Лема и Дилема на (не)сигурността

Понятията Лема^CXII и Дилема^CXIII на (не)сигурността са особено актуални за проникването в същността на сигурността.

При (повишена) несигурност хората (общностите, обществата) си приличат удивително, тяхното състояние и реакциите им са подобни: стрес, страх, отчаяние, чувство за безизходица, повишена мнителност, раздразнителност, ранимост, неспособност за вярна преценка. Колкото повече се задълбочава несигурността, толкова по-малко значение има каква е била първопричината за нея — дали е чужда агресия, природно бедствие, влошаване на здравето, финансови затруднения, емоционален срив или нещо коренно друго. Човек губи мотивация, ръцете му се отпускат, всичко изглежда напразно, без смисъл. Обратното, при сигурност всички хора са различни. Тогава е твърде важна първопричината — какво именно е направило този или онзи човек по-сигурен. Ако перифразирам знаменитото първо изречение на великия роман на Лев Толстой „Ана Каренина”: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему...”²⁴², то може да се каже, че всички индивиди в състояние на несигурност си приличат, всеки индивид в състояние на сигурност е сигурен по своему.

Ако се вникне в съдържанието на характеристиката „по-сигурен”, тогава ще се окаже, че при гарантирана сигурност „по-сигурен” означава вече по-здрав, или по-богат, или по-уверен, или по-влюбен, по-успешен, по-властващ (точно затова Димитър Йончев пише: „Стремежът към властта, който много често се представя като всеобщ принцип, като стремеж към надмощие, е всъщност борба за сигурност — за собствената сигурност и за контрол върху чуждата сигурност”²⁴³) и т.н. Подчертава се най-често тъкмо онова, което преди това е липсвало на човека и го е карало да се чувства несигурен. В отличие от несигурността, където нейните различни източници от един момент нататък въздействат еднакво (сходно), при сигурността различните ù източници въздействат всеки по своему (нееднакво). Подобрявайки един аспект на сигурността, даден източник може да окаже благотворно влияние и на някои други аспекти. Професионалният успех, например, би могъл да породи стремеж за емоционални завоевания, но това не винаги е задължително. Даже при изключително добре гарантирана сигурност някои неща у човека могат да вървят отлично, а някои — едва-едва. Подемът в едно отношение рядко води до подем във всички други отношения, за разлика от несигурността, когато рухването на една опора повлича цялата оценка за сигурността към общо стресово, паническо състояние на несигурност.

Сигурността е комплексно, интегрално понятие. Тя е като дъгата — има различни цветове, всеки от тях е ярък, обособен, отличим от другите, но дъгата се възприема като единно цяло. Сигурността също се възприема като единно цяло. От нея не може да бъде премахната без фатални последици нито една съставляваща, нито „един цвят”. Ако рухне някоя съставляваща, тя ще доведе до рухването на сигурността на системата.

Може би ще бъде по-ясно, ако за малко думата „сигурност” се замени с „щастие” (защото „сигурен съм” има двоен смисъл: „в състояние на сигурност съм” и „убеден съм [че нещо е така])”. Тогава може да се каже, че ако човек е нещастен в едно много важно за него отношение, то той е нещастен във всички други отношения — това означава, че при нещастието рухването на една опора повлича целия психологически градеж. Докато ако човек е щастлив в едно много важно за него отношение, от това изобщо не следва, че той е щастлив във всички други отношения. Което означава, че изпитването на щастие по един конкретен повод не води до изпитване на щастие по всички други приоритети.

Да вземем четирима души с нормално материално състояние, любимо същество, поетичен талант и добро име на честен човек. Всеки от тях обаче държи на едно от тези четири неща най-много (първият от тях държи най-много на материалното състояние, вторият — на любовта, третият — на поетичното признание, четвъртият — на доброто си име) и ако го загуби, изпада в състояние на повишена несигурност. Да допуснем, че точно това се случва — всеки от тях губи точно онова, на което държи най-много и загубата на което го тласка в несигурност.

