Разлики уилиям Макдоналд

В Стария Завет Бог освети седмия ден. (Битие 2:3) Всяко първородно — и на човек, и на животно — бяха посвещавани на Господа. (Изход 13:2) На свещениците беше заповядано да се осветят за Господа. (Изход 19:22) Скинията и всичките принадлежности бяха осветени. (Изход 40:9)

В Новия Завет думата освещение се употребява най-вече по отношение на хора. Но Исус казва, че храмът освещава златото в него и олтарът освещава дара, който е върху него. (Матей 23:17, 19) Апостол Павел учи, че когато благодарим за храната си, тя се освещава чрез Божието Слово и молитва. (1 Тимотей 4:5)

Що се отнася до освещаването на личности, Бог освети Христос и го изпрати на света. (Йоан 10:36) Това означава, че Отец отдели Своя Син за делото на нашето спасение от греховете ни. Исус освети Себе Си. (Йоан 17:19) С други думи Той се отдели, за да ходатайства за Своя народ.

Дори някои невярващи са в определен смисъл осветени. „Защото невярващият мъж се освещава чрез жената и невярващата жена се освещава чрез своя мъж.“ (1 Коринтяни 7:14) Това означава, че невярващият партньор е отделен в привилегированото положение да има вярващ партньор, който се моли за неговото спасение.

Съществува и такова значение на освещаването, според което Христос трябва да бъде освещаван (почитан) от всички вярващи: „Но освещавайте в сърцата си Христос като Господ...“ (1 Петрово 3:15, букв. превод) Ние Го освещаваме, като Го отделяме като неоспорим Владетел над нашия живот.

В допълнение към казаното по-горе съществуват още четири други важни вида освещение, които трябва да разграничаваме при изучаването на Новия Завет. Те се наричат съответно освещение преди обръщението, освещение по положение, постепенно освещение и съвършено освещение.
Освещение преди обръщението

Много преди човек да се новороди, Светият Дух работи в неговия живот, отделяйки го от света, за да принадлежи на Христос. Апостол Павел съзнава, че е бил отделен още преди да се роди. (Галатяни 1:15) Във 2 Солунци 2:13 той напомня на вярващите в Солун, че тяхното спасение се е осъществило в три основни стъпки:

1. Те са били избрани от Бога.

2. Били са осветени от Духа.

3. Повярвали са в истината.

Забележете, че това освещаване е станало преди да повярват и да се спасят.

В 1 Петрово 1:2 се дава следният ред на събитията, свързани със спасението:

1. Избор по предузнанието на Бог Отец.

2. Освещение чрез Духа.

3. Послушание към Исус Христос.

4. Поръсване с Неговата кръв.

От вечността Бог ни е избрал да Му принадлежим. В определения момент от времето Светият Дух ни е отделил за Господа. Тогава ние сме се покорили на благовестието. Веднага щом сме го направили, цената на кръвта, пролята от Христос, е била приписана на нашата сметка и с това ние сме били оправдани. Забележителното тук е, че освещението, за което говори апостол Петър, се извършва преди човек да се новороди.

В момента, в който човек се новороди, той вече е осветен по своето положение. Това означава, че що се отнася до неговото положение пред Бога, той е съвършено отделен за Него от света, защото той е „в Христос“. В един съвсем истински смисъл Христос е неговото освещение. (1 Коринтяни 1:30)

Всеки истински вярващ е светия — той е отделен за Господа. Това е неговото положение. Така в 1 Коринтяни 1:2 всички християни от местната църква в Коринт са наречени „осветени в Христос Исус, призовани светии“. На практика те не винаги са били твърде свети. Те са търпели тежък грях в събранието (1 Коринтяни 5:12), водели са съдебни дела един против друг (1 Коринтяни 6:1), между тях е имало учители, които са отричали възкресението (1 Коринтяни 15:12, 3334). Но въпреки това е истина, че що се отнася до тяхното положение, те са светии, осветени в Христос Исус.

