Рeшение № 7667 от 10.07.2006 г. по адм.д. № 527/2006 г., на Върховен административен съд

3. Рeшение № 7667 от 10.07.2006 г. по адм.д. № 527/2006 г., на Върховен административен съд

С обжалваното решение състав на ПОС е отхвърлил като неоснователна жалбата на АЕИПЧ и М.А.Я. Приел е, че обжалваният чл. 4, ал. 1, т. 1 от Правилника за прием на студенти за специалността „Здравни грижи” за учебната 2003/2004 г. на М.У. гр. П. (Правилника) и издаденото на основание същата разпоредба Приложение № 1 – Заболявания, при които не се разрешава кандидатстване в М.У., не противоречат на разпоредби от нормативни актове от по-висш ранг. В случая не се касае за дискриминация на лица с увреждания, а до съобразяване на обективните изисквания за упражняването на дадена професия. В конкретния случай отчитането на обществения интерес изисква налагането на определени ограничения, които са продиктувани от последиците от действията на един бъдещ специалист със здравословни увреждания от типа, каквито са налице при Я. по отношение на хората, които той ще обучава, респ. ръководи.

Недоволна от решението, АЕИПЧ го обжалва. Развива доводи за неговата незаконосъобразност. Според касатора, ПОС е пренебрегнал изцяло принципа за пряко и непосредствено действие на Конституцията на Република България (РБ) и на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Изложени са били доводи, свързани единствено с професионалната квалификация, която завършилите специалността „Здравни грижи” ще придобият съгласно Наредбата за единни държавни изисквания за придобиване на висше медицинско образование (Наредбата). Не се отчита възможността лицата с увреждания, след завършването на съответната медицинска специалност, да упражняват друга професия извън “ръководител на здравните грижи и преподавател по практика в медицински колеж”. Излагат се и редица други аргументи, касаещи неправилното тълкуване и прилагане на текстове от различни нормативни документи. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго - по същество, с което се уважи първоначалната жалба.

Ответната страна - М.У. - гр. П., в приложената писмена защита по делото изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Заинтересованата страна - НССМУ - гр. С., чрез процесуалния си представител, счита касационната жалба за основателна. Твърди, че определянето предварително на ограничения по отношение на хора с увреждания, на основание на тези увреждания, е дискриминация. Всяко такова е допустимо и оправдано единствено в случаите, когато съответното лице не отговаря и/или не може да изпълни конкретни изисквания за кандидатстване във висше училище, усвояване на учебните предмети или упражняването на определена професия.

Върховният административен съд, състав на пето отделение (ВАС), за да се произнесе, възприе изцяло установената от ПОС фактическа обстановка. Тя не се оспорва от касатора. Предмет на жалбата му са правните изводи на ПОС.

При правилно установената фактическа обстановка, касационната жалба се явява основателна. В първоначалната жалба на АЕИПЧ са посочени множество нормативни актове, на които не отговаря обжалваната разпоредба. Това са чл. 6, бл. 53, ал. 1 и 6 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията на РБ, чл. 14 от КЗПЧОС, чл. 5, ал. 1, т. 2 и чл. 5а, ал. 1 и 2 от Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите (ЗЗРСИИ – отм.), чл. 68, ал. 2 и чл. 70, ал. 2 от Закона за висшето образование (ЗВО) и Наредбата. В касационната си жалба тя посочва несъответствие и с чл. 4, ал. 1 от Закона за защита срещу дискриминация (ЗЗДискр.), обнародван ДВ бр. 86/2003 г., в сила от 01.01.2004 г., т.е. след подаването на първоначалната жалба.

Обсъждайки изложените доводи за наличие на дискриминационно отношение и несъответствието с нормативни актове от по-висша степен на обжалваната норма, спрямо правата на лицата с увреждания, ПОС е изложил доводи, че в обжалваната разпоредба на Правилника такова липсва. Прието е, че цитираните разпоредби на Конституцията на РБ и на чл. 14 от КЗПЧОС са “твърде общи, както е прието да бъде за нормативни актове от такъв ранг, уреждащи основните права и задължения на гражданите”. По тази причина те са получили своето детайлно разрешаване в закони и други подзаконови нормативни актове. Твърдяното несъответствие с норми на ЗЗРСИИ (отм.) и ЗВО липсва. Съгласно чл. 9 от Наредбата, след завършването на висше образование по специалността „здравни грижи”, студентите придобиват професионална квалификация „ръководител на здравните грижи и преподавател по практика в медицински колеж”. Прието е за очевидно, че М.А.Я. при наличието на съществуващите заболявания не би могла да упражнява такава дейност. В случая следва да бъде предпочетен общественият интерес. В подкрепа на извода се цитира и чл. 7 от ЗЗДискр., че не съставлява дискриминация различното третиране на лица на основата на характеристика, отнасяща се до признак по чл. 4, ал. 1 с.з. в случаите, когато тази характеристика поради естеството на определено занятие или дейност, при условията, при които то се осъществява, е съществено и определящо професионално изискване, целта е законна, а изискването не надхвърля необходимото за постигането й. Дори да завърши желаната специалност „Здравни грижи”, М.А.Я. не би могла да практикува поради определените в решението на ТЕЛК неблагоприятни условия на труд.