Четиримата изпадат в сходни състояния на повишена несигурност, макар породена от различни причини (различни спускови механизми) и реагират на това състояние по сходен начин — отчаяние, депресия, стрес, обезверяване. Първият човек обеднява, смазан е от страха от утрешния ден, поради изпадането в бедност, и нищо друго не го радва — ни обичта на любимото същество, ни признанието на неговия поетичен талант, ни похвалите за неговата честност. Той се намира в повишена несигурност заради връхлетялата го мизерия и това се отразява на цялостното му психическо и физическо състояние. Вторият човек е изоставен от любимата си, смазан е от нейната изневяра и нищо друго не го радва — ни доброто му материално състояние, ни признанието на неговия поетичен талант, ни похвалите за неговата честност. Той се намира в повишена несигурност заради връхлетялата го самота и това се отразява на цялостното му психическо и физическо състояние. Третият човек е осмян от литературната критика и четящата публика, смазан е от отричането на поетичния му талант и нищо друго не го радва — ни доброто му материално състояние, ни обичта на любимото същество, ни похвалите за неговата честност. Той се намира в повишена несигурност заради връхлетялото го пренебрежение като поет и това се отразява на цялостното му психическо и физическо състояние. Четвъртият човек е потресен от обвиненията в безчестие, лъжа и непорядъчност, смазан е от тази въпиюща неправда и нищо друго не го радва — ни доброто му материално състояние, ни обичта на любимото същество, ни признанието на неговия поетичен талант. Той се намира в повишена несигурност заради връхлетялото го опозоряване и това се отразява на цялостното му психическо и физическо състояние. Така несигурността, предизвикана по конкретната, специфична и приоритетна причина (слабото място) на индивида, е за него изпадане в несигурност във всяко друго отношение.

При сигурността обаче не е така. Първият човек може да подобри значително своето материално положение и така да премахне източника на лична несигурност, но това едва ли ще се отрази пряко на другите три сфери от личностното му поведение — едва ли веднага ще му потръгне повече в любовта, едва ли веднага ще го оценят по-високо като талантлив поет и едва ли веднага ще започне да се ползва с още по-добро име на честен човек в обществото. Вторият човек може да намери нова голяма любов и така да премахне източника на лична несигурност, но това едва ли ще се отрази пряко на другите три сфери от личностното му поведение — едва ли веднага ще му се окаже с по-добро материално положение, едва ли веднага ще го оценят по-високо като талантлив поет и едва ли веднага ще започне да се ползва с още по-добро име на честен човек в обществото. Третият човек може да получи престижна поетична литературна награда и така да премахне източника на лична несигурност, но това едва ли ще се отрази пряко на другите три сфери от личностното му поведение — едва ли веднага ще му се окаже с по-добро материално положение, едва ли веднага ще му потръгне повече в любовта и едва ли веднага ще започне да се ползва с още по-добро име на честен човек в обществото. Четвъртият човек може бъде определен за Личност на годината заради своя честна постъпка, с което да си спечели слава и име на почтен, високо нравствен човек и така да премахне източника на лична несигурност, но това едва ли ще се отрази пряко на другите три сфери от личностното му поведение — едва ли веднага ще му се окаже с по-добро материално положение, едва ли веднага ще му потръгне повече в любовта и едва ли веднага ще го оценят по-високо като талантлив поет.

С други думи, ние виждаме как един се стреми към пари, друг — към любов, трети — към слава, четвърти — към уважение, но всъщност това е само „опаковката”, изразът на вътрешните желания, които са на практика индикатори за това — какво, ако не бъде удовлетворено в някаква критична степен, може да тласне човека в несигурност и да срути цялата му ценностна и мотивационна конструкция. Те могат да бъдат характеризирани като знаци за това как целият организъм се е превърнал в „механизъм за търсене на сигурност” и как човекът, ако това му състояние е „достатъчно крайно и хронично” започва да „живее само заради едната сигурност”²⁴⁴. Това, към което отделният индивид се стреми, е резултат от начина, по който той разбира сигурността, и удовлетворяването на тези желания е начинът той да се почувства в състояние на сигурност. Така че наистина като уникална потребност, сигурността има огромна мотивационна сила, тя може да се „овеществи” в „манийно-натраплива психоза” и да породи отчаян стремеж да се подреди и стабилизира света, „за да не се появяват неуправляеми, неочаквани или неизвестни опасности”²⁴⁵. Тази потребност е водеща в отношенията и взаимодействията между хората, общностите, обществата и държавите — всички те са водени от тази силна вътрешна мотивационна потребност от сигурност.

