Серафина и изгубеното сърце

232
53
Серафина наблюдаваше скрита зад канапето, докато Юрая оглеждаше бавно библиотеката на имението „Билтмор“, обхождайки с поглед всички книги и изящни мебели — тайното вътрешно светилище на презрения му враг.
Преди да се превърне в увреденото съскащо същество, което бе сега, той бе брадат мъж от гората, отшелник, когото обикновените хора рядко виждаха денем. Събираше отвари и забъркваше магическите си смеси в железни казани насред поляните в боровите гори, но избягваше битки с враговете си лице в лице. Никога не се излагаше на опасност. Беше като подъл плъх, миризлив пор, който се крие винаги в най-тъмните дебри. За да атакува врага си, правеше магиите си отдалеч и изпращаше своите демони чираци в имението, за да му свършат мръсната работа. Но тази нощ бе дошъл лично. Бе проникнал в мястото, което най-много искаше да унищожи.
Докато Роуина тихо и бавно поведе баща си из тъмната къща,
Юрая я попита с нисък груб глас:
— Направи ли всичко, за което говорихме?
— Всичко и дори повече, татко — отвърна с развълнуван шепот момичето. — Много по-добре е, отколкото се надявахме.
— Кажи ми — ухили се Юрая.
— Бе точно както ти каза. Сребърната катарама е в котката и в момчето. И нещо по-важно: сега знам, че момчето може да контролира паяците.
— Какво? — възкликна яростно Юрая, метна се изненадващо към дъщеря си и я стисна за гърлото. — Научила си го как да прави заклинанието за тъкане на коприна?
— Не, не! — изпъшка тя и се хвана за ръцете му, притискащи шията й. — Татко, послушай ме. Кълна се, че не съм! Момчето не използва магии. Той има силата да се сприятелява с горските създания.
— Както се е сприятелил с ястребите и вълците… — измърмори магьосникът и пусна врата на дъщеря си.

233
Все още в човешка форма, Серафина гледаше потресено, докато
Юрая и Роуина разговаряха. Тя знаеше, че магьосникът може да прави мощни заклинания и че създаденият от него магически жезъл му бе позволил да контролира животните, поне на близко разстояние, но той сякаш завиждаше на естествената сила на Брейдън. Юрая и дъщеря му някога бяха поробили много от горските същества, но дори и той не можеше да създаде искрен и постоянен съюз с вълците, лосовете и другите животни.
— Кой е в къщата в момента? Къде са узурпаторът и жена му?
— Семейство Вандербилт го няма, татко. Твоите бури го прогониха.
— А Черната и другият?
— Те обхождат имението, но аз знам пътя, по който минават.
Изчаках, докато стигнат до другата страна на имението, на километри оттук, преди да те доведа.
— Значи тук е само момчето — каза Юрая доволно. — Ще оставим кървящото му мъртво тяло на пода, за да го открият узурпаторите, когато се върнат.
— Трябва да ги накараме да страдат, татко — изсъска Роуина, —
заради всичко, което ни сториха.
— Вярват ли ти?
— Те са глупаци, татко. Дори и котката ми се доверява този път.
Направих се, че съм объркана кое е добро и кое е лошо, че не знам по кой път да поема, а след това, когато им разказах тайната на паяците
Черната вдовица, ги убедих напълно.
— А плащът?
— С момчето работихме денонощно. Паяците му изтъкаха плата,
а аз използвах заклинанията, които ме научи, за да вложа мрака и способността да засмуква души в него. Но трябва да ти кажа, татко, че плащът сега е много по-могъщ от всичко, което сме правили преди.
— По-могъщ? — попита магьосникът с широко отворени очи.
Серафина можеше да чуе завистта, която направо крещеше в гласа му.
— Къде е плащът сега?
— Тук е в къщата, татко, но са го заключили. Не мога да се добера до него сама. Трябва ми помощта ти.
Той кимна доволно.
— Първо ще вземем плаща и после ще убием момчето.

234
— Оттук — прошепна Роуина и го поведе извън библиотеката към галерията с гоблени.
Докато вървяха, Юрая отпусна ръка на рамото на дъщеря си и на изкривеното му лице се изписа гордост. Явно бе повече от доволен от таланта на дъщеря си за предателство, от безмилостната й способност да се преобразява в каквото й бе нужно. Добра или зла, тъмнокоса или червенокоса, човек или животно, тя беше ненадмината в преобразяването. Другите му демони и помощници се бяха провалили,
но неговата дъщеря чирак бе най-съвършеното му творение.
Серафина се сниши в най-тъмната сянка, която успя да открие,
докато двамата минаваха покрай нея и земната смрад на магьосника се понесе наоколо, миришеше на вонящите клони на загниващо болно дърво.
Внезапно Юрая спря в средата на залата и се огледа.
Серафина се вцепени, сърцето й заблъска бясно.
— Какво има, татко? — прошепна Роуина.
— Тихо, не говори! — заповяда й той, заслушан в мрака.
Серафина гледаше от скривалището си зад канапето, докато той бавно обръщаше глава и сребристите му очи проучваха всяка сянка в дългата осветена от луната галерия.
Прииска й се да избяга, да стане точно сега и да се затича, сякаш дяволът е по петите й, но знаеше, че тя не трябва да се движи и да издава какъвто и да е звук. Знаеше, че трябва да остане точно там,
където е, и да чака в сенките.
Юрая наклони глава и подуши въздуха като хищник, който улавя следата от миризмата на плячката си.
Болка прониза гърдите на Серафина. Белите й дробове искаха да дишат, да се издуват бързо, но не можеше да го допусне, защото едно издишване сега можеше да я убие.

Изтегляне 2.33 Mb.

Сподели с приятели: