Робърт Морнинг Скай Предговор от българския издател Уводни думи „ Историята на Звездния Старейшина и Документите Тера Скритата История на Планетата Земя безспорно е книга
Изтегляне 4 Mb.
|
| Значи Живота не се е зародил на една единствена планета., помисли си Мату. Но тогава...
- Всички клетки еднакви ли са били, Учителю? - чудеше се той - Дали всички първични клетки на Живота са били еднакви при тяхната направа? Пер се усмихна отново на младия мъж. - Не... - отговори той - Те не били еднакви, Мату. Чудото на вселената е, че има много, много форми на Живот, всяка със свой собствен образ и природа. Имало хиляди и хиляди различни клетки, които се зародили в галактиките. Всяка клетка дала живот на различна раса същества, а всяка раса била родена, за да извърви свой собствен и различен от останалите път. Не гледай на вселената с предположението, че всичкият Живот е какъвто го виждаме, млади Мату. Дори в нашата собствена галактика Живота има много форми. Пер се наведе напред и насочи цялото си внимание към Мату. - Запомни това, Мату... - каза той с най-сериозен тон - Мравката, която се изкачва по дървото не може да разпознае човека, който се взира в нея. Човека не е в сферата на възприятие на мравката, Човека е невъобразима форма на живот за нея. Нейните сетива не са способни да регистрират пълната форма на Човека. Той ме е видял!, сепна се Мату изведнъж. Видял ме е да гледам тази мравка! - Така че сетивата на Човечеството също са неспособни да регистрират формите на Живот отвъд нашето възприятие. Най-добрите наши научни изобретения не са нищо повече от удължения на нашите сетива. За мравката, Мату, ние сме толкова големи и толкова неразбираеми, че тя не може да си представи, че сме форма на Живот. Ние сме толкова големи, че тя не може да си представи как едно толкова огромно „нещо" може да съдържа Живот, както тя го разбира. Така че по същия начин, Мату, човешките същества не могат да си представят как толкова малко създание може да съдържа съзнателен Живот по начина, по който ние го познаваме. Дали една мравка има представа за задгробния живот? Дали мравката вярва в Бога на мравките? Дали една мравка има усет за правилно и грешно? По нашите разбирания, няма. Но това е, защото мравката не живее според нашите представи за правилно и грешно. Хората считат, че са по-висши от мравката. Но защо, Мату? Защо да сме по-висши? Защото можем да променяме собствената си среда? Дали това е знак за мъдрост... или е знак за невежество относно баланса в природата? Погледни която и да е улица на голям град, Мату... дали припкането на човешките същества е по-различно от това, което правят мравките? Дали човешките градове са по-различни от колониите на мравките? Дали войните на хората са по-различни от войните на мравките? Ако милионите години съществуване на нашата планета разкриват нещо, Мату... то е, че мравешката колония е посветена на добруването на мравката... докато човешките колонии са посветени на добруването на един елит съставен от малцина. Запомни това, Мату... мравките са били тук милиони години, адаптирайки се към околната среда, живеещи съвместно с нея. Човешките същества, въпреки предполагаемото си превъзходство, унищожават околната си среда. Когато хранителните източници на хората изчезнат, мравката ще продължи да оцелява и вирее. Когато кометата удари Земята и заличи Живота такъв, какъвто го познаваме, мравката ще оцелее. Какво бихме казали тогава за Волята на Бог, в която толкова много хора влагат огромна вяра? Дали човешките същества наистина са „Избраните", които Неговата Божествена ръка ще пощади... или „нисшите мравки", както арогантно ги наричаме, са тези истински „Избрани", които ще бъдат пощадени? Мату бе удивен. Боже мой..., помисли си той. Вярно е. Ако има нещо такова като „покорен слуга", то това е мравката. Ние унищожаваме подаръците, които Бог ни е дал, света ни и собствените си хора, ние се самоунищожаваме... докато мравката продължава да служи на цялата колония. Не