Нека разгледаме някои от пасажите, в които се говори за освещение по положение. В Деяния 20:32 изразът „всичките осветени“ означава всички вярващи. В Деяния 26:18 Господ описва Своя народ като „ония, които са осветени чрез вяра в Мен“. Коринтяните са описани като „измити, [...] осветени, [...] оправдани в името на Господ Исус Христос и в Духа на нашия Бог“. (1 Коринтяни 6:11) Авторът на Писмото до Евреите също ни напомня, че „ние сме осветени чрез принасянето на тялото на Исус Христос веднъж завинаги.“ (Евреи 10:10) „Защото с един принос Той е усъвършенствал завинаги онези, които се освещават.“ (Евреи 10:14)

Освещението по положение понякога се означава и чрез употребата на думата „свят“. Така в Колосяни 3:12, когато апостол Павел нарича християните „свети“, той има предвид тяхното положение пред Бога.
Постепенно освещение

Както има много места от Писанието, които казват, че всички християни са осветени, така има и много други, които казват, че те трябва да се освещават. Ако не успеем да различим тези видове освещение, това може много да ни обърка.

Прогресивното или практическото освещение се отнася до това, какви трябва да бъдем във всекидневния си живот. Ние трябва да живеем, като се отделяме за Бога от греха и злото. Светиите трябва да стават все по-свети с течение на времето.

Именно този аспект на освещението има предвид Исус в Йоан 17:17, когато се моли за учениците Си: „Освети ги чрез истината; Твоето слово е истина.“

В този процес участва и самият вярващ. (2 Тимотей 2:21) Винаги когато попаднете на призиви към освещение или святост, можете да бъдете сигурни, че става въпрос за практическото освещение. Така апостол Павел увещава коринтяните: „...нека очистим себе си от всяка плътска и духовна нечистота, като се усъвършенствуваме в святост в страх от Бога.“ (2 Коринтяни 7:1) В същия дух пише и апостол Петър в 1 Петрово 1:15: „...а както е свят Този, който ви е призовал, така бъдете и вие свети в цялото си поведение.“

Една конкретна форма на практическото освещение е отделянето от разврата. „Понеже това е Божията воля — вашето освещение; да се въздържате от блудство; всеки от вас да знае как да пази своя съсъд в святост и почит.“ (1 Солунци 4:34)

Как един християнин става по-свят и все повече заприличва на Господ Исус? Отговора намираме във 2 Коринтяни 3:18: „А ние всички, с открито лице, гледайки като в огледало Господната слава, биваме преобразявани в същия образ от слава в слава, като от Господния Дух.“ Практическата святост идва от изпълването ни с Господа. Известен житейски принцип е, че човек заприличва на този, пред когото се прекланя. Колкото повече гледаме към Христос, толкова повече ще ставаме като Него. Светият Дух извършва това чудно преобразяване — не изведнъж, а от една степен на слава към друга.
Съвършено освещение

Този аспект на освещението за нас е все още в бъдещето. Когато се срещне лице в лице със Спасителя, вярващият ще бъде отделен завинаги от всеки грях и нечистота; в нравствено отношение той ще бъде като Господ Исус — съвършено осветен.

Точно за това четем в Колосяни 1:22: „...сега примири (вас) в тялото на Неговата плът чрез смъртта, за да ви представи пред Себе Си свети, непорочни и безупречни.“

В този ден Църквата ще получи своето последно и окончателно освещение: „...за да я представи на Себе Си църква славна, без петно или бръчка, или друго такова нещо, а да бъде свята и непорочна.“ (Ефесяни 5:27)

В други стихове се говори за нашето съвършено освещение, без да се споменава тази дума. Например апостол Йоан казва: „...знаем, че когато стане явно, ще бъдем като Него, защото ще го видим Такъв, какъвто е.“ (1 Йоан. 3:2) Юда също ни напомня, че нашият Господ ще ни „представи непорочни пред Своята слава с голяма радост“. (Юда 24)

Разграничаването на тези различни аспекти на освещението ще ви бъде от изключителна полза при изучаването на Библията. Винаги когато срещнете нещо, свързано със светостта, си задавайте въпросите: „Дали това е нещо, което е станало преди обръщението? Дали това съм аз в Христос? Дали такъв трябва да ставам постепенно, ден след ден? Или такъв ще бъда, когато се окажа в славното присъствие на Господ Исус Христос?“

На първо място, какво означава оправдание? Да оправдаеш някого означава да го счетеш за праведен. Не да го направиш праведен, а да го обявиш за праведен. Всъщност това е юридически термин, той идва от съдебната зала.

