Сигурността: същност, смисъл и съдържание

Уважаващите себе си държави, не разчитат само на своята военна и икономическа мощ, т.е. на твърдата сила. Те отдават все по-голямо внимание на меката сила — на културата, идеологията, образованието, технологиите, умението да се манипулира като ново, съвременно и изключително важно измерение на силата на една държава.

Чрез меката сила може фино и с кадифени ръкавици да правиш нормите си приемливи и легитимни в очите на другите и те да следват желанията ти с минимално съпротивление²¹⁵. Меката сила е „способността да се постигат желаните резултати в международните отношения не чрез насилие, а чрез привличане. Това става, като се убеждават другите да следват дадени норми и институциите, които градят желаното поведение. Меката сила се основава на привличането на нечии идеи или на способността да се създаде такъв механизъм, който да формира предпочитанията на останалите”²¹⁶. Макар и твърдата, и меката сила да са способност да постигаш целите си контролирайки поведението на другите, твърдата сила се стреми чрез принуда да промени това, което другите правят, а меката сила — се стреми да формира това, което другите желаят — чрез атрактивността на собствените си ценности²¹⁷. При първата слабият прави това, което силният иска; при втората слабият иска това, което силният прави. В първия случай заплахата е по-директна, по-откровена и по-груба, а във втория — по-индиректна, по-префинена и по-коварна.

Можем да определим насилието като ефект от прилагането на силата на една държава (общност от хора, индивид) върху друга държава (общност от хора, индивид) с цел принуда, т.е. да я (да го) накара, застави, задължи да направи, отстъпи или приеме нещо, да има определено поведение.

Характерът на насилието зависи от приложената сила. Когато силата е твърда, насилието също се нарича твърдо. Всъщност, в нашите разбирания именно твърдото насилие се възприема като насилие и носи това название — „насилие”. По своя характер то е структурно насилие, защото е свързано с преките въздействия на структурните елементи едни върху други, т.е. произтича от структурните способности, роли, съотношения, зависимости. Ние, като човешки същества, т.е. като части от сложна, самоорганизираща се система, постоянно изпитваме върху себе си това структурно насилие, то се опитва да ни постави в рамките на определено поведение, да ограничи мобилността ни по социалната мрежа (по хоризонтала) и социалната йерархия (по вертикала), да минимизира социалните ни роли и ограничи самостоятелността за вземане на решения.

Когато насилието е резултат от прилагането на мека сила, то естествено се нарича меко насилие, но много рядко се възприема именно като насилие. Ако при твърдото насилие върху нас се оказва въздействие, например, да отидем от точка А до точка В, то при мекото насилие на нас ни се оказва влияние да направим същото — като ни се плаща (купуване), като сме убеждавани, като ни се обещава някаква награда, като бъдем мотивирани — напр. с идеята за по-добро (по-светло) бъдеще или по-добър (по-висок) жизнен стандарт. По своя характер мекото насилие е символно насилие, защото се формира и оказва влиянието си изключително в сферата на символите, знаците, виртуалните артефакти; а също така и защото то не се усеща физически, а се долавя психически. И както пише Пиер Бурдийо (Pierre Bourdieu, 1930—2002): „Символното насилие е принуда, която се установява единствено чрез посредничеството на съгласието, което доминираният не може да не даде на господстващия (и следователно на господството), доколкото той е склонен само да го мисли и да се мисли, или, по-добре, за да мисли своето отношение с него, като инструмент на познанието, което той споделя с него и което, бидейки само инкорпорирана форма на структурата на отношението на господство, прави това отношение да изглежда естествено”²¹⁸. Постигнатата чрез символно насилие власт е от една страна наистина власт — пълноценна и самовъзпроизвеждаща се. Но от друга страна тя е като отрицание на властта, защото „се упражнява единствено в сътрудничество с онези, които я изтърпяват, защото те спомагат тя да бъде конструирана като такава [...] Това подчинение в никакъв случай не е „доброволно служене” и това послушание не се дължи на съзнателно, нарочно действие; то самото е ефект на властта, която е трайно вписана в телата на подчинените във вид на схеми на възприятие и на предразположения (да уважаваш, да се възхищаваш, да обичаш и т.н.), с други думи, на вярванията, които ни правят чувствителни към определени символни прояви”²¹⁹.