В голяма степен горните съждения важат и за общности от хора (групи, племена, народи). Независимо от различията им (политически, икономически, културни, етнически, религиозни), при несигурност за тях са характерни сходни реакции. Според съвсем наскоро починалия забележителен американски социолог Даниел Бел (Daniel Bell, 1919—2011): „Индивидите не могат да понесат прекалено голяма несигурност във всекидневния си живот, а най-плашещите измерения на несигурността са бързото и флуктуиращо обезценяване на парите […] и флуктуиращата безработица. Тъкмо при тези обстоятелства традиционните институции и демократични процедури в обществото се пукат по шевовете и се надигат ирационалните вълни на недоволство и на копнеж по политически спасител”²⁴⁶. За всяка общност от хора, пише Роналд Инглхарт (Ronald Inglehart), при повишена несигурност, неувереността поражда остра потребност от предсказуемост, ред, ясни правила и сработва т.нар. авторитарен комплекс, приемащ обикновено едната и/или другата от следните форми²⁴⁷:

Според Роналд Инглхарт една от ключовите функции на религията е „да дава чувство за надеждност в невнушаваща чувството за сигурност среда”²⁴⁸. Според видния германски социолог Никлас Луман (Niklas Luhmann, 1927—1998) „функцията на религията е да контролира неизбежността на случайното”²⁴⁹. Германският теолог Рудолф Ото (Rudolf Otto, 1869—1937) и по-късно румънският културолог Мирча Елиаде (Mircea Eliade, 1907—1986), всеки по своето време, защитават идеята, че „религията е градивен елемент от човешката същност и като такъв е нераз­делна и конструктивна част от нея. А именно, че човек има ант­ропологично обоснована нужда да вярва в някакво по-висше съ­щество, вероятно за да може да даде отговори на тези важни въпроси, отнасящи се до човешкия живот [...]. Човек по природа е религиозно същество и макар че днес много хора отричат това, едно е сигурно — никой не остава безразличен към тази тема, особено когато трудностите в живота стават все повече и повече²⁵⁰. Подобна роля за снемане на неопределеността на настоящето и бъдещето и постигане на предсказуемост играят и повечето идеологии.

Психологията е богато поле за търсене на примери, потвърждаващи Лемата на (не)сигурността. Има и други, по-частни наблюдения, които говорят за сходност на реакциите и последствията от тях в условията на повишена несигурност. Световноизвестният американски политолог Самюъл Хънтингтън (Samuel Huntington, 1927—2008) определя опитите за военни преврати като актове на отчаяние от слабото икономическо развитие и „без изпадане в абсолютен икономически детерминизъм”, въвежда чрез брутния вътрешен продукт (БВП) на глава от населението „полезен икономически критерий” за успеха им. В страни с БВП от 1 000 щатски долара или повече, превратите не успяват; в страни с БВП от 3 000 щатски долара или повече няма опити за преврат, а успешните преврати са в страни с БВП под 500 щатски долара на човек²⁵¹.

Може да се приеме, че при гарантирана икономическа сигурност, независимо от цивилизационните им характеристики, обществата (с изключение на маргинални групи в тях) са удовлетворени от статуквото и не предприемат опити за преврат, т.е. в определен смисъл опити за промяна със сила на статуквото. С понижаване на сигурността, започвайки постепенно да изпитват недоволство от статуквото, обществата се опитват понякога да го променят силово. В тези случаи като правило не се отива докрай или вложената енергия е недостатъчна, защото все още са значими прослойките, боящи се, че ще загубят малкото, което имат и затова предпочитат сигурността на оскъдното настояще пред несигурността на неизвестното бъдещето. Накрая, в състояние на рязко повишена икономическа несигурност (напр. крайна бедност) и при наличие на съответни условия, обществата успяват в своя „акт на отчаяние”.

Според друг пример на Хънтингтън: „Почти всички анализи посочват, че едно общество се натъква на големи затруднения, когато възрастовият дял на 15—24-годишните надхвърля 20% от общото население. Няма да е съвсем случайно, че делът на младежите в Иран е достигнал 20% в края на 70-те години и че иранската революция избухна през 1979 г. Или че определената цифра от 20% бе надмината в Алжир в началото на 90-те години, т.е. в момента, в който Фронтът за ислямско спасение бе на път да получи подкрепата на населението и да грабне победата в изборите”²⁵². Този пример също е разбираем — когато делът на младите хора стане твърде голям, обществото се дебалансира, редица процеси променят своя естествен ход. Младите са винаги непокорни, често — безотговорни (защото все още имат малко отговорности). На тях трябва да се даде шанс за по-добър живот, да им се осигурят работа и жилище.Те носят със себе си огромна енергия, която придобива деструктивен потенциал, ако не бъде поне отчасти овладяна. Където порасналите вече деца са достигнали взривоопасна численост, но няма кой да им предложи дори надежда, защото властта е склеротизирала, а икономиката — немощна, там настъпват социални сътресения, които повишават рязко несигурността на обществото и раждат воля за смяна на режима.

