Сигурността като благо от трети род

В нашия човешки свят дали по случайно стечение на обстоятелствата, дали по замисъл на някаква извънземна цивилизация или по волята на някое висше същество, благата (същностите, ценностите) биват три рода (вида).

Най-напред нека да изясня какво тук ще разбираме под „блага”.

За Благото великият Аристотел, следвайки гениалния си учител Платон, казва: „Благо е това, към което се стреми всичко” (Bonum est, quod omnia optant), т.е. той разбира благото като цел на движението на стремежа²⁸³. А Аниций Боеций (Anicius Boethius, ок.480—ок. 524) пише: „За благото правилно се мисли като за същина, сърцевина и причина на всичко желано. Изглежда в най-голяма степен се желае причината на онова, към което човек се стреми [...]. Трябва да признаем, че целта на всички неща е благото”²⁸⁴.

Както обаче пояснява Алберт Цимерман (Albert Zimmermann), според Свети Тома Аквински (Thomas Aquinas, 1225—1274) Благото не трябва да се разглежда само като цел, каквото смислово съдържание то несъмнено притежава, но и като причина, „защото винаги когато се опитваме да схванем някое движение, ние питаме за неговата цел [...]. [В]ръзката между благо и стремеж трябва да бъде ясно премислена: нещо е благо, не защото е обект на стремеж, а е обект на стремеж, защото е благо”²⁸⁵. Цимерман привежда и мисълта на един от най-значимите философи на всички времена Имануел Кант (Immanuel Kant, 1724—1804), че благото „има отношение към способността за желание”, т.е. за Кант, аналогично на схващането на Св. Тома, „нещо е благо, доколкото е обект на способността за стремеж”²⁸⁶.

С други думи, разбирането, на което са подчинени разсъжденията тук е, че благата са едновременно дълбоката причина за пораждането на стремежи у човека и обществото, както и съкровените цели на тези стремежи.

Тези блага при споделяне намаляват. Материалните обекти са блага от този тип — ако отрежа някому от хляба си, за мен ще остане по-малко. Ако отрежа някому от хляба си, за мен ще остане по-малко. Ако имам две ризи и дам една на този, който няма, за мен ще остане една риза^CXXXII. Такова благо са също така парите. Именно поради това, че преобладаващото число блага в нашия свят са делими, е толкова трудно и красиво да се живее в него — защото при всяко споделяне на такова благо то у нас намалява. Ако искаш да дадеш на другия, ти трябва да откъснеш част от това, което имаш, а значи и част от себе си. Бях отблизо свидетел в продължение на няколко години на кампанията на президента „Българска коледа” и знам, че всъщност истински безвъзмездно даряват пари обикновените хора, които откъсват от залъка си, докато българските богаташи и олигарси правят това като правило с корист, за да засилят своите позиции сред властимащите и да потърсят после благодарност от тяхна страна. Друг е въпросът дали президентът не стана фактически съучастник на пропиляването на десетки и дори стотици пъти повече пари от събраните с помощта на тази инициатива чрез своята пасивност по отношение на сделките по превъоръжаване на Българската армия — един болезнен за националната ни сигурност проблем, за обсъждането на който президентът нито веднъж през 10-те години на двата си мандата не свика заседание на Консултативния съвет за национална сигурност.

Благата от първи род са изчерпаеми, унищожими. При тях човек не може да раздава или потребява безкрай и безнаказано.

Блага (същности, ценности) от втори род са неделимите блага.

Тези блага при споделяне не се променят. Такива блага са нематериалните, които се разпространяват по (чрез) материални носители. Към този род могат да се причислят благата от когнитивния цикъл, т.е. тези свързани със знанието. Споделени, те си остават същите (не се променят).

Когато човек споделя информацията с някой друг, то информацията, която той притежава си остава същата. Това е изключително важно за еволюцията на човечеството. Колкото и факти, информация, знание да разкаже един университетски преподавател на своите студенти, той пак ще знае толкова, колкото е знаел преди лекцията. Може да им „отреже” удивително големи порции от собственото си познание, от това то у него няма да пострада. Нашият свят е така конструиран, че да е възможна комуникацията. Нека си представим само за миг, че ако споделиш с някого своето знание, ти започваш да знаеш по-малко. Какви войни тогава щяха да се водят, колко по-труден би се оказал обменът на информация, опит, мъдрост, технологии, открития между народите!

