Дискриминация на основата на признак обществено положение

Дискриминация на основата на признак обществено положение

23. Решение № 158 от 06.01.2006 г.по гр.д. № 2105/2005 г. на Пловдивския районен съд

Ответникът ПОАП застъпва становище за неоснователност на обективно съединените претен­ции на ищеца с основание в чл. 71 ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от Закона за защита срещу дискриминацията /ЗЗДискр./.

Заинтересуваната страна - АЕИПЧ - гр. П. застъпва становище за основателност на исковите претенции на Г.В.Ч. и настоява за тяхното уважаване.

Пловдивският районен съд-седми граждански състав след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство до­казателства намира за установено следното.

От представените на листове 4-6 от делото писмени доказателства се установява, че ищецът Г.В.Ч. е завършила магистратура на висше юридическо образование в Юридическия факултет на висшето учебно заведение ПУ-гр. П., специалност „Право”, с професионална квалификация „юрист” през месец юли 2004 г. След проведен задължителен тримесечен стаж, същата успешно е издържала изпита за придобиване на юридическа правоспособност по чл. 163 от Закона за съдебната власт, считано от 10.12.2004 г., за което и е издадено и представеното Удостоверение № 2123/27.12.2004 г., подписано от Министъра на правосъдието.

По делото е представена на лист 3 препис от обява, находяща се в интернет сайта „jobs.bg”, активна за периода 13.06.2005 г. - 19.06.2005 г., според която ответникът ПОАП е обявил свободно работно място при себе си за длъжността „юрисконсулт”. Прието е за безспорно, че обявата изхожда от ответното учреждение и е с посоченото на преписа съдържание, вкл. и когато е била активна в посочения интернет сайт.

Видно от представеното извлечение от същата е, че то е направено на дата 14.06.2005 г. /тъй като при принтиране от съответния сайт автоматично върху документа се отбелязва в долния десен ъгъл и датата на която то е направено/, поради което следва да се приеме, че ищецът е бил запознат с обявата именно в периода 13.06.05 г. - 19.06.05 г., когато е бил срокът за подаване на документи за кандидатстване на вакантното работно място.

Прието е също за безспорно, че Г.В.Ч. не е контактувала по това време с ПОАП и не е подавала документи.

От съдържанието на обявата се установява, че в нея е въведено ос­новното изискване за висше юридическо образование с уточнението същото да е придобито в определено висше учебно заведение на територията на Република България, а именно СУ - гр. С..

От страна на ищеца се сочи, че именно това изискване на ответника, явяващ се и евентуален работодател, представлява дискриминационна практика, вкл. и спрямо нея, поради което същата не се е свързала с ответника и въобще не е подала документи за кандидатстване за посоченото работно място. В този аспект следва да се посочи, че в самата обява ответникът изрично е посочил, че само ако кандидатът отговоря на посочените изисквания следва да изпрати в указания срок автобиография и мотивационно писмо /на адреса на ПОАП или на посочен e-mail/.

Тук следва да се отбележи, че е безпредметно установяването на факта дали ищецът е следвало да осъществи контакт, респ. да подаде документи въпреки посоченото изискване, тъй като твърденията се свързват именно с дискриминационния характер на публикуваната обява, а не на действията на ответника, касаещи допуснатите в действителност кандидати и респ. получилия работното място, т.е. последващи действия, които са в каузална връзка с обявата, но за тях нито имаме твърдения, още по-малко претенция с оглед неравно третиране.

Преди всичко следва да се изложат някои съждения от по-общ порядък, свързани с положенията, при които е приложима законова хипотеза на чл. 71 ал. 1 ЗЗДискр.

Още в Конституцията на Република България /КРБ/, а именно в чл. 6 ал. 2 е посочено, че „Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние".

С основополагащото решение на КС на РБ по тази норма /Решение № 14 от 10.XI.1992 г. на КС на РБ по конст. д. № 14/92 г./ е прието, че признаци като религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние, фактически се придобиват или изменят в процеса на социалната реализация на гражданите в обществото в резултат на упражняване на определени права. Всеки от тези признаци представлява за отделния гражданин равна възможност, предвидена и гарантирана в Конституцията, която не може съгласно чл. 6, ал. 2 да бъде основание за привилегировано отношение към него или за ограни­чаване на правата в качеството му на гражданин.

В решението на Съда е посочено, че поначало привилегиите са нарушения на принципа на равноправието, но в определени случаи привилегиите, които Конституцията допуска, са обществено необходими и социално оправдани. Те се създават за преодоляване на съществуващо неравенство с цел да се стигне до желаното постулирано равенство.

