Разумът и религията (Лекцията е изнесена в Англия)

Подобно на това, общият сбор на тази вселена е непроменлив, но от друга страна всичко което се отнася до нея, се състои от промяна, всичко е в постоянно състояние на изменение и движение. Виждаме обаче, че вселената като цяло е неподвижна, защото движението е относително понятие. Аз се движа по отношение на стола, който не се движи. Трябва да съществуват поне две неща, за да има движение. Ако тази вселена се вземе като едно цяло, няма движение; по отношение на какво би се движила тя? Затова Абсолютът е неизменен и постоянен, а всички движения и промени са само във феноменалния свят, в ограниченото. Цялото е Безличностно, а вътре в това Безличностно са всички тези личности, като се започне от най-низшия атом и се стигне до Бог, до Личностния Бог - Създателя, Господаря на Вселената - на който ние се молим, пред който коленичим и така нататък. При тези обстоятелства Личностният Бог може да бъде въведен съвсем разумно. Такъв Бог-Личност е обясним като най-висшето проявление на Безличностното. Вие и аз сме много низши проявления, а Личностният Бог е най-висшето понятие, което можем да схванем. Нито вие, нито аз можем да станем този Личностен Бог. Когато във Веданта се казва, че вие и аз сме Бог се няма в предвид Личностния Бог. Да вземем един пример. От една купчина глина е изваян огромен слон, и от същата тази глина е направена малка глинена мишка. Възможно ли е някога глинената мишка да стане глинения слон?! Но сложете ги във вода, и те са отново глина; като глина те са едно, но като мишка и слон, между тях ще съществува вечна разлика. Безкрайното или Безличностното е като глината от примера. Ние и Владетелят на вселената сме едно, но като проявени същества, като хора, ние сме Негови вечни слуги, Негови поклонници. Виждаме, че в такъв случай Личностният Бог остава. Всичко друго в този относителен свят също остава, а религията е накарана да стъпи върху по-добри основи. Затова първо е необходимо да познаем Безличностното, за да можем да познаем и Личностното.

Както видяхме, законът на разума казва, че частното може да бъде познато чрез общото. Затова всички тези частни случаи, от човека до Бога, биват познати единствено чрез Безличностното - най-висшето обобщение. Молитвите ще си останат, само че те ще придобият по-добър смисъл. Всички тези безсмислени идеи за религията, нейните низши фази, които просто дават думи на всякакъв род глупави желания в нашите умове - може би ще трябва да си заминат. Във всички сетивни религии никога не е било позволявано да се отправят молитви към Бог; позволени са били молитви само към боговете. И това е съвсем естествено. Римските католици се молят на светците; това е много добре. Но да се молиш така на Бог е безсмислено. Да Го молиш да ти даде глътка въздух, да ти изпрати дъжд, да създаде плодове в градината ти и така нататък, е изцяло неестествено. Светците обаче, които са били малки същества като нас самите, може и да ни помогнат. Но да се молим на Владетеля на вселената, дрънкайки Му за всяка наша малка нужда и от детинство да повтаряме такива неща като: “О Боже, имам главоболие; нека ми мине,” е смешно. Има милиони същества, които са умрели в този свят и всички те са тук; те са станали богове и ангели; нека те ви дойдат на помощ. Но Боже! Не може така. Към Него ние трябва да се обръщаме за по-висши неща. Наистина голям глупак е онзи, който седейки на брега на Ганг, започва да копае кладенец, за да търси вода. Голям глупак е онзи, който живеейки близо до диамантена мина, копае земята, за да търси парченца кристал.

И наистина ще бъдем глупаци, ако отидем при Бащата на всяка милост, Бащата на цялата любов, търсейки дребните земни неща. Към Него трябва да се обръщаме за светлина, сила и любов. Но докато слабостта и жаждата за робска зависимост ги има у нас, ще ги има и тези малки молитви и идеи за службата на Личностния Бог. Онези обаче, които са далеч напреднали и не ги е грижа за такива малки помощи, са почти забравили за това търсене на разни неща за тях самите, за искането на неща за себе си. Доминиращата идея в тях е – не аз, а ти, братко мой. Това са хората, които са способни да боготворят Безличностния Бог. А какво представлява служенето на Безличностния Бог? Там няма робство – “О Боже, аз съм нищо, имай милост към мен.” Знаете древната персийска поема, която е преведена и на английски: “Дойдох да видя моя любим. Вратата беше затворена. Почуках и чух глас, идващ отвътре: ‘Кой си ти?’ ‘Аз съм този и този.’ Вратата не бе отворена. Втори път дойдох и почуках; Бях попитан същия въпрос и дадох същия отговор. Вратата не се отвори. Дойдох трети път и чух същия въпрос. Отговорих: ‘Аз съм ти, моя любов,’ и вратата се отвори.” Безличностният Бог е боготворен чрез истината. А какво е истината? Че Аз съм Той. Когато кажа че аз не съм Ти, това е невярно. Когато кажа че съм нещо различно от теб, това е лъжа, ужасна лъжа. Аз съм едно с тази вселена, роден съм едно. За моите сетива е очевидно, че съм едно с нея. Едно съм с въздуха, който ме заобикаля, едно с топлината, със светлината - едно с цялото Универсално Същество, което е наричано вселена, което е погрешно вземано за вселената, защото То и никой друг е вечния субект в сърцето, който казва, “Аз съм” – във всяко сърце – безсмъртния, незаспиващия, вечно-будния, нетленния, чието величие никога не умира, чиито сили никога не намаляват. Аз съм едно с Това.

Ако всичко това е боготворенето на Безличностното, какъв ще бъде резултатът? Целият живот на човек ще се промени. Сила, сила е онова, от което се нуждаем толкова много в този живот, защото това, което наричаме грях и мъка имат една-единствена причина и това е нашата слабост. Със слабостта идва невежеството, а с невежеството – нещастието. Това ще ни направи силни. Тогава ще се смеем над нещастията, ще се усмихваме на жестокостта на лошия и кръвожадния тигър ще разкрие, иззад своята хищна природа, моя собствен Аз. Това ще бъде резултатът. Онази душа е силна, която е станала едно с Бог; никой друг не е силен. Вземете вашата собствена Библия - каква мислите че е била причината за онази сила на Исус от Назарет, за онази необятна и безкрайна сила, която се е смеела на предателите и благославяла онези, които са искали да го убият? Било е това “Аз и моят Отец сме едно”; било е тази молитва: “Отче, както аз и Ти сме едно, направи така и тях едно с мен.” Това е служенето и боготворенето на Безличностния Бог. Бъди едно с вселената, бъди едно с Него. А този Безличностен Бог не изисква демонстрации, не изисква доказателства. Той е дори по-близо до нас отколкото нашите собствени сетива; по-близо от нашите собствени мисли; ние виждаме и мислим във и чрез Него. За да видя нещо, аз трябва първо да видя Него. За да видя тази стена, аз виждам първо Него, защото Той е вечния субект. Кой кого вижда? Той е тук, в сърцето на нашето сърце. Телата и умовете се променят; щастие, нещастие, добро и зло идват и си заминават; дните и годините отлитат; животът идва и си заминава; но Той не умира. Същият глас, “Аз съм, Аз съм,” е вечен и неизменен. В Него и чрез Него ние знаем всичко. Във и чрез Него ние виждаме всичко. Във и чрез Него ние чувстваме, ние мислим, ние живеем, ние сме. И този “Аз,” който мислим погрешно за един малък и ограничен “аз,” е не само моя “Аз,” но също и твоя, и “Азът” на всеки един, на животните, на ангелите, на най-низшия сред низшите. Това “Аз съм” е същото в убиеца както и в светеца, същото в богатия, както и в бедния, същото в мъжа както и в жената, същото в хората както и в животните. От най-низшата амеба до най-извисения ангел, Той живее във всяка душа и вечно провъзгласява: “Аз съм Той, Аз съм Той.” Когато осъзнаем този вечно-присъстващ глас, когато научим този урок, цялата вселена ще ни е разкрила своята тайна. Тя ще е подарила своята тайна на нас. Нищо повече няма да остане да бъде познато. Така стигаме до истината, към която всички религии се стремят и разбираме, че цялото това материално познание е второстепенно. Единственото познание е онова, което ни прави едно с Универсалния Бог на Вселената.

