Денят на Господа, Денят на Христос, Денят на Бога

Това естествено не е един двадесет и четири часов ден, а цял период от време с определени характеристики.

В Стария Завет изразът „Господният ден“ се употребява въобще за време на съд, разорение и мрак. (Исая 2:12; Йоил 2:12) Той е време, когато Бог настъпва срещу враговете на Израел и страшно ги наказва. (Софония 3:812; Йоил 3:1416; Авдий 15,16; Захария 12:89) Той е също така всеки случай, при който Бог наказва Своя собствен народ за неговото идолопоклонство и отстъпничество. (Йоил 1:1520; Амос 5:18; Софония 1:718) При Деня на Господа става дума главно за осъждането на греха и за победата на делото на Господа. (Йоил 2:3132)

В Новия Завет Денят на Господа обхваща приблизително същия период като „годините и времената“. (Деяния 1:7; 1 Солунци 5:1) Той започва от Грабването и включва:

В края на Голямата скръб Господ Исус ще се завърне на земята „с ангелите на Своята мощ в пламтящ огън, за да даде възмездие на онези, които не познават Бога и които не се покоряват на благовестието.“ Той ще разгроми всички Свои неприятели, преди да установи Царството Си на земята.

То също се включва в Деня на Господа. (Йоил 3:18, виж също ст. 14; Захария 14:89, вж. също ст. 1) То ще бъде време, през което всеки, който въстане срещу Господа, ще бъде незабавно осъден. (Исая 65:1725) Царят ще управлява с желязна тояга. (Откровение 19:15)

В края на хилядолетното царуване на Христос небето и земята ще преминат с бучене, а елементите нажежени ще се разпаднат. Това е последната фаза на Деня на Господа.

Докато Денят на Господа е време на съд над света, отхвърлил Божия Син, Денят на Христос е време на благословение за тези, които са Му се доверили и са станали част от Неговата Църква. Денят на Христос има два основни елемента:

Починалите в Христос ще възкръснат, живите вярващи ще се изменят и всички заедно ще бъдат грабнати, за да посрещнат Господа във въздуха и да се завърнат заедно с него в Дома на своя Отец в небесата.

Вярващите ще се явят пред Христовото съдилище за оценка и награда. Там няма да се обсъжда спасението им, а тяхната служба. На всички, които получат одобрението на Христос, ще бъдат раздадени награди. Онези, които са пропилели живота си, ще претърпят загуба, но самите те ще бъдат спасени, макар и „като през огън“. (1 Коринтяни 3:15)

Поради несполучлив превод в някои издания на Библията (Цариградското, Синодалното) във 2 Солунци 2:2 се говори за „Христовия ден“ вместо за „Господния ден“. Поради голямото изпитание, на което са подложени, вярващите в Солун мислят, че вече е започнал съдът на Господния ден. Павел ги уверява, че настъпването на деня на Господа ще се предшества от две събития — масовото отстъпление от вярата и явяването на човека на греха — Антихрист.

Солунците не биха имали причина да се страхуват от деня на Христос. За тях той би означавал освобождаване от изпитания завинаги.

Денят на Бога не бива да се смесва с деня на Господа или с деня на Христос. Това е денят на окончателната Божия победа. Той ще настъпи след като всяко зло бъде победено завинаги и след като небето и земята бъдат унищожени чрез огън. (2 Петрово 3:12) На практика Божият ден съвпада с вечното състояние.