Суровата реалност на живота предлага най-очевидни аргументи в полза на Лемата на (не)сигурността. Без значение къде по света се намират хората от една общност, те реагират еднакво: при агресия отвън — готовност за риск и саможертва, консолидация, идеализъм, всеотдайност; при остър ръст на престъпността — мерки за защита на живота и собствеността (личната и на най-близките хора); при много висока безработица — стачки и социални вълнения, саботажи, индивидуални актове на насилие; при стихийни природни бедствия — загърбване на вражди, солидарност, взаимопомощ, състрадание.

Ето какво пише Дончо Градев за реакцията на хората при бедствие, на базата на наблюдения и анализи на редица изследователи: „След като опасността бъде разпозната, поведението на хората бива адаптивно, целящо да предпази техните семейства, останалите и самите тях. Паниката не е често срещана и не настъпва в масов мащаб. Жертвите от бедствието действат положително, а не ирационално и пасивно. Психологическите вълнения не правят поразеното население безпомощно [...]. Бедствията са главно средство, с което човек може да наблюдава както героизма така и страданието [...] Преживяването на бедствените нещастия, колкото и големи и неизбежни да са те, колкото и неподготвени да са за тях хората, никога не са посрещани с пасивно примирение. Изправен пред нещастието, човек дори и при най-малкия шанс за оцеляване не изоставя поведенческата стратегия на борба, на търсене на изход, на проявата на алтруизъм и солидарност [...]. Няма нито един изолиран случай, за който непосредствените наблюдатели и професионалните изследователи да предоставят информация, описваща безусловното капитулиране на групите и общностите пред лицето на бедствените събития [...]. Т.нар. жертви на бедствието развиват тенденция на индивидуално и групово поведение, което чувствително допринася за справянето с кризисната ситуация [...]. В индивидуалния и групов акт на борба, на противопоставяне срещу трагичните последствия от бедствията (наред с личните умения и качества) се открива в снет вид в социалното самочувствие на човека — продукт на съвременния социокултурен контекст. Казано с други думи, въпреки трагизма на преживяване на природни и сродни на тях физически бедствия човек е развил активен механизъм на адаптация, в чиято основа стои практическият опит, че такива кризи са преодолими, каквито и да са вариантите на техните прояви […]. Човек в критични ситуации се чувства силен, когато може да разчита на всеки, който е до него. Натискът на бедствията на практика доказва, че единодействието и солидарността представляват необходимо оръжие в борбата за оцеляване”²⁵³.

Обективността обаче идва да подскаже всъщност очевидния факт, че значението на лемата за (не)сигурността не бива да се абсолютизира и извежда като абсолютно, уникално, единствено и неизменно правило — тя не е нищо повече от лема, т.е. помощно твърдение! И то не защото е вярно само в отделни случаи, а защото е функция на обстоятелствата. Да, различните общности и общества в сходни ситуации на повишена несигурност реагират по сходен начин, но и самото понятие „повишена несигурност” има някакви ограничения, определен предел. Над този предел общността или обществото не може да не започне да се държи контрапродуктивно, деструктивно, животински, а не човешки, асоциално, а не социално, защото настъпва разпад на ценностите, на заедността, на съвместните надежди и усилия. Не би могло да се очаква, че сивата маса ще проявява общи чувства и действия, когато тя вече не е общност, а спасяващи се поединично индивиди!

