ТРЕТА ГЛАВА Основни подходи за разбиране на същността на сигурността

В тази глава ще разгледам основните подходи към изучаването на сигурността, както и базисните понятия, спомагащи за по-задълбоченото разбиране на нейната същност — сигурността като потребност, сигурността като мяра за статическа или динамическа устойчивост, класификации за видовете сигурност, Лема и Дилема на (не)сигурността, Долен и Горен праг на (не)сигурност, сигурността като благо от трети род, сигурността като негентропия (по-точно несигурността като ентропия).

Джоузеф Най има една много ефектна метафора: „Сигурността е като кислорода — не я забелязваш, докато не започнеш да я губиш. Ала тогава вече ти не можеш да мислиш за нищо друго на света, освен за нея”²³¹. За всяка жива система е естествен стремежът към повече сигурност. Затова според Васил Проданов: „Сигурността е характеристика на всяка система и тя е в нейната способност да се съхрани при промяна на средата, условията и обстоятелствата, от които зависи; да функционира и се развива оптимално, т.е. при най-малък разход на ресурси да осъществява заложените в нея закономерности и цели”²³². Георги Стефанов сравнява сигурността с температурата на тялото — „първостепенен и генерализиращ показател за състоянието на организма и за наличието или отсъствието на някакво болестно състояние”²³³. Според Арнолд Уолфърс (Arnold Wolfers, 1892—1968), сигурността, подобно на благосъстоянието, е сред основните социални ценности²³⁴. За наскоро отишлия си австралийски конфликтолог Джон Бъртън (John W. Burton, 1915—2010) сигурността е сред базисните индивидуални и групови потребности и то такива, които се отстояват независимо от цената²³⁵.

В своята добре известна петстепенна йерархия на потребностите на Ейбрахам Маслоу (Abraham Maslow, 1908—1970) разглежда различните потребности на индивида в следния възходящ ред²³⁶:

— на първото, най-ниско, ниво са физиологичните потребности —потребностите от засищане на глад, от утоляване на жажда, от сън, подслон, отопление, секс и т.н.;

— на второто ниво са потребностите от сигурност — потребностите от безопасност (safety), стабилност, зависимост, закрила, отсъствие на страх, на тpeвoгa и хаос; потребност от структура, ред, закон и ограничения, от сила у покровителя и т.н.;

— на третото ниво са потребностите от принадлежност и любов —потребностите от привързаност, обич, присъединяване към общност, приятелство, семейство и т.н.;

— на четвъртото ниво са потребностите от оценка — потребностите от висока самооценка или висока оценка и ценене от другите и от обществото, от самоуважение и уважение от другите, от чувство за собствено достойнство, от увереност в себе си, от признаване на определени качества и способности и признание, от репутация, престиж и респект и т.н.;

— на петото, най-високо, ниво са потребностите от себеaктуализация — потребностите от самоосъществяване, от реализиране на способностите, потенциала и призванието и т.н..

Вижда се, че Ейбрахам Маслоу поставя потребностите от безопасност (safety) и сигурност (security) непосредствено над физиологичните потребности.

Във физиологичните потребности в крайно слаба степен се отразява (ако изобщо се отразява) индивидуалността на личността. Те са характерни за всяко живо същество (т.е. и за всяко животно). Според Ейбрахам Маслоу няма съмнение, че „физиологичните потребности са най-силните от всички потребности. Това означава конкретно, че при човешките същества, които са лишени в крайна степен от всичко в живота, е най-ве­роятно основните мотивации да са физиологични, а не някакви други [...] Ако всички потребности остават незадоволени, организмът ще бъде доминиран от физиологичните и останалите просто ще престанат да съществуват или ще бъдат изтикани назад [...] Когато са хронично задоволявани, физиологичните потребности, заедно с техните частични цели престават да съществуват като активни определящи фактори или организатори на поведението”²³⁷.

Потребностите от сигурност са уникални с това, че съчетават две практически несъчетаеми, или много трудно съчетаеми неща.