Сами по себе си ние не сме праведни. Ние не притежаваме никаква праведност. Но когато приемем Исус Христос за Господ и Спасител, Бог ни счита за такива на основание заместническото дело на Христос на Кръста. Когато ние сме „в Христос“, Бог може справедливо да ни обяви за праведни, тъй като на Голгота е платена пълната цена за всички наши грехове. Вярващият грешник е облечен в цялата праведност на Бога. „[Бог], който за нас направи грешен Онзи, който не знаеше грях [Христос], за да станем ние чрез Него праведни пред Бога.“ (2 Коринтяни 5:21)

Както отбелязахме в началото, казано е, че оправданието е чрез благодат, чрез вяра, чрез кръв, чрез сила и чрез дела. Как може да стане то по тези пет начина?

Първо, оправданието е по благодат. В Римляни 3:24 ние четем: „...но се оправдават даром от Неговата благодат чрез изкуплението, което е в Христос Исус.“ Това означава, че човек не е достоен да бъде оправдан. Той не може да заслужи или да спечели оправданието, а трябва да го получи като подарък. Благодатта е принципът, по който Бог дава оправдание на човека — съвсем незаслужено и безвъзмездно — безплатно, като подарък.

Второ, оправданието е чрез вяра. „И така, като сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос.“ (Римляни 5:1) Това означава, че грешникът трябва да получи оправданието чрез един решителен акт на доверяване на Спасителя. Признавайки себе си достоен единствено за ада, той трябва да приеме Господ Исус като Онзи, който е платил на кръста наказанието за всички негови грехове.

Благодатта — това е Богът, който слиза при грешния човек и му предлага оправданието като безплатен подарък на основание на изкупителното дело на Христос на Голгота. Вярата — това е каещият се човек, който се протяга нагоре и приема Божия подарък, без да смята, че го заслужава поради своя характер, или че го е спечелил чрез своите дела.

Оправданието е и чрез кръв. „Затова много повече сега, като сме оправдани чрез Неговата кръв, ще се спасим от гняв чрез Него.“ (Римляни 5:9) Това, разбира се, се отнася до цената, която е трябвало да се плати, за да мога аз да бъда оправдан. Безгрешният Спасител проля Своята безценна кръв, за да плати дълга, натрупан от моите грехове. Огромната стойност на моето оправдание се вижда от изумителната цена, която е платена, за да бъде осигурено то.

Макар че никъде в Писанието не се казва изрично, че ние сме оправдани чрез сила, тази истина се вижда от Римляни 4:25: „[Исус], който беше предаден за нашите прегрешения и беше възкресен за нашето оправдание.“ Тук оправданието ни е пряко свързано с възкресението на Христос. И съвсем правилно! Ако Той не беше възкръснал, нашата вяра щеше да бъде суетна и ние щяхме да бъдем още в греховете си. (1 Коринтяни 15:17) Така нашето оправдание е неразривно свързано със силата, която възкреси от мъртвите нашия Господ Исус. Ето защо ние казваме, че сме оправдани чрез сила.

И накрая, ние сме оправдани чрез дела. „Виждате, че човек се оправдава чрез дела, а не само чрез вяра.“ (Яков 2:24) Тук като че ли се появява явно противоречие. Апостол Павел недвусмислено учи, че ние се оправдаваме единствено чрез вяра. Но тук изглежда, че Яков заявява: „Не е така. Ние се оправдаваме чрез вяра и чрез дела.“ Всъщност обаче Яков не казва това. Той не учи, че оправданието се получава първоначално чрез вършене на добри дела. Нито пък казва, че ние се оправдаваме чрез вяра плюс дела. Това, което той казва, е, че ние се оправдаваме чрез такъв вид вяра, който има като следствие един живот, изпълнен с добри дела.

Безполезно е човек да казва, че има вяра, ако няма добри дела, с които да я подплати. Такава вяра, която е вяра само на думи, не струва нищо. (Яков 2:1417) Истинската вяра е невидима, но може да бъде демонстрирана чрез дела. (Яков 2:18) Авраам беше оправдан, като повярва на Господа (Битие 15:6), но години по-късно той показа, че вярата му е истинска чрез готовността си да принесе своя син Исаак като всеизгаряне. (Битие 22:914) Раав доказа истинността на вярата си, като прие съгледвачите от Израел и им помогна да избягат. (Яков 2:25) И така, като говорим за оправдание чрез дела, ние имаме предвид следното: делата са външното проявление на факта, че ние наистина сме оправдани чрез вяра. Делата не са причината — те са следствието. Те не са коренът — те са плодовете.

