Седем писма от ленинград посветено на 65 години от края на Втората Световна Война от Марианна Димитъровна

Беше ми трудно да го гледам, как посяга с четката и как нанася пласт след пласт. И освен жестокото тъмно, буреносно небе, моят художник рисуваше и едно оголено, сиво поле – като открит нерв се ширеше то през погледа ми и пулсираше с цялата своя откровена празнота. Такива казват, че били полетата пред много градове, сред тях Жуков беше пратил една след друга множество живи вълни от хора, срещу тях Хитлер беше разпоредил да застанат множество други такива. Знаеш ли Ирина, аз чух, че имало и такива хора от немските войници, които се отказвали от Източния фронт, отрязвали крайниците си, натравяли се или просто дезертирали, защото разбирали безумието на фашистката кауза. И тези хора били по-жестоко наказвани и от нашите военнопленници, като преди да намерят смъртта си, виждали как жените им ставали живи възглавници на немските генерали, като отрязвали краката, ръцете и езиците им и оставяли само торса, на който тези чудовища полагали глава и заспивали сладък сън, виждали как жестоко убиват децата им, бащите им, майките им... Тези войници, които пък, макар и дошли на Източния фронт отказвали да се бият, били превърнати в живи мишени на своите господари, които бяха решили да хванат човешката история за ръка и без да трепнат да я поведат към лагерите на смъртта и да я хвърлят вътре.

На фона на небето моят художник нарисува немски самолети. Тези машини, като метални птици преминаваха през руското небе и оскверняваха всичко под него. В Ленинград те се целеха в красивите куполи на нашите църкви – така те успяха не просто да разрушат красивата архитектура на града, те направо улучиха сърцето на руския народ, в което не беше изкоренена вярата в Бога. Сталин искаше да създаде могъща империя и мечтаеше вярата в тази империя, вярата в нейната собствена благодат да измести вярата в Бога, а той самия да смени неговото място, защото рая трябваше да бъде тук на земята. Сега обаче, когато по полетата на Родината загиваха руските войници, те освещаваха с кръвта си земята, като се кълняха в Отечеството, но заедно с това в боя умираха с молитва на уста. Знаеш ли, на колко вратове увиснаха малки икони, колко молитви се прошепнаха, когато започна обсадата на Ленинград, когато умираше целия руски народ. Как и защо този народ възкръсваше, след като беше разпнат на своето собствено тяло, не зная – защото от ден на ден ставаше ясно, че немските войници забиват пирон след пирон в руската плът, а Ленинград щеше да бъде главата, която ще се окичи с трънения венец на жертвата! И всеки от нас носеше този кръст, не само нашите войници, които падаха обезумели на Първа линия, по полетата на сраженията и при обсадите на градовете, но и ние – и аз, и Алина, и Катя, и Андрюша, и Николай Андонович и много други цивилни като нас. Защото как съм мечтаел дори аз – да стана, да ми поникнат крила и да избягам (също като малкия Иван) на Първа линия, да не усещам нищо повече и да се хвърля в огъня на обсадата, както казва Николай Андонович – ако не друго, то поне тялото ми да глътне вражеския огън, а не можех, трябваше да седя и да изгнивам ден след ден и да се моля за тези, които умираха заради мен. Но с всеки убит, по малко умираше и един жив – така се източваше кръвта ни, така напичаше слънцето над Христовия кръст и се напукваха безкръвните ни уста. Може би това виждаше художника в лицето на народа, когато изведнъж на небето, което рисуваше като тънка паяжина се промъкна нещо светло, не от слънцето, не от бойния огън, а някъде из дълбочината на хоризонта. Така, в картината за (на) нашата Родина се появи светлина.

Но сега ще оставя тази картина, тя се разгръщаше пред очите ми бавно, художника не говореше много с мен, беше беззвучен, безплътен и само понякога чувах тихия ми шепот, но какво казваше не разбирах, та понякога, с дълбока тежест се чудех – дали наистина Алина не е права, че полудявам, дали наистина съществува.