Може би е добре да разширим това заглавие до: _Езическите народи, Израел и Църквата“. Причината е, че Новият Завет разделя цялото човечество на тези три категории. Например апостол Павел казва в 1 Коринтяни 10:32: „Не ставайте спънка ни за юдеи, ни за гърци [= езичници], ни за Божията църква.“

В Деяния 15:1417 отново се споменават тези три подразделения на човечеството:
Църквата

„Бог най-напред посети езичниците, за да вземе измежду тях народ за Своето име.“ (ст. 14)

„След това ще се върна и пак ще въздигна падналата Давидова скиния, и пак ще издигна развалините, и ще я изправя.“ (ст. 16)

„...за да потърсят Господа останалите от човеците, и всичките народи, които се наричат с името Ми — казва Господ, който прави това.“ (ст. 17)

Апостол Павел също прави разлика между:

юдеите — обрязване, което се извършва с ръце (Ефесяни 2:11),

езичниците — необрязването (Ефесяни 2:11),

църквата — обрязване, не извършено от ръка (Колосяни 2:11).

В общи линии хората, които изучават Библията, не объркват езичниците нито с Израел, нито с Църквата — това никога не е било проблем. Затова в тази глава ще се съсредоточим върху разграничаването на Израел и Църквата, което е от голямо значение. Докато не видим, че тези две групи са отделни и самостоятелни, ние ще срещаме сериозни затруднения при тълкуването на Библията, особено в областта на истината за Църквата и пророчествата.

За да покажем защо това е толкова важно, трябва да отбележим следното: някои хора проповядват, че Църквата е само пристройка или издънка на Израел. Те казват: „Бог е имал Църква през всички векове. В Стария Завет Израел е бил Църквата, но когато народът е отхвърлил Месия, Бог ги е отхвърлил завинаги. За Израел като нация няма никакво бъдеще. Сега новозаветната Църква е станала Божият Израел и всички обещания, дадени на Израел като нация, сега се изпълняват духовно за Църквата.“

Ние вярваме, че Писанието учи друго — че Израел и Църквата са различни по произход, характер, отговорност и съдба.

Когато Израел отхвърля Господ Исус като свой Месия, Бог оставя настрана този народ за известно време. Тогава Той въвежда нещо съвсем ново — Църквата. Когато Неговият план с Църквата се изпълни на земята, Бог отново ще започне да работи с Израел като нация. Така Църквата се явява като вмъкната през време на прекъсването на отношенията на Бога с Неговия древен народ Израел.

Разликата между Църквата и Израел може да се види най-добре чрез следната поредица от контрасти:

Църквата

1. Апостол Павел говори за Църквата като за тайна, „която в други поколения не беше известена на човешките синове, както сега се откри на Неговите свети апостоли и пророци чрез Духа.“ (Ефесяни 3:5) Той казва, че тази тайна е била скрита у Бога от началото на света (Ефесяни 3:9) и е била премълчавана от вечни времена, но сега се е явила чрез пророческите писания. (Римляни 16: 25—26) (Виж също Колосяни 1:25—26.)

2. Началото на Църквата се поставя на Петдесетница, когато се дава Светият Дух. (Деяния 2) Ние правим този извод от следните факти:

а) Църквата е била все още бъдеще, когато Христос е бил на земята, защото Той казва: „Аз ще съградя Моята църква.“ (Матей 16:18)

б) Когато Павел пише своето първо писмо до коринтяните, Църквата вече е съществувала. Той говори, че вярващите са кръстени в Духа, за да съставляват едно тяло — тялото на Христос. (1 Коринтяни 12:13)

в) Ние знаем, че обещаното кръщение с Духа става на Петдесетница. Ето защо това е рожденият ден на Църквата.

3. Христос е Глава на Църквата.

4. Членството в Църквата се дължи на духовно раждане.

5. Църквата е Божият небесен народ. Благословенията на Църквата са духовни благословения в небесни места.

Гражданството на християните е на небесата.

Надеждата на Църквата е да бъде с Христос в небесата.

  6. В Църквата, вярващите юдеи и вярващите езичници стават едно в Христос. Те стават сънаследници, части от едно и също тяло и съпричастници на обещанието в Христос чрез благословението. В Христос средната стена, която разделя юдеи и езичници, е съборена и те стават едно. (Ефесяни 2:13—17; 3:6)

7. В Църквата всички вярващи са свещеници — свято свещенство и царско свещенство. Като такива те по всяко време имат достъп до Божието присъствие чрез вяра. (1. Петрово 2:1—9; Евреи 10:19—22)

8. Църквата ще бъде отведена у дома на небето при Грабването и после ще се завърне с Христос и ще царува заедно с Него над земята по време на хилядолетното царство.