С оглед на изложеното в диспозитива на тълкувателния акт на Съда е посочено, че „Социалните признаци за недопускане ограничения на правата или предоставяне на привилегии са посочени в чл. 6 ал. 2 от Конституцията изчерпателно”/т. 2/ и „Привилегии, основани на посочените в чл. 6, ал. 2 от Конституцията социални признаци, са нарушения на принципа за равенство на всички граждани пред закона.”/т. 3/.

В настоящия случай ответникът е въвел при кандидатстването за работа към изискването за висше юридическо образование, същото да е завършено в определено висше учебно заведение в страната.

Съгласно чл. 4 ал. 1 от ЗЗДискр. „Забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на образование или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна”, като ал. 2 сочи, че „Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства”.

Съгласно чл. 7 ал. 1, т. 2 от същия нормативен акт, не е налице хипотеза на дискриминация когато: различното третиране на лицата е на основата на характеристика, отнасяща се до признак по чл. 4 ал. 1, когато тази характеристика поради естеството на определено занятие или дейност, или условията, при които то се осъществява, е съществено и определящо професионално изискване, целта е законна, а изискването не надхвърля необходимото за постигането й. Т.е. необходимо е характеристиката да произтича от естеството на дейността, занятието или условията или както казва решението на КС да е „обществено необходима и социално оправдана”.

В случая ответната ПОАП е въвела една своеобразна привилегированост за достъпа до работа на определена категория лица, притежаващи висше юридическо образование, като е изключила останала част /на практика по-голямата/ от възможността да подадат документни и мотивационни писма по посочения начин. Това дали ПОАП впоследствие е спазила обявлението е последващ въпрос, който няма пряко отношение към настоящия спор.

По отношение на твърденията на ответника, че не противоречи на КРБ и на ЗЗДискр. въведеното изискване за кандидатстване за работата на лица с придобили изискуемото се образование на определено място, т.е., че „мястото на образование” не попада в характеристиките на чл. 4 ал. 1 ЗЗДискр., респ. чл. 1.1, б."а" от Конвенция № 111 относно дискриминацията в областта на труда и професиите, 1958 г. на MOT, то веднага следва да се посочи, че в 1.1., б.”b” изрично е записано, че дискриминацията включва и „всяко друго различие, изключване или предпочитание, което води до премахване или нарушаване на равенството във възможностите или в третирането в областта на труда и професиите...”.

Освен това мястото на образование е една от характеристиките на същото, а не е някакъв нови вид характеристика по смисъла на чл. 4 ал. 1 ЗЗДискр. или чл. 6 ал. 2 КРБ.

На следващо място неясно остана /на практика необосновано от ответника/ каква е причината за въвеждане на това изискване, тъй като въобще не е разбираемо кое е същественото и определящо значение на този допълнителен признак /привилегия/ за осъществяваната трудова функция.

Съгласно действащото в страната законодателство налице са единни държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалността "Право" и професионална квалификация „юрист” /Наредба на МС от 1996 г./, в която е посочено, че „Висше образование по специалността „Право” се придобива на образователната и квалификационна степен „магистър” във факултет във висше училище, което отговаря на изискванията на Закона за висшето образование и на тази наредба /чл. 1 ал. 1/, а съгласно чл. 13 ал. 1 „Студентите, изпълнили задълженията си по учебния план и положили успешно държавните си изпити, получават диплома за завършено висше образование с професионална квалификация „юрист” на образователната и квалификационна степен „магистър”. Т.е. ищецът притежава еднакви характеристики за придобитото висше юридическо образование с тези на завършилите СУ, тъй като изисквания са „единни” и се покриват от всички акредитирани висши учебни заведения за съответните специалности /няма спор и че двете училища се акредитирани за посочения период за посочената специалност/.

С оглед на това не става ясно кое е именно определящото значение на въведеното изискване, тъй като не се установяват на практика каквито и да е оправдани обективни негови свойства с оглед заемане на посочената длъжност.

Несъстоятелно е възражението на ответника във връзка с това, че всъщност обявата била отправена покана по смисъла на ЗЗД за сключване на трудов договор и че въведеното с нея изискване произтичало от свободата на договаряне. Очевидно е, че ЗЗД няма приложно поле в случая, тъй като става въпрос за евентуалното възникване на трудово правоотношение, за което има специално законодателство, представляващо дори отделен дял от правото с отделен кодекс /КТ/ и подзаконови актове по прилагането му, като принципно прогласената от ЗЗД „свобода на договаряне” няма съпоставими измерения в областта на трудовото законодателство.

Несъстоятелно е и посочването, с представяне на съответни доказателства, че на практика много други работодатели /вкл. и централни държавни учреждения/ прилагат при обявяване на свободни работни места същия допълнителен критерий към признака образование, тъй като подобна практика на други учреждения най-малко може да обоснова ответника да постъпва по същия начин.

