Сигурността: същност, смисъл и съдържание

Една моделна ситуация от втория клас е т.нар. игра „О. Хенри”, наречена на едноименния писател^XCV. Тя се базира на неговия разказ „Даровете на влъхвите” (The Gift of the Magi, 1906)²⁰², в който двамата съпрузи Дела и Джеймз Дилингъм Йънг се обичат много силно. Те имат две съкровища, с които страшно се гордеят — нейните великолепни коси и неговият златен часовник. Всеки от двамата решава да направи подарък на любимото си същество за Коледа. Тя отива да отреже и продаде косите си, а с парите от тях му купува платинена верижка за часовника. Той продава часовника си и й купува комплект гребени за косите й с истинска костенуркова черупка с блестящи камъни по края — на тези гребени тя толкова пъти се е любувала пред една витрина на Бродуей. Така в Коледната вечер тя има гребени, но няма коса, а той има верижка за часовник, но няма часовник.

Изводът от тези класове игри (конфликти, задачи) е все един и същ. В общия случай оптималното решение винаги се намира като микс от елементи на сътрудничество и елементи на конфронтация, т.е. като стремеж на всяка от страните в конфликта да мисли за отстояването на своите интереси, но като в същото време отчита и интересите на другата страна.

Поместените по-долу две таблици предлагат допълнителни възможности за информация и размисъл по отношение на принципното съчетаване на вида конфликт (с нулева или не с нулева сума) със стратегията на поведение на всяка от страните в конфликта (с елементи на сътрудничество и елементи на конфронтация).

За тези, които смятат, че най-важен преди всичко е крайният резултат, вероятността^XCVI (шансът) за постигане на позитивен резултат може да се определи по следния начин:

— при конфликт с нулева сума ако участникът залага на поведение със сътрудничество, най-вероятният изход е той да не успее да защити интересите си;

— при конфликт с нулева сума, ако участникът залага на поведение с конфронтация, вероятността той да защити интересите си е по-голяма или най-малко равна на 1/2 (т.е. поне 50%);

— при конфликт с ненулева сума, ако участникът залага на поведение с конфронтация, вероятността той да защити интересите си е по-малка или най-много равна на 1/2 (т.е. не повече от 50%);

— при конфликт с ненулева сума, ако участникът залага на поведение със сътрудничество, най-вероятният изход е той да успее да защити интересите си.

Изводът е, че при конфликти с нулева сума залогът за успеха е преобладаване на елементи на конфронтация, а при конфликти с ненулева сума, залогът за успеха е преобладаване на елементи на сътрудничество в поведението на участника.

За тези, които смятат, че най-важно преди всичко е съхраняването на отношенията с другия участник, таблицата придобива следния вид:

— при конфликт с нулева сума ако участникът залага на поведение с конфронтация, най-вероятният изход е той да не успее да съхрани отношенията си с другия участник, т.е. да ги разруши;

— при конфликт с нулева сума, ако участникът залага на поведение със сътрудничество, вероятността той да успее да запази отношенията си с другия участник е по-малка или най-много равна на 1/2 (т.е. не повече от 50%);

— при конфликт с ненулева сума, ако участникът залага на поведение с конфронтация, вероятността той да успее да запази отношенията си с другия участник е по-голяма или най-малко равна на 1/2 (т.е. поне 50%);

— при конфликт с ненулева сума, ако участникът залага на поведение със сътрудничество, най-вероятният изход е той да успее да съхрани отношенията си с другата страна.

Изводът е, че в конфликти с нулева сума единия участник може много трудно да запази отношенията с другия участник, независимо дали в поведението му преобладават елементите на сътрудничество или на конфронтация, а при конфликти с ненулева сума, единият участник може в голяма степен да запази отношенията си с другия участник, независимо от това дали в неговото поведение преобладават елементите на сътрудничество, или елементите на конфронтация.

В заключение, още една таблица за вероятността да се постигне работещо и устойчиво решение на един конфликт, свързана едновременно с класификацията на Анатол Рапопорт за трите вида конфликти като тактика на участниците („сражения”, „дебати” и „игри”) и с типа на конфликта като резултат (игра с нулева сума или игра с ненулева сума).

— при конфликт тип „сражение” (като тактика на участниците) и „игра с нулева сума” (като резултат) вероятността да се постигне работещо и устойчиво решение на този конфликт е нищожна — между 0 и 1/6.