Германският социолог Никлас Луман въобще смята, че социалните системи като цяло се състоят не от хора, а от комуникации, „от придаващи смисъл комуникации — единствено от комуникации и от всички комуникации." Според него комуникацията е синтез на информация, изказване и разбиране и чрез нея информацията се предава в разбираема форма, а „системите се справят с несигурността, изграждайки от собствените си комуникации структури, които карат несигурността да изглежда сигурна или поне малко по-сигурна”²⁸⁷.

Ако информацията беше благо от първи, а не от втори род, то комуникацията между човешките същества би била само повърхностна, съдържаща обмен на ненужни факти или неща, които споделящият би желал да забрави.

Някога, по времето на социализма, когато вертикалният растеж на хората от моето поколение бе възможен преди всичко чрез „влизане в Партията”, а това за мнозина бе или невъзможно да се осъществи, дори да го желаеха или пък изключено да се осъществи, защото те не го желаеха. Ето защо ни оставаше хоризонталният растеж — всеки „се разливаше” в някаква удовлетворяваща го посока — един пишеше стихове, друг покоряваше сърцата на момичетата, трети строеше вила, четвърти колекционираше нещо. Аз се увличах по фантастиката, дори имам публикуван разказ с названието „Вместо интервю”, с който участвах в конкурс на в. „Народна младеж”²⁸⁸. Споменавам това във връзка с тази класификация на благата, защото бях замислил тогава фантастична повест. Действието се развиваше на една планета, на която съществата бяха като облаци от някаква материя с информационно съдържание. А информацията там бе благо първи род, т.е. при споделяне тя намаляваше. Ето защо съществата на тази планета не комуникираха помежду си — да споделиш с някого нещо, означава споделената информация да премине от тебе у него. Единственият обмен на информация бе между съществата „майки” и съществата „деца”. „Майката” споделяше цялата й налична информация със своето „дете” и това бе нейната жизнена функция — след като споделеше цялата информация, тя „умираше”, изпразнена от информационно съдържание. В един момент обаче (все пак аз бях тогава на 23 години), две млади и влюбени едно в друго същества направиха удивително откритие — ако са винаги заедно и споделят информация помежду си, те няма да загубят никаква информация, а ще знаят два пъти повече! Едното същество (условно да го наречем) „Тя” ще научи всичко, което (условно да го наречем) „Той” й разкаже, а „Той” ще узнае всичко, което „Тя” му разкаже. Да, единият ще забрави споделеното, но то ще премине у другия. И нищо от това, което те знаят като двойка, няма да изчезне! Те откриха феномена на споделянето, на комуникирането. Важното бе да са винаги заедно, в комуникационен план да не се разделят. Постепенно към тях се присъединяваха и други същества. Обединени, сплотени, взаимноподдържащи се, те можеха да споделят информация без страх, че ще знаят по-малко след споделянето й. Така дойде денят, в който на тази планета предишните, некомуникиращи същества, започнаха да комуникират. Важното бе за да обединени, сплотени, взаимноподдържащи се! Солидарността и съвместността, задружността и заедността бяха победили!

Тези блага при споделяне се умножават. Такива блага са нематериалните, които се разпространяват по (чрез) нематериални носители.

Умножаемите блага са синергетични блага — при тях ефектът от споделянето е много повече от техния механичен сбор. С други думи, може да се говори за умножаемост, синергетичност на сигурността.

Държава с ограничени ресурси за влияние като България въздейства по-слабо върху външните процеси, отколкото самата тя е под тяхно въздействие. Системата за национална сигурност на такава държава все повече е отворена система, податлива на всевъзможни процеси и неравновесности (трафици, финансови и човешки потоци, а проблемите й надхвърлят нейния капацитет да им се противопоставя поне отчасти успешно. Именно защото, за да нарасне сигурността, тя трябва да се споделя, главна стратегическа задача за тази държава е да се интегрира максимално пълноценно и пълноправно в система за колективна сигурност.

Обаче интеграцията носи не само несъмнени ползи, тя е и сериозно предизвикателство за всяка по-малка държава, защото поражда въпроса — в колко по-голяма общност да се интегрира (т.е. разтвори) тази държава, без да подложи на непоносим риск своята идентичност и суверенитет. След като не може да реши своите проблеми на сигурността сама, държавата е изправена пред необходимостта да се разшири контекстът²⁸⁹, т.е. да се определи в каква по-голяма общност държавата трябва да търси реализацията на своите приоритети, защитата на своята сигурност и съхраняването на своя интегритет, без да пострадат в неприемлива степен нейната идентичност, жизнеспособност и суверенитет.