Какво е религия?

Огромен локомотив се носел по железопътната линия, а един малък червей, който бил пропълзял върху релсите, спасил живота си чрез лазене встрани от пътя му. И все пак този мъничък червей, толкова незначителен че може да бъде смазан моментално е нещо живо, докато локомотивът – колкото огромен и необятен – е само машина, двигател. Бихте казали, че първият има живот, а вторият е само неодушевена материя и всичките му сили, мощ и скорост са тези на една мъртва машина, на едно механическо изобретение. И още нещо – бедният малък червей пълзящ по релсата, когото и най-малкият досег с машината би лишил от живот, е величествено същество сравнено с грамадния локомотив. Той е една малка част от Безкрайното и затова е по-велик от мощната машина. Защо това трябва да бъде така? Как разграничаваме мъртвото от живото? Машината механически изпълнява онези действия, които нейният създател я е накарал да извършва, нейните движения не са тези на живота. Как да направим разграничение между живото и мъртвото? В живото има свобода, има интелигентност; в мъртвото всичко е подчинено и не е възможна никаква свобода, защото няма интелигентност. Тази свобода, която ни отличава от машините е онова, за което всички ние се борим. Да бъдем повече свободни е целта на всичките ни усилия, защото само в абсолютната свобода може да има съвършенство. Това усилие за достигане на свобода лежи в основата на всички форми на религиозно преклонение, независимо дали го осъзнаваме или не.

 Като цяло това показва, че светът очаква чудо. Това очакване никога не ни напуска и колкото и да се опитваме, ние винаги преследваме свръхестественото и необичайното. Какво друго е умът ако не непрестанно изследване на смисъла и загадката на живота? Можем да кажем, че само нецивилизованите хора се стремят към тези неща, но въпросът си остава: Защо трябва да бъде така? Евреите са търсели чудо. Целият свят е търсел едно и също хиляди години. Освен това, съществува и универсалното неудовлетворение. Ние си създаваме един идеал, но сме изминали едва половината от пътя към него, когато намираме друг, по-нов. Усърдно се борим да постигнем определена цел и тогава откриваме, че не я искаме. Това неудовлетворение носим година след година, а какво става с ума, ако трябва да има единствено неудовлетворение? Какъв е смисълът на това универсално неудовлетворение? То съществува, защото свободата е целта на всеки човек. Той търси винаги нея, целият му живот е една борба за нея. Детето се бунтува срещу закона веднага, щом се роди. Неговият първи изказ е плач, протест срещу оковите, в които открива себе си. Този копнеж за свобода ражда идеята за Същество, което е абсолютно свободно. Понятието “Бог” е фундаментален елемент от човешкото устройство. Най-висшата идея за Бог възможна за човешкия ум откриваме във Веданта – това е Абсолюта или Сат-Чит-Ананда (Битие-Съзнание-Блаженство)¹. Той е същността на знанието и по своята природа е същността на блаженството. Заглушавали сме този вътрешен глас достатъчно дълго, мъчейки се да следваме различни закони и да задушим човешката природа, но инстинктът за бунт срещу природните закони винаги съществува. Ние може да не разбираме какъв е смисълът на идеята за Бог, но съществува несъзнателната борба между човешкото и духовното, между низшия и по-висшия ум, и тази борба се изразява в стремежа към съхранение на обособения живот на човека, или това, което наричаме наша “индивидуалност”.

 Дори адът се сблъсква с чудния факт, че ние сме родени бунтовници; срещу първото за човека събитие – напора на самия живот или раждането, ние надаваме вик: “Няма закон за нас”. Дотогава, докогато се подчиняваме на законите, ние сме като машини и вселената продължава напред без да можем да я спрем. Законите като такива стават човешката природа. Първият намек на живота за неговия по-висш смисъл се състои в съзирането на тази борба в самите нас – в стремежа да счупим оковите на природата и да бъдем свободни. “Свобода, О Свобода! Свобода, О Свобода!” е песента на душата. Но уви, робството да бъде обвързана с природата, изглежда е нeйната съдба.