1. За Израел никога не се говори като за тайна. Нищо от отсрещната колона не е вярно за Израел.

2. Началото на народа Израел се поставя с призоваването на Авраам. (Битие 12)

  3. Авраам е глава на Израел.

4. Членството в нацията се дължи на естествено раждане.

5. Израел е Божият земен избран народ. Благословенията на Израел са предимно, макар и не единствено, материални благословения на земни места.

Гражданството на израилтяните е на земята.

Основната надежда на Израел е земното царство на Месия. (С това не се отрича, че вярващите израилтяни са отивали на небето след смъртта си или че са имали надеждата за небето. Но това не е бил основният акцент, поставен пред тях.)

6. Нищо от това не е вярно за Израел. Що се отнася до Израел, езичниците са „без Христос, отлъчени от израилевото гражданство и чужди на заветите на обещанието, без никаква надежда и без Бог на света.“(Ефесяни 2:12)

7. В Израел свещениците са били избирани от племето на Леви и семейството на Аарон. Само първосвещеникът е можел да влиза в Божието присъствие, и то в един-единствен ден от годината. (Евреи 7:5, 11; 9:7)

8. Изкупеният Израел ще бъдат земните поданици на Христос, когато Той се възцари.

Могат да се изброят още много контрасти между Църквата и Израел. В своята „Систематична теология“ Шафър изброява 24 недвусмислени разлики. Но тези, които посочихме тук, би трябвало да са достатъчни, за да покажат, че Църквата заема единствено по рода си място в Божиите планове и цели и че тя не бива да се обърква с Израел.

Един от пасажите в Писанието, където Израел и Църквата обикновено се объркват, е беседата на Елеонския хълм в Матей 23:3725:46. Този пасаж се отнася за Израел — не за Църквата. Той описва събития, които предшестват и съпътстват завръщането на Христос, за да управлява като Цар. Забележете, че в 24:16 се казва „...тогава ония, които са в Юдея, нека бягат по планините“ — мястото на действието явно е Израел. И в ст. 20 четем: „И се молете да не се случи бягането ви [...] в съботен ден.“ Съботата никога не е била давана на Църквата — само на Израел. Избраните, споменати в ст. 22 са Божиите избрани от Израел. Идването на Христос, описано в ст. 30, не е Неговото идване във въздуха за Църквата, а идването Му на земята като Цар на Израел.

И така, всеки, който изучава Библията, трябва да разпознава дали един пасаж се отнася за Израел или за Църквата. Ако чете за деня на Господа, той може да бъде сигурен, че пасажът се отнася предимно за Израел. Ако обаче става дума за деня на Христос, той може да бъде сигурен, че става дума за Църквата. Така седмата тръба на Откровение 11 се отнася за Израел, защото тя е част от деня на Господа. Но „последната тръба“ от 1 Коринтяни 15:52 се отнася за Църквата, защото там темата е Грабването, а Грабването е свързано с деня на Христос.

В заключение ще трябва да разгледаме два от аргументите, използвани най-често при опитите да се докаже, че Църквата не се различава от Израел:

1. В Деяния 7:38 Израел е наречен „църквата в пустинята“. Но ние трябва да сме наясно, че думата „църква“ означава просто събрание или множество от хора. Същата дума е употребена за езическата тълпа в Ефесяни (Деяния 19:32) Новозаветната църква се разпознава по това, че тя се намира във взаимоотношение с Бог Отец и с Господ Исус Христос.

