", на­сочващи човека към безкрай. Така „отделният" човек, както и човекът - „център на света", ще отидат в музея на старите параноични илюзии.

А най-забележителното е, че съвременните открития на западната наука прекрасно се вписват в древната ин­дийска философия. Друго чудо - математиката и експе­рименталните науки на Запада се срещат с източната интуиция по средата на мост, прехвърлен през вековете. И това смесване на идеи и на нови усещания може би ще поразтърси обществото, в което преклонението пред материалното и посредственото е заменило култа към интелигентността и вътрешната свобода.

А г-н Х? Как г-н Х, който нехаеше за закона за земно­то притегляне, но изпита силата му, ще се промени чрез казаното по-горе? Никак, ако продължава да не му обръ­ща внимание - и тогава пак ще се препъне. А би могъл да придобие усещането за дълбоко взаимодействие меж­ду себе си и околната среда, която се простира до края на вселената, нужно ли е отново да го повтаряме? Да по­чувства интелигентостта на всичко съществуващо, като започне от собствените си органи и елементарни части­ци, които, както казва Рюер, знаят какво правят много по-добре от него. Би могъл дори да осъзнае колко аб­сурдно е живял и да промени светогледа си. Да си даде сметка за огромния брой затвори, в които е приклещен -догми, закостенели схващания, архаични идеи, навици, задължения, неискрени приятелства, неумение да се рад­ва, страх от възможното бъдеще. Да се замисли за нор­мите, които го ръководят и към които се придържа зара­ди някаква сигурност, която не му носи нищо.

Тогава може би абсурдът ще отстъпи мястото си на свободата.

Човешкото същество е способно да се приспособи към безброй ситуации. Защо да не успее някой ден да се при­способи и към космоса?

Шеста глава

ТОВА, КОЕТО НАРИЧАМЕ „ПСИХОАНАЛИЗА", ИЛИ СВОБОДАТА НА ДРУГИТЕ СВЕТОВЕ

Не можем да анализираме неизразимото

Вече съм посветил книга на психоанализата, която раз­глеждам като обновяваща душата дейност.

Тук бих искал да заместя „психоанализа" с друга под­ходяща дума; ще бъда благодарен, ако някой ми подска­же такава...

Защо не ми се ще да използвам термина „психоанали­за"? Защото не можем да анализираме нещо неизразимо като човешката душа. Тогава? Хуманна психология? Екзистенциална психология? Свръхпсихология? Мета-психология? Изследване на вътрешните континенти? Защото става дума именно за континенти!

Освен това „анализът" крие опасност от раздробява­не, от накъсване на личността на елементи, които про­сто не могат да се отделят един от друг. Разделяйки не­делимото, рискуваме да взривим абсолютното единство на човешката душа; да придадем „светски" и рационален характер на онова, което е „религиозно" и ирационално.

Да преминем в другия лагер

Смятам, че психоанализата, за която нямам термин, пред­ставлява стъпка към т. нар. разрушителност. Обикно­вено този термин се възприема в отрицателния си смисъл като синоним на „подривна" дейност, ще рече, насочена към подкопаване на установените ценности. И наистина отрицателната разрушителност е детски бунт против всичко и против нищо, лутане между всичко и нищо, враждебност към всичко и към нищо.

Само че тук говорим за нещо съвсем друго, за положи­телната разрушителност, която се състои в преразглеж­дането, дори в частичното или цялостното отричане на закона на „бащата" - вековния закон, издаден от мъжкия свят, патриархалния закон на абстрактните правила и системи, на повърхностния обществен ред, на чисто со­циалния просперитет (да постигнем външен успех, а не вътрешна хармония). Положителната разрушителност отхвърля огромната структура, изградена от привидности, лицемерие, конформизъм, в която жената и женстве­ността нямат място. Цяла бездна дели патриархалния закон от дълбоката човешка афективност. Според него­вите „клаузи" чувствата са проява на невежество и мис­тицизъм.

Обикновено патриархалният закон е безапелационен. Той властно ни налага абстрактния кодекс на честта (то­ест?), на дълга (тоест?), на смелостта (тоест?). И никъде не става дума за честта на майката, за смелостта на май­ката, за дълга на майката. В закона на бащите дори лю­бовта не фигурира открито!

Няма нищо общо между отрицателната, инфантилна­та разрушителност и положителната разрушителност. Последната е краен резултат от продължителна рабо­та, а не изходна точка на детинско бунтарство.

Но заобикалянето на абстрактните и всемогъщи зако­ни понякога струва скъпо: „наказанието" може да бъде дори прогонване, отхвърляне, социална изолация. Точно както не е изключено да „си изпатим", ако противопос­тавим вътрешната си истина на линеарната и повърхно­стна мъжка логика, тъй като тези два свята са несъвме­стими по принцип.

Да стигнем до състояние на разрушителност означа­ва да преоткрием творческите ценности в душата на мъжа и на жената и да възстановим контакта с огромни­те вътрешни пространства. Ще рече, да си припомним принадлежността си към „Великата Майка" и към един напълно различен свят, в който човек получава топлина и светлина от жената или от собствената си възродена душа.