От всичко това, взето заедно, разбираме, че Новият Завет учи, че ние сме оправдани чрез:

Всички тези аспекти на оправданието са намерили своя поетичен израз в следните стихове:

Избран от великата милост на Бога,
получих място в чудни небеса,
по Неговата милостива воля
съм оправдан — чрез благодатта.
В уречения час Христос умря на кръста,
където бликна пурпурният дъжд —
що прави по-бял от снега и най-мръсния:
така съм оправдан — чрез кръв.
Бог Го въздигна в залог за това,
съмненията зли да се разбият.
Възкръсването Му разсейва всеки страх—
така съм оправдан — чрез сила.
Светият Дух с търпение ме направлява
във Истината чудна на Писанията.
Христос умря за мен! — със радост проумявам:
така съм оправдан — чрез вяра.
Съмняваш ли се, че съм на Христа?
Такова подозрение ли спотайваш?
Ще ти покажа, че сега съм Негов аз:
така съм оправдан — и чрез делата.
Защото всичко даде Той — на Него слава! -
и благодат и кръв, и вяра и дела,
и силата, която възкресява —
Да, Бог, и само Бог човека оправдава!

Хелън Шоу

9. Положение и практика
Няма по-полезен ключ към Новия Завет от разбирането на разликата между положението на вярващия и неговата практика. Ако не видите това различие, ще има моменти, когато някои пасажи ще ви се струват съвсем объркващи и дори привидно противоречиви.

Положението и практиката понякога се наричат стоене и състояние — значението е същото. Накратко, стоенето на християнина е неговото положение в Христос — това, което е той в Христос. Неговата практика е това, което е самият той — или по-точно, което би трябвало да бъде. Първото се отнася до учението, второто — до задължението.

Съществува разлика между това, което вярващият е в Христос и това, което той е сам по себе си. Благодатта дава на човека, който е в Христос, едно напълно съвършено положение пред Бога. Той е приет във Възлюбения (Ефесяни 1:6) и има пълнота в Христос (Колосяни 2:10). Неговите грехове са простени и той е облечен в цялата Божия правда. (2 Коринтяни 5:21) За него не е самонадеяно нахалство да каже:
Близо, толкова близо до Бога —
по-близо да бъда не мога.
Понеже съм вътре в Спасителя мой,
близо съм тъй, както е Той.
Скъп, толкова скъп съм на Бога —
по-скъп да бъда не мога.
Той люби и мене със тази любов,
с която Сина Си обича — Христос.
Практиката на вярващия обаче е нещо съвсем различно. За съжаление тя е далеч от съвършенството. В повечето случаи се променя от ден на ден. Понякога духовният живот на вярващия е на гребена на вълната. Друг път обаче той може да се окаже в низините на поражението.

Божията воля е нашата практика все повече и повече да съответства на положението ни. От любов към Този, който умря за нас, ние трябва постоянно да растем във всекидневния си живот и да се уподобяваме на Христос. Разбира се, в този живот ние никога няма да достигнем съвършеното състояние — това няма да стане, докато не умрем или докато Спасителят не дойде отново. Но този процес трябва да продължава; в практиката си ние трябва да ставаме все повече и повече подобни на това, което сме по положение.

Когато видим Спасителя, ние автоматично ще станем като Него. (1 Йоан 3:2) Това преобразяване ще се извърши чрез божествена сила, без наше съдействие. Но Бог ще се прослави повече, ако Неговият народ расте в подобието на Господ Исус още в настоящия живот.

Как можете да разберете дали даден пасаж говори за нашето положение, или за нашата практика? Внимавайте за фрази като „в Христа“, „във Възлюбения“ или „в Него“ — когато откриете такива фрази, най-често можете да сте сигурни, че авторът говори за нашето положение (вж. Ефесяни 1:314). Най-добрият начин да различим нашата практика е да обърнем внимание на стиховете, които говорят какви трябва да бъдем или какво трябва да правим.

Неизменният ред, който откриваме в Новия Завет, е: първо положението, а след това практиката. Много от писмата на апостолите са структурирани по този начин. В Ефесяни например първите три глави описват какво сме ние в Христос, а последните три — какви трябва да бъдем във всекидневния си живот. В първите три глави ние виждаме себе си в небесните места в Христос; в последните три се обръщаме към обикновените земни проблеми на дома и работата.

Нека сега видим колко полезно ще ни бъде да сме наясно с това различие, когато изучаваме Новия Завет. Ето седем прости примера за разликата между положение и практика.

Първият стих казва, че всички вярващи са съвършени; вторият казва, че всички вярващи трябва да бъдат съвършени. Това би звучало двусмислено, ако не съзнаваме, че първият стих говори за нашето положение, а вторият — за нашето състояние.