За намирането на устойчив и ефективен отговор на тази дилема, може да спомогне добре прецизирана система от критерии за успешна интеграция на една държава към Система за колективна сигурност. В предишната си могография съм посочил подобна система от пет базисни критерия²⁹⁰:

Критерий 1 — Повече сигурност. Това е водещ стимул в търсенето на подходящи партньори и структури, с които държавата да се интегрира. Никой не се интегрира, за да живее по-несигурно.

Критерий 2 — Повече демокрация. Така сме решили и ние като общество — че ще живеем при демокрация и ще се стремим демокрацията в България да се задълбочава, консолидира и укрепва.

Критерий 3 — Повече жизнен стандарт. Никой не се стреми към интеграция, която ще доведе до падане на жизнения стандарт, до обедняване на обществото и до нарастващи социални проблеми.

Критерий 4 — Запазване на правото на глас по проблеми, които са жизненоважни за държавата и нейната сигурност, външна политика, достойнство и просперитет. Не може да се смята за правилен избор интеграция, при която другите страни — членки на общността, няма да се съобразяват с дадената държава винаги, когато дадено решение засяга нейните национални интереси.

Критерий 5 — Съхраняване на националната идентичност. Непредвидими последици за държавата има интеграция, при която националната идентичност (историческа памет, традиции, култура, език) е застрашена от размиване, обезличаване и дори изчезване.

Какво можем да кажем за валидността на тези критерии съотнесени към НАТО и ЕС? Несъмнено е, че и НАТО, и ЕС гарантират повече сигурност за своите членки. Няма страна, която с влизането си в тези два съюза да е станала по-несигурна. Напротив, нейната сигурност се е повишила и пряко, защото се е сдобила с партньори, разполагащи с огромен потенциал да я защитят при криза, и косвено — с това, че страната е вече част от такава общност на сигурност и просперитет.

Вторият и третият критерий (демокрацията и жизненият стандарт) са безусловни и задължителни за ЕС. Нито една страна не е станала по-малко демократична и по-бедна след влизането в ЕС. Напротив, има политически, икономически и социални критерии, които държавата трябва да изпълни още преди влизането си в ЕС. В същото време демокрацията и жизненият стандарт не са водещ приоритет за НАТО. Те са много повече страничен продукт на интеграцията. Все пак исторически е добре известно, че Португалия при Салазар^CXXXIII, Гърция при полковниците^CXXXIV и Турция при генералите^CXXXV, бяха членки на НАТО. Също така, членувайки в НАТО, Португалия дълго време беше изключително бедна, а и до ден днешен в Анадола, в Турция, има огромни региони на бедност, изостаналост и мизерия, където хората все още живеят буквално в средновековни условия.

Що се отнася до последните два критерия (запазването на правото на глас по жизненоважни за държавата проблеми и съхраняването на националната идентичност), може да се каже, че те се изпълняват в изключително висока степен при НАТО и в много висока степен при ЕС.

Членството на България в ЕС и НАТО дава отличната възможност на нашият елит да участва равностойно в правенето на различните общи и секторни политики (стига той да осъзнае, че и в рамките на колективните интереси могат да се реализират националните интереси и че затова се искат кураж, политическа воля и здрав гръбнак). Освен това членството в НАТО и ЕС по никакъв начин не посяга на националната идентичност (стига отново нашият елит да осъзнае, че това да отстояваш европейските и евроатлантическите ценности не означава да си по-малко българин, тъй като няма колизия между българското и европейското; илюзия е да се мисли, че правейки се на по-малко българи ние ще станем повече европейци).

От този анализ следва, че стратегическият приоритет — членството в ЕС отговаря в максимална степен на всичките 5 критерия и затова може с голямо основание да се определи като стратегическа цел. И независимо от цената, лишенията, напрежението, на които обществото е подложено, тази цел трябваше да се реализира и сега трябва да направим всичко възможно, за да бъде нашето членство в ЕС пълноправно и ефективно.

Това е безусловна необходимост, но тя по никакъв начин не оправдава слабостите в самия начин, по който бяха водени преговорите за членството ни в ЕС. Щетите от този начин на преговаряне — от нерядко de facto отказа да се преговаря, като се приемат всички изисквания и не се отстояват достатъчно добре интересите на страната ни, на обществото, бизнеса и отделните граждани — тепърва ще стават ясни и като противопехотни мини ще се взривяват в най-неочаквани моменти.

Докато приоритетът за членството в НАТО отговаря в максимална степен на 3 от тези 5 критерия затова може с много по-голямо основание да се определи като стратегическо средство, т.е. това членство трябва да се оценява от гледна точка на полезността. Ако „работи”, ако „върши работа”, то е добро, а ако не се „усеща” от хората и обществото, ако те не разбират какво се е променило за сигурността ни след влизането в НАТО, тогава това членство може да се приеме като влизане в един елитен клуб, където е много по-добре и по-престижно да си негов член, отколкото да не си.

