Серафина и изгубеното сърце
Изтегляне 2.33 Mb. Pdf просмотр
|
| Аз съм човек и пантера. Аз съм тяло и дух. Аз съм всичко в тъмнината. Уцели момента идеално. Точно когато Юрая мина през вратата, тя се стовари право върху него и придърпа полите на отворения плащ върху главата и раменете му. Юрая изпищя от ярост. Когато Серафина се приземи на гърба му, магьосникът се развилня, удряше, блъскаше, а после се хвърли назад и я блъсна в каменната камина, но тя се държеше за него с все сили. От това зависеше не един живот. Аз съм дух, помисли си тя сред пронизващата я смазваща болка. Аз съм сила! Тя висеше и продължаваше да виси. Беше както когато хванеш огромен, писклив, хапещ плъх: щом го уловиш, не пускаш. Трябва да го стискаш, да го удушиш, да направиш всичко, което е нужно. Просто НЕ БИВА ДА ГО ПУСКАШ! Тя дърпаше и дърпаше плаща върху Юрая, главата му се въртеше диво, раменете му се удряха, люспестите му ръце с дълги нокти се вкопчваха в плата, докато крещеше гневно. Той бе Юрая, магьосникът, господарят на гората, повелителят на всичко! Той нямаше да допусне това да се случи! Внезапно започна да се върти наоколо, ревейки ужасяващо, а от устата му излезе тъмен вихър. Щеше да се освободи. Но Серафина използва силата на елементите, накара въздуха да зафучи като буреносен вятър, повдигна пепелта от камината нагоре и я завъртя в яростна вихрушка около тях двамата. Двата вихъра се сблъскаха един в друг, бутаха се в противоположни посоки, всеки се въртеше мълниеносно около другия… И после изведнъж, със страховит трясък, вихреното движение спря. Серафина бе хванала Юрая и го държеше само със силата на волята си. Той не можеше да помръдне, застинал в пространство, по-страшно от смъртта. И тогава го чу. Няма да те нараня, дете… каза плащът със своя дрезгав, съскащ глас. 239 Полите на наметалото се плъзнаха над Юрая като пипалата на гладна змиеподобна твар. Плащът вече се движеше сам, по своя воля, обвиваше се, притискаше, движенията му бяха придружени от смразяващ тракащ звук като съскане на стотици гърмящи змии. Ужасеното лице на Юрая я погледна сред гънките на поглъщащата го тъкан. И тогава Серафина осъзна, че историята е направила пълен кръг. Точно така някога бе видяла Клара Брамс да изчезва в черния плащ. Но вместо невинните яркосини очи на Клара, които я молеха за помощ, сега към нея се взираха очите на Юрая, пълни с омраза и неописуем страх. Накрая полите на плаща се затвориха над него, викът му заглъхна и мъжът изчезна, тялом и духом. Серафина и плащът паднаха на пода. Тя бързо се отдръпна по- далеч от алчната черна тъкан. Няколко секунди наметалото трептеше силно и излъчваше зловещ ореол, който проблясваше сред тъмна, блещукаща мъгла. Противна миризма на разлагащи се вътрешности нахлу в ноздрите на Серафина и тя извърна глава. Сбърчи нос и се опита да не диша. Внезапно плащът се сви на стегната гърчеща се купчина и в залата избухна взрив от магически заклинания. От плаща във всички посоки изхвърчаха огнени топки, мълнии и експлозии от леденостуден въздух. Закачените по стените копия и щитове изпопадаха на пода. Разкъсаният от пантерата гоблен и няколко от другите гоблени се свлякоха. Знамената се подпалиха. Статуите паднаха. Цялата стая се изпълни с гъст, задушаващ дим. И тогава най-после всичко свърши. Серафина скочи на крака, все още задъхана, все още изпълнена със страх, и се огледа из стаята. Юрая бе изчезнал. Бе го хванала в безкрайната пустота на черния плащ. Най-после успя да победи мъжа, който не можеше да бъде убит! Вдиша дълбоко и накъсано, опитвайки се да сдържи сълзите си на облекчение. В дробовете й нахлу чиста наслада и се разля по мускулите на краката й. Озърна се из опустошената банкетна зала. Изпитваше единствено неописуема радост. — Направихме го! — провикна се щастливо Брейдън, надвесен от прозореца над главата й и вдигнал победоносно юмрук, докато с другата си ръка се опитваше да угаси един от горящите гоблени с кърпа. 240 Едва сега Серафина дойде напълно на себе си и осъзна, че залата наистина гори. Не се затича. Не се паникьоса. Силата й нарастваше и тя се чувстваше по-уверена от всякога. Съсредоточи се, сви ръката си в юмрук, после я вдигна рязко над себе си, разтвори дланта си и изкрещя: — Стига! Студен въздух изпълни в миг цялата стая. Всяка пламтяща прашинка пепел падна на пода и изстина. Всеки пламък угасна. И залата притихна. — Това върши по-добра работа от кърпата! — провикна се доволно Брейдън от прозореца. Уейса влезе в залата, куцукаше и кървеше, но на лицето му грееше усмивка. — Казах ти да тичаш като вятъра, Серафина! Мислех, че със сигурност ще те докопа в последната секунда! — Но не и с теб на гърба му, приятелю — отвърна щастлива Серафина. Роуина се появи зад Уейса. Щом видя, че магьосницата и другите й приятели са добре, Серафина се усмихна, после се засмя гръмко. Колкото и да бе невероятно, осъзна тя, всички бяха оцелели. Роуина погледна предпазливо черния плащ, лежащ на купчина на пода в залата точно там, където го бе оставила Серафина. — Всичко свърши — каза Серафина, опитвайки се да я успокои. Роуина бавно вдигна очи и я погледна. Когато проговори, в тона й нямаше сарказъм, нито отчаяние, тя не шепнеше, нито крещеше… Бе просто ужасно, ужасно сериозна. — Сега трябва да се уверим, че този плащ никога вече няма да види светлината на деня. — Нито тъмнината на нощта — съгласи се Серафина. — Уверявам те, че ще скрием плаща добре. Ще се погрижим баща ти никога да не застрашава повече нито теб, нито някого в „Билтмор“. Брейдън влезе в стаята през вратата на иконома, откъм задното стълбище. — Бих искал да унищожим това ужасно нещо — каза той. — Унищожаването на плаща ще освободи затворника му — напомни му Серафина. — Не можем да го унищожим. Трябва да го 241 сложим някъде, където никой никога няма да го намери и да го скрием завинаги. — Знам точното място — кимна Брейдън. Серафина знаеше какво има предвид. Когато се обърна към Роуина и видя, че тя все още се взира в черния плащ със смаяно изражение, Серафина си помисли, че сигурно мисли за баща си. — Случи се — каза Роуина, сякаш се опитваше да се убеди сама. — Какво ще правиш сега? — попита я внимателно Серафина. Момичето се сепна, сякаш за първи път се замисляше за това. После я погледна и каза: — Ще живея. Серафина се усмихна съвсем леко с ъгълчетата на устата си. Роуина едва сега започваше да осъзнава, че е оцеляла. Щеше да продължи свободна в един много различен свят. Наистина щеше да живее. — Но не просто да живееш — намеси се Уейса и я погледна с нежните си очи. — Живей добре. Направи така, че всичко това да си е струвало. Магьосницата кимна, признателна за думите му. — Ти също. Серафина се загледа в приятелите си — всички щастливи и усмихнати, обърнали лица към нея. Бяха спасили „Билтмор“. Бяха се спасили взаимно. Трудно беше да се осмисли всичко, но най-накрая бяха победили Юрая, Стареца от гората, магьосника, брадатия мъж, заклинателя, създателя на прокълнатия магически жезъл и на черния плащ, врагът, който не можеше да бъде убит. И след това Серафина се замисли за татко си, който поправяше своите машини, за Еси, която радостно работеше от стая в стая, за мистър и мисис Вандербилт и идващото бебе, за всички дневни обитатели на „Билтмор“. Спомни си вълците, гарваните и останалите горски животни и си помисли: Вече сме в безопасност. 242 55 Серафина внимателно събра черния плащ от пода на банкетната зала. Той веднага започна да се гърчи и извива в ръцете й. Изтегляне 2.33 Mb. Сподели с приятели:
|