Положителната разрушителност е синоним на въз­върнато съзидание, тя е обръщането налице на водевилното „опако", в което живеят повечето хора, усвоили хи­бридния вътрешен език, характерен за разградената афективност.

Новата психоанализа, за която говорим, създава ста­билни гнезда на положителна разрушителност, откъ­дето може да се роди представа за други светове и сво­боди.

Как да не си пожелаем подобна разрушителност?

Преди да продължим, предлагам на вниманието ви една простичка схема.

ЗАКОНЪТ НА БАЩАТА

ВЪЗМОЖНОСТИТЕ НА МАЙКАТА

абстрактен, линеарен, скован социална система скованост, различни кодекси грубост непоклатимо задължение социална и семейна чест пари власт хладен разум „кариера" наказание, отхвърляне насилие патриархална религия конформизъм абстрактен морал външна и рационална логика произвеждане думи шум двойственост - добро, зло нетърпимост абстрактен дълг екзотеризъм

конкретна, заоблена, вълнообразна липса на система гъвкавост, приспособимост алхимия на душата нагаждаме към обстоятелствата вътрешно достойнство приличен живот могъщество душевна екзалтация човешко семейство разбиране, любов твърдост религиозност свобода морал според обстоятелствата афективни истини съзидание вътрешен език тишина кръгово движение без строга граница цялостно разбиране афективна взискателност езотеризъм

Ако се замислим малко, дали пък няма да установим, че Жената поначало подхожда с иронична и мълчалива разрушителност към закона на Бащата и на Мъжа, пример за която може да ни даде следният израз: „Приказвай си ти!"

От нула до...?

Всеизвестно е, че съвременният човек преживява дълбо­ка духовна криза. Всеки от нас носи в себе си неутолима жажда за „нещо друго". Рационалното и съзнателно мис­лене (вид патриархално мислене!) е поставено под въпрос и се клати върху изкуствените си основи (въпреки че противниците на този вид мислене обикновено са лише­ни от достатъчно вътрешна сила, за да поемат отговор­ността за отказа си, а и притежават доста слабичка Ани-ма, за да го сторят).

Най-често възраженията им са резултат от личния им бунт срещу „диктата" на Бащата и поради това са не­мощни и краткорайни.

Повечето са забравили някъде „атомното ядро" на личността си и прекарват живота си в съществуване, ра­бота, разсъждаване и сън.

Понякога успяват за кратко да съзрат бленуваното „друго нещо" - по време на пътуване, когато се появяват различни от обичайните усещания; пред някой пейзаж, който отключва силна, но мимолетна интуиция; при слу­чайна среща на улицата, запомнящ се поглед или усмив­ка, музика или четиво, на което попадат като „по чудо". В такива моменти вътрешният свят изплува за миг, но скоро се отдръпва под натиска на всекидневието.

Така животът изтича между пръстите ни: работа, „имидж", успехи, печалби, сън, четене на вестници, гле­дане на телевизия и пак работа, и пак сън... докато си отидем от този свят. А дали не е съществувало и нещо друго?

Когато, без да знаем, сме поели към разрушителността. Впрочем убеден съм - нищо, че се повтарям, - че не може да има дълбинен анализ, без да се стигне до вътрешната разрушителност, която е „тайното" основание за напис­ването на тази глава и на цялата книга.

Доскоро се насочвахме към „анализа" с единствената цел да отстраним неприятните симптоми и да се адапти­раме отново към социалния живот. Това са старата пси­хоанализа и старите „пациенти". Днес пространството значително се е разширило и по хоризонтала, и по вертикала. На психоанализа се подлагат минимален брой „бол­ни" (болни от какво?) и максимален брой „изследовате­ли на своите души", които предприемат пътешествие в себе си, дори ако отначало не знаят докъде ще стигнат.

Разбира се, вътрешните „търкания" между това, което чувстваме, че сме, и начина ни на живот пораждат оби­чайните симптоми: депресия (спадане на „налягането", което ни подтиква да живеем), различни неразположе­ния, психосоматични смущения, трудности в отношени­ята с родителите и партньорите, с децата и приятелите и т. н. Често ни се иска да бъдем просто „щастливи глупа­ци"... Но истински важното се простира отвъд симпто­мите.

Самият Фройд се отказва от понятието „болест" и се насочва към максималното опознаване на същностната истина. Днес бихме казали: към опознаването на личния „архетип", на „атомното ядро", които единствени могат да направят живота ни пълноценен.

Методът, наречен психоанализа, се е превърнал в нещо като романтично пътешествие към мощните сили, ко­ито не се поддават на рационално изразяване, романтич­но пътешествие към свещеното.

Как тогава да наричаме този вид „пациенти"? Търса­чи на неизразимото? Изследователи на разрушителност-та? Може би и за тях читателят ще открие подходящ тер­мин...