Тъкмо тази картина с много примери е описана от Жан Делюмо (Jean Delumeau) във великолепната му книга „Страхът в Западния свят (XIV—XVIII век)”, когато описва реакциите на паникьосаните и смъртно уплашени хора от чумата, опустошила Европа през ХІV и ХV век:

— Брюжки каноник, който се намира в Авиньон^CXIV през 1348 г., съобщава: „Бащата не посещава сина си, нито майката дъщеря си, нито братът брат си, нито синът баща си, нито приятелят приятеля си, нито съседът съседа, нито съдружникът съдружника, освен ако не иска да умре веднага заедно с него”;

— Свидетелство на Бокачо^CXV: „Сполетялата ни беда беше вселила такъв страх в сърцата на мъжете и жените, че брат брата изоставаше, чичото — племенника, сестра — брата, а често и жената — мъжа cи; случваше се, макар и да изглежда невероятно, че ба­щи и майки отбягваха да навестяват и наглеждат болните си чеда, като да им бяха чужди”;

— По време на чумата, поразила Брунсуик^CXVI през 1509 г., съвременник пише: „Много безсърдечни хора прогонват от дома си болните си деца и прислужници изхвърлят ги на улицата, изоставят ги на злощастната им участ”;

— Даниел Дефо^CXVII пише за Лондон през 1665 г.: „Времето бе такова, личната сигурност на всеки един беше така застрашена, че те не можеха да съжаляват за нещастието на другите [...]. Самосъхранението наистина изглеждаше да е станало единственото правило на поведение. Деца бягаха от родителите си, когато те изнемогваха в жестоки страдания. А в някои семейства, макар и не толкова често, родители изоставяха децата си”;

— Същото се повтаря в Марсилия^CXVIII през 1720 г. Доказателство е това свидетелство за изоставените деца: „Бяха деца, които безчовечни родители, у които ужасът от болестта бе задушил всякакви естествени чувства, изхвърляха навън само с някакви стари дрипи за завивка, като с тази варварска жестокост ставаха убийци на онези, на конто доскоро се хвалеха, че са дали живот”²⁵⁴.

Несигурността е колкото величина, характеризираща състоянието на човека, толкова и наша насъщна черта. Тя е общото между нас хората, което ни прави еднакви в нещо съкровено и лично. Несигурността много повече от сигурността е базисната, изходна и водеща величина.

В своето великолепно изследване „Нощта през Средновековието”, Цочо Бояджиев пише за опозицията между „ден” и „нощ” в средните векове: „Двата противопоставени термина не са от един и същ порядък. „Ден” е, тъй да се каже, явният, парадигмалният термин, нормативният израз, спрямо който се обозначава и изявява терминът „нощ”. Първият назовава едно архитипично^CXIX състояние на съществуващото. Той няма защо да бъде специфициран или разпознаван чрез друго. Той обозначава самата субстанция. Обратно, „нощ” е название, което се открива единствено чрез сравнение. То е название за другост, т.е. в най-добрия случай за акциденция^CXX. „Нощ” е субектът на разпознаването, „ден” — средството или хоризонтът, от който последното се осъществява. Това отношение не е реципрочно. Ние можем да говорим за деня, без да премисляме нощта, ала не можем да мислим нощта по друг начин освен като „другото” на деня”²⁵⁵.

Ще си позволя отново да представя отново горния цитат, като заменя в него „ден” с „несигурност”, а „нощ” със „сигурност”, защото това, което се получава след замяната, е великолепен начин да се покаже първозначността на „несигурността” и акциденцентността на „сигурността”: Двата противопоставени термина не са от един и същ порядък. „Несигурност” е, тъй да се каже, явният, парадигмалният термин, нормативният израз, спрямо който се обозначава и изявява терминът „сигурност”. Първият назовава едно архитипично състояние на съществуващото. Той няма защо да бъде специфициран или разпознаван чрез друго. Той обозначава самата субстанция. Обратно, „сигурност” е название, което се открива единствено чрез сравнение. То е название за другост, т.е. в най-добрия случай за акциденция. „Сигурност” е субектът на разпознаването, „несигурност” — средството или хоризонтът, от който последното се осъществява. Това отношение не е реципрочно. Ние можем да говорим за несигурността, без да премисляме сигурността, ала не можем да мислим сигурността по друг начин освен като „другото” на несигурността”.

В несигурността, за разлика от сигурността, винаги преобладава не статиката, а динамиката; нелинейността, а не линейността. Тя поражда импулси за действие, съпротивлява се срещу статуквото, срещу пряката и непреодолима връзка между причина и следствие. Както казва Иля Пригожин: „В равновесието материята е сляпа, а извън равновесието тя проглежда”²⁵⁶.