Вие сте мъртви за греха — това е положението, в което сте поставени от благодатта. Сега бъдете мъртви за греха ден след ден — такава трябва да бъде вашата практика.

Пример 3

Веднага след новорождението си човек става дете на Бога. От този момент нататък той трябва да бъде подражател на Бога като възлюбено дете. От всички Божии деца се очаква да имат родствена прилика, т. е., да бъдат подобни на Бога.

Ние сме призовани в едно чудно общение. Привилегията носи отговорност. Ние трябва да живеем достойно за нашето призвание.

Апостол Павел се обръща към християните в Рим с думата „светии“ — те са „отделени“ за Бога. Щом са спасени, те са светии. Но светиите трябва да са свети; това е практическата страна на въпроса, както и е изложено в Римляни 16:2.

Нашето положение е подарък от Бога. Нашето състояние е начинът, по който трябва да изразяваме благодарността си. Забележете, че винаги първо се говори за положението, а след това за състоянието. Ние не ставаме християни като живеем християнски живот. Точно обратното, ние живеем християнски живот, защото сме станали християни.

Като последен пример ще вземем Колосяни 3:1—5 и ще покажем как апостол Павел редува положение и състояние:

Всъщност Павел казва: „Вие сте мъртви; сега бъдете мъртви.“ „Вие сте възкресени; сега живейте живот на възкресение.“ Това, което иначе би било неразбираемо, се изяснява, когато разберем, че апостолът говори от една страна за това, което ние сме в Христос, и от друга страна за това, което трябва да бъдем сами по себе си.

В заключение искам да разкажа като илюстрация как разграничаването на положение и състояние ми помогна в един труден период от живота ми. След като бях спасен, аз често чувах хората да цитират 2 Коринтяни 5:17, когато свидетелстваха:

„И така, ако е някой в Христос, той е ново създание; старото премина; ето всичко стана ново!“

Те говореха за чудното преобразяване, извършило се в техния живот — как всичко старо е преминало и всичко е станало ново. Аз седях и си мислех: „Как ми се иска и аз да можех да кажа, че всичко старо в моя живот е преминало и всичко е станало ново!“ Но това не беше така. Аз все още си имах някои стари навици, някои лоши мисли, изблици на гняв и много други погребални дрехи от живота преди обръщането ми. На моменти се съмнявах дали съм наистина спасен.

Тогава един ден забелязах израза „в Христос“ и сърцето ми подскочи от радост. Разбрах, че стихът говореше за моето положение, а не за моята практика. А разбира се, „в Христос“ всичко това беше истина. В Него наистина всички стари неща бяха преминали — осъждението за греха, властта на Сатана, страхът от смъртта и т. н. В Него всичко беше ново — прошката, приемането от Бога, оправданието, освещението и множество други благословения. От този момент стихът вече не ме тормозеше. Аз го обикнах. А знанието за това, което съм в Христос, ме кара да се стремя да живея за Него като за Господаря на моя живот.

Въпрос: За положението и състоянието се говори в 1 Коринтяни 5:7 и 1 Петрово 2:9. Можете ли да ги различите?

10. Родство и общение
Това изследване е в известна степен подобно на изследването на положението и практиката. Но разликата е достатъчно значима, за да посветим на тази тема отделна глава.

Когато човек се новороди, той влиза в едно ново родствено отношение — той става Божие дете.

„А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии деца — на тия, които вярват в Неговото име.“ (Йоан 1:12)

„Възлюбени, сега сме Божии деца и още не е станало явно какво ще бъдем; но знаем, че когато стане явно, ще бъдем като Него, защото ще Го видим Такъв, Какъвто е.“ (1 Йоан 3:2)

Едно раждане е нещо съвсем окончателно. Мислили ли сте някога за това? Ако човек веднъж се роди, то е завинаги. Не можете да се върнете обратно и да го отмените. При раждането се създава едно родствено отношение, което не може да бъде променено. Да кажем например, че на семейство Джоунс се е родил син. Независимо какво ще се случи по-нататък, детето винаги ще бъде син на г–н и г–жа Джоунс, а те винаги ще бъдат негови родители. В бъдеще той може да опозори семейството си и да му причини най-дълбока скръб. Но родството си остава — г–н Джоунс все така е негов баща и той все така е син на семейство Джоунс.