С оглед изложеното дотук, настоящият състав приема, че обявата на ответника в случая представлява дискриминационна практика, която не може да бъде неглижирана от страна на Съда, тъй като поставя допълнително изискване, което пряко дискриминира определен голям кръг лица, като по този начин ги елиминира /чрез неподаването на документни/ от възможността за реално участие в конкурса.

Така на практика и поради това, че в обявата е посочено, че само лицата с висше юридическо образование от СУ могат да подават документи, се достига до ефективно ограничаване на броя на кандидатите, респ. конкурентите за работа.

Ответната ПОАП не може въобще да обясни защо е въведено това изискване /така например ищецът сочи, че вероятно критерият е с оглед становище на ответника, че образованието, получено в СУ е по-добро от това в останалите висши училища в страната, а завършилите там имат по-задълбочени правни познания/.

Отгоре на всичкото очевидно обявата освен дискриминационна е и заблуждаваща, тъй като и от представените по делото писмени документи се установява, че впоследствие ПОАП е приела, допуснала, а накрая и назначила на длъжност лица, които не са придобили висшето си юридическо образование в СУ.

Ясно е от изложеното, че подобна практика, очевидно широко разпространена сред работодателите, вкл. и редица учреждения, не може да бъде споделяна и подкрепяна от съда.

Консеквентно това налага извод за уважаване на искове по чл. 71 ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр., като се установи нарушението и се осъди ответникът да преустанови същото, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни подобни нарушения.

По отношение на претенцията по чл. 71 ал. 1, т. 3 ЗЗДискр..

Ищецът Г.В.Ч. твърди, че е претърпяла вреди от посочената дискриминационна обява, представляващи неимуществени такива, а именно: разочарование, чувство на засегнатост и за липса на възможност за изява на професионалните качества.

Поначало следва да се посочи, че в цитирания аспект твърдяните страдания на ищеца представят едно увреждане на психо-емоцонални връзки, част от по-общи процеси, които се случват „вътре” в дадения човек, но не следва да се забравя, че всичко това има и определена външна проява, която обективира същите в социалната действителност и дава възможност за тяхното възприемане от останалите индивиди.

Освен това не съществува презумпция /човешка или още по-малка, правна/, която да сочи, че щом от дадено поведение /действие или бездействие/ по принцип се достига до увреждане /имуществено или неимуществено/, то във всички случаи това е така.

По делото е ясно, че очевидно посоченото третиране от ответника е било в несъответствие със закона, било е неблагоприятно за Г.В.Ч., поради което съдът може, но само да предположи, че същата се е почувствала зле душевно, но дали това е било действително така следва да се установи по делото и то при условията на пълно и пряко доказване от ищеца.

При всяка хипотеза на непозволено увреждане /каквато е и настоящата/ ищецът следва да установи настъпването на твърдяните вреди, тъй като същите не могат и не се предполагат /така например при едно ПТП не може да се приеме наличието на болки и страдания от телесни увреждания без същите да се докажат по съответния начин, тъй като изводът, че всеки го боли при например счупен крак е само по принцип верен, но не е ясно дали даденият човек в дадения случай наистина го е боляло, като отделно е това колко го е боляло, тъй като е възможно именно даденият пострадал да не е изпитвал никакви болки, поради например дадени свои физиологични или анатомични характеристики/ .

В този контекст именно ищецът следваше да установи, като изключи по несъмнен начин, тези възможности и установи наличието на твърдяното увреждане, което остана само предполагаемо, поради което тази претенция подлежи на отхвърляне в тази инстанция.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе Пловдивският районен съд - гражданско отделение VII гр.състав:
РЕШИ
ПРИЗНАВА за установено извършено от ПОАП нарушение в равенството при третиране на Г.В.Ч. във връзка с обява за свободно работно място за длъжността „юрисконсулт’ в ПОАП, разпространена чрез интернет сайт „jobs.bg" за периода 13.06.2005 г. - 19.06.2005 г.

ОСЪЖДА ПОАП да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, като

ОТХВЪРЛЯ претенцията за заплащане на сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за претърпени от Г.В.Ч. неимуществени вреди от нарушението, като разочарование, чувство на засегнатост и за липса на възможност за изява на професионалните качества, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Пловдив в 14 - дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.