Американският учен от чешки произход Карл Дойч (Karl Deutsch, 1912—1992) пише за друг един своеобразен закон на Паркинсон за националната сигурност: Чувството за несигурност на една нация нараства успоредно с нейната сила/мощ [power]²⁵⁷. Колкото повече мерки за да гарантира своята сигурност предприема тя, толкова по-несигурна се чувства. Като всеки друг „закон”, и този е парадоксална интерпретация на отлично познат факт. Чувството за несигурност зависи и от реалните заплахи, и от начина, по който системата ги усеща, възприема, оценява, асимилира. Страхуващият се едва ли ще спре да се страхува, ако му кажем само: „Няма нищо страшно!”.

Арнолд Уолфърс различава субективна и обективна сигурност, като обективната сигурност се свързва с отсъствието на заплаха [за ценностите на системата], а субективната — с отсъствието на страх от заплаха [че тези ценности ще бъдат атакувани]. За да има истинска сигурност, трябва да са налице и обективната, и субективната сигурност^258,259. Уолфърс изтъква също така, че сигурността има редица общи елементи с благосъстоянието, измерващо количеството на материалното богатство на нацията, и със силата, представляваща умението на нацията да контролира действията на другите. Острата чувствителност на нацията към собствената сигурност и обвързаността на сигурността с нейните базисни ценности, е в състояние „да задейства широка гама от почти пълна несигурност или усещане за несигурност на единия полюс до почти пълна сигурност или липса на страх на другия полюс”²⁶⁰. Щом сигурността е субективно усещане, колко сигурност е потребна, за да се чувства нацията сигурна? С манипулации, заплахи, внушения може да се понижи рязко усещането за сигурност. Как тогава да се определи кога обществото е настина сигурно? То лесно може да бъде тласнато в грешна посока — да търси повече сигурност, отколкото му е необходима. Или да преглътне всичко с мисълта — да става каквото ще, да правят каквото щат, само мир да е! С други думи, единственото, което запазва своята ценност тогава е мирът. Мирът като съгласие да се живее в по-малко сигурност, само и само да се избегне войната.

Българското общество до голяма степен е все още наивно като малко дете — то не си дава сметка напълно и не си представя в какво време живее, какви заплахи и рискове могат да го връхлетят. Не трябва да се създават паникьорски или шокови настроения, но достатъчно е да си помислим какво може да се случи при някакъв терористичен акт и какво би било нашето поведение след него.

Обществото, особено общество като нашето, с голяма степен на приближение може да се оприличи на жабата, пусната във вода, която се довежда до кипене. При бавно подгряване, т.е. при бавно нарастваща несигурност, жабата може да бъде сварена, защото тя постоянно ще се стреми да изравнява температурата на тялото си с тази на водата (т.е. ще се приспособява към все по-растящата несигурност). А не се ли убедихме вече, че българският народ е в състояние да се адаптира към все по-високи нива на несигурност!? Обикновеният българин може да оцелее при ситуации и процеси, при които един обикновен западноевропеец просто не би издържал. Слаба утеха е, че обикновеният, понякога много оплакващ се и често хленчещ българин не би могъл от своя страна да издържи при ситуации и процеси, в които оцеляват обикновеният руснак, украинец или молдовец.

Нека продължим „експеримента” с жабата. Ако бъде хвърлена в нагрята вече вода, то тя или веднага ще изскочи, ако водата е под определена температура, или просто ще умре, ако водата е над определена температура, дори тази температура да е по-ниска от температурата, която жабата е в състояние да издържи при постепенно нагряване. Следователно, при шоково попадане в ситуация на несигурност има реална опасност нашето общество да колабира. В случай че бъдем ударени, не дай Боже, от терористичен акт, дали народът ни ще го посрещне без да падне на колене, без да се разпаднат жизнено важни структури в страната (напр. транспортът, образованието, финансите)? При шоково възникнала кризисна ситуация се изисква качествено друг тип поведение — обществото да не се паникьоса, да се мобилизира, да покаже, че няма да позволи на тероризма да го пречупи, да го сломи, да го премоделира. А такова поведение се възпитава, то не разчита само на традиции, обичаи и интуиция. Кризисното мислене и кризисното поведение не са първосигнални. Те се изграждат търпеливо и ежедневно, за тях обществото се подготвя дълго, с него се работи предварително, докато е време. Сигурността е удивително понятие, а не само прехрана на онези, които се смятат за естествени притежатели на монопола над това понятие и нямат сили или желание да следят и да осмислят всички промени, които настъпват в подхода и схващането в глобалната политика и съвременната наука към научната категория Сигурност.