Оставям кръжока на Шулц, той беше негово занимание и царство, в което със задоволство виждаше как се развиват разни идеи, макар и не за пръв път изказани във времето, те бяха скандални и опасността, която това носеше, го караше, да се чувства значим. Когато дойде в нашата картира, той вече беше смазан, като всички нас. Но защо дойде при мен – та същия този Шулц навремето, когато някой предаде И.Н., беше готов да разобличи и мен самия – толкова много презираше възгледите ми – „Аз зная за твоите стихчета и романчета, знам, че даваш милостиня в някакви църкви, но внимавай – с милостинята човек не е стигнал по-далеч от Сибир, а само една моя дума...”. Тогава той вероятно не предчувстваше, че неговата дума като заблуден куршум ще се обърне, ще изгуби посоката си и ще се завърне към него самия, ще пробие целостта на живота му и ще разкашка жизнените му органи, като го остави без дом, без родина и без живот.

„Водят ме на отчет. Сега разбрах. Искат да ме депортират, а ако не ме депортират – да ме пратят някъде в Сибир, а може и да ме застрелят. Не съм хапвал нищо от четири дена, а трябва и някъде да се скрия, вече ме издирват!” С тези думи Шулц пристъпи прага на нашата квартира. Когато Алина му отвори вратата, го посрещна с глухо мълчание, което изразяваше цялата й останала ненавист и след като изслуша, каквото имаше да казва, затвори. От стаята си чувах глухото му ридание, провлечените ритмични стонове, които издаваше пред нашия праг, които най-накрая отшумяха. Алина знаеше, че този човек преди няколко години беше готов да ме предаде, че беше готов да стъпче всичко, което противоречеше на посредствените му идеи, които бяха крепостта на неговото отритнато его на учен, отколкото някаква истинска умствена работа. Тя презираше Шулц със същото презрение, с което той навремето я остави, след като тя, влюбена в образа му на млад и напредничав учен, му се беше отдала... Знам, че тя си спомни всичко това, знам, че си спомни и презрението, с което той я подмина, когато една неделя излизаше от църквата. Но знам също така, че болката й премина и се превърна в презрение, когато той с някакво низко съжаление й беше дал да прочете статията му за новия човек, който ще се роди от прекрасните гени на много поколения напред. Днес тя знаеше, че никой няма да прояви милост към него, че макар и да не беше още депортиран или изпратен в Сибир, това щеше да се случи и макар и да беше ясно, че той залитна случайно към пропастта на своята суета, сега Алина го окичваше и с яростта си към фашисткия враг, от оръдията, на който вероятно беше вече загинал и Михаил – бащата на бедните й деца.

Аз стоях в стаята и макар да знаех, че нищо не мога да кажа на Алина, пратих Катенка да я извика. Какво можех да я помоля – нищо, нищо и в този момент Ирина, аз се радвах, че не виждам, защото сигурно щях да се уплаша от черните дупки, които горяха в очните ябълки на Алина. Сигурно само те са процеждали някаква енергия, която да напомня живота, защото когато влезе в стаята, аз усетих тежестта на погледа й, който идваше из дълбините на унизената, унищожена душа, забравила женската си същност, изръфана от зъбите на войната... и все пак молеща за сила да прости. Дали ако в стаята ни влезеше Хитлер или Химлер, Алина щеше да прости? Толкова осезаемо беше чувството, което я бе обзело, че аз неволно си зададох този въпрос. И знаеш ли какво – тогава си помислих, че такава безподобна сила може да изкриви времето и пространството, само тя може да ни спаси, да измести глада, злобата, смъртта, които вече копаеха от руините на Ленинград безлюдното пусто поле, в което Хитлер плануваше да го превърне след победата на фашизма.

И в този миг Ирина, аз както си лежах на пода върху твоя вълнен шал, аз събрах всичките си сили и се преместих, за да коленича пред Алина. Не ми стигнаха силите обаче, да й кажа „Пусни го. Не е редно.” – когато обърнах неволно към нея слепите си очи, аз се разридах – за втори път в тази война, но този път не за теб, а за Алина. „Какво направиха те с нас Алина. Свои подобия ли направиха от нас, та с жестокостта им ще отритваме човека” - това си помислих, но не можах да го кажа, защото жалостта ми към алинината мъка, към заличената й, изтрита за винаги женственост бяха по-силни от мен. „Само прошката ни остана” й казах. След малко при мен влезе Шулц.