мога да повярвам..., удивляваше се той. Мравката постига това, за което можем само да мечтаем. Ако има Бог, мравката е Неговият покорен слуга. Пер се облегна назад, за да остави думите да попият. Мату притихна за момент. - Мравката не може да ме види, сър... - започна той - Това мога да го разбера. Но какво следва тогава, Учителю, какво трябва да бъде скрито от мен... само защото съм човешко същество? - Точно това имах предвид, Мату... - отговори Пер - Ако пожелаеш да придобиеш мъдростта на мравката, трябва да мислиш като мравка. Ако искаш да придобиеш мъдростта на бухала, трябва да мислиш като бухал... и ако желаеш да придобиеш мъдростта на Звездните същества, трябва да спреш да мислиш като Човешко същество... трябва да мислиш като Звездно същество! Мату се удивляваше на простотата на думите... и на тяхната трудност. Той се готвеше да зададе въпрос, когато Пер започна отново: - В галактиката ЕРИДАНУС има толкова много форми на Живот, колкото и звезди, Мату. И ето нещо любопитно, мой млади приятелю. В тази галактика, в нашата галактика... хуманоидната форма е основният път, който всички форми на живот поемат. Тя не е изключение, както мнозина може би считат. Точно обратното е, това е общото правило. Мату си спомни за многото форми на живот, които Учителя му бе описал преди. Имаше хуманоиди в галактиката, които бяха еволюирали от предци, които били насекоми и хуманоиди, които еволюирали от своите предци-риби. Имало хуманоиди, потомци на влечуги, птици и дори форми на Живот, които Мату бе сигурен, че никога няма да види през живота си. Това не бе трудно за възприемане от Мату. Все пак човешките същества бяха потомци на предци, които са били маймуни, той знаеше това. Но хуманоидни влечуги... човешки същества, родени от влечугоподобни предци... това го очароваше. - Ще говориш ли за рептилоидните същества отново? - попита Мату своя учител. Пер погледна към своя млад ученик. - Трябва, Мату... - отговори той - Защото те са източникът на институциите на Човечеството. Те са причината, поради която сме тук. На Мату никога не му беше комфортно, когато Пер казваше това. Някак си мисълта за същества-влечуги като водеща сила на Човечеството му изглеждаше противна. Пер видя дискомфорта у своя чирак. - Това е нещо, което трябва да научиш, Мату... - напомни той на младежа - Това, което е важно да се знае в преследването на Истината е че: „Истината не почива на това, какво трябва да е или би могло да е, Истината почива на това, каквото е". - Но трябва ли да оставим нашите мечти за това какво може или трябва да бъде, Учителю? -попита чирака. - Не, Мату... - отговори Старейшината - Мечтите и мислите за това, което може да бъде, са онова което ни дава нашите цели, те ни дават причина да напредваме и постигаме. Но за да осъществим тези цели и мечти, можем да използваме само това, което е налично. Запомни, Мату, нито един дърводелец не е построил къща, спорейки какво е можело да стане, ако е имал чук или гвоздеи. Никой не е построил къща, оплаквайки се, че е трябвало да има чук или че трябва да има гвоздеи. Една къща се построява от човек, който използва това, което има под ръка. Дърводелецът трябва да има чук, но ако са налични само камъни, той ще използва камъка като чук. Дърводелецът трябва да има трион, но ако няма наличен, ще използва брадва или нож. Воинът използва това, което е налично и не се фокусира над това какво той или тя би трябвало да има. Мату се замисли върху думите на Старейшината. Истината лежи в това, което е... не в това, какво трябва или може да бъде. Воинът използва това, което му е под ръка. Колко просто., каза си той. Колко просто. Пер пак се облегна назад. - Почини си сега Мату... - каза той - Когато започнем отново, искам да поговоря за световете на звездите на Орион... и Кралицата, която е източникът на всички религии на Човечеството. Мату седна, благоговеейки за момент, взирайки се в своя Учител. Колко ли ще споделиш с мен?, чудеше се той. Колко от това, което