— при конфликт тип „игра” (като тактика на участниците) и „игра с нулева сума” (като резултат), вероятността да се постигне работещо и устойчиво решение на този конфликт е много малка — от 1/6 до 2/6 (т.е. до 1/3);

— при конфликт тип „дебат” (като тактика на участниците) и „игра с нулева сума” (като резултат), вероятността да се постигне работещо и устойчиво решение на този конфликт е малка — от 2/6 (т.е. от 1/3) до 3/6 (т.е. до 1/2);

— при конфликт тип „сражение” (като тактика на участниците) и „игра с ненулева сума” (като резултат), вероятността да се постигне работещо и устойчиво решение на този конфликт е голяма от 3/6 (т.е. от 1/2) до 4/6 (т.е. до 2/3);

— при конфликт тип „игра” (като тактика на участниците) и „игра с ненулева сума” (като резултат), вероятността да се получи работещо и устойчиво решение на този конфликт е много голяма от 4/6 (т.е. от 2/3) до 5/6;

— при конфликт тип „дебат” (като тип тактика на участниците) и „игра с ненулева сума” (като резултат), вероятността да се получи работещо и устойчиво решение на този конфликт е огромна — от 5/6 до 1.

С други думи, вероятността да бъде постигнато работещо и устойчиво решение на един конфликт (т.е. конфликтът да бъде разрешен) може да се степенува от най-голямата до най-малката в следния ред:

1. 
   Конфликтът е тип „дебат” (като тактика на участниците) и „игра с ненулева сума” (като резултат).
   
2. 
   Конфликтът е тип „игра” (като тактика на участниците) и „игра с ненулева сума” (като резултат).
   
3. 
   Конфликтът е тип „сражение” (като тактика на участниците) и „игра с ненулева сума” (като резултат).
   
4. 
   Конфликтът е тип „дебат” (като тактика на участниците) и „игра с нулева сума” (като резултат).
   
5. 
   Конфликтът е тип „игра” (като тактика на участниците) и „игра с нулева сума” (като резултат).
   
6. 
   Конфликтът е тип „сражение” (като тактика на участниците) и „игра с нулева сума” (като резултат).
   

Парадгималното понятие „сила” несъмнено е ключово в науката за сигурността, а когато става дума за международните отношения то всъщност е понятието, около което се „върти” цялата тяхна теория. Различните школи в теорията на международните отношения се позиционират в зависимост от обвързаността си с него.

Силата може да се определи като всичките ресурси, с които една система отстоява своите интереси в конфликта.

Логическата линия на разсъждения е следната:

Различност ↔ Различни Интереси → Конфликт → Сила

Системите са различни и имат различни интереси. В своите отношения те срещат интересите си. Срещата на техните интереси — това е конфликт. В конфликта системите мобилизират всичките си ресурси, за да отстоят своите интереси. Силата се определя като тези „всички ресурси”.

Обръщам внимание на изричното подчертаване на думата „всички”, т.е. че силата — това са всички ресурси, с които системата разполага в конфликта за отстояване на своите интереси. Именно затова между социалните системи (хора, общности, общества, държави) може да има междусистемни (междучовешки, междуобщностни, междуобществени, междудържавни) отношения, защото не всичко опира и не всичко се решава от физическата сила. Между животните, например между лисицата и заека, няма междуживотински отношения, защото винаги лисицата изяжда заека. Между хората, обаче, освен физическа сила, има право, интелект, хитрост, аргументи, дипломация, харизма и т.н., които могат да повлияят на крайния резултат от отношенията между физически по-силния и физически по-слабия. Само така можем да си обясним как крехката и фина красавица „тръшва” на земята якия и груб човек звяр и стъпва победоносно отгоре му с токчето на обувчицата си. Очевидно тя го е победила с различна от физическата сила — с атракция, обаяние, омайване, обещание за светло бъдеще.

Неслучайно гениалният флорентинец, философът и мислител Николо Макиавели (Niccolò Machiavelli, 1469—1527) в безсмъртния си шедьовър „Владетелят” (Il Principe, 1513) пише: „И така, тъй като на владетеля е необходимо да владее добре похватите на звяра, той трябва да взема пример от лисицата и от лъва, защото лъвът е беззащитен срещу примките, а лисицата е беззащитна срещу вълците. Следователно трябва да бъде лисица, за да разпознава примките, и лъв, за да плаши вълците. Онези, които разчитат само на лъвската сила, не разбират нищо от политика [...]. Който по-изкусно си е служил с хитростта и с измамата, той е постигал повече. Необходимо е обаче човек да умее добре да прикрива в себе си тази лисича природа и умело да се преструва”²⁰³.

Според видния американски геополитик от холандски произход Никълъс Спийкмън (Nicholas Spykman,1893—1943) мощта на държавата „означава оцеляване, способност да диктува на онези, които не разполагат с мощ, и възможност да налага отстъпки на онези, които разполагат с по-малко мощ”²⁰⁴. Известният харвардски учен в областта на международните отношения Джоузеф Най (Joseph Nye) смята, че силата е способността на държавата да постига целите си, а друг виден американски политолог Робърт Дал (Robert Dahl) определя силата на държавата като способност да принудиш другите да направят това, което иначе не биха направили²⁰⁵.