24. Решение № 7388 04.07.2006 г. по адм.д. № 3173/2006 г. на Върховен административен съд

Образувано е по жалба на АЕИПЧ гр. П., подадена чрез пълномощника и М.Б.срещу чл. 2, ал. 2 от Наредба № 1-139/16.ІХ.2002 г. като противоречаща на норми от по-висок юридически ранг - чл. 157, ал. 1 и ал. 3 от Закон за движение по пътищата (ЗДвП) във вр. с чл. 7, ал. 2 и чл. 15 от Закона за нормативните актове (ЗНА), чл. 4 от Закона за защита срещу дискриминация (ЗЗДискр.) и чл. 14 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), както и чл. 125, ал. 2 във вр. с чл. 120, ал. 2 от Конситуцията на РБ.

В жалбата подробно са развити съображения, че Наредба № 1-139/2002 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство и нарушенията, за които се отнемат, издадена от министъра на вътрешните работи и обнародвана в ДВ, бр. 94 от 4.Х.2002 г. с ал. 2, на чл. 2 определя за водачите със стаж до две години друг - по-малък максимален брой контролни точки - 27, докато ЗДвП не предвижда различен брой контролни точки, нито поставя разграничение между водачите, в зависимост от стажа им.

С това административният орган е превишил делегираната му от закона компетентност и незаконосъобразно е определил различен брой контролни точки за лицата, които, въпреки че имат правоспособност да управляват МПС за съответната категория, нямат две години стаж. Това представлява противоречие на тази разпоредба с чл. 157, ал. 1 и ал. 3 от ЗдвП във вр. с чл. 7, ал. 2 от ЗНА, поради което моли да се отмени. Развити са съображения и за явно противоречие с изброените по-горе закони.

Ответникът - Министър на вътрешните работи, чрез процесуалния представител юрк. С. моли да се отхвърли жалбата като неоснователна. Подробни съображения са развити в писмена защита по делото.

Петчленният състав на Върховния административен съд - първа колегия като съобрази доводите в жалбата, намира, че същата е процесуално допустима, налице е правен интерес за подателя като регистрирана по ф.д. № 1437/1998 г. П. Фондация с обществено полезна дейност за сезиране на ВАС по реда на чл. 23 от ЗВАС.

Разгледана по същество жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.

С чл. 2, ал. 1 от Наредба № 1-139/16.ІХ.2002 г. е определен първоначалният максимален размер на контролните точки за отчет на извършваните нарушения на правилата за движение по пътищата от водачите на МПС - на 39.

С ал. 2 - нова ДВ, бр. 66/2003 г. „първоначалният максимален размер на контролните точки за отчет на извършваните нарушение на правилата за движение по пътищата от водачите на МПС със стаж до две години е 27. Стажът се отчита от датата на първоначално издаване на свидетелство за управление на МПС в Република България.”

Самата Наредба № 1-139/2002 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на МПС и нарушенията, за които се отнемат е издадена от Министерство на вътрешните работи и с нея се определя и списъкът на нарушенията на правилата за движение по пътищата, при извършването на които от наличните контролни точки на водач на МПС се отнемат точки, съобразно допуснатото нарушение - от нормата на чл. 1 от наредбата във вр. с чл. 3.

Наредбата е издадена на основание чл. 157, ал. 3 от ЗДвП и отменя Наредба № 1-167/2001 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на МПС и нарушенията, за които се отнемат - § 2 от ПЗР на наредбата.

Същевременно ал. 3 на чл. 157 от Закона за движение по пътищата гласи: „Министърът на вътрешните работи с наредба определя първоначалния максимален размер на контролните точки, условията и реда за отнемането и възстановяването им, както и списъка на нарушенията, при извършването на които от количеството контролни точки на водача, извършил нарушението се отнемат точки, съобразно допуснатото нарушение”.

Буквалното граматическо тълкуване на цитираната разпоредба на закона дава основание да се направи извод, че тя делегира правото на МВР да издаде наредбата и с нея да определи първоначалния максимален размер на контролните точки на всички водачи на МПС, т.е. разпоредбата не дава основание за извод, че министърът може да определя друг - различен брой първоначален максимален размер контролни точки, в зависимост от стажа на водачите на МПС, който да е по-малък брой първоначален максимален размер контролни точки. Употребеният в законовата норма израз „на водача” не допуска друг вид тълкуване на вложения смисъл.

В случая с ал. 2 на чл. 2 от наредбата са определени максимален размер първоначални контролни точки 27 бр. за водачи на МПС със стаж до две години, спрямо определения с ал. 1 на чл. 2 от наредбата 39 бр. първоначален максимален размер контролни точки за останалите водачи на МПС с шофьорски стаж над две години.