 Защо трябва да има поклонение пред змията, призраците, демоните и да съществуват всички тези многобройни вярвания и форми за постигане на чудеса? Защо казваме, че съществува живот, че в нещо има битие? Трябва да има някакъв смисъл в цялото това търсене, в това усилие да разберем живота, да обясним битието. То не е безсмислено и празно. Това е непрестанното усилие на човека да стане свободен. Познанието, което сега наричаме наука, се е борело в продължение на хиляди години да достигне свобода и хората също винаги търсят само свободата. И все пак, няма свобода в природата. Това е единственият закон. Но въпреки това, борбата продължава. Нещо повече, цялата природа - от самото слънце до последния атом - е под властта на закона, и дори за човека няма свобода. Но ние не можем да го повярваме. Изучавали сме закони от самото начало, и все още не можем и дори повече – не бихме повярвали, че човекът е във властта на някакъв закон. Душата винаги крещи: “Свобода, О Свобода!”.

 С идеята за Бог като едно съвършено свободно Същество, човекът не може да остане вечно в своите окови. Той трябва да се издигне по-нагоре, и ако борбата не беше за него самия – той би помислил, че тя е твърде жестока. Човек си казва: “Роден съм роб, принуден съм; и въпреки това, има Същество, което е свободно по природа. То е свободно и е Господар на природата”.

 Следователно понятието “Бог”, е същностна и фундаментална част от ума, както е и идеята за робството. Двете възникват като резултат от идеята са свобода. Не може да има живот – дори и в растението - без идеята за свобода. В растението или в червея - животът трябва да израсне в индивидуална концепция. Тя, а не природата, е там, работеща несъзнателно – и растението живее за да запази своя вид, принцип или форма. Схващането, че природата контролира всяка стъпка напред, противоречи на идеята за свободата. Освен това, ако идеята за материалния свят върви напред, понятието за свободата също трябва да се развива. Но битката все още продължава. Постоянно слушаме за препирните между секти и доктрини, и въпреки това всички секти са правилни и верни, трябва да ги има. Тяхната верига се удължава и борбата естествено нараства, но не би имало нужда от спорове само ако знаехме, че всички ние се борим да достигнем една и съща цел.  

Олицетворението на свободата, Господарят на природата е това, което наричаме Бог. Вие не можете да Го отхвърлите. Не, защото не можете да живеете без идеята за свобода. Бихте ли дошли тук, ако не вярвахте че сте свободни? Твърде е възможно биологът да може да направи това – да даде обяснение на вечните усилия да бъдем свободни. Можете да приемете всички негови аргументи за верни, но идеята за свободата си остава. Това е факт точно толкова, колкото и този, че очевидно властта на природата не може да бъде преодоляна.

Свобода и робство, светлина и сянка, добро и зло – всички те трябва да съществуват, но самият факт на робството говори за наличието на свобода скрита вътре в него. Ако едното е факт, другото е също толкова факт. Тази идея за свобода трябва да съществува. Досега не сме могли да проумеем, че разбиранията за робството на нецивилизования човек представляват в действителност същата борба за свобода, въпреки че тя си е в него през цялото време. Оковите на греха и порочността в примитивния дивак са много малки за неговото съзнание, защото природата му е само малко по-висша от животинската. Това против което той се бори, е робуването на физическата природа и недостига на физическо удовлетворение, но от тази низша съзнателност израства и се разширява по-висшата идея за умственото робство и копнежа за духовна свобода. Тук виждаме божественото смътно да проблясва през воала от невежество. Първоначално воалът е много плътен и светлината може да бъде почти изцяло скрита, но тя винаги е там, вечно чиста и неограничена – сияйният пламък на свободата и съвършенството. Човекът персонализира тази светлина като я нарича Господар на вселената, Единното Свободно Същество. Той все още не знае, че цялата вселена е едно, че различията са само в степента, а не в построението.

