Седем писма от ленинград посветено на 65 години от края на Втората Световна Война от Марианна Димитъровна

Катя и Алина се върнаха след няколко часа – не мога да преценя колко, но Алина беше някак си много странна, някак си по-силна, аз дори си помислих, че като дават топла вода, може и храна да дават, но не можах да преценя какво е станало. От улицата се долавяха гласове. Беше мразовито, но Алина каза, че днес било по-добре, защото червеноармейците помогнали, та изчистили от улицата падналите трупове и много хора били наизлезли, за да научат новините. „Какви са новините – питам аз – но дори не очаквам отговор, защото обикновено Алина беше раздразнителна и не й се говореше, но този път по силата на гласа и разбрах, че тя се приближи, дори толкова много, че се уловиха и стъпките от сухите й нозе – ще ни евакуират през Ладожското езеро. Пътят на живота! Аз записах теб и Катя, че сте дете и инвалид. – тогава тя се приближи до мен и добави – аз няма да замина, ще остана тук, има нужда от санитарки.” „Алина” – едва и прошепнах и може би пак щях да заплача. „Не. Няма да идвам. Когато ви преведат през езерото, ще ви пратят в санаториум да се лекувате – и храна и вода ще ви намерят, но това е само за децата и за инвалидите. Аз няма да идвам – нито мога да замина, а ако замина няма да остана с вас, аз съм здрава. Ти си почти скелет, очите ти са хлътнали на вътре, а кракът ти... Ще кажеш, че искаш да си с Катя, ще кажеш, че си ранен в първите дни на блокадата, ще обясниш, че си учил в университета – с каквото можеш да си полезен, ако се оправиш, но Катя – няма да я оставяш. Аз знам, че не си наред с главата, да знаеш, че бълнуваш и видения мисля, че имаш – художници, гълъби, вчера и Андрюша. Сигурно е нормално, но сега ще трябва да се стегнеш и само за Катя да мислиш. Детето ми да не оставиш”. При тези думи на Алина, аз плъзнах ръката си по студения под и я оставих – Алина малко се забави, сякаш пое малко дъх и я взе в своята малка длан. Мислех, че ми е подала камък Ирина – ръката й беше студена и твърда, сякаш без плът и без кости и без кръв и беше толкова малка, че когато се затвори в юмрук, тя сигурно би приличала на човешко сърце, толкова малка беше... „Няма да оставям Катя, Алина, не се бой, за нищо не се бой”.

Това ,Ирина, ще е последното ми писмо в тази къща до теб. Аз не зная какво да ти напиша – уморен съм, но съм пълен и със страх и с надежда. „Пътят на живота”... Сякаш се раждам днес и пъпната ми връв ще срежат, а аз като малко новородено дете, когато си поема дъх, искам да заплача от резкия, болезнен допир с въздуха. Не съм излизал вече няколко месеца и сякаш забравих, какво е да живееш извън клетката си. А толкова неща се промениха за тези няколко месеца, Ирина. Сега теб те няма, но не зная дали да те чакам, дали ще се появиш от някъде, дали не си ранена и откарана от санитарите в някоя болница и дали тогава „Пътят на живота” няма да ни раздели.

На кого да пратя тези писма Ирина, на какъв адрес, а ако помоля някой да ти ги предаде – кой да бъде той – Андрюша или майка му – Алина?

Нали си медицинска сестра Ирина, ти знаеш как понякога на болния му се пуска малко кръв, за да се съвземе, когато е много зле – така и на Ленинград с артерията на „Пътят на живота” Червената армия направи прорез, от който да се източат тези, които могат да бъдат спасени – пътят на евакуацията.

Поглеждам към налудничавия художник в ъгъла на стаята ми и виждам картината, която е нарисувал. След като завърши образа на малката Катя, който аз така ожесточено пазих от него, той довърши своето платно. Но когато ме погледна как застанал в тъмното, седнал на пода, в сърцевината на твоя вълнен шал ти пиша, той взе четката си и бавно и съсредоточено разпука земята в краката на Катя и от там измъчени, тънки и почти бледи се подадоха два стръка с едва напъпили два бели цвята, които, макар и да бяха почти незабележими, поради страшния контраст с черните багри, пръснати като сенки по всичко изобразено, изведнъж се набиваха на очи и сякаш от погледа ти израстваха по-големи.

До скоро мила моя Ирина.