Несъмнено членството в Системата за колективна сигурност влияе силно върху стратегическото планиране на политиката за сигурност. За държави като България това планиране ще губи от самостоятелността си, ще се съобразява с немалко условия и ограничения. Страната ни получава сигурност, но се лишава от редица възможности за многовариантно поведение, особено в кризисни ситуации, за маневриране и за дирене на изгодни само за нея решения на базата на индивидуални споразумения и договорености. Обаче при правилен избор на поведение и при ясно формулирани национални интереси, членството в Системата за колективна сигурност би могло многократно да компенсира всички минуси и неудобства за нас и да убеди всички, че то си струва.

Интеграцията като стратегически избор е верният практически отговор на съвременните предизвикателства. Едновременно с това тя се намира и в пълно съгласие с теоретичните предписания за четирите нива на избор на стратегии²⁹¹ в критични ситуации и/или в ситуации, в които системата (в т.ч. държавата в пространството на международните отношения) може да осъществи, за да постави под контрол рисковите фактори, способни да доведат до дестабилизация на нейното управление, до изтощаване на нейните материални, финансови, когнитивни (свързани със знанието) и човешки ресурси, до нарастване на нейната несигурност. Ще се спра на тези четири нива, без да влизам в подробности, защото това е тема, свързана с управлението на сложни, динамични, отворени и адаптивни самоорганизиращи се системи.

Първото ниво (Н1) е „правене на нещо”. В този случай липсва каквато и да било стратегия, а се реагира на средата, на въздействията, на импулсите, „има работа за вършене и тя се върши”, поведението се адаптира към рисковете, проблемите, задачите и трудностите.

Това ниво на избор на стратегия може да се илюстрира с поведението на мишлето от малката притча за това как то паднало в гюм с мляко, но не се предало, въпреки очевидната опасност да потъне, защото не умеело да плува. Мишлето започнало да маха с лапички, махало, махало, избило маслото, стъпило на него и се спасило. Живият организъм се бори, съпротивлява се, стреми се да оцелее. Не го ли направи то той или не е все още жив, или вече не е организъм.

При условно наречената „стратегия на мишлето”, всъщност, няма никаква стратегия — попаднало в екстремална, кризисна ситуация, мишлето просто маха с лапички, без да е наясно какво следва от всяко махване. Това са стъпки заради самите стъпки, без определен замисъл и смисъл в действието, но то е по-добро от бездействието, прави се нещо, пък каквото излезе. И от математическа гледна точка е ясно, че единственият начин средата по някакъв начин да се промени, да с преструктурира, е върху нея (и в нея) да с извърши някаква работа. Пасивността, бездействието, отказът от действия не може да й повлияе по никакъв начин.

Второто ниво (Н2) е „наличието на стратегия е по-добре от липсата на стратегия”. В този случай се изработва се и се следва някаква, каквато и да е стратегия на поведение.

Това ниво на избор на стратегия може да се илюстрира с поведението на подводница, изпаднала в беда. Известно е, че докато се движи из морските дълбини, подводницата има шанс да изплува на повърхността. Легне ли обаче на дъното, с нея е свършено. Тя остава завинаги там. Морето я натиска с чудовищната си водна маса, а отдолу нагоре вече няма подемна сила. Ето защо, макар и под водата, задъхваща се от липса на кислород, заплитаща се из водораслите, живият организъм, система трябва на всяка цена да продължи да плува, да се съпротивлява, да се бори. За нищо на света тя не бива да се отчайва, не бива да се предава. А най-важното е в никакъв случай и при никакви обстоятелства да не ляга безпомощна на дъното.

При условно наречената „стратегия на подводницата”, всъщност, вече има стратегия. Попаднала в екстремална, кризисна ситуация, подводницата предриема стъпки, и най-малката от които е с определена цел, а не е просто плуване във всички посоки. Тя трябва да внимава да не се натъкне на подводни скали и мини, да лови курса на морските течения, да избира дълбочината, на която да плува, да се опазва от торпеда, да икономисва гориво и кислород, да търси зона на чуваемост със своите.

Третото ниво (Н3) е „най-добрата стратегия е по-добра от другите стратегии”. В този случай се изработват няколко стратегии и на базата на определен набор от критерии се избира най-добрата.

Това ниво на избор на стратегия може да се илюстрира с поведението на гросмайстор, намиращ се в цайтнот. Когато флагчето на часовника се вдига застрашително, опитният гросмайстор се преобразява. Той започва много бързо да изчислява варианти и по присъщи на неговия талант, психика и игрово амплоа критерии избира най-добрия от тях.