От една страна, те са непосредствено над физиологичните потребности, т.е. в значителна степен са почти инстинктивни, „животински” и затова трябва да бъдат задоволявани, за да не възникнат болестни състояния — депресия, фрустрация^CVIII, паника, суицидност^CIX, или живото същество да умре, ако съответната потребност не е удовлетворявана по-продължително време. Това предполага, че не е възможно спрямо тези потребности да се използва само политика, само социално инженерство, само манипулация — в края на краищата те трябва поне в някаква степен да бъдат удовлетворени. Не може единствено с обещание за къшей хляб да се води който и да е народ. Все в някой момент този къшей трябва да му се даде — да го изяде, за да залъже глада.

С други думи, при възникване на остра физиологическа потребност тя, за да продължи организмът да функционира, трябва бъде удовлетворена поне в известна степен, докато при сигурността има пространство за политически действия, убеждаване и маневриране, въздействие върху индивидуалното и общественото съзнание, спечелване на време, удържане на жизнеността на системата дори при кризи, генериране на възможности за оцеляване и развитие.

Ако дадена система е в състояние на неравновесие или на такова неустойчиво равновесие, при което най-малкото въздействие върху нея може да я извади необратимо от него, то съвсем логично не може да се говори за сигурност на тази система, по-скоро нейната сигурност достига своя минимум, съответно нейната несигурност — своя максимум. Ако обаче системата е в устойчиво равновесие така, че при всяко въздействие тя, дори да се отклони от равновесното си положение, след пренебрежими или поносими усилия и след (сравнително) кратки колебания отново се връща в него, то тогава нейната сигурност е в своя максимум, а нейната несигурност — в своя минимум.

Максималната несигурност може да се онагледи с топче, закрепено на върха на параболично изпъкнала повърхност. Съвсем лек тласък е достатъчен, за да се търкулне топчето в непредвидима посока. Съответно аналогия на максималната сигурност се постига чрез топче, лежащо на дъното на параболично вдлъбната повърхност. Дори отклонено нанякъде, след кратки колебания то застива в равновесното си положение. Колкото по-дълбока е вдлъбнатината, толкова по-силни тласъци няма да попречат на топчето след известно време пак да се укроти на дъното. Друга илюстрация е стандартното махало с топче, което се колебае около срединното, най-ниско положение. Ако топчето бъде закрепено в най-горното положение, то ще се люшне надолу и при съвсем лек тласък. А ако е в най-долното положение, дори да бъде отклонено, то ще се полюлее и отново ще спре в това положение.

В този смисъл сигурността е мяра за устойчивостта на равновесното положение на системата. Това означава, че за сигурност може да се говори, ако при всяко въздействие, което се стреми да я отклони от равновесното положение, системата запазва способността си да се завърне в него или поне да се движи с минимални колебания около него.

Говорим за равновесие — то е идеалният вариант — на статуквото, на отсъствието на промяна, т.е. на „не-промяната”. Реалният живот обаче носи в себе си много повече динамиката, която не познава пълната неподвижност. Какво тогава означава „не-промяната”?

Ако величина (характеристика, явление) се променя за период, значително по-дълъг от живота на един човек, то за самия човек тя практически не се променя. Той не може да „усети” промяната. Най-много да живее с някакви смътно тревожни предчувствия и чувства, че нещо става, че нещо сякаш се изнизва като пясък през пръстите, че сякаш е стъпил върху подвижни пясъци. Затова за този човек твърде бавната промяна е всъщност „не-промяна”.

Всяка система има вградена в себе си единица за време, с която се оразмерява многообразието от своите жизнени процеси. Ако размахът на вълната на промените надхвърля значително тази времева единица, то докато промените протичат, системата също няма да ги „усети”, т.е. в интервала, определен от времевата единица, те няма да преведат системата в качествено ново състояние, няма да предизвикат у нея необратими трансформации и разкъсвания на функционални и структуроопределящи връзки. Ето защо може да се каже, че за дадена система, „не-промяна” — това е всъщност (много бавна) промяна, последствията от която не се усещат от системата. Точно така сигурността е несигурност, която нараства толкова бавно, че системата не може да „усети” нито нарастването на несигурността, нито последствията от него за самата нея, като ще подчертая отново, че на практика сигурност няма, а сигурността е само една много бавно нарастваща несигурност. Ето защо въпросът всъщност не е „Дали има несигурност”?, а „Каква несигурност има”?