2. В Галатяни 6:16 Павел казва: „И на всички, които живеят по това правило, мир и милост да бъде на тях и на Божия Израил.“ Изразът „Божия Израил“ се използва от някои като доказателство, че днес всички вярващи образуват „Божия Израил“. Но ние вярваме, че това разбиране на стиха е погрешно. Когато Павел казва: „мир да бъде на тях“, той има предвид всички вярващи. А с израза „Божия Израил“ Павел посочва отделно тези вярващи от еврейски произход, които живеят по правилото на новото създание (ст. 15), а не по правилото на закона.

12. Църквата и Царството
Може би много читатели ще бъдат изненадани да научат, че Църквата и Божието, или Небесното царство не са едно и също нещо. В християнския свят като цяло Църквата и Царството обикновено се употребяват като синоними. Но неспособността те да бъдат разграничени води до сериозни проблеми както в теорията, така и в практиката.

В предната глава ние сравнително подробно обсъдихме въпроса за Църквата и затова не е необходимо тук да се повтаряме. Достатъчно е да си припомним, че Църквата е една уникална общност. В целия Божи план с човечеството няма друга такава. Христос е Глава, а всички вярващи са съставни части. Различията по расова принадлежност, обществено положение или пол са премахнати в Христос — в Него всички стават едно. Църквата започва съществуването си на Петдесетница и нейното изграждане ще бъде завършено при Грабването. За нея се говори като за тялото и невястата на Христос и тя е определена да царува заедно с Него в Неговото Царство и да споделя Неговата слава във вечността.

Небесното царство представлява областта, в която Божието владичество е признато. Думата „небеса“ се използва фигуративно за означаване на Бога; това се вижда ясно в Даниил 4:25, 26. В ст. 25 Даниил казва, че Всевишният владее над царството на човеците. В следващия стих той казва, че небесата владеят. Така Небесното царство оповестява Божието владичество, което съществува навсякъде, където хората му се подчиняват.

Небесното царство има два аспекта. Най-широкият включва всеки, които просто твърди, че признава Бога за върховен владетел. Но вътрешният му аспект включва само хората, които са се обърнали истински. Това може да се илюстрира чрез две концентрични окръжности — една голяма, и вътре в нея една малка.

Външният кръг е областта на думите — тя включва истината и лъжата, житото и плявата. Вътрешният кръг включва само тези, които са новородени чрез вяра в Господ Исус Христос.

Като сравним всичките места в Библията, които говорят за царството, можем да проследим неговото историческо развитие в пет отделни фази.

Най-напред царството е предсказано в Стария Завет. Даниил предрича, че Бог ще установи едно царство, което никога няма да падне, и чиято власт никога няма да премине към друг народ. (Данаил 2:44) Той предсказва също така идването на Христос и Неговото всеобхватно и вечно владичество. (Данаил 7:1314; вж. също Еремия 23:56)

Второ, царството е описано като нещо, което наближава и присъства в лицето на Царя. Най-напред Йоан Кръстител, след това Исус, а после учениците оповестяват наближаването на царството. (Матей 3:2; 4:17; 10:7) Царят беше дошъл, за да се представи на народа Израил. Исус казва: „...ако Аз изгонвам демоните чрез Божия Дух, то Божието царство е дошло до вас.“ (Матей 12:28) При друг случай Той казва: „...ето, Божието царство е сред вас.“ (Лука 17:21) То е дошло, защото Царят се е появил на сцената. (Последните два стиха говорят за Божието царство, а не за Небесното, но по-късно ще покажем, че двата термина се ползват равнозначно в Новия Завет.)

Трето, описва се една промеждутъчна форма на царството. След като е отхвърлен от народа Израил, Царят се завръща на небето. Днес царството съществува в сърцата на всички, които признават Неговата царска власт, докато Царят отсъства, и моралните и етични принципи на царството са приложими за нас днес. Промеждутъчната фаза на царството е описана в притчите от Матей 13-а глава.

