Психология и вътрешна свобода пиер Дако Увод без дрехи и багаж

Случва ли се понякога аналитикът, бащата, майката да бъдат отъждествени с някой бог или богиня? Случва се ежедневно. Всеки ден ние „пренасяме" върху майката или бащата, съпруга, съпругата или любимата, върху аналитика си един „обожествен" образ: образа на всемогъщо божество или богиня. Достатъчно е да си припомним страстния влюбен, който преобразява в недостъпна кра­лица някоя безлична блондинка и едва много месеци по-късно си дава сметка за сторената грешка. Вероятно този мъж е „пренасял" и „пренасял" своята Анима... докато мечтата му се е сринала и той се е озовал отново в една действителност, която трудно може да се обожестви.

Колко силно е вкоренена в сърцето ни потребността да се видим в другия, за да се съединим самите ние в неразривно цяло!

Затова, когато извършваме „пренос", ние „преливаме" в другия мощни символи. Кои ли? Всички, които са част от човешката душа: символите на Бог, на бащата, на майката, на силата, нежността, обичта, слънцето, спаси­теля... Случва се обаче положението да се обърне и тога­ва другият се превръща в символ на дявола, на отхвърля­нето, изоставянето, презрението... По големите вечни символи на човечеството са израснали хиляди разклоне­ния, подобно на клоните по ствола на дървото.

За да си дадете сметка за това, достатъчно е да се „вслу­шате" в себе си във възможно най-обикновената ситуа­ция - например спрял ви е полицай. Опитайте се да раз­нищите гамата от чувства, които „пренасяте" върху него и върху себе си през няколкото минути на проверка на документите. А той, какво пренася той върху вас в зави­симост от пола ви, външността и реакциите ви? Защото и двете страни могат да вземат другия за когото и да е, за какъвто и да е символ, само не за това, което наистина е.

Обикновено в процеса на психоанализата аналитикът трябва да се придържа към ролята си на анализатор, а участникът към ролята си на участник. Може да е жалко (и аналитикът сигурно най-много съжалява), но е така. Вярно е: мнозина трудно биха приели факта, че анали­тикът им е обикновен човек - мъж или жена, просто за­щото пренесеният върху него символ (бог, майка, баща, спасител и т. н.) не съответства на обикновения мъж или жена, които живеят като „всички нас".

Подобни реакции са често явление в процеса на психо­анализата поне докато преносът не се освободи от своя­та двусмисленост.

Къде всъщност е истината?

Вярно е, че отношенията с психоаналитика често са из­ключително благоприятно „място" за проява на силни чувства; дали ще ги наричаме преносни, или не, е напълно без значение.

Благоприятно място за силни чувства? Несъмнено, особено ако се открие „прилика" между аналитика и учас­тника. Не търсят ли и двамата онова „сливане" на души­те, което единствено може да ги доближи до непостижи­мата човешка мечта: преоткриването на изгубеното един­ство?

Обратно на разпространеното мнение, може би точно в процеса на анализата се проявяват най-истинските чув­ства, когато, разбира се, стигнем до дълбинната работа и преодолеем двусмислията, наречени пренос.

Дори бихме могли да кажем, че аналитикът трябва да се отпусне и да разкрие собствените си чувства, вместо да ги потиска или изтласква, без все пак да ги излага напълно на показ. Защото едно видимо положително чувство потапя участника в „мистичната" топлина, от която се нуждае, за да поеме по пътя към непознатото. И защото психиките на двамата улавят излъчването на един и същ архетипов източник подобно на електроните на антената, които трептят на същата честота като ра-диовълните. Какво да се прави, така е.

Всичко зависи от таланта на психоаналитика. Защото законите на живота и на психологията са прекрасни, но за съжаление приложението им често пъти е истинска катастрофа.

А и за кои закони става дума?

В психоаналитичната практика е налице една непри­ятна тенденция към ограничаване на „преносното" чув­ство - то е все едно да сведем повърхността на кръга до обикновена права линия и да я обявим за нещо отрица­телно и инфантилно.

След като символът е резултат, производно на над-съзнаваното, канал към бездънни дълбини, то тогава чрез него аналитикът и участникът общуват отвъд думите и техниките единствено чрез „мистичен" обмен.

В крайна сметка...

Това показва до каква степен е безсмислено да се опит­ваме да отделим изпитаните по време на анализата чув­ства от изпитаните във всекидневието.

Определяйки като „преносни" чувствата, възникнали в психоаналитичния процес, ние показваме, че сме без­силни да разберем същността му. Аналитикът и участ­никът са потопени в един и същ архетип, те получават от него една и съща информация, в края на краищата и двамата търсят отговорите на все същите големи въпроси.