Характерът на разглежданата норма, съобразена със списъка на нарушенията на правилата за движение по пътищата, при извършването на които от наличните контролни точки на водач на МПС се отнемат точки, съобразно допуснатото нарушение, изчерпателно визирани в чл. 3 от наредбата сочи, че контролните точки служат от една страна за отчитане на извършените нарушения от водач, а от друга страна имат и санкционен характер, тъй като според чл. 157, ал. 4 от ЗДвП, при отнемане на всички контролни точки, водачът губи правоспособността си, при която хипотеза, за да придобие отново шофьорска правоспособност, той ще трябва да се яви и да положи успешен изпит за правоуправление.

Създадените чрез наредбата (двете алинеи) две категории правоспособни водачи на МПС - с шофьорски стаж до две години и над него фактически създават различна фактическа санкция за тях.

Първите - по ал. 1 на чл. 2 от наредбата са поставени в по-благоприятно положение, докато вторите - по ал. 2 в по-неблагоприятно санкционно положение, предвид възможността за по-малък на брой нарушения на правилата за движение по пътищата по чл. 3 от наредбата, при „изгубване” на всички контролни точки да им се отнеме свидетелството за управление - санкцията за тях е по-тежка.

Това не отговаря на смисъла и съдържанието на нормата на чл. 157, ал. 3 ЗДвП, която делегира права на министъра чрез наредбата да определи първоначален максимален размер на контролните точки, без условности, т.е. за всички правоспособни водачи на МПС еднакъв брой.

Следователно ал. 2 на чл. 2 от наредбата, издадена за прилагането на отделни разпоредби на нормативен акт от по-висока степен - Закона (чл. 7, ал. 2 ЗНА) противоречи на законовата норма на чл. 157, ал. 3 ЗДвП, поради което разпоредбата се явява незаконосъобразна и следва да се отмени.

Съдът намира за ненужно да се обсъжда противоречието на разпоредбата с изброените в жалбата други нормативни актове от по-висока степен спрямо наредбата, защото само противоречието и със ЗДвП, в изпълнение на който закон е издадена е достатъчно основание за направения извод за незаконосъобразността на обжалвания текст.

При тези съображения основание чл. 23, пр.първо ЗВАС във вр. с чл. 27 ЗВАС и чл. 31 ЗВАС, 5-членният състав на Върховния административен съд - първа колегия,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ разпоредбата на ал. 2 на чл. 2 от Наредба № 1-139/16.ІХ.2002 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство и нарушенията, за които се отнемат, издадена от Министерство на вътрешните работи, обн. в ДВ, бр. 94/2002 г. като незаконосъобразна.

Диспозитивът на решението да се обнародва в Държавен вестник.

Делото е образувано на 17.09.2009 г. по искане на 58 народни представители от 41–то Народно събрание за установяване на противоконституционността на чл. 3 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (ПОДНС), обн. ДВ, бр. 58 от 27.07.2009 г., изм. бр. 60 от 30.07.2009 г. В искането се твърди, че оспорената разпоредба на чл. 3 ПОДНС противоречи на следните конституционни разпоредби: чл. 67, ал. 1, чл. 76, ал. 3 и чл. 6, ал. 2 от Конституцията. Привеждат се и аргументи, че чл. 3 ПОДНС е в несъответствие с международни договори, по които Република България е страна.

С посочения текст (чл. 3 ПОДНС) Народното събрание въвежда забрана народни представители, за които има данни от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, че са били сътрудници, не могат да бъдат членове на:

1. ръководството на Народното събрание;

2. ръководствата на комисиите на Народното събрание;

3. международните делегации на Народното събрание;

4. Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред, Комисията по външна политика и отбрана, Комисията за контрол на Държавна агенция „Национална сигурност”, Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове.

Според искателите е противоконституционно народните представители да имат различен двоен статус, като част от тях са дискриминирани при участието си в работата на Народното събрание. Според тях, народният представител черпи представителната си власт от гражданите, които са гласували, а не от едно или друго мнозинство в парламента, което да ограничава неговите права. Конституцията въвежда еднакъв правен статус на българския народен представител. В тази насока е и прогласеният принцип в чл. 6, ал. 2 от Конституцията, който изрично подчертава, че не се допускат никакви ограничения на правата. Никой народен представител не може да бъде лишаван от правото му да бъде избиран в органите на Народното събрание.

Искателите намират противоречие и между чл. 3 ПОДНС и чл. 14 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, посочва се също чл. 2, т. 1 от Международния пакт за граждански и политически права, както и чл. 2, т. 2 и чл. 6, т. 1 от Международния пакт за икономически, социални и културни права.