Засега съзнателно оставах в по-лекия дял на механиката — статиката. Така следвах духа на добрия стар функционализъм^CX. Например, според Емил Дюркейм социалната система „се саморегулира и има тенденция към равновесие и хомеостаза”, а както Толкът Парсънс твърди: „социалното равновесие е първият закон на социалната инерция”²³⁸. Но стана дума, че сигурността е не толкова състояние, колкото процес. Затова, ако се включат елементи от динамиката, аналогията ще изглежда далеч по-ефект(ив)на.

Нека вземем не някакво веднъж завинаги определено равновесно положение на системата, а една траектория на движение, която тя [е избрала да] следва. В духа на горните твърдения, за сигурност може да се говори, ако при всяко въздействие, което се стреми да я отклони от нейната траектория, системата запазва способността си да се завърне към нея или поне да се движи с минимални колебания от нея. Да си представим космически кораб със строго определена от наземния център траектория (орбита). Движението на кораба е устойчиво, ако каквито и смущения да възникват в резултат на вътрешни или външни въздействия, той продължава да следва с голяма степен на точност предначертаната си траектория.

Картината би се усложнила, ако се допусне, че системата се движи не по веднъж и завинаги предначертана траектория, а може във всеки момент от време да внася корекции в нея.Нейната сигурност в този случай е запазване на способността тя да се придържа към така променяната по нейна воля траектория; или, продължавайки с горния пример, нека в компютъра на космическия кораб е вградена програма за избор на оптимална траектория, съгласно която той сам определя посоката си на движение. Тогава това движение е устойчиво, ако въпреки въздействията, корабът следва зададените от неговата програма координати. Един динамичен процес може също да бъде определен като устойчив, ако преминава през серия от равновесни състояния, всяко от които е устойчиво.

В тази смисъл: Сигурността е мяра за устойчивостта на динамичния процес на системата. Това означава следното — за сигурност може да се говори, ако при всяко въздействие, което се стреми да я отклони от нейната траектория, системата запазва способността си да се завърне към нея или поне да се движи с минимални колебания от нея.
Класификации за видовете сигурност

Обобщавайки изложеното по-горе, напълно логично е да се каже, че Сигурността може да се разглежда като мяра за устойчивостта на равновесното положение на една система (ако се разглежда равновесното положение като статическа точка — учените наричат това „точков хомеостазен атрактор”); или като мяра за устойчивостта на динамическата траектория на системата (ако се разглежда една предварително определена траектория във времето и пространство — съответно наречена „траекторен хомеостазен атрактор”).

Говорейки за въздействията и реакциите, които те предизвикват, се налага да уточня, че за изясняването на всички системни и структури подходи, приоритети и проблеми, свързани с управлението на сигурността, е необходимо винаги да бъдат определяни и анализирани няколко изключително съществени неща:

Първо, на кого трябва да бъде гарантирана сигурността (индивиди, общество, държава, регион, алианс).

Второ, какво трябва да се защитава (ценности, идентичност, ресурси, структури, идеи, социална тъкан на обществото, обществен ред, суверенитет, политически — напр. интеграционен — избор)

Трето, от какво се защитаваме (риск, опасност, нападение, тероризъм, подмолно действие, пропаганда);

Четвърто, от кого се защитаваме (държави, организирани престъпни мрежи, различни бедствия, аварии, катастрофи и т.н.);

Пето, кой определя заплахите и как определя заплахите (властовите институции, но и не само те; с какви приоритети, по какви методи и с какви процедури);

Шесто, кои са най-ефективните агенти за въздействие и кои са най- ефективните мерки за въздействие (чрез кои институции и по какъв начин).

Следователно управлението на сигурността включва:

• 
  идентификация на обекта на сигурността;
  
• 
  идентификация на субекта на сигурността;
  
• 
  идентификация на обекта на заплахата;
  
• 
  идентификация на субекта на заплахата;
  
• 
  идентификация на агента, управляващ сигурността;
  
• 
  идентификация на отговора на заплахата²³⁹.
  