Така изложените доводи са незаконосъобразни и в дисонанс с духа на цитираните в първоначалната жалба нормативни актове.

С разпоредбата на чл. 5, ал. 2 е разпоредено непосредствено действие на Конституцията. Приоритет пред актовете на вътрешното право, по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията имат и тези международни актове, които са ратифицирани по установения конституционен ред, обнародвани са и са влезли в сила. В този смисъл съждението за характера на цитираните от жалбоподателите текстове от тези актове е вярно, но непълно. Дори общи, в тези текстове са заложени основни принципи на правовата държава. При липсата на конституционно предвидени ограничения на правата на гражданите, никой друг, с по-нисък ранг нормативен акт не може да ги „доразвива”, въвеждайки такива. Необходимостта от подобно ограничаване е видяна от законодателя и когато такива се налагат, той ги е предвидил в самата Конституция. Такава са например нормите на чл. 30, ал. 3, чл. 31, ал. 4, чл. 33, ал. 2, чл. 34, ал. 2, чл. 37, ал. 2, чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2, чл. 41, ал. 1, изр. 2, чл. 44, ал. 2, чл. 58, ал. 1, изр. 2. Сочените от жалбоподателите норми на чл. 6, чл. 53, ал. 1 и ал. 6 обаче регламентират права на гражданите (чл. 6) и задължения на държавата (чл. 53), които не са ограничени или заявени под условие по никакъв начин. Именно с оглед така вложения смисъл и съдържание следва да се преценява съответствието на другите нормативни актове с тези разпоредби.

Обжалваният чл. 4, ал. 1, т. 1 от Правилника и издаденото въз основа на него Приложение № 1, ограничават правото на гражданите да кандидатстват за обучение по специалността „Здравни грижи” въз основа на налично тяхно заболяване. Всъщност в една част от посочените в Приложението „заболявания” фактически се касае за увреждане на тялото, следствие травма или предходно заболяване. Именно такова е и състоянието на М.А.Я., което не е „заболяване” в точния смисъл на думата, а е „увреждане”, настъпило следствие прекарано заболяване от двустранен слухов неврит в най-ранното й детство. То характеризира и е елемент от „личното положение” на лицето.

В чл. 6 от Конституцията се урежда равенството на всички граждани пред закона, което е основен принцип на всяко едно демократично общество. В ал. 2 това равенство е формулирано като конституционен принцип, стоящ в основата на гражданското общество и държавата. Изрично е указано, че „…не се допускат никакви ограничения на правата, основани на … лично положение …”. В случая, въвеждайки посочената забрана, основана на елемент от личното положение на жалбоподателката, е ограничено правото на образование, регламентирано в чл. 53 от Конституцията. Въпреки прогласения принцип за всеобщо такова, с чл. 4, ал. 1, т. 1 от Правилника се въвежда неговото ограничение, което е недопустимо.

Така въведеното ограничение е в противоречие и с чл. 14 от КЗПЧОС. Тази конвенция е ратифицирана от Народното събрание на Република България със Закон за ратифицирането й, обн. в ДВ бр. 66/1992 г. Самата Конвенция е обнародвана в ДВ бр. 80/1992 г. и е влязла в сила за Република България. Текстът указва упражняването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак. В случая, “друг признак” по смисъла на Конвенцията се явява телесното състояние на кандидата за обучение в М.У., П.. Изнесеното съставлява нарушение и несъответствие и с чл. 5а, ал. 1 и 2 от ЗЗРСИИ (отм.) и чл. 4, ал. 1 и 2 от ЗЗДискр.