С определение от 06.10.2009 г. съдът е допуснал искането за разглеждане по същество, както по конституционносъобразността на оспорената разпоредба, така и по съответствието й с международни договори, по които Република България е страна. Със същото определение са конституирани като заинтересовани страни Народното събрание, Министерският съвет, министърът на вътрешните работи, министърът на правосъдието, главният прокурор, Държавната агенция за национална сигурност и Асоциацията за европейска интеграция и права на човека, като им е предоставена възможност да представят становища по делото.

Съдът е изискал от Народното събрание стенографските протоколи от пленарните заседания по приемането на Правилника за организацията и дейността на 41-то Народно събрание.

В дадения в определението срок са постъпили писмени становища от министъра на вътрешните работи, главния прокурор и председателя на Държавна агенция „Национална сигурност”. Министърът на вътрешните работи счита, че искането на народните представители за обявяването на противоконституционност на разпоредбата на чл. 3 ПОДНС следва да бъде отхвърлено като неоснователно. Председателят на Държавна агенция “Национална сигурност” не се ангажира със становище по съществото на спора. Главният прокурор приема, че посочените аргументи и съображения в искането на народните представители са основателни и ги подкрепя. Предлага разпоредбата на чл. 3 ПОДНС да бъде обявена за противоконституционна и едновременно с това да се отклони като недопустимо искането за установяване на несъответствието й с международни договори, по които Република България е страна.

Конституционният съд обсъди съображенията, съдържащи се в искането и в становищата на заинтересованите страни и за да се произнесе, взе предвид следното:

I. По допустимостта на направеното искане.

Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание е особен вид нормативен акт, който не е закон, но се приема въз основа на Конституцията (чл. 73). Правилникът подлежи на контрол за конституционност от Конституционния съд в рамките на “актове на Народното събрание” (чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията). Преценката в случая се прави единствено с оглед на това, дали са нарушени конституционни разпоредби. Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание не подлежи на проверка за съответствие с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които Република България е страна. И това е така, защото чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията предвижда такава възможност единствено за законите, а не и за останалите актове на Народното събрание.

По изложените съображения не може да се оспорва пред Конституционния съд разпоредбата на чл. 3 ПОДНС за съответствието й с общопризнати норми на международното право, и с международните договори, по които Република България е страна.

Разпоредбата на чл. 3 ПОДНС е лустрационна норма, с която се продължава издаването на подобни разпоредби в различните закони след приемането на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (ЗДДБДС). Досега Конституционният съд няколкократно се е произнасял по отношение на такива норми. Прегледът на създадената практика на съда показва, че липсва единно решение за противоконституционност на подобни текстове. Съдът се е произнасял с конкретни решения по всеки отделен случай.

II. По искането за установяване на противоконституционност.

В искането се поддържа, че разпоредбата на чл. 3 ПОДНС противоречи на чл. 67, ал. 1 от Конституцията, който гласи, че: “Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ.”

Ограниченията, въведени с чл. 3 ПОДНС са няколко – неучастие в ръководството на Народното събрание, неучастие в ръководството на комисиите към Народното събрание, неучастие в международни делегации и неучастие като членове на четири от постоянните комисии на Народното събрание. За да се произнесе по направеното искане, Конституционният съд трябва да прецени, дали с въвеждането чрез чл. 3 ПОДНС на ограничение за част от народните представители не се нарушават конституционни норми и принципи.

Всеки народен представител може да бъде избран в ръководството на Народното събрание. Съгласно чл. 67, ал. 1 от Конституцията, народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ. И затова, не може да има двоен стандарт въз основа на някакъв друг критерий, какъвто е сътрудничеството им с бившата Държавна сигурност или разузнавателните служби на Българската народна армия. Всеки народен представител черпи представителната си власт от народа и тази власт не може да се ограничава по никакъв начин от парламентарното мнозинство в Народното събрание.

Трябва да се изтъкне още, че противоречието на чл. 3 ПОДНС с чл. 67, ал. 1 от Конституцията е производно, а основното противоречие е това с чл. 1, ал. 2 от Конституцията. Съгласно този текст: “Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция”, а това означава, че народът е първичният носител на властта. Държавната власт се осъществява от народа, което става по двата начина, предвидени в чл. 1, ал. 2, изр. 2 от Конституцията: „непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция”. И когато народът избира народни представители, той влага своята воля на конституционен носител на държавната власт, да бъде представляван от точно определени лица в Народното събрание. Народът прави преценка на качествата на тези лица и тяхната способност да го представляват и да осъществяват неговата държавна власт още преди самия избор. Никой друг, включително и Народното събрание не стои над народа.

Осъществяването на държавната власт от Народното събрание, включва и правото на народните представители да участват в неговите органи. Затова забраната, посочена в чл. 3 ПОДНС, а именно народните представители, които са били сътрудници на Държавна сигурност или разузнавателните служби на Българската народна армия да не участват в органите на Народното събрание, ограничава изразената воля на народа и това е нарушение на чл. 1, ал. 2 от Конституцията.