Следвайки бащата на съвременната школа на политическия реализъм Ханс Моргентау (Hans Morgenthau, 1904—1979), същностни характеристики, оказващи влияние върху силата (мощта) на държавата, са географското положение, природните ресурси, индустриалната мощ, военните способности, населението, националният характер (може да се каже, че това е исторически формирана характеристика), националният морал (това е по-скоро състоянието на духа на нацията към дадения момент), качеството на дипломацията, качеството на управлението (на политическото лидерство)²⁰⁶.

Според споменатия току-що Никълъс Спийкмън измерителите на силата на държавата са следните: повърхност на територията, естество на границите, гъстота на населението, ресурси, икономическо и технологическо развитие, финансови възможности, етническа хомогенност, степен на социална интеграция, политическа стабилност в страната, национален дух²⁰⁷.

Забележителният френски философ Реймон Арон (Raymond Aron, 1905—1983) смята, че елементите на държавната мощ са три: среда (т.е. пространството, което заемат политическите единици); ресурси (т.е. разполагаемите материални средства, умението те да бъдат използвани, наличният човешки потенциал и възможността една част от него да се превръща във войници); способност за колективно действие (т.е. организацията на армията, дисциплината на войниците, качеството на гражданското и военното управление във военно и мирно време, солидарността на гражданите пред лицето на изпитанията чрез благополучие или нещастие)^208,209. При това той разграничава мощта на държавата от нейната сила. За него мощта — това е способността на държавата да налага своята воля над другите държави и затова тя, мощта е социално отношение. А силата на държавата е само един от елементите на мощта. Затова различието между мощ и сила — това е различие между потенциала на държавата, нейните вещни и човешки ресурси, от една страна, и човешките отношения, т.е. вторият от неговите три елемента (способността за колективно действие), от друга²¹⁰.

Българският изследовател Евгений Гиндев разглежда мощта на държавата като материална и духовна. Според него мощта на всяка държава може да бъде измерена чрез „обобщен (материален) показател, който в голяма степен отчита влиянието и на двете компоненти в така наречената държавна мощ”. Той цитира резултатите от прилагане на методиката за пресмятане на този показател, разработена от Центъра за стратегически и международни изследвания към Джорджтаунския университет в САЩ. В съгласие с нея, според стойността на въпросния интегративен показател, държавите се подреждат в 4 етажа (равнища): (1) геостратегически етаж с показател за тяхната мощ над 300; (2) стратегически етаж с показател между 200 и 300; (3) регионален етаж с показател между 100 и 200; (4) местен етаж с показател от 20 до 100. Държавите с показател за държавна мощ под 200 са без каквото и да било значение в международната политика.

Евгений Гиндев привежда следната таблица за стойност на интегративния показател на държавната мощ²¹¹:

На първо място са т.нар. „велики сили”, които чертаят световния ред и без които не може да бъде решен нито един проблем на глобалната сигурност. Сегашният уникален еднополюсен модел кара немалко учени да разделят великите сили на „просто” велики сили и свръхдържави, за да отдадат съответното внимание и признание на САЩ. В групата на т.нар. „велики сили” Бари Бузан и Оле Уевър обособяват два типа държави: суперсили (superpowers) и велики сили (great powers). Суперсилите трябва да разполагат с първокласни военни политически способности и да са в състояние да оказват военно и политическо влияние в глобален обхват, да са активни играчи в процесите на секюритизация и десекюритизация във всички или почти във всички региони на международната система, като заплахи, фактори, гарантиращи сигурността, партньори или интервениращи в региона. Като правило суперсилите определят „универсалните” ценности в глобален план и тяхната легитимност ще зависи от способността им да обезпечат легитимността на тези ценности (такива суперсили са били Великобритания и Франция през XIX век, Великобритания, САЩ и СССР след Първата световна война; САЩ и СССР след Втората световна война; след края на Студената война суперсила са само САЩ), докато статутът на (просто) велика сила е по-слабо обвързващ като способност и поведение. При великите сили не е толкова необходимо те да имат огромни способности във всички сектори и не е нужно да имат активно присъствие във всички региони и сфери на международната система. Статутът, рангът на велика сила се базира главно на една-единствена ключова позиция. Онова, което отличава великите сили от просто регионалните такива е, че вторите са отговорни пред първите на базата на съотношенията в разпределението на силите на системно ниво в настоящето и в близко бъдеще. Обикновено на великата сила се гледа от страна на другите големи играчи като на държава, която има осезаем икономически, военен и политически потенциал да претендира в близък или средносрочен план за статута на суперсила. Великите сили или са смятани за регионални сили, които са възможни претенденти за суперсили (например Китай), или са смятани за суперсили, но с възможности максимално за регионални сили (например Япония)²¹².