Същността на цялата природа е преклонението пред Бог. Където има живот, там съществува и стремежът към свобода, а тази свобода е същото, което е и Бог. Свободата логично ни дава власт над цялата природа и е невъзможна без познание. Колкото повече знаем, в толкова по-голяма степен ставаме господари на природата - само тази власт ни прави силни. Затова ако има някакво абсолютно свободно същество и господар на природата, то трябва да притежава съвършено познание за нея, трябва да бъде всесилно и всезнаещо. Свободата също трябва да върви ръка за ръка с това познание и всемогъщество и само онова същество, което ги е придобило, би надхвърлило природата.

Вечният покой или блаженството, което произтича от съвършената свобода, е най-извисената концепция на религията. Тя стои в основата на всички идеи за Бог във Веданта² – това е абсолютно свободното Битие, необвързано от нищо – нито промяна, нито природа, не съществува нищо, което може да породи изменение в Него. Точно тази свобода е заложена във вас и в мен и е единствената истинска свобода.

Бог е неподвижен, установен в Своето собствено величествено неизменно Аз. Ние се опитваме да бъдем едно с Него, но заравяме себе си в природата, в дреболиите на ежедневието, в парите, славата и човешката любов и във всички тези променливи форми, които създават нашето робство. Когато природата свети – чия е тази светлина? На Бог, а не на слънцето, нито на луната или звездите. Винаги когато нещо свети, независимо дали слънчевата светлина или нашата собствена съзнателност - това е Той. Той свети и всичко свети чрез Него.

Видяхме, че Бог е очевиден сам по себе си, безличностен, всезнаещ, Познаващият и Господарят на вселената - Господ на всичко. Той стои в основата на цялото боготворене и то става според Него, независимо дали знаем това или не. Ще отида малко по-нататък: това от което всички се възхищаваме и онова, което наричаме зло - и двете в действителност също са служене на Бог. Те също са част от свободата. Дори повече, ще стана още по-лош и ще ви кажа, че когато вършите зло, импулсът зад него е същата тази свобода. Свободата може да е била погрешно насочена или заблудена, но тя е там; и не може да съществува никакъв живот и никакъв импулс, освен ако тази свобода не стои зад тях. Свободата диша с пулсирането на вселената. Ако в универсалното сърце не съществува такова единно понятие, което да стои в основата на всичко, не можем да разберем разнообразието. Такава е концепцията за Господ в Упанишадите. Понякога тя се извисява дори още повече и ни представя един идеал, пред който първоначално стоим като поразени - че ние по същността си сме едно с Бог. Този който е шарките в крилцата на пеперудата и разцъфването на розовата пъпка е и силата, която се намира в растението и пеперудата. Този, който ни дава живот, е и силата в нас. От Неговия огън идва живота и най-ужасната смърт също е Негова сила. Този, чиято сянка е смърт, Неговата сянка е и безсмъртие.

Да вземем една още по-висша концепция. Вижте как бягаме като подгонени зайци от всичко, което е страшно и как също като тях крием главите си, мислейки че сме спасени. Вижте как целия свят трепери пред всичко страшно. Веднъж бях във Варанаси и минавах през място, от едната страна на което имаше голямо езеро, а от другата - висока стена. Това са местности, в които има много маймуни. Маймуните във Варанаси са големи зверове и понякога са много нахални. Сега те си наумиха да не ме пуснат да премина през тяхната улица и започнаха да вият, да пищят и се вкопчваха в краката ми докато вървях. Когато ме притиснаха по-отблизо, започнах да бягам, но колкото по-бързо тичах, толкова по-бързо ме настигаха те и накрая започнаха да ме хапят. Изглеждаше невъзможно да избягам, но тогава срещнах един човек, който ми извика: “Обърни се с лице срещу зверовете”. Обърнах се и погледнах маймуните, а те постепенно отстъпиха назад и накрая избягаха. Това е един урок за цял живот – гледай страшното в лицето, гледай го смело. Както маймуните, така и трудностите на живота започват да отстъпват, когато спрем да бягаме от тях. Ако някога постигнем свобода, това трябва да бъде чрез победа над природата и никога чрез бягство. Страхливците никога не побеждават. Трябва да се борим със страха, бедите и невежеството, ако очакваме те да бягат от нас.  