Поради изложеното разпоредбата на чл. 3 ПОДНС противоречи на чл. 1, ал. 2 и чл. 67, ал. 1 от Конституцията.

Вносителите твърдят, че има нарушение на чл. 3 ПОДНС, с който се отстраняват народни представители, които са били сътрудници на Държавна сигурност или разузнавателните служби на Българската народна армия, като кандидати за председател или заместник-председатели на Народното събрание. Разпоредбата на чл. 3 ПОДНС противоречи и на чл. 76, ал. 3 от Конституцията, според който на първото заседание на Народното събрание се избират председател и заместник-председатели.

Тези народни представители, които са били сътрудници на Държавна сигурност или разузнавателните служби на Българската народна армия, от която и да са категория, посочена в ЗДДБДС, могат да заемат длъжностите в Народното събрание, посочени в чл. 3 от ПОДНС. Те са избрани за народни представители и това е достатъчно.

Според становището на главния прокурор това няма пряко отношение към чл. 76, ал. 3 от Конституцията и същата норма е несъотносима към искането. Очевидно е обаче, че в случая изборът за председател и заместник-председатели се прави измежду всички 240 народни представители. Всеки народен представител е равен както по права, така и по задължения на всеки друг народен представител. Той има възможност да заема ръководни постове в Народното събрание, ако бъде избран, което става с гласуване в пленарна зала.

Следователно, въведената с чл. 3 ПОДНС забрана противоречи на чл. 76, ал. 3 от Конституцията. Текстът на чл. 3 ПОДНС е противоконституционен, защото ограничава правото на народните представители да бъдат избирани в органите на Народното събрание и ги разделя на имащи права и без права. Няма съмнение, че Народното събрание в никаква форма и по никакъв повод не може да ограничава правата на едни или други народни представители. И това е така, защото те са народни представители, което ще рече, че са представители на суверена. В този смисъл, искането за обявяване за противоконституционен на чл. 3 ПОДНС, като противоречащ на чл. 76, ал. 3 от Конституцията следва да се уважи.

По изложените съображения Конституционният съд приема, че искането на групата народни представители за обявяване на противоконституционността на разпоредбата на чл. 3 ПОДНС е основателно.

Нарушен е и чл. 6, ал. 2 от Конституцията, тъй като равенството на всички граждани пред закона е основен принцип на всяко демократично общество. Вчл. 6, ал. 2 от Конституцията равенството на гражданите пред закона е формулирано като конституционен принцип, който е в основата на гражданското общество и правовата държава. Въвеждането на допълнителни изисквания към народните представители противоречи на този принцип и на конституционните разпоредби, които го конкретизират. В искането се твърди, че текстът на чл. 3 ПОДНС нарушава чл. 6, ал. 2 от Конституцията, тъй като създава ограничения на базата на това, че в миналото лицата са били сътрудници на Държавна сигурност или на разузнавателните служби на Българската народна армия и така ограничава народните представители да заемат определени длъжности. В конституционната норма изрично се подчертава, че не са допустими „никакви ограничения”. “Прокламираният в чл. 6, ал. 2 от Конституцията принцип за равенство на гражданите пред закона не допуска законодателят да въвежда нито ограничения в правата на гражданите, нито привилегии, основани на изчерпателно изброените признаци”. (Решение № 1 от 2005 г. по к.д. № 8 от 2004 г.). И затова в чл. 6, ал. 2 от Конституцията са посочени социалните признаци за недопускане на ограничение на правата. Допускането на ограничения на основание на тези признаци нарушава принципа за равенство пред закона. По този начин Конституцията изрично изключва въвеждането на неравенство в правната система въз основа на изброените в нея критерии.

Поради това разпоредбата на чл. 3 ПОДНС е противоконституционна. Тя противоречи на чл. 6, ал. 2 от Конституцията.

