Дискриминация на основата на признак гражданство

Дискриминация на основата на признак гражданство

26. Решение № 1737 от 19.02.2007 г. по адм.д. № 8828/2005 г. на Върховен административен съд

Образувано е по жалба на М.К., гражданин на Канада, изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Централния затвор в гр. София, срещу Заповед № ЛС-04-277 от 04.10.2002 г. на Министъра на правосъдието, относно разпределение на лишените от свобода по затвори, поправителни домове и затворнически общежития, в изпълнение на чл. 15, ал. 1 от Закона за изтърпяване на наказанията (ЗИН). Излага подробни твърдения, че министърът има законното право да издава такъв административен акт, но не може да издава заповеди, които нараняват гражданските и човешките права. Счита това за форма на колективно наказание, да лежат заедно едно лице с присъда от 1 месец, заедно със затворниците, който излежават доживотна присъда. Приема за недопустимо и като форма на дискриминация, да се откажат на едно лице най-основните възможности за образование, за работа, от това да се направи живота в затвора полезен. Според чл. 12в от ЗИН, чужденците лишени от свобода следва да бъдат настанявани в такива учреждения, които отговарят на техните присъди, съобразно чл. 15, 16, 17 и 18 от Наредба № 4/ 2001 г. Ответникът обаче не предприе такива действия и държи чужденците отделени и изолирани, единствено на основание заповед ЛС № 04-277/2002 г. Позовава се на чл. 3 и чл. 14 от Европейската конвенция за правата на човека и счита, че е налице различно отношение към отделна група чужденци, създаващо форма на нехуманно и деградиращо отношение, което е несъвместимо с материално-правните разпоредби на чл. 12 а и чл. 12в от ЗИН. Намира, че настоящият спор надхвърля студените думи "отделяне и изолация", съдържащи се в т. 4 на обжалваната заповед № 04-277/02 г. на министъра на правосъдието, достига се до същностни принципи на човешките права и разумните цели за поправянето на един осъден, за неговата ресоциализация и за запазването на неговата човечност и достойнство.

Ответникът по делото - министърът на правосъдието, редовно призован, не се представлява.

Представителят на Върховна административна прокуратура счита жалба за неоснователна. Със заповедта, предмет на обжалване, министърът е изготвил разпределение на осъдените на лишаване от свобода в местата за изпълнение на това наказание, с оглед нахождението на тези места и съобразно определени признаци на лицата - пол, възраст, националност и други. Определят се и правомощия на директора на ГД"Изпълнение на наказанията" при МП. Обжалваната заповед не е издадена в противоречие на законовите норми. Не е нарушен ЗИН при определяне на мястото на изтърпяване на наказанието за чужди граждани. Заповедта е издадена от компетентен орган, в рамките на законовите му правомощия.

Върховният административен съд в настоящия състав, обсъди събраните по делото писмени доказателства, прецени доводите срещу обжалвания административен акт и намира следното:
По допустимостта на жалбата:

Атакуваната Заповед № ЛС-04-277/ 04.10.2002 г. на министъра на правосъдието е издадена с правно основание чл. 15, ал. 1 от ЗИН, като в т. 4 е разпоредено: „Лицата, които не са български граждани и не са се установили на постоянно местоживеене в страната, изтърпяват наказание в затвора гр.София, където се настаняват изолирано от останалите по местоживеене и месторабота”.

По своето съдържание тя представлява общ административен акт, насочен за изпълнение към лицата, които следва да разпределят по затворите лицата, осъдени на лишаване от свобода, но с нея безспорно се засягат правата и интересите на лицата, осъдени на лишаване от свобода.

Жалбоподателят М.К. е гражданин на Канада и изтърпява наказание лишаване от свобода в затвора гр.С., следователно се явява лице, засегнато от процесната заповед и има безспорен правен интерес от нейното обжалване.

По делото липсват данни, кога този акт е станал известен на жалбоподателя, за да се прецени спазването на 14-дневния срок по чл.13, ал.2 от ЗВАС. Административният орган не представя доказателства да е запознал засегнатите лица с акта, или да го е разгласил по съответен ред на общодостъпни места, поради което съдът тълкува това обстоятелство в полза на жалбоподателя и приема жалбата за процесуално допустима.
По основателността на жалбата:

Според цитираната като правно основание за издаване на Заповед № ЛС-04-277/ 04.10.2002 г. на министъра на правосъдието норма на чл. 15, ал. 1 от ЗИН (в редакция ДВ бр. 62/2002 г.), осъдените на лишаване от свобода изтърпяват наказанието си по възможност в най-близкия до местожителството им затвор или поправителен дом, като се спазват разпоредбите на предходните членове. Препращането визира нормите чл.чл. 10-14 от Закона, в които по определени начини е уредено настаняването в затворите, поправителните домове и затворническите общежития на лицата, осъдени на лишаване от свобода с влязла в сила присъда.

Законът е разграничил положението на жените, които съгласно чл. 11, ал. 1 изтърпяват наказанието лишаване от свобода в отделни затвори и поправителни домове. Взета е под внимание категория затворници-рецидивисти, за които, съгласно чл. 12, ал. 1, е разпоредено да изтърпяват наказанието в отделни затвори и затворнически общежития от закрит тип. Осъдените за първи път на лишаване от свобода до пет години за умишлени престъпления и осъдените за непредпазливи престъпления, съгласно чл. 12а, ал. 1, изтърпяват наказанието в затворнически общежития от открит тип. Законът е предвидил изрични разпоредби и за млади пълнолетни затворници, за които се създава възможност да изтърпяват наказанията в обособени отделни затвори и затворнически общежития, а съгласно ал. 2 - младите пълнолетни, които изтърпяват наказанието си в затвори и затворнически общежития за възрастни, по възможност се настаняват в отделни помещения и се организират в отделни производствени бригади и звена. В чл. 14 е регламентирана възможността в затворите и поправителните домове да се обособяват изолирани отделения за лишени от свобода, страдащи от психически разстройства.