10 ноември 1941
Ирина,
В моята стая днес дойде и Николай Андонович! Ако знаеш само какво стана, мила Ирина! Когато влезе клетия старец просто не издържа, залитна към Шулц и право с телчицата – искаше да го удуши, без да каже нито дума, тихо, безмълвно, като хиена се спусна към него, обви главата му и с течицата! „Какво правиш старче, полудя ли, да ме заколиш ли искаш!” извика Шулц, съвсем уплашен от това изненадващо нападение. Колкото и да беше изтощен, Шулц успя да го отблъсне, а аз както ти казах Ирина, в последните дни старецът беше много отслабнал, така че бързо се отказа и без да каже нито дума, бавно взе да се тътри към вратата. Чувах го как трепери, обезумял. Бавно правеше крачка след крачка, на всяка стъпка се спираше да си почива, силите му едва го държаха. Скоро в Ленинград се случи голямо събитие – много хора се завърнаха от войната, тъй като беше завършена операцията по евакуацията на полуостров Ханко. Старецът беше изхабил и последните си силици вчера, за да броди по ленинградските улици в търсене на незнам какво – хем знаеше, че снаха му и сина му са мъртви, хем всеки ден излизаше и бродеше по разни места, взираше се в пръснатите по улиците трупове, ако не се виждаха лицата им, ги обръщаше и видеше ли ги, подминаваше към следващите. Алина каза, че вечерта е ходила при него, за да му занесе някакво парченце хляб (голямо колкото кибритена кутийка, но като се има предвид, че това беше единственото, което ни остана след като дадохме и на Шулц, а стареца и без това не ядеше и повече, все пак беше нещо) и той не си бил в къщи. Децата бяха заспали уплашени, че още един скъп на нас човек може би няма да се прибере.

Явно той беше открехнал входната врата безшумно и като смъртен отчаян полъх се беше промъкнал в стаята ми по навик - без да се обажда, за да не го чуе Катя, защото дори моя изострен слух не можа да улови безплътните му стъпки. Сега си излизаше бавно, почти цяла вечност си поемаше дъх и аз отново долових как бучи глухия тътен на металната машина в неговите гърди. Тя беше заработила като часовников механизъм и беше готова да избухне, за да помете тоя предател – най–сетне един истински враг – не куче, не видение, а руския немец Шулц, който всички говореха, че уж симпатизира на някакви антисъветски научни движения. Аз знаех, че не е така. Беше ми ясно, че едно време Шулц от липса на оригиналност беше изразил тези, които можеха да се тълкуват като скрито съпричастие към фашистката шизофрения, но това щеше да е превратно и несправедливо. Шулц заслужаваше да бъде осъден не заради мислите и идеите си, а именно поради липсата на такива. Той беше от онези, отдали живота си на науката хора, които са попивали безконтролно всичко, до което се докоснат, с единствената мисъл един ден да се окичат със славата на бляскавия ум, той беше от хората, които ядяха мършата на всяка мисловна дейност, само и само да развият в себе си така мечтаната индивидуалност. В това се изразяваха греховете на Шулц и затова бях ти казал, че неговите собствени думи ще се обърнат срещу него и ще го погубят.

Но стареца изведнъж го намрази, в мига, в който го видя. По тежкото му хриптене, по бучащата в него машина, аз разбирах, че той не може да се примири с безсилието си пред врага, че това, че невъзможността да пререже врата на Шулц за него беше мащабно поражение, равностойно на предателство на Отечеството, капитулация пред силите на фашизма и обругаване на паметта на сина му. Ето с каква ръжда се беше покрило бляскавото войнски сърце. Когато стигна до вратата Николай Андонович се строполи, чух как издрънча звънко в пода тънката му телчица. „Синът ми – каза той – загина на фронта, на телената мрежа се бил оплел, направили го на решето, няколко пълнителя изпразнили в него, а нашите го оставили там, не могли да го заровят. Така или иначе всички ще изгнием! Ти обаче ще го помниш нали – попита той Шулц – ти го познаваш, знаеш какъв беше и когато тази война свърши ще разкажеш какъв син съм отгледал, нали? Аз не можах да се бия, не ме пуснаха – стар съм бил, казаха, да се грижа за вдовиците и децата! Та те не разбират, че за войника е по-леко да умре в боя, макар и нанизан на телената мрежа, но да не се влачи в полите на жените. Нима аз гледам Алина и децата – те имат повече сила от мен, това да не би, да не го разбирам. Дори малката Катя е по-силна от мен. Евакуацията чаках... няма ги, никого няма. И сам останах. Вчера ми се присъни Исус и ми каза, че под нозете ми ще изникнат цветя! Ако стане така, искам тези цветя да занесете на незнайния гроб на моя син.”. И тогава разбрах, че присъдата над Шулц е изпълнена докрай – той не само получи прошката на Алина, която му прости суетата на ума и надменността на сърцето, но и тази на Николай Андонович, който повярвал в неговата невинност, му принесе като предсмъртен дар паметта си, паметта на сина си и вярата в безсмъртието на подвига. Така Ирина, войната оголваше човешката природа и показваше най-грозното й лице, но заедно с това, някъде сред трупните петна на падението, като безименна сила покълваше вярата в човека, вята в живота, който ни беше даден, за да се покаем.