Ако се систематизират анализите от предходния раздел, би могло, опирайки се на тях, да се формулира принципното твърдение, че една система е в състояние на сигурност, когато:

(1) няма никакви въздействия върху нея и тя, необезпокоявана от нищо, съхранява своето равновесно положение или динамическата си траектория;

(2) съществуват въздействия върху нея, но те не могат да я извадят от нейното равновесно положение или нейната динамическа траектория;

(3) са възможни въздействия, които, ако развият своя потенциал, биха могли да извадят системата от равновесното й положение, но тя притежава ресурси, с които може да предотврати възникването им или да неутрализира реализацията на този техен потенциал и така да съхрани своето равновесно положение или своята динамическа траектория;

(4) възникват въздействия, чиято (ескалираща) мощ е в състояние да извади системата от равновесното й положение и да предизвика изключително сериозни последици за сигурността на тази система, но системата разполага с ресурси и е способна да извърши такива структурни трансформации, с които да управлява и неутрализира тези въздействия, така че да съхрани своето равновесно положение или динамическата си траектория.

В случай (1) става дума за напълно хипотетична, идеална ситуация, при която системата не е изложена на никакви въздействия. Подобна сигурност, може да се нарече условно „абсолютна безопасност”.

Тази сигурност е само теоретичен конструкт, защото в реалния живот е невъзможно осъществяването й, доколкото винаги съществуват различни въздействия върху системите (обектите). Но в отделни (моделни) сценарии, би могло да се приеме, че е налице абсолютна сигурност, както да речем при анализа на стратегическите предизвикателства пред Швейцария, е напълно основателна оценката, че тя се намира в ситуация на абсолютна безопасност по отношение на военните заплахи.

В случай (2) се подразбира, че съществуващите въздействия върху системата, макар реални и оказващи влияние върху нея, не са всъстояние — и като конкретни величини, и като тенденция за развитието си във времето —да се отразят съществено върху нейната сигурност. Подобна сигурност, може да се нарече условно „защитена безопасност”.

В случай (3) се говори за въздействия, носещи в себе си потенциал за значително нарастване, но системата е в състояние да блокира това развитие или да го държи под контрол, така че критичната точка, след която тя напуска равновесното положение, да не бъде достигната. Подобна сигурност може да се нарече условно „относителна сигурност”.

В случай (4) се подразбира, че въздействията са над критичната точка за системата, но тя извършва определени структурни трансформации, с които усилва потенциала си и съумява да ги неутрализира и управлява успешно. Подобна сигурност може да се нарече условно „трансформационна сигурност”.

По времето на блоковото противопоставяне (преди 1989 г.) устойчивото състояние, равновесието, се приемаше за нормално, а неравновесието, неустойчивото състояние — като аномалия. Но тъй като все по-често в нашето динамично и изпълнено с предизвикателства и рискове време на преден план ще излиза трансформационната сигурност, тя може да бъде определена като такова динамично и променящо се във времето и пространството ниво на сигурност, при което ако възникнат сериозни въздействия върху сигурността на системата, тя разполага с ресурси и е способна да извърши такива структурни трансформации, с които да управлява и минимизира тези въздействия, без те да се отразят в неприемлива степен на целите на системата.

Една държава може да постигне подобна трансформация, като:

— предприема извънредни усилия, нетипични за своето нормално функциониране, например превъоръжаване на армията, нарастване на военния бюджет; минаване на икономиката на военни релси; обща мобилизация; извънредно законодателство; патриотична агитация;

— сключва двустранни договори с други държави (и в ущърб дори, ако това се налага, на собствения си суверенитет и независимост);

— встъпва в съюз, алианс, коалиция или система за сигурност;

— доброволно влиза във федерация със или става част от друга държава.

На базата на казаното дотук може да се приеме, че сигурност за една социална система (човек, общност, общество, държава, общност от държави) има тогава, когато основните идеали, ценности, потребности и интереси на системата не са подложени на никакви въздействия (абсолютна безопасност) или не застрашени от съществуващи въздействия, които социалната система да не е в състояние ефективно да неутрализира (защитена безопасност), контролира (относителна сигурност) или управлява (трансформационна сигурност).