Незаконосъобразен е доводът, развит в обжалваното решение, за обосноваността и значението на ограниченията, въведени с оглед бъдещата професионална реализация на кандидатите и естеството и спецификата на съответната специалност. Цитира се текста на чл. 9 от Наредбата, но той посочва само каква професионална квалификация ще придобият завършилите курса на обучение. Това не означава непременно, че те ще упражняват такава професия. Ноторно е, че завършилите специалност „право” в юридически факултети придобиват професионалната квалификация „юрист”. Всеки от тях упражнява определена професия на адвокат, съдия, прокурор, следовател, юрисконсулт, правен съветник, научен работник и много други. За всяка от тези професии са необходими специфични знания и умения, обединени от необходимостта лицата да са придобили професионалната квалификация „юрист”. Вън от посоченото различие между понятията „професионална квалификация” и „упражнявана професия”, ПОС не притежава необходимите специални знания за да може, без назначаването на съответни експерти, да се произнесе какви точно ще бъдат последиците в случаите, когато хора с увреждания от типа на съществуващото при М.А.Я., упражняват професия, за която е необходимо завършването на висше медицинско образование, специалност „Здравни грижи”. Въпреки това обаче, необосновано е заявено, че „биха били налице неблагоприятни последици за хората на които лице с описаните увреждания преподава, респ. ръководи”.

Неоснователен е и доводът, че М.А.Я. следва ще упражнява труд в условията, препоръчани й в експертното решение на ТЕЛК. Това е въпрос, който касае изцяло и единствено самата нея и само тя има правото да взема решения в тази връзка. Необоснован и деклариран е и изводът на съда, че допускането на кандидат с подобни увреждания до кандидатстване би довело до нарушение на чл. 2 от ЗВО, тъй като тя не би отговорила на изискванията му. По делото липсват доказателства, които да сочат на основание за подобен извод. Само по себе си обстоятелството, че М.А.Я. е кандидат за изучаване на посочената специалност сочи, че тя е завършила средно образование, вероятно с не лош успех и има желание да се развива и самоусъвършенства.

Основателни са и доводите, развити в касационната жалба за противоречие на въпросната норма с разпоредби на други нормативни текстове. Така тя противоречи на чл. 68, ал. 3 и чл. 70, ал. 2 от ЗВО. Последните задължават висшето училище да формулира и прилага облекчени условия за приемането на кандидат-студенти, успешно участвали в полагането на конкурсните изпити, както и специални облекчения по време на образователния процес. Въпросния случай не попада в изключенията, предвидени в чл. 4 от закона. Въпреки липсата на безспорност за съответствието на тази норма с общите принципи на чл. 6 и чл. 53 от Конституцията, тя предвижда възможността за въвеждане на ограничения в Правилника за дейността на висшето училище. В случая се атакува норма от Правилник за прием на студенти, който е различен от този за дейността на училището. При това, в правната логика на съда има вътрешно противоречие по тълкуването на разпоредбите. От една страна той приема, че те (нормите на чл. 68 и 70 от ЗВО) касаят само приетите студенти, а от друга приема за естествено недопускането на кандидат-студенти със същите увреждания до кандидатстване. Реализирането на последното не би дало възможност те да бъдат приети и да се ползват от предвидените за тях облекчения, при което законово предвидените облекчения се явяват чисто хипотетични такива и неизпълними на практика.

В съдържанието на обжалваната норма има противоречие и с ал. 2 на чл. 53 от Конституцията. Съгласно нея, училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително. Безсмислено и нелогично е от една страна държавата да изисква и налага задължително обучение на всички младежи до посочената възраст, а от друга – да лишава тези от тях, които са с увреждания, от правото дори да кандидатстват за по-горните форми на образование. Без да се създават привилегии на тази база, не следва да бъдат създавани и ограничения.

По изложените съображения касационната жалба се явява основателна. Следва да се отмени като неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон обжалваното решение. С оглед липсата на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и пълното изясняване на случая, настоящият състав счита, че следва да се произнесе по съществото на спора. Следва да се отмени чл. 4, ал. 1, т. 1 от Правилника за прием на студенти за специалността „здравни грижи” за учебната 2003/2004 г. на М.У. гр. П. и издаденото на основание същата разпоредба Приложение № 1 – „Заболявания, при които не се разрешава кандидатстване в М.У.” като противоречащи на чл. 6, ал. 1 и 2 и чл. 53, ал. 1 и ал. 6 от Конституцията на Република България, чл. 14 от КЗПЧОС, чл. 5а, ал. 1 и 2 от ЗЗРСИИ (отм.) и чл. 68, ал. 3, т. 2 и чл. 70, ал. 2 от ЗВО. Налице е и противоречие с нормата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., но този довод не е въведен в първоначалната жалба поради обстоятелството, че към момента на подаването й, ЗЗДискр. все още не е действал и ВАС не може да констатира противоречието служебно.

Предвид горното и на основание чл. 20, ал. 1, т. 2 и чл. 40, ал. 1 от ЗВАС Върховният административен съд, пето отделение

Решението може да се протестира или обжалва с частна жалба в прекратителната му част пред петчленен състав на Върховния административен съд в 7-дневен срок от съобщението на страните, а в останалата му част е окончателно.