При психоанализата, както и навсякъде другаде, лю­бовните чувства са проявление на „нещо", огромно като морето. Те показват наличието на извор, недостъпен, но съществуващ. Така чувствата преминават далеч отвъд твърде лесните тълкувания на „преноса", свързани с ба­щата, майката, едва ли не с цялото семейство.

По принцип чувствата са ни временно отстъпени, а не дадени веднъж завинаги. Те не са постоянни, а се колеба­ят, променят, развиват, постепенно съзряват дотолкова, доколкото сме престанали да проецираме преживявани­ята от детството си.

Обикновено в края на психоаналитичния процес чув­ствата стават неутрални. Участникът запазва само пове­че или по-малко вълнуващия спомен за един дълъг път, извървян заедно с аналитика. Но не е ли така и в живо­та? И все пак, макар и рядко, ако аналитикът и участ­никът са установили дълбока прилика помежду си, възможно е чувствата да се задълбочат и да придобият траен характер.

Ето го прословутия „пренос" - понятие, толкова неус­тановено и толкова всеобхватно, разпростряло се над всички човешки усещания и чувства, без значение кое ги е породило.

След като имаме „пренос" навсякъде и във всичко, налага се да „прочистим" чувствата си от затормозяващите ги наслагвалия - детски спомени, носталгия, съжа­ление, Едипови и други комплекси - и да им придадем най-благородната символична стойност, впрочем един­ствено вярната, като потърсим религиозната връзка с другия. Едва тогава у нас ще избликне пленената енер­гия и ще усетим истинската си свобода.

ДЪЛГОТО БДЕНИЕ

Ако желанието ни е да постигнем „трансмутация" на личността си чрез психоанализа, трябва да знаем, че пътят е дълъг; очаква ни дълго бдение, на което ще посветим голяма част от живота си.

Всяко сериозно търсене на вътрешно обновление пре­минава през три етапа: превращение, разрушителност, религиозност, предизвикващи освободителен отказ от множество понякога хилядолетни схващания и навици.

Под погледа на разгневената душа

На дъното на психиката ни, под постепенно натрупвани­те надстройки, които й пречат да се изяви напълно, се крие неразрушимата (за щастие!) човешка душа - наше­то „ядро". Безсмислено е да повтаряме, че многобройни социални, религиозни и морални „декрети", най-често абстрактни и афективно необосновани, непрекъснато се сблъскват с основните душевни свободи. Оттам произ­тичат вътрешната обърканост и психическите деформа­ции, афективният хаос, стесняването на интелекта.

Понякога през юношеството правим опит да се раз­бунтуваме: това е инфантилна, отрицателна разрушител­ност, защото няма ясен обект (човек се бунтува ефикас­но само срещу нещо познато); тя просто отхвърля всяка форма на авторитет и всяко правило. Тоест става дума за разрушителност наопаки, без никакъв резултат освен душевния смут, който е друг вид хаос.

Впрочем зрелият човек също непрекъснато се „раз­гражда" и се изгражда „наопаки". А в това време душата му чака. Докога ли?

Явно е необходимо нещо да го разтърси, да го накара да се устреми към едно по-висше съзнание, основано на максимално отворения индивидуален интелект. Не на­помня ли това действията на някогашните и на съвре­менните алхимици? Вече повдигнах този въпрос в „Изу­мителните пътища на новата психология". Нека отново се върнем на него, като сравним алхимичната дейност и психоанализата на „единния човек".

Около аламбика

Знаем, че пещта или казанът служат на алхимика за на­гряването на „философското яйце". То представлява хер­метично затворено кристално кълбо, символизиращо Яйцето на света, от което ще излезе „философският камък".

Нека припомним общоизвестната истина, че човек се състои от мъжки и женски полюс, които непрекъснато се стремят да се обединят, за да постигнат цялостта на първообраза. В живота обединяването се извършва меж­ду мъжа и жената. В индивидуален план и за двамата идеалът би бил сливането на полюсите им, на Анимуса и Анимата. В алхимията това се изразява във взаимодей­ствието между разширилата се сяра - мъжкия елемент, и концентрирания живак - женския елемент. Що се от­нася до психоаналитика, своеобразният съвременен алхимик, той изпълнява ролята на стабилизиращите „соли и в същото време на огняра, който поддържа запаления в пещта огън...

Космическа пещ (стара гравюра).

В алхимията златото се получава от пълното сливане на двата съзидателни елемента. Златото е съвършеният метал, всеки друг метал би бил „преждевременно роден" и оттам - несъвършен.