Втората класификация се прави по основните компоненти на сигурността. Тя е свързана със спектъра на рисковете и заплахите за сигурността. При тази класификация сигурността бива политическа, военна, икономическа, финансова, социална, демографска, информационна, етническа, религиозна, екологическа и т.н.

Например в своята знаменита книга „Народи, Държави и Страх”, Бари Бузан (Barry Buzan) очертава петте главни сектора (нека да ги наречем „хоризонтално диференциране на сигурността”), в които се проявяват факторите, имащи потенциал да въздействат върху сигурността²⁴⁰:

(1) Военна сигурност (ключовата дума тук е „насилие”). До голяма степен това е традиционното схващане, което отчита военната мощ на държавите и техния силов потенциал за посрещане на външни заплахи. В този срез сработва толкова любимата на всички реалисти „дилема на сигурността” (за нея ще стане дума отново по-нататък);

(2) Политическа сигурност (ключовата дума тук е „власт”). Включва широк кръг от проблеми, свързани с организационната стабилност на държавите, системите за управление и идеологиите, представляващи идейната рамка на политическите режими;

(3) Икономическа сигурност (ключовата тук дума е „размяна”) В нея влизат достъпът до ресурси, финансите и пазарите, необходими за поддържане на приемливи нива на благосъстояние и икономическа мощ на държавите;

(4) Социетална сигурност (ключовата дума тук е „идентичност”). Свързана е с устойчивостта, в приемливите рамки за еволюиране, на традиционните модели на езика, културата и религията, националната идентичност, народните обичаи и традиции;

(5) Екологична сигурност (ключовата дума тук е „[околна] среда”). Отнася се до съхраняването на местната и планетарната биосфера като особено съществена поддържаща система, от която са зависими всички човешки начинания.

Третата класификация слага акцента върху способа, по който се „атакува” сигурността. При тази класификация сигурността бива „твърда” („hard”) и „мека” („soft”).

Това е свързано с определянето на вида на силата, на която системата трябва да даде отпор — „твърда” („hard”) или „мека” („soft”), т.е. дали системата изпитва материално въздействие, т.е. „твърда сигурност” („hard security”),или нематериално влияние, т.е. „мека сигурност” („soft security”).

Четвъртата класификация отразява връзката с институционалните опори на Държавата на сигурността (вж. и по-долу за тях). При тази класификация сигурността бива военна (обезпечава се от Армията, първата опора на Държавата на сигурността), вътрешна (обезпечава се от Полицията, втората опора на Държавата на сигурността), разузнавателна (обезпечава се от Специалните служби, трета опора на Държавата на сигурността), отбранително-индустриална (обезпечава се от Военно-промишления комплекс, четвърта опора на Държавата на сигурността) и гражданска (обезпечава се от Мрежата от институции, ангажирани с бедствия, аварии, катастрофи и други извънредни ситуации, определяна от редица учени като пета опора на Държавата на сигурността).

Петата класификация се прави според посоката, от която идват заплахите, опасностите и предизвикателствата към сигурността — от фактори, източници, субекти във или извън националната държава. При тази касификация сигурността бива вътрешна и външна.

В исторически план сравнително доскоро главен обект на защита и изучаване бе външната сигурност и водеща бе угрозата от военно нападение срещу територията, суверенитета и независимостта на държавата. Вътрешната сигурност бе преди всичко сигурността на властта (на монарха, диктатора), т.е. — на режима, и едва след нея бе опазването на обществения ред и сигурността на отделния човек. Сега вече сигурността на държавата е много по-комплексно понятие, за което говори и т.нар. хоризонтален разрез на националната сигурност (има и т.нар. вертикален разрез на сигурността — въведената от мен Схема на петте нива на сигурността, за която ще стане дума по-късно).

При хоризонталния разрез на националната сигурност можем да си представим схемата на сигурността като съставена от 4 вложени един в друг кръга, с несъвпадащ (изместен) център — т.е. те нямат общ център (вж. фиг. 4).