Точно както интересът върви с усилията за неговото осъществяване, така и силата играе ролята в междусистемните отношения само тогава, когато тя се прилага, когато е инструмент за реализиране на по-значима позиция по отношение на опонентите, когато е активна, въздействаща. Например, ако двама младежи полагат огромни усилия във фитнеса и са равни по физическа сила, но единият използва тази своя сила за да въвежда ред в квартала, а другият работи над своята фигура и сила, за да се оглежда в очите на момичетата и да ги впечатлява със своята фигура, то от двамата само първият, от гледна точка на науката за сигурността, е „силен”, той, образно казано, е полюс в кварталната „геополитика”. Естествено, ако външният вид на силен физически човек бъде причислен не към твърдата, а към меката сила (в случая — като атрактивност), то и вторият младеж е „силен” — в борбата не за власт над другите младежи в квартала, а за власт над сърцата на момичетата в този квартал.

В международните отношения неравенството на силите не обрича по-слабата държава на предизвестен провал. В научната литература се сочат различни похвати, чрез които по-слабата държава може да постигне по-добър резултат в един конфликт, отколкото това би се предположило при формалното разглеждане на съотношението на силите между нея и нейния опонент.

В случай на конфликт между две държави, по-слабата от тях може да постъпи например по един от следните начини:

• да апелира към принципите на международното право — възможно е нейният опонент да държи да не бъде обвинен от международната общност, че нарушава принципите на правото и се държи като агресор, затова да отстъпи от намеренията си и с това да се стигне до по-справедливо за по-слабата държава решение на конфликта;

• да апелира към „историята” на отношенията с другата страна — това означава да се напомни на опонента, че той може да постигне в пълна мяра онова, към което се стреми, но така ще разруши цялото историческо наследство от добри отношения между двете държави;

• да апелира към бъдещето на отношенията с другата страна — така тя може да бъде накарана да се замисли дали ако сега не се стреми към безусловна победа, няма да създаде условия в бъдеще време да се сдобие с надежден и благодарен партньор;

• да апелира за провеждане на нови преговори — в настоящия момент по-слабата страна ще бъде поставена на колене, но тя може да спечели време, като поиска противоречията между двете страни да бъдат урегулирани малко по-късно;

• да се стреми да обвърже този конфликт, в който страната е по-слаба, с някакъв друг спор, където нейните позиции са по-силни — по този начин да компенсира сегашната си слабост и да получи по-добър изход от конфликта (споменатото по-рано „пакетиране”);

• да апелира към националния интерес — да убеди другата страна, че постигането на по-справедливо споразумение на отговаря на националния й интерес;

• да прибягва към обструкции — като саботира например преговорния процес, пречи на постигането на споразумение, създава формални пречки за приключването на конфликта;

• да използва трета страна като посредник — по този начин авторитетът на посредника може да има компенсираща функция по отношение на по-слабата държава;

• да търси вътрешни разногласия сред опонента — така може да бъде отслабено неговото единство и той да бъде демобилизиран;

• да създаде коалиция — с нея би могла да компенсира слабостта си;

• да се присъедини към врага на своя враг — ненапразно в Близкия изток казват: „Приятелят на моя приятел е мой приятел, но врагът на моя враг е мой брат”…;

• да апелира към висшестояща инстанция — с обръщане към някоя водеща международна организация (ООН, ОССЕ), по-слабата държава може да потърси по-справедливо регулиране на конфликта;

• да апелира към общественото мнение — не всяка държава е безразлична към това — как международната общност се отнася към нея и необходимостта да се съобрази с общественото мнение може да принуди по-силната държава към отстъпки²²⁰;

• да се стреми да обсъжда само най-изгодните за нея въпроси — така неизгодните проблеми, в които по-слабата държава е в неудържима позиция, ще минат на заден план, а и построяването на мостове между двете държави, изработването на култура на взаимодействие, може да смекчи изхода от отлаганите дискусионни въпроси²²¹.