Четвъртата фаза на царството е неговата изява. Това е Хилядолетното царство на Христос на земята. То е предварително загатнато на планината на преображението, където Господ се явява в славата на предстоящото Си царство. (Матей 16:28) Исус има предвид това царство, когато казва: „Мнозина ще дойдат от изток и от запад, и ще насядат с Авраам, Исаак и Яков в небесното царство.“ (Матей 8:11)

Петата и окончателна форма ще бъде вечното царство. Във 2 Петрово 1:11 то е наречено „вечното царство на нашия Господ и Спасител Исус Христос.“

Изразът „Небесно царство“ се среща само в Евангелието според Матей. Терминът „Божие царство“ се среща и в четирите евангелия. В практическо отношение няма никаква разлика; и за двете са казани едни и същи неща. Например, в Матей 19:23 Исус казва, че за богатия ще бъде трудно да влезе в Небесното царство. В Марк 10:23 и Лука 18:24 Исус казва същото нещо във връзка с Божието царство. После Матей отново е записал, че Исус казва фактически същото по отношение на Божието царство. (сравни Матей 19:2324)

Други места, на които Небесното царство и Божието царство са употребени взаимозаменяемо, са:

Матей 4:17 — сравни Марк 1:15

Матей 8:11 — сравни Лука 13:29

Матей 10:7 — сравни Лука 9:2

Матей 11:11 — сравни Лука 7:28

Матей 13:11 — сравни Марк 4:11

Матей 13:31 — сравни Марк 4:30—31; Лука 13:18

Матей 13:33 — сравни Лука 13:20—21

Матей 19:14 — сравни Марк 10:14; Лука 18:16

Ние отбелязахме, че Небесното царство има външен аспект и вътрешна истинска същност. Същото е вярно и за Божието царство. Това може да се покаже по следния начин:
Небесно царство

В своя външен аспект то включва всички искрени поданици на Царя, но също и онези, които просто са заявили преданост към Него. Това се вижда в притчата за сеяча (Матей 13:3—11), притчата за синаповото зърно (Матей 13:31—32) и притчата за кваса (Матей 13:33).

Що се отнася до неговата истинска, вътрешна същност, в небесното царство могат да влязат само онези, които са се обърнали. (Матей 18:3)
Божие царство

То също включва истинското и фалшивото. Това се вижда в притчата за сеяча (Лука 8:4—10), притчата за синаповото зърно (Лука 13:18—19) и притчата за кваса (Лука 13:20—21).

Що се отнася до неговата истинска, вътрешна същност, в Божието царство могат да влязат само онези, които са новородени. (Йоан 3:3, 5)

Павел има предвид вътрешната същност, когато казва, че „Божието царство не е ядене и пиене, а правда и мир, и радост в Светия Дух.“ (Римляни 14:17) Той също подчертава, че „Божието царство не се състои в думи, а в сила.“ (1 Коринтяни 4:20)

Разликата между царството и Църквата може да се види в следното: Царството започна, когато Христос сложи началото на Своето публично служение; Църквата беше основана на Петдесетница. (Деяния 2) Царството ще съществува на земята, докато тя бъде унищожена; Църквата ще продължава съществуването си на земята само до момента на Грабването; после тя ще се завърне с Христос при Неговото Второ пришествие, за да царува заедно с Него като Негова невяста. В сегашното време хората, които са в царството в неговата истинска, вътрешна същност, са също така и в Църквата — това е единственото отношение, в което двете се припокриват.

13. Тайните на Писанието
Новият Завет ни представя поредица от тайни. Опасността тук се крие не толкова в това да ги объркаме, колкото в това да не ги разберем. Ето защо ще посветим тази глава на кратък преглед на значенията на различните тайни.
Определение

Тайната е истина, която по-рано не е била открита, до която човек не може да достигне със собствения си интелект и която сега Бог е разкрил на хората.

В Матей 13:11 четем за тайните на небесното царство. В тази глава те са представени под формата на седем притчи.

Първите глави на Евангелието според Матей говорят за Господ Исус, който представя Себе си на Израел като Царя-Месия. Но в 12-а глава религиозните водачи Го отхвърлят, като Го обвиняват, че върши чудеса със силата на Дявола. И така, след като Царят е отхвърлен, царството ще приеме друга форма. Точно това откриваме в Матей 13. Тези седем притчи ни дават описание на царството в неговата временна, промеждутъчна форма — в периода между отхвърлянето на Царя и Неговото завръщане, за да царува над земята. Царят отсъства, но царството Му се намира навсякъде, където хората изповядват, че са Негови поданици. Съществуват и двете — и празни думи, и действителност. В края на този промеждутъчен период истинските поданици ще бъдат отделени от престорените и ще се радват на благословенията на Неговото хилядолетно царство. Фалшивото ще бъде унищожено.
Тайната на закоравяването на Израел (Римляни 11:25)

Поради това, че еврейският народ отхвърля Царя, Бог справедливо го поразява със заслепение. Това отчасти обяснява голямата трудност, която срещат евреите да приемат Исус като техен Месия, и относително малкия брой на онези, които се спасяват. Но това заслепение нито е пълно, нито окончателно. Някои виждат, че Исус е Този, за когото са говорили пророците. И закоравяването ще продължи само „докато влезе пълният брой на езичниците“, т. е., докато Господ вземе Своята езическа невяста у дома, за да бъде при Него. След това един вярващ остатък от Израел ще се обърне към Христос.

До този момент в човешката история винаги се е вярвало, че всеки човек рано или късно ще умре. Но сега апостол Павел оповестява нещо поразително — че не всички вярващи ще умрат. Тези, които са живи по времето на Грабването, ще отидат на небето, без да умират. Те ще бъдат изменени — което означава, че ще получат прославени тела — и никога няма да видят смърт. Починалите в Христос ще възкръснат и заедно с живите светии ще бъдат взети на небето. Допълнителни подробности откриваме в 1 Солунци 4:13-18.

Църквата е била тайна, „премълчавана от вечни времена“ (Римляни 16:25), но открита на апостолите и пророците от новозаветното време. (Ефесяни3:5) Тази тайна включва следните важни елементи:

1. Главата е Христос. (Колосяни 1:18)

2. Всички вярващи са членове. (1 Коринтяни 12:13)

3. Вярващите езичници имат равен дял с вярващите евреи; за тях също Христос е надеждата на славата, и древната вражда между евреи и езичници е премахната в Христос. (Ефесяни 3:6; Колосяни 1:26, 27; Ефесяни 2:14, 15)

4. Църквата е тяло на Христос. (1 Коринтяни 12:12, 13)

5. Църквата е невяста на Христос. (Ефесяни 5:25-27, 31, 32)

6. Църквата е демонстрация на многообразната премъдрост на Бога пред небесните началства и власти. (Ефесяни 3:10)

7. Целта на Бога е да направи Христос Глава на една изкупена вселена (Ефесяни 1:9, 10), като Църквата царува заедно с Него като Негова невяста и споделя Неговата слава навеки.

В Колосяни 1:27 „тази тайна между езичниците“ е определена като „Христос във вас, надеждата на славата“. Това е равносилно на тайната на Църквата, то подчертава, че Христос е надеждата на славата както за вярващите юдеи, така и за вярващите езичници — всички вече имат еднакво положение пред Бога в Христос.

В Колосяни 2:2 тайната на Бога е отъждествена с Христос. Разбираме, че става дума за тайнственото тяло на Христос, чиято Глава е Самият Христос, а всички вярващи са съставните му части.

Други места, в които се говори за тайната на Църквата, са Ефесяни 6:19 и Колосяни 4:3. В известен смисъл тайната на Църквата се явява най-горният, последен камък на библейското Откровение. Апостол Павел изпълнява Божията наредба, когато оповестява тази истина. (Колосяни 1:25) Тя не е хронологически последната написана част от Библията, но що се отнася до разкриването на нови и важни истини, тя е кулминацията.