При условно наречената „стратегия на гросмайстора”, се прави именно това — разработват се, анализират се и се оценяват няколко възможни стратегии и от тях се избира най-добрата, т.е. тази, която, в зависимост от характера на ситуацията и задачите, които си поставя гросмайсторът, води или до вкарване и на противника в цайтнот, или до спасяване на партията, или до удържане на преимуществото, или до отлагане на развръзката след като цайтнотът бъде преодолян (т.е. направени са определеният брой ходове в „редовното” време).

Четвъртото ниво (Н4) е именно „разширяване на контекста”. В този случай, когато и най-добрата от самостоятелно разработени и прилагани стратегии не дава желания резултат (защото понякога обстоятелствата и условностите са по-силни от нас), системата трябва да потърси, да приложи или да се присъедини към нечия друга, успешна стратегия.

Това ниво на избор на стратегия може да се илюстрира с поведението на интегриращата се държава — държавата, която не е в състояние сама да се справи с ескалиращите рисковете и предизвикателствата и трябва да се интегрира в общност, където да потърси колективен отговор на тези рискове и предизвикателства.

Една от водещите тенденции в системата за международни отношения през близките десетилетия може да се формулира като „сериозно отслабване на позициите на националната държава”²⁹². Смачквана отвън и раздирана отвътре, националната държава вече става „твърде малка за големите проблеми и твърде голяма за малките проблеми”²⁹³, шагреновата й кожа се свива болезнено и шоково пред очите на едно поколение. Губят съдържание такива сакрални понятия като: независимост, суверенитет, териториална цялост, държавна тайна. Националната държава вече не е главен, още повече единствен притежател на информацията. Излизането на преден план на регионални (или групови) интереси често води до странни (не безобидни) съчетания на интереси, когато региони (или групи) в една държава са много по-близо и дори се кооперират с региони (или групи) в други държави за действия или натиск срещу собствените им правителства. Засилва се влиянието на външни интереси върху вътрешните процеси. Обществото все по-рядко се самовъзприема като единен организъм с общи цели и приоритети.

Такива трансгранични рискове и предизвикателства като икономическата и финансова криза, организираната престъпност, тероризмът, промените в климата, миграцията и т.н. надхвърлят възможностите на държава като България да намира самостоятелна стратегия, дори и най-добрата от възможните стратегии, с която да минимизира последиците от тях. Изправена пред такава ситуация, всяка разумна държава трябва да „разшири контекста”, да потърси приобщаване към общност, където да защити на своите интереси и ние по-горе приведохме петте критерия за успешна интеграция.

При условно наречената „стратегия на интегриращата се държава”, се прави именно това — държавата излиза от тесния си кръг на мислене, от затвореното пространство на собствените й национални усилия, обединява своята стратегия със стратегията на други актори, с които я свързват общи цели и задачи, норми и стандарти (или поне такива, към каквито тя желае да се присъедини) и споделя с тях ресурси, способности, воля, енергия и информация. Това обединяване на стратегиите това споделяне на същностни ценности, капацитет, амбиции и идентичност, всъщност се нарича интеграция.

В днешната високодинамична, сложна и трудно прогнозируема среда, за всяка социална система „Пътят напред” или TWA (The Way Ahead) се състои именно в преминаването към четвъртото ниво на избор на стратегия. Това важи както за индивидуалните стратегии на младите хора при тяхната личностна реализация, така и за българските компании в стратегическите сфери на дейност, които само по този начин ще могат да се изкачват на по-високо ниво на резултати, значение и влияние. В прагматичен план обаче минималната стратегия (минимално рискова), която може да бъде следвана е Стратегията тип „Н2½” — „Ниво две и половина”, т.е. избор на гъвкава, адаптивна, отворена и подлежаща на промяна стратегия.

И така, във все по-интегриращия се и изпълнен с нарастващи рискове свят, държавата няма алтернатива — тя трябва да участва в Система за колективна сигурност, но това не снема за нея от дневен ред необходимостта да изгражда оптимално функционираща, съвременна Система за национална сигурност, за да бъде в състояние чрез своята Система за национална сигурност да поеме, наложи ли се, защитата на своята сигурност. Трябва да се осъзнае много ясно и без излишни илюзии, че членството в Система за колективна сигурност не отменя ангажимента на държавата за строеж и поддържане на собствена Система за национална сигурност! Дори като член на НАТО нашата сигурност е национална (national), а не NATOinal. Членството в НАТО не е панацея, не е перфектно решение на всички наши проблеми.