наистина знаеш, ще споделиш с мен, Старейшино? Можеше само да се надява. Докато ставаше, за да поеме към своето време за почивка, той се обърна, за да погледне Учителя си. Старейшината Пер гледаше към звездите. * * * Мату беше отишъл на разходка сред дърветата отвъд манастира. Тишината на гората изглежда действаше като одеяло, което защитаваше Мату от външния свят и от дребнавите мисли за живота в града. Той бе сам с мислите си, неговите най-добри другари. Понякога водеше битки с тях, понякога ги предизвикваше... често откриваше, че е предаден от мислите, които бяха с него през целия му живот. Докато седеше при дърветата, можеше само да се усмихва, разсъждавайки колко наистина маловажни бяха нещата от града. Той обичаше дърветата и изолацията, сякаш можеше да осъзнае своята пра-същност отново. Хммм!, помисли си той. Ставам примитивен... дивак! Колко низко! Докато гледаше към манастира, видя, че в библиотеката все още свети. Той подскочи... Може Пер все още да е там., помисли си той. Навярно все пак може да продължим вечерта! Той се обърна и започна да бяга натам. Мату се втурна през вратата. Той огледа стаята, но не можа да види Учителя. - Преди много, много време... - започна Пер. Мату се обърна към прозореца. Учителят стоеше там, почти скрит в тъмнината. Мату се отправи към масата. Обичаше това начало. -... на един нов свят, все още парещ и покрит със зелена мъгла, някъде близо до повърхността на неговите новосформирани океани, живеели и процъфтявали малки същества подобни на личинки. Това били първите форми на живот на Зеления свят. Малките същества живеели във водите точно над опасния, студен и тъмен свят на дълбините и точно под много светлия свят на топлите води на повърхността. С времето те достигнали до водите на повърхността. С всяко поколение малките личинки стигали все по-близо и по-близо до водите на повърхността. След време, те достигнали дотам, търсейки безопасността на плитчините, когато океаните били буйни и търсейки топлината, когато моретата били хладни. Но дори когато водите били относително спокойни, вълните носели малките създания все по-близо и все по-близо до земята на ръба на морския свят. През многото поколения малките създания успели да избегнат сушата..., но съдбата им явно трябвало да бъде друга. С времето пенливите океански вълни подхванали част от малките гърчещи се създания, хвърляйки ги и мятайки ги над водите и в крайна сметка запращайки ги на белите пясъчни ивици. Много от примитивните личинки не оцелели на напъна на унищожителните вълни и внезапното изхвърляне в суровите пясъци..., но една малка част успели да оцелеят. Захвърлени в застоели блата на брега или в кухини на камъни и на ръба на стръмни скали, малките създания устояли на хаоса на вълните. Те оцелели! Но техните мъки не били свършили..., защото въпреки че все още били живи, те неочаквано се озовали изправени пред един нов живот в един нов свят. Било вярно, че водите били доста по-спокойни в тези блата, отколкото в постоянно движещия се свят на вълните, от който те идвали. Нямало го това блъскане и разбиване на вълни..., но... имало много малко храна. Мату можеше да си представи Зеления свят и малките личинки. Пер продължи: -... Но някои от малките първични създания издържали. Те се адаптирали към новия си свят. Научили се да се хранят с малките растения в самото блато и да оцелеят с малкото растителност, която попадала на повърхността му. Някои загинали, но други продължили живота си. Тези, които преживели, станали по-силни и докато оцелявали, те се размножавали и нараствали по брой. Това било добро, но същевременно и лошо за тях. Скоро хранителните източници на блатото не били достатъчни, за да стигат за всички. И както се случвало на толкова много светове, с толкова много същества, малките личинки започнали да се хранят... една с друга. Оцеляването изисквало само най-силните създания да устоят на предизвикателствата на живота в малките блата. Изтегляне 4 Mb. Сподели с приятели:
|