Видна е целта на закона, за да се достигне по-бързо и по-ефикасно до реално поправяне на осъдените, да се създадат различни условия за изтърпяване на наказанията, съобразно пола, възрастта на наказаното лице и правната квалификация на извършеното деяние. Безспорно, за младите затворници, за извършилите за пръв път противоправно деяние и за жените, са създадени по-облекчени условия за изтърпяване на наложеното наказание, при по-благоприятен режим, в сравнение с условията, определени за рецидивисти.

Според препращането по чл. 15, ал. 4 от ЗИН - разпределението на лишените от свобода по затвори и поправителни домове се извършва по реда, предвиден в правилника за прилагане на закона. В изпълнение на тази делегация, Правилникът за прилагане на ЗИН (ППЗИН), съдържа чл. 6, който към момента на издаването на процесната заповед е с редакция „Министерството на правосъдието осъществява ръководството на местата за лишаване от свобода чрез Главна дирекция ГУМЛС”. Следователно, министърът на правосъдието е компетентният орган, който издава съответните административни актове за организацията, реда и работата в места по изпълнение на наказанието лишаване от свобода. Съдът намира процесната заповед за общ административен акт, издаден от министъра в съответната форма и в изпълнение на предоставената му от закона компетентност.

За да бъде законосъобразно съдържанието на един административен акт, то предвидените с него разпореждания, засягащи права и законни интереси на заинтересовани лица, следва да бъдат съобразени с действащи материалноправни норми.

Към момента на издаване на процесната заповед няма законов текст, регламентиращ положението на лицата, които не са български граждани, но са осъдени за извършени нарушения по българското законодателство и следва да изтърпят наказанието в български места за лишаване от свобода. Такава норма е предвидена в сила от 01.01.2005 г. (ДВ бр.103/2004 г.) и това е чл. 12в от ЗИН, според който чужденците, които нямат разрешение за постоянно пребиваване в Република България, изтърпяват наказанието лишаване от свобода в затвори, поправителни домове и общежития, определени със заповед на министъра на правосъдието.

В чл. 26, ал. 2 от Конституцията на Република България е залегнал принципът, че „Чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права и задължения по тази Конституция с изключение на правата и задълженията, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство”.

При липсата на изрична разпоредба относно положението на чужденците, осъдени да изтърпят наказание лишаване от свобода, би следвало да се приложат норми със съдържание, най-близко до конкретната хипотеза. От това следва, че министърът на правосъдието е бил компетентен да разпореди как да бъде извършвано настаняването в местата за лишаване от свобода на лицата, които не са български граждани, но при спазване целта на закона и на принципите, заложени в Конституцията на РБ, в ЗИН и ППЗИН. Това предполага равноправно третиране на чужденците, при равни условия с българските граждани, за избягване на обстоятелства, водещи до дискриминация.

Съдът намира т. 4 от Заповед № ЛС-04 -277/ 04.10.2002 г. на министъра на правосъдието за незаконосъобразна, издадена в нарушение на чл.26, ал.2 от Конституцията на Република България.

Според чл. 4, ал.1 от Закона за защита от дискриминацията (ЗЗДискр.)(сила от 01.01.2005 г.) – „забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна”. А според ал.2 от същата норма – „пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства”.

Макар Законът за защита от дискриминацията да не е бил действащ към момента на издаване на обжалваната заповед, приетите с него разпоредби осветляват понятието „пряка дискриминация”, каквато съдът счита, че е налице в т. 4 от атакувания общ административен акт. Настаняването на всички лица, които не са български граждани и не са се установили на постоянно местоживеене в страната само в затвора гр.София, при това "изолирано от останалите по местоживеене и месторабота", е по-неблагоприятно третиране на чужденците, в сравнение с българските граждани. Заповедта не е съобразена с нормите на чл.чл. 11- 14 от ЗИН, липсва разграничаване при настаняване в местата за лишаване от свобода на чужденците, не се диференцира отношението към чужденците - жени, към младите пълнолетни, липсва различие в положението на рецидивисти и нерецидивисти. Според заповедта, по отношение на чужденците не би могла да породи действие и разпоредбата на чл. 15, ал. 2 от ЗИН - да бъдат премествани от един затвор или поправителен дом в друг по нареждане на Министерството на правосъдието, при наличието на важни съображения за това.

Противоречието на разпореденото в един административен акт с действащите материалноправни норми в Република България, е предпоставка, обуславяща незаконосъобразност, която от своя страна е основание за неговата отмяна по чл. 12, т. 4 от ЗВАС. По изложените по-горе съображения, обжалваната Заповед № ЛС-04-277/04.10.2002 г. на министъра на правосъдието в частта по т. 4, следва да бъде отменена като незаконосъобразна.

Водим от горното и на основание чл. 28 от ЗВАС във връзка с чл.42, ал.1 от ЗАП и чл. 12, т. 4 от ЗВАС, Върховният административен съд, пето отделение,

Решението може да се обжалва пред 5-членен състав на Върховен административен съд в 14-дневен срок от съобщението на страните, че е изготвено.