„Чакайте Николай Андонович – му викам аз – никакви цветя няма да носим, с тези цветя ще посрещнем Иван, та нали и той на Първа линия отиде. Скоро ще свърши всичко, всичко ще се оправи. Нали войски от Сибир сега пращат, а Бог ни е дал зима, тя ще ни спаси, ще паднат студове, ще заледят фашистките сили в ледени отломки и с първото слънце ще ги стопят на кал...” . Но в това време, Николай Андонович се умълча, хриптящата машина в него угасна, сърцето му се откачи от малката телчица на която се държеше, търкулна се и падна... право в нашите нозе! Тогава разбрах, че със сигурност има поне една причина да оживея и тя беше да поставя цветя на безпаметния гроб на Николай Андонович.

След този ден Ирина, аз видях, че на картината на моя художник първо бледни, а после отчетливи, ясно, почти по фотографски точни, се появиха очертанията на един старец, облечен в просяшки дрехи, кокалест и угаснал, с почти мъртвешки сива кожа. Този старец беше седнал, все едно по средата на безлюдното съветско поле и ме гледаше с един кротък, угасващ поглед, с една небивала светлина в очите, която Ирина, не идваше от нашия, от земния ни свят. С такъв поглед гледаше образа на нашия Николай Андонович от платното на художника и с почернелите си от скръб очи се взираше някак на дълбоко в пръстта, където гниеха телата на хилядите убити съветски войници.

15 ноември 1941
Андрюша умря. Това е, което мога да ти кажа. Алина няма сили да го закара до Възнесенския парк, където изгарят мъртвите, та затова Шулц й помогна. Катенка не се чуваше – нито да мърда, нито да диша. Когато те излязоха, тя влезе в моята стая, застана с лице към прозореца и с детското си гласче, което по принцип трябваше да звучи като пролетна песен, бавно и монотонно ми занарежда, как са го извели. Обвили тялото му, тънко колкото пролетно клонче в бял парцал – май някакъв стар чаршаф, поставили го на една тънка дъска – дори може би картонена и излезли – Шулц с едно въженце дърпа дъската напред, а Алина му помага, като я бута отзад.

Това се случи Ирина и аз се радвам, радвам се, че съм сляп, че не мога да виждам как тази война оглозгваше нашите кости, как изпиваше кръвта ни. И този студ! Аз съвсем се бях сковал. Понякога се опитвах да се раздвижа със здравия си крак, някак си да помръдна, но нямаше с какво да се топлим, стояхме непрекъснато облечени, та аз имах чувството, че кръвта ми се е заскрежила и че това, което тече по вените ми... е някаква гнусна, жълта слуз като урина, която ме изражда и ме прави не човек, а червей. Аз, също като самата война, паразитирах с моята инвалидност и ако можех да намеря начин, бих се самоубил, за да не се пречкам излишно, но нямаше как да стане – проклинах обстоятелството, че живеем на първия етаж. И колко е тежко Ирина, да поемам хляба от ръката на Катенка, която ми го носи, как искам да кажа „Не, няма нужда, нека за вас да има.”, но съм гладен Ирина, гладен съм постоянно, макар и да не мисля за това и когато ръката на Катенка се протегне към мен, нещо в тялото ми ме пробожда силно, заглушава мислите и благородството и аз вземам хляба. Мисля си понякога – „не само с хляб се живее”, моля се, седя и не мърдам, за да не хабя сили, но не се получава – стомаха ми е такава бездна, каквато Данте не си е представял, пишейки „Ад”, тя ме поглъща, изяждаме и аз... аз й завиждам, защото ако можех не хляба от ръката на Катя, а себе си бих изял.