Вътрешната сигурност постепенно става по-обширно понятие от Вътрешния ред. Тя означава обезпеченост на сигурността в много повече аспекти и измерения — сигурност на човека улицата и вкъщи, сигурност на бизнеса, инвестициите и другите начинания, на екологията, на качеството на околната среда, на човешкия потенциал, на живота, на управлението, т.е. става дума за по-общо, комплексно понятие, при което най-важното е човек да бъде защитен от непредсказуеми, внезапни, независещи от него фактори, така че поне в някаква степен той да може да взима правилни решения и да си поема рисковете, да бъде в състояние да изработи подходяща и разумна стратегия, доколкото е възможно да бъде уверен, че има капацитета да управлява своята съдба, да разработва и прилага собствени проекти за развитие, да е убеден, че в държавата има правила, които се спазват. С други думи — всичко, което зависи от човека да му бъде дадено в разположение, така че той да поема рискове — да прави нещо или да бездейства. Докато Вътрешната сигурност „се намесва” тогава, когато възникват извънредни обстоятелства, които отделният човек не е в състояние да предвиди или не е в състояние да предотврати или да се справи сам с тях. Пример — отделният човек е отговорен за това как се бори в живота си, с какво се захваща като препитание или бизнес, но трябва да му се притече някой на помощ при стихийно бедствие или някой да го опазва от уличната престъпност или измамите в икономиката и финансите.

Френският социолог Лоик Вокан (Loïc Wacquant) говори, обаче, за коренно различна тенденция за употреба на съвременната демократична държава (в САЩ и все повече в Европа) — за нейното разтоварване от отговорности по отношение на социалния и икономическия произход на несигурността, за „нов наказателен разум, целящ да криминализира бедните”, за „политика на криминализация на нищетата”, за „карцерална хипертрофия” и „наказателно управление на социалната несигурност”. Става дума за използване на репресивната сила на държавата за системно и структурно насилие върху бедността, раждаща престъпност и върху престъпността, родена от бедността. След като от допускането, че има бедни хора, които извършват престъпления се преминава към приемането, че бедността е пряка причина за престъпността; както и след като взема връх разбирането, че вината за това, че са бедни, е на самите бедни, на тяхното отношение към себе си и към закона, на тяхното поведение, тогава спрямо бедните има само една крачка — да бъдат репресирани те с цялата сила на държавата. Така се постига „неутрализиране на непокорното спрямо новия икономически ред население”. Намаляването на инвестициите в по-справедлива социална политика, т.е. „социалното дезинвестиране” преминава в нарастване на инвестициите в затвори, т.е. „карцералното свърхинвестиране”, което „единствено е способно да озапти разместванията, предизвикани от разграждането на държавата благодетелка и от оповсеместяването, овсеобщностяването на материалната несигурност, която неминуемо произтича от него за ниските етажи на социалната структура”. Нещо повече, този подход става дори рентабилен в икономически план — чрез него ние присъстваме на раждането на „търговски карцеро-подпомагателен комплекс” — от една страна се използва евтиния труд на затворниците, а от друга, развива се цяла уникална мрежа от компании, които печелят от държавния бизнес със затворите — строителство на сгради, производство на съоръжения и средства за наблюдение, снабдяване, охрана и т.н. Лоик Вокан заключава, че „като боклукчийска кола на несигурността, карцералната институция не се задоволява да събира и да изпраща на съ­ответните места пролетариата, считан за ненужен, нежелан или опасен, и по този начин да скрива мизерията и да неутра­лизира най-взривоопасните й ефекти: тя самата активно доп­ринася, нещо, което много често забравяме, за разпростира­нето и увековечаването на социалната несигурност и изоста­веност, които я подхранват и й служат за гаранция”²⁴¹.

Третият кръг е Общественият ред, като за него отговарят преди всичко МВР и някои елементи от ДАНС (и естествено от Съдебната власт). Става дума за гарантирането на правата и свободите, задълженията и отговорностите на гражданите, както са регламентрани в законите на страната.

Четвъртият кръг, най-вътрешен кръг, е Конституционният ред. Той е в компетенциите на отделни елементи от МВР и ДАНС (и естествено от Съдебната Власт). Негов обект са защитата на конституционното устройство на държавата и основните права и свободи, изрично залегнали в Конституцията на страната^CXI.