Прекъсването на психоанализата е точно такова „недоносване". Впрочем то може да се окаже и полезно за себеобновяването, стига последното да продължи чрез се­рия осъзнавания, всяко от които произвежда нова енер­гия.

Всичко зависи от това какво искаме от психоанализа­та. Но в случай на прекъсване е за предпочитане да възприемем „метода на „чекмеджето", при който „ляво­то не знае какво съдържа дясното..." (Юнг).

При всички случаи „дългото бдение" се прекратява и дълбоко скритото злато не излиза на повърхността. Един­ството на душата не е постигнато. Да припомним тук една мисъл от Корана, според която „детската душа е близо до рая". Така е, но до момента, в който изтласка богатст­вата си от положителна разрушителност под влияние на „посланията" на възрастните.

Някои пък безкрайно бодърстват край „аламбика" и упорито търсят бездънната човешка душа. В този случай целта се размива, защото не е точно определена. Важен е единствено пътят с последователните открития, не­прекъснато променящите се гледки и отдалечаващата се линия на хоризонта, приканваща към продължаване на пътуването до откриването на личния архетип. И както алхимикът се променя в процеса на преобразуването на материята, така и психоаналитикът, озовал се в сърцето на проблема, преживява истинско преображение, докато работи с другия.

Тази работа никога не върви по права линия, а следва вписаните един в друг концентрични кръгове, които во­дят към ядрото, обикаля по пътищата, които ще се пресекат в центъра на лабиринта, другият трябва да открие онова, което интуитивно знае, че се намира в него. Защо­то, ако не го знаеше, как би могъл да го открие? Така стигаме далеч, много далеч от това, което зле информи­раните хора отъждествяват с бягство от живота, непре­одолян пренос, наркотик, автоеротизъм и какво ли не още... Защото изобщо не става дума за нещо подобно. Обратното: става дума за възможно най-широката вътрешна свобода, до която стигаме, извървявайки един дълъг и изпълнен с романтика път.

Поддържане на топлината

Предлагам ви някои мисли на алхимика от XVII в. Филалет. Те са колкото поетични, толкова и съпоставими с „нашата" психоанализа.

„... тайният вътрешен огън е божий инструмент и ка­чествата му са неуловими за човешкото око. Често ще говорим за този огън (...) той е степенуван (...) нужна ви е и пещ, за да извършите Делото. При първата степен, огънят, който ви е потребен, трябва да излъчва тъмно­червена светлина и да е в състояние да поддържа най-високия градус на топлината в продължение на дванай­сет часа... (...) гледайте да не угасва нито за миг, защото изстине ли материята, Делото ви е погубено... (...) поддържайте огъня, докато премине през всички цвето­ве и накрая стигне до белия."

Филалет продължава:

„Не действайте припряно с надеждата да приберете реколтата преди узряването на зърното, искам да кажа на Делото..."

Същото важи и за психоанализата, поне за тази, която ни занимава в момента. Необходимо е да се поддържа постоянна и лека вътрешна топлина, независимо от все­кидневните задължения. Никога да не се избързва.

Вътрешната топлина да се наблюдава и дозира в зависи­мост от това доколко е напреднало Делото. Нужно е да оставим нещата „на самотек" и да не ги обявяваме за завършени, преди да са съзрели.

Тук волята и усилието не са на почит. Потребно е един­ствено неотслабващо внимание, несъмнено най-трудно изпълнимата задача. Психоаналитикът на „далечно пла­ване" изключва всяко „насилване" на личността, всеки натиск или груба намеса.

Абсурдно е да искаме да съберем прекалено бързо Анимуса и Анимата в един мъж или в една жена, след като всеки от тях не е правил нищо друго, освен да ги раз­деля. Мъжът непрекъснато е деформирал Анимата си (женския полюс), същото е правила и жената с Анимуса (мъжкия полюс) в името на изкуствени морални и соци­ални принципи.

Да направим едно сравнение: алхимикът се стреми да преобразува материята, същото прави и съвременната физика. Най-прост е примерът с ускорителите на еле­ментарни частици, в които се създават така наречените „разрушители на атоми". Вече съществуват какви ли не устройства от този тип: циклотрони, синхроциклотрони, бетатрони, линейни ускорители и пр. Те придават на еле­ментарните частици гигантско ускорение, при което по­следните стават способни да разрушават атомните ядра и да създават нови частици (от антиматерия например) или да осъществяват трансмутации на материята.

Това кратко отклонение има за цел да покаже разли­ката между търпеливата работа на алхимика и грубото действие на съвременните апаратури - и оттам да срав­ни бавната, постепенна, „поддържаща топлината" пси­хоанализа с волунтаристичната и „дивашка" психология, забравила, че никой не се оставя да бъде „насилван", без да затвори веднага (и напълно оправдано) защитните клапани, които дълго време са му били от полза.