Нека сега отнесем това към вярващия. Чрез новорождението между него и Бог Отец се създава едно родствено отношение.

„Така Самият Дух свидетелствува с нашия дух, че сме Божии деца.“ (Римляни 8:16)

„Затова, не си вече роб, а син; и ако си син, то си Божи наследник чрез Христос.“ (Галатяни 4:7)

Това е едно родство, което не може да бъде нарушено. Станеш ли веднъж син, оставаш такъв завинаги.

Но истината има и друга страна, и тази страна е общението. Общение означава взаимност. Ако родството е връзка, то общението е наслаждение от тази връзка. И ако родството е верига, която не може да бъде разкъсана, общението е тънък конец, който много лесно се къса.

Грехът нарушава нашето общение с Бога. Ако двама не са съгласни, те не могат да вървят заедно (Амос 3:3) и Бог не може да поддържа общение със Своите деца, когато те съгрешават. „Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина.“ (1 Йоан 1:5) Той не може да се радва на взаимност с тези, които крият зло в сърцата си.

Общението си остава нарушено дотогава, докогато грехът не бъде признат и отхвърлен. А нарушеното общение е нещо много сериозно. Например когато вярващият няма общение с Бога, той може да вземе някакво решение, което ще се отрази пагубно върху остатъка от живота му. Колко много християни има, които в момент на отдалечаване от Господа са избирали невярващ партньор и с това напълно са проваляли живота си по отношение на своето служение на Бога. Техните души са спасени, но животът им е изгубен.

Нарушеното общение ни навлича Божието наказание. Вярващият е освободен от вечното наказание за греховете си, но той не е освободен от последиците на греха в своя живот. Защо някои от светиите в Коринт са боледували? Защото са участвали в Господната трапеза, без преди това да признаят греховете си и да ги поправят. (1 Коринтяни 11:2932) Някои от тях дори са били починали. Те са били направени подходящи за небето чрез изкуплението, което е в Христос Исус, но са били неподходящи за по-нататъшен живот и свидетелство за Него тук, на земята.

Нарушеното общение ще доведе и до загуба на наградата ни при Христовото съдилище. (1 Коринтяни 3:15) Всяко време, прекарано извън общение с Бога, е време, загубено завинаги.

И така, докато се радваме в истината, че нашето родство с Бога е ненакърнимо, ние трябва силно да се боим от всяко нещо, което би нарушило общението ни с нашия Отец. Всъщност точно знанието, че благодатта ни е въвела в едно такова чудно родствено отношение, трябва да бъде най-силният ни мотив да живеем в непрестанно общение с Господа. Благодатта не насърчава греха — тя е неговата най-мощна спирачка.

В Стария Завет Давид е класически пример за светия, чието общение с Бога е било нарушено поради грях. В 32-ри и 51-ви псалм четем за неговото покаяние и възстановяване при Господа.

В Новия Завет като пример за завръщането на отдалечилия се от Бога вярващ може да се посочи блудният син (Лука 15:1124), въпреки че тази притча обикновено се тълкува като обръщането на грешника. Общението между баща и син е било нарушено поради непокорството и своеволието на сина. Но дори и в далечната страна той продължава да бъде син. В момента, в който се завръща и започва да изповядва греха си, общението вече е възстановено. Бащата се втурва, хвърля се на врата му и го целува.

В 1 Йоан. 2:1 четем: „Дечица мои, това ви пиша, за да не съгрешите, но ако някой съгреши, имаме Застъпник при Отца — Исус Христос Праведния.“ Тези думи са отправени към децата — към тези, които са родени в Божието семейство. Божият идеал е Неговите деца да не съгрешават. Но ние съгрешаваме, и Бог се е погрижил за това: „...ако някой съгреши, имаме Застъпник при Отца.“ Обърнете внимание на това — „имаме Застъпник при Отца.“ Той все още е наш Отец дори когато съгрешаваме. Защо е така? Защото родството е връзка, която никога не може да се разкъса. А какво се случва, когато съгрешим? „Имаме Застъпник при Отца — Исус Христос Праведният.“ Той започва веднага да работи в живота ни и да ни води към момента, в който ние ще сме готови да признаем греховете си и да се откажем от тях, което отново ще ни въведе в насладата на общението с Отца.

Откриването на разликата между родството и общението ми помага да разбера тези писания. Това също така ми дава възможност да оценя вечната сигурност, която имам в Христос и ме подтиква да живея в ненарушено общение с моя Отец, който толкова много ме обича.