Понякога, когато чувах бомбите, си мечтаех някоя от тях така да падне, че да ме убие, ако ще и къщата да разруши – аз зная, че децата и Алина ще ги евакуират, скоро, съвсем скоро.

Знаеш ли Ирина, веднъж сънувах един сън. Сънувам, че се будя и какво да видя – в стаята ми маса, а на масата всякаква храна – блини, пелмени, винегред, месо някакво варено, риба пушена, и какво ли не още (не искам да си спомням, че сякаш нож ми раздробява червата). И тогава си спомням – тялото ме повлече към масата, преди да съм го помислил – и когато протегнах ръка да си взема от храната, какво мислиш, че напипах – моята тетрадка, тази, в която пиша писмата ти. И наистина – поглеждам – на масата нищо няма, само моята тетрадка стои отворена и в нея с моя почерк пише – „В началото бе словото.” А когато се събудих Ирина, аз разбрах, че част от победата в тази война, беше паметта за нея и тази памет се създаваше преди настоящето да стане минало – просто така, някак си без закони и последователности, както се случваше и самата тя – Великата отечествена война. Тогава разбрах защо не умирам. Тогава разбрах, че ще живея.

Сега разбирам защо Катенка ми изглеждаше така безстрашна. Тя сякаш не разбираше какво става, беше се стаила в някаква детска отдаденост пред другите живи около нея, мълчаливо и тъжно, като наблюдател приемаше всичко, което се случва и само тънкият й, равен и тих гласец като конец зашиваше живота в нея, за да се разбира, че и тя е дете. Сега, когато Андрюша беше изведен през прага, целият оглозган, с броящи се ребра (а Ирина, толкова беше студено, че в къщи дори не замириса на онзи сладникава трупна миризма, която се носи в първите часове на разложението) Катенка дойде и се приюти в моята сляпа безпомощност, хвана ръката ми и за първи път се гушна в мен. Това Ирина беше най-зловещата минута на войната. Аз изтръпнах, защото прегръдката на Катя беше по-зловеща от прегръдката на смъртта – толкова кокалесто беше телцето й, толкова твърдо, приличащо на дърво. Единственото по което можеше да се познае, че е жива, бяха слабите конвулсии на безмълвния й, бликнал от недрата на изсушеното й детско лице плач. Само той беше жив в нея – и понякога си мисля, че в тази минута тя оцеля не защото имаше какво да яде (не, нямаше!), не защото имаше с какво да се стопли (и това нямаше), а защото плачеше. Успеем ли след такива събития да изпитваме мъка и да плачем, значи сме живи – това го разбрах, защото аз плаках, когато ти изчезна и когато Николай Андонович умря, но след това вече не можах да пролея нито една сълза – солта на живота ми се беше изпарила и отдавна, отдавна беше подправила с горчивия си вкус гозбата, която немските авиобомби и глада ни бяха приготвили.

И докато седяхме двамата, прегърнати на пода, в средата на твоя вълнен шал, забелязах как моя художник е вперил черните си празни очи и с почти шизофренна, маниакална ярост се е втренчил в Катя. „Какво искаш, кучи сине?” – попитах го тихо аз, а Катя, която беше хванала ръката ми съвсем леко, почти я пусна, когато заговорих. Този болен образ, привидение от някакво безумно време съвсем беше забравил да проявява уважение към мен и не ми обръщаше внимание – и сега също беше така, гледаше ме като че съм стъклен и макар и да се опитах да скрия Катя от фанатичния му поглед, той сякаш виждаше вътре в нея и не знам как точно, но ми се привидя, че той взема четката Ирина, и я потапя право в сърцето на Катенка. „Махни се, мръсна муцуно! Ти така и от мен ли си вземал – нощем, когато спя, не ни пипай с мръсната си четка – какво ще нарисуваш с нея, трупове ли, гадинооо?” Катенка ме погледна леко учудена и ме попита с еднотоновия си минорен гласец „На мен ли говориш?”, „Не Катенка, не на теб, на никого, на никого не говоря” – й отвърнах, но вече виждах, как в нозете на нарисувания окаян като просяк Николай Андонович, който се беше изобразен от художника, се появяват едно по едно тънките, безплътни очертания на малката Катя, които без да мога да ги спра, се разливаха в студени, сиви тонове и се сливаха с мъртвото руско поле...