Фаталната раздяла

Да си представим предприятие, ръководено от брат (мъжки полюс) и сестра (женски полюс), много привър­зани един към друг през детството и юношеството си. Всеки от двамата притежава различни умения и лични качества, които отлично се допълват. Доброто функцио­ниране на предприятието изцяло зависи от съюза им.

Сега нека си представим, че тези „две тела в една душа" започнат да се отдалечават едно от друго и да се отблъс­кват, докато се превърнат във „врагове" и начело на пред­приятието остане само той или тя. Тогава предприя­тието се дестабилизира, защото се управлява само от един „полюс" за сметка на другия полюс.

Да пренесем примера в алхимията: докато са разделе­ни, сярата (мъжкият полюс) и живакът (женският по­люс) не могат да произведат никакви метали, да не гово­рим за злато. Накратко казано, лишени са от смисъл.

При мъжа, както и при жената, нито Анимусът, нито Анимата са в състояние да направят каквото и да е, ако са разделени и още по-малко, ако са врагове.

Но истината е, че в „мъжко" общество като нашето мъжът (подобно на брата от примера) непрекъснато малтретира своята Анима, тъй като всяка „женственост" у мъжа се смята за подозрителна. Жената пък (също като сестрата от приведения пример) сякаш няма друга рабо­та, освен да раздробява своя Анимус (истинския си съзи­дателен полюс).

Мъжът е „виновен", че има Анима, жената - че прите­жава Анимус.

С течение на времето всеки от тях заприличва на пред­приятието: разделена на две душа вместо две тела в една душа (брат и сестра, Анимус и Анима).

Така сигурността на човека (мъж или жена) е започ­нала да зависи от „раздуването" на едната половинка: мъжкият полюс е хипертрофирал, придобил е лъжлива мъжественост.

Жената, успяла първа да осъществи социалната си разрушителност, е „оцеляла" благодарение на компен­саторното раздуване на изтласквания в миналото полюс: нейния Анимус.

Първият резултат от психоанализата се състои, както знаем, във възстановяването на съюза между Анимата и Анимуса. По същия начин и в алхимията златото се по­лучава само когато сярата и живакът се съединят, за да образуват философското яйце. При това химическо „бра­косъчетание" двата елемента умират като отделни уча­стници в реакцията, за да се роди нов живот, нова мла­дост, също както във физиката материята и антиматерията се унищожават взаимно, отделяйки голямо количе­ство енергия.

С други думи, „бракосъчетание" и смърт са свързани не само в алхимията, но и в дълбинния афективен живот. Защото всяко развитие, всяка промяна предполагат смъртта на някоя предходна форма на личността. Та нали и страстно влюбените искат да „умрат заедно", за да се възродят във вечността, слети в една душа!

Някои жертви са невъзможни без продължителна пси­хоанализа; например пожертването на онова, което са наричалирегуопа - театралната маска, видимия Аз. Него показваме на околните, за да се приспособим към тях, да им се харесаме, да се включим в играта им. Пожертване­то му е равнозначно на сваляне на маската, на отказ от ролите, от преструвките, от самоизмамите. Но главно и най-вече на раздяла с „могъществото в полза на вътреш­ната значимост" (Мишел Казнав). Става дума за възмож­но най-важната промяна, за излизане от отколе наложения от „патриархалните" закони път, който не води до­никъде, освен до моделирането на някаква личност, чес­то пъти напълно несъответстваща на дълбинната ни афективност. Другояче казано: напускаме блиндирания затвор на бащата, за да потърсим свободния достъп до дома на Великата Майка.

И навлизаме в етапа на положителната разрушител­ност.

Вдъхновителите

Чувството за лична идентичност не произлиза от Аза, както е прието да се смята, а от Анимата при мъжа и от Анимуса при жената. Анимата е вдъхновителката на съзнанието при мъжа, Анимусът играе същата роля при жената. Само ако освободи своята Анима - душата за­творничка, мъжът може да се устреми към по-висши състояния на съзнанието. Същото се отнася и за жената и нейната душа - Анимуса.

Вероятно се повтарям, но нещата няма да бъдат раз­брани, ако често не се връщаме към основната тема. Нужно е добре да се схване (ще цитирам думите на Пиер Сулие), че „Анимусът и Анимата не са инстанции на субективната психика" без връзка с външния свят. Го­ворим за енергия, за архетип, за неизвестно къде разпо­ложен източник, от който получаваме „информация". Добре е да осъзнаем, че ако полюсите ни (мъжки и жен­ски) не са в състояние да долавят нормално излъчвания­та му, ние се превръщаме в нещо като фотографска емул­сия, пред която е поставен например червен филтър, бло­киращ синята светлина.