На второ място са регионалните сили (regional powers), които условно казано са великите сили в съответния регион. Според дефиницията на Бари Бузан и Оле Уевер регионалните сили определят в голяма степен полярността на съответния регионален комплекс за сигурност и имат влияние и способности за пряко въздействие върху процесите на секюритизация в региона²¹³. Следователно това са държавите, чиято роля в дадения регион е изключително важна, дори определяща, но извън региона тяхното влияние е много по-слабо, независимо какви са амбициите им и дали са използвани от великите сили за намиране на баланс на силите в глобален мащаб. За партньорството на регионалните сили се води борба с всевъзможни средства от страна на великите сили. САЩ имат свой списък от „пивотни държави” — регионални сили, които са на острието на американските стратегически интереси в региона (Южна Корея, Пакистан, Израел, Египет, Турция и т.н.).

На трето място са държавите с ограничени ресурси за влияние (states with limited resources to exert influence), наричани понякога несъвсем прецизно „малки държави” (small states). Такива са повечето държави по света. Тяхната роля и значение са единствено (или преди всичко) в техния регион, а извън него едва ли някой се съобразява кой знае колко с тях, независимо от техните претенции. Великите сили и регионалните сили търсят партньорството им за своите интереси и позиции в региона чрез различни способи и похвати на „твърдата” и „меката” сила, поощренията и принудите, „морковите” и “тоягите”.

На четвърто място са т.нар. „минидържави” (ministates), които са толкова малки и незначителни, че не могат да играят каквато и да било особена роля, например Андора, Сан Марино, Лихтенщайн. Има редица примери обаче, че „Малкото е хубаво” (Small is beautiful). Те сочат, че и малките държавици могат да се оправят нелошо в този объркан свят. Краен пример за това е Люксембург, тъй като в рамките на НАТО има същата тежест като глас, каквато на теория имат САЩ, Великобритания, Франция и Германия, защото в НАТО решенията се вземат с консенсус.

На пето място са т.нар. „провалили се държави” (failed states), разпаднали се държави, превърнали се в територии, където няма централна власт и/или където различни фракции водят война на принципа „всеки срещу всеки”. Тази сиви зони развъждат, сеят и разпространяват различни болести, зарази и миазми за света — тероризъм, престъпност, насилие, СПИН и т.н. Те, подобно на блатата, разпространяващи комари и отровни влечуги, трябва да бъдат пресушени, санирани и култивирани, за да не преливат недъзите си в съседните страни, региони и континенти.

На шесто място държавите бандитки, държавите престъпнички (rogue states на английски език, государства изгои на руски език), на които световната общност е отказала равноправно участие в международните отношения, наказала ги е с изолация, заклеймила ги е като престъпни режими и парии, суспендирала е членството им във водещите процеси и организации или ги е изключила от тях. САЩ имат свой, в немалка степен идеологизиран списък от такива държави, наричани „Ос на злото” (Axis of Evil) или по някакъв друг подобен начин, в който най-често влизат КНДР, Сирия, Куба, Иран (доскоро за такива бяха смятани и Ирак и Либия).

От тези шест типа държави първите три (великите сили, регионалните сили и държавите с ограничени ресурси за влияние) отразяват субектността в системата на международните отношения, т.е. те се преди всичко субектите в тази система, които въздействат в съответствие със своята национална мощ (сила) върху протичащите в нея процес. Докато другите три типа държави (минидържавите, провалилите се държави и държавите бандитки) отразяват обектността в системата за международни отношения, защото са най-вече обектите, върху които се оказва въздействие при протичането на процесите в тази система.

България очевидно попада в категорията на държавите с ограничени ресурси за влияние, т.е. колкото и някои наши политици да имат претенции за по-мащабна роля на страната ни, колкото и те да въвличат българската държава в геостратегически акции (нерядко оказващи се геостратегически авантюри) и геополитически операции (понякога превръщащи се в геополитически провали), все пак реалните, разумните и прагматичните цели и приоритети на българската външна политика трябва да бъдат съсредоточени и фокусирани в нашия регион, в това удивително триъгълно пространство, чиито върхове опират и дори се забиват в едни от най-взривоопасните зони на повишена несигурност и нестабилност — Западните Балкани, Задкавказието и Близкият изток. Не бива никога да забравяме, че в голямата политика държава, която се опитва да надскочи сянката си, може самата тя да се превърне в сянка.

Според Джоузеф Най могат да бъдат разглеждани две съставляващи на силата — „твърда” (hard) и „мека” (soft)²¹⁴. Преводът от английски тук е буквален, с ясното съзнание, че с него отчасти съдържанието се изкривява.