Робин Норууд Духовен пътеводител в лабиринта от въпроси за човешкото съществуване

С години ме преследваше историята за жената, ко­ято бе твърдо решена да осигури сигурността и спокойс­твието на съпруга си на всяка цена, при което бе стигна­ла точно до същия край, който се бе опитвала да избегне. За мен това бе една загадъчна алегория, вари­ант на класическия разказ на Джон О'Хара „Среща в Самара". Сигурно си спомняте историята, в която един мъж научава насред пазара една сутрин, че същата ве­чер Смъртта ще дойде за него. В отчаяния си опит да избегне съдбата си ужасеният мъж побягва и пътува през целия ден чак до късно вечерта, без да спира да почине, докато не се увери, че се е отдалечил на доста­тъчно голямо разстояние от Смъртта. И там, посред нощ, в далечния град Самара, той внезапно се озовава лице в лице със Смъртта, която го поздравява за това, че е спазил уговорката, при все че мястото е било толко­ва отдалечено от дома му.

Тази смразяваща кръвта приказка и историята с клиентката на медуима като че ли ни внушават едно и също нещо: че ние всъщност можем да „подпечатаме" съдбата си чрез усилията, които полагаме да я избегнем. И наистина, изглежда, че тъкмо когато си мислим, че сме я избегнали, ние, без да знаем, сме се втурнали с всички сили тъкмо към онова, от което се страхуваме. Особено при взаимоотношенията ни като че ли съществуват някакви скрити подмолни течения, които използват нашите съзнателни желания и намерения, за да възпроизведат ефект, обратен на онова, което сме намислили. И наистина като че ли всяка значима връзка сякаш има свой независим са­мостоятелен живот и цел, почти скрита от нашето съз­нателно възприемане.

Не съвпада ли това до известна степен с вашите собствени преживявания? Не сте ли чувствали, както се е случвало с мен, че противно на всичките ви съзнателни желания и мотиви, свързани с ваш близък човек, има някаква невидима и неустоима сила, която движи връз­ката ви и я определя? Че както при онази клиентка на медуима, и при най-искрените ви усилия да отплувате встрани от бурята към някое по-сигурно пристанище, въл­ните вместо това ви захвърлят тъкмо върху онези плитчини, които тъй упорито сте се опитвали да избегнете? Но ако е така, защо е така? На каква цел служи всичко това?