Това е действието на спонтанния „взрив", който „се случ­ва", който „става" от само себе си. „Връхлита" ни заедно със свободата, за чието съществуване дотогава не сме и подозирали. Всичко протича вътре в нас, като че ли мно­жество отделни „мехурчета" започват да се разтварят и да се скачват, образувайки цяла верига.

Този процес се нарича процес на индивидуализация. Разпилените елементи се сглобяват и личността се превръща в едно неразделно цяло. Точно тогава се на­блюдава най-силно развитие и реорганизиране на афективността и интелекта.

Тук отново се налага да направим паралел с алхимия-та - философският камък „може да нараства качествено и количествено в неопределена степен, защото подобре­ното съдържание подобрява получения резултат и така нататък до безкрайност" (Арно дьо Вилньов, алхимик).

На този стадий е редно да се обърне особено внимание на сънищата. Обикновено те се навързват в логическа последователност. Съчленяват се и се подреждат в зна­ковата конфигурация на една обща еволюция. Това са „големите" символични съновидения. Те се отличават със силата на въздействието си и с незаличимите следи, кои­то оставят в спомена и в поведението ни. Нужно ли е да споменаваме, че повечето от тях са проявления на ко­лективното несъзнавано и са населени със символични образи, познати на цялото човечество?

Процесът на „индивидуализация" се изразява следова­телно в спонтанното осъществяване на цялостния чо­век, който се съдържа в нас, като ирационалното, разби­ра се, също възстановява правата си. Тогава личността наподобява машина, която внезапно започва да функци­онира, след като частите й отново са заели първоначал­ните си места.

Стигнали дотук, този или тази, които извършват психо­аналитичното пътешествие, преминават през една врата -вратата на положителната разрушителност.

Ето какво казва един четирийсетгодишен директор на предприятие в края на своята психоанализа (след дълго мълчание, тихо и бавно):

- Не знам какво ми става. С мен става нещо, което не съм подозирал. Сякаш правя фантас­тично откритие. Да, нещо гигантско се разкри­ва пред очите ми; каква светлина!... Светлина и никакъв страх от това, което виждам. От как­во още да се страхувам? Да не остана сам? Да не ме отхвърли обществото?... Имам чувството, че светът се е преобърнал. Не може да се опише с думи. Би трябвало да се изрази с музика. Пълно скъсване със стария свят... Чувствам се като... като измит, като нов, пълен с енергия, с жела­ние за творчество, вдъхновен; старият ми свят е толкова жалък и тесен, че... Ако се върна на старата работа, ще обърна всичко с главата на­долу; писнало ми е от тези безкрайни съперниче­ства, агресивни надпревари, от тези „мъжаги", тези хищни мъже и жени, превърнали живота в битка на мъже срещу мъже. Откакто започнах психоанализата, се разбунтувах срещу невротич­ната власт на мъжете, упражнявана от всички, и от мъже, и от жени. Повече не искам подобно нещо в моето предприятие, в ничие друго пред­приятие! Отхвърлям го. А ако се окаже невъзможно, ще подам оставка, ще потърся нещо друго. Всъщност изведнъж открих вътрешната власт, властта на душата. Не ми трябва вече този свят без душа. Ще потърся жената в себе си и другаде, истинската, мъдрата, Великата Майка. Оста­налото не ме интересува, не ща и да чуя за него. Край, Истината се разкри пред мен внезапно, без предупреждение. В началото на анализата бях буржоа до мозъка на костите. Сега душата ми придоби такава дързост! Мили Боже, направо е фантастично... Каква свобода!.. И какво пътеше­ствие!... Какво ще стане с бившите ми партньо­ри и приятели, дали ме обичат, или не, дали ме приемат, или не, всичко ми е напълно безразлич­но... Това може да се изрази само с езика на музи­ката или на поезията...

Какво да кажем за усещанията на този мъж, неспосо­бен да изрази с думи новото си душевно състояние?

Разрушителността - нека го повторим - може да се достигне само след продължителна работа и след като сме опознали напълно и в дълбочина светът, който напус­каме.

Опитът да я проумеем отвън и по рационален път е обречен на пълен провал.

Разрушителността не е следствие от отвращението ни от света, а от коренна вътрешна промяна. Тя е осъзната действителност, източник на абсолютно нова информа­ция. Тя е окончателният и най-рафиниран стадий на ду­шата, в която е съществувала и дотогава, но в латент­но състояние.