В чл. 6, ал. 2 от Конституцията равенството на всички граждани пред закона е формулирано като конституционен принцип присъщ на всяко демократично общество. То е прокламирано като общочовешка ценност (Решение № 14 от 1992 г. по к.д. № 14 от 1992 г.) и този принцип с пълна сила важи и за народните представители. Твърди се, че опитът за временно въвеждане на някои допълнителни изисквания при прилагането на законите, противоречи на този принцип и на конституционните разпоредби, които го конкретизират (Решение № 1 от 1993 г. по к.д. № 32 от 1992 г.). Равенството означава равнопоставеност на всички граждани пред закона и задължения за еднаквото им третиране от държавната власт. Освен това тази разпоредба не търпи никакви ограничения, доколкото гласи, че „всички граждани са равни пред закона”. Трудно е да се сподели, че лицата, служили на държавата, изградена на една отречена идеологическа система и то по един недопустим за едно демократично общество начин не могат да заемат ръководни постове в Народното събрание. Затова временните ограничения не са допустими по смисъла на чл. 6, ал. 2 от Конституцията. „Поначало принадлежността към бившата Държавна сигурност не засяга доброто име на проверяваните лица. Тяхната дейност е била правно регламентирана дейност и като цяло нейната аморалност може да бъде имплицирана само ако действащото по това време право е било обявено за противоконституционно” (Решение № 10 от 1997 г. по к.д. № 14 от 1997 г.).

Независимо от това в общественото съзнание отделни форми за дейност се считат за несъответни на обществените норми на морала, т.е. за опозоряващи. С оглед на функциите на бившата Държавна сигурност е преобладаващо обществено мнение за укоримост на такова сътрудничество. Общественото съзнание пренася отрицателното си отношение към органите на бившата Държавна сигурност върху нейните сътрудници, без оглед на конкретната им дейност. „Конституционно недопустимо е обаче законодателно да се създава колективна презумпция за укоримост на определени категории правнорегламентирани дейности без установяване на конкретната дейност на определено лице. Създават се условия за накърняване на достойнството и правата на гражданите, които са конституционно защитени ценности” (Решение № 10 от 1997 г. по к.д. № 14 от 1997 г.).

Лустрационната норма на обсъждания текст обхваща всички категории сътрудници, посочени в закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Оспорената разпоредба на чл. 3 ПОДНС предвижда дискриминация, основана на признаците посочени в Конституцията. Поради това тя съществено нарушава конституционния принцип на равноправие и противоречи на чл. 6, ал. 2 от Конституцията. Възприетият критерий в чл. 3 ПОДНС, за да се ограничат правата на някои народни представители е фактът, че са били сътрудници на Държавна сигурност или на разузнавателните служби на Българската народна армия. На това основание се извършва ограничение на конституционните им права. И този критерий е свързан с тяхното лично и обществено положение. А това са критерии, по които Конституцията забранява да се въвеждат ограничения на правата на гражданите, което се отнася и за народните представители. Тази дискриминационна мярка лишава народните представители от възможността да осъществят държавната власт в Народното събрание и не им позволява да изпълняват конституционните си функции възложени им от избирателите.

Конституцията не позволява подобни ограничения, а като ги въвежда, чл. 3 ПОДНС нарушава Конституцията. В този смисъл са и посочените по-горе решения на Конституционния съд: Решение № 8 от 1992 г. по к.д. № 7 от 1992 г., Решение № 11 от 1992 г. по к.д. № 18 от 1992 г. и Решение № 2 от 1999 г. по к.д. № 33 от 1998 г. С Решение № 14 от 1992 г. по к.д. № 14 от 1992 г. съдът е приел, че критериите по чл. 6, ал. 2 от Конституцията са посочени изчерпателно, но е изтъкнато, че това не изключва възможността за ограничаване на права “на основание и на други социални признаци”. Това ограничение е също недопустимо и също ограничава принципа на равенството. Сътрудничеството на Държавна сигурност може да се оцени като социален признак, който обаче е дискриминационен и не може да въвежда ограничения.

Признакът “сътрудник” на Държавна сигурност вече е бил оценяван като лустрационен и дискриминационен. И на това основание Конституционният съд е обявил с посочените по-горе решения за противоконституционни съответните разпоредби от Закона за администрацията, Закона за банките и кредитното дело и Закона за пенсиите.

III. По искането за несъответствие с международни договори, по които Република България е страна – Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, Международния пакт за граждански и политически права, Международния пакт за икономически, социални и културни права и Конвенция № 111 относно дискриминацията в областта на труда и професиите.

Конституционният съд може да се произнася за съответствието на законите с общопризнати норми на международното право и с международни договори, по които Република България е страна. Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание не е закон и в този смисъл Конституционният съд не може да преценява доколко той съответства на международното право. По тези съображения отхвърля като недопустимо направеното искане в тази му част.

Ето защо, по изложените съображения и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 и 4 от Конституцията и чл. 25, ал. 1, т. 2 от Правилника за организацията и дейността на Конституционния съд, Конституционният съд

РЕШИ:

Прекратява поради недопустимост производството за установяване на несъответствие на чл. 3 от същия нормативен акт с общопризнати норми на международното право и с международни договори, по които Република България е страна.

Съдиите Владислав Славов, Благовест Пунев и Румен Ненков са подписали с особено мнение т. 1 от диспозитива на решението.