Какво е страхът? Какво са ужасите? Не виждате ли Божия пръст в тях? Бягай от злото, ужаса и нещастието, и те ще сте следват. Изправи се срещу тях, и те ще избягат. Целия свят почита спокойствието и удоволствието, много малко са тези, които дръзват да почитат това, което е болезнено. Но идеята за свободата се състои в издигането и над двете. Докато не премине през тези врати, човек не може да бъде свободен. Всички ние трябва да погледнем в лицето своите страхове. Стремим се да почитаме Бог, но тялото се изправя пред нас, природата се изправя между Него и нас. Трябва да се научим да Го почитаме и обичаме в гръмотевицата, в срама, в мъката, в греха. Целият свят винаги е проповядвал Бога на добродетелта. Аз проповядвам Бога на добродетелта и Бога на греха в едно. Вземете Него ако смеете – това е единственият път към спасението; само тогава при нас ще дойде Абсолютната Истина, която произлиза от идеята за единството. Колкото по-близо до закона на свободата идваме, толкова повече попадаме във властта на Господ и бедите изчезват. Тогава няма да различаваме вратите на ада от небесните порти, нито ще правим разграничение между хората и ще казваме: “Аз съм по-велик от всяко друго същество във вселената”. Докато не започнем да виждаме нищо друго освен Бог в целия свят, злините ще ни заобикалят и ще правим разграничения; защото само в Бог, в Духа, всички сме едно; и докато не видим Бог във всичко, това единство няма да съществува за нас.

Две птици в красиво оперение, неразделни другари, били кацнали на едно и също дърво – едната на върха, а другата отдолу. Красивата птица отдолу ядяла плодовете на дървото, сладки и горчиви, веднъж сладък, а друг път – горчив. Щом изяждала горчив плод тя съжалявала, но после забравяла. Когато малко по-късно изяждала друг, който също бил горчив, тя поглеждала нагоре и виждала другата птица, която не ядяла нито сладки, нито горчиви плодове, а стояла царствена и невъзмутима, потопена в собственото си величие. После бедната птица долу отново забравяла и продължавала да яде горчиви и сладки плодове, докато накрая не изяла един, който бил непоносимо горчив; тогава спряла и отново погледнала великолепната птица отгоре. Така тя постепенно отивала все по-близо и по-близо до другата птица; и когато била съвсем до нея, лъчи от светлина засияли върху нея самата, обгърнали я и тя видяла, че се е преобразила в другата птица. Станала царствена, невъзмутима и свободна и открила, че винаги е имало една-единствена птица на дървото. Втората била само отражение на тази отгоре. Така в действителност всички ние сме едно с Бог, но отражението ни прави да изглеждаме много, също както слънцето се отразява в милиони росни капчици и изглежда като милиони мънички слънца. Отражението ще изчезне, когато ние се идентифицираме с нашата истинска природа, която е божествена. Вселената никога не може да бъде предела на нашето удовлетворение. Ето защо скъперникът трупа все повече и повече пари, ето защо крадецът краде, грешникът греши и затова вие учите философия. Всичко има една цел. Няма друга цел в живота, освен постигането на тази свобода. Съзнателно или несъзнателно, ние всички се стремим към съвършенство. Всяко същество трябва да го достигне.

Човекът, който върви пипнешком през греха, през нещастието, който избира пътя през ада, също ще го достигне, но това ще отнеме време. Ние не можем да го предпазим. Няколко жестоки удара по главата ще му помогнат да се насочи към Бог. Накрая пътят на добродетелта, чистотата, себеотрицанието и духовността бива познат и ние започваме да вършим съзнателно това, което всички други правят несъзнателно. Идеята е изразена от Св. Павел: “Богът, пред който вие несъзнателно се покланяте, Него аз ви провъзгласявам”. Това е урок, който целия свят трябва да научи. За какво са тези философии и теории за природата ако не да ни помогнат да постигнем тази единствена цел в живота? Нека достигнем до това съзнание за идентичността на всичко и нека човек вижда себе си във всичко. Нека не бъдем повече последователи на доктрини и секти с тесни и ограничени разбирания за Бог, а да виждаме Него във всичко във вселената. Ако познаваме Бог, навсякъде ще откриваме същото религиозно обожание, каквото и в собственото си сърце.