Макар и да е естествено да се помни, че „често слабите се оказват много по-силни, отколкото те си представят, а могъщите могат да бъдат много по-слаби, отколкото е прието да се смята”²²², все пак шансовете на по-слабата държава в един конфликт са ограничени именно от това, че тя е по-слаба. Похвати като изброените и подобни на тях не са панацея. Те могат само до известна степен да облекчат нейната участ. В днешния взаимообвързан и взаимозависим свят, по-слабата държава трябва не да се изолира от международните отношения, а да участва активно в тях, за да може да поставя конфликтите с другите държави не в двустранен, а в многостранен, международен контекст. Само така нейните шансове за успешен изход могат да се увеличат. Освен това измеренията на силата стават все повече и това разширява пространството за маневриране. Например, ако държавата е по-слаба във военно отношение, тя може да компенсира тази си слабост с икономическа сила, а ако е слаба в икономическо отношение, може да компенсира слабостта си чрез вземане на изгодна цена за своето геостратегическо и географско положение и така да накара другите да инвестират в нейната сигурност, да я пазят и уважават.

И така, най-сетне стигнахме до същината, до осмото и най-важно парадигмално, аксиоматично понятие в науката за сигурността — самото понятие „сигурност”!

Сигурността, заради която народи от най-древни времена са воювали един с друг на живот и смърт, която поети са възпявали във вълнуващи и спиращи дъха поеми, в името на която герои са отивали на бесилото и на разстрел!

Сигурността, над чиято същност многократно са разсъждавали едни от най-големите гении на човечеството за всички времена, в това число и самият Платон, който пише, че сигурност това е „предотвратяване на вреда”²²³.

Сигурността, за която в пантеона на древните римляни, великите творци на Държавност, Армия, Право и Морал, има отделна богиня Секуритата (Securĭtas, Секуритас)²²⁴, олицетворяваща сигурността на всеки римски гражданин и на Рим като цяло. От времето на император Август^XCVII тя често се споменава във връзка с въдворените от него спокойствие и тишина. Нейните атрибути са скиптър^XCVIII, лаврова^XCIX или маслинена клонка^C, рог на изобилието^CI.

Сигурността е смисълът и стремежът в избора на поведение на една система и е главният движещ мотив, който придава целенасоченост и рационалност в съществуването, оцеляването и просперирането на системата и в реализирането на заложените в тази система мисия и цели.

Сигурността може да се определи като мярата за това как системата чрез своята сила е защитила интересите си в конфликта.

Логическата линия на разсъждения е следната:

Различност ↔ Различни Интереси → Конфликт → Сила → Сигурност

Системите имат различни интереси. Срещата на техните интереси е конфликт. В конфликта всяка система използва своята сила, за да отстои своите интереси. Сигурността е мярата за това доколко успешно за системата е приключил конфликтът, т.е. дали тя ефективно е приложила силата си и как е защитила своите интереси в конфликта.

Ако след приключването на конфликта сигурността на системата е нараснала или най-малкото не е намаляла, то той е завършил позитивно за системата, нейните интереси са били защитени ако не оптимално, то поне удовлетворително и прилагането на нейната сила се е оправдало. Ако обаче сигурността на системата е намаляла, значи конфликтът е завършил негативно за системата, нейните интереси не са защитени както трябва, а прилагането на силата й не се е оправдало.

Ето защо с каквито и принципи да се обосновава една външна политика, в края на краищата тя се оценява по това, дали в резултат от нея сигурността на държавата, обществото и хората нараства или поне не намалява. В противен случай нещо основно е сбъркано в самата стратегията. Една държава участва на пазара на международните отношения, не за да я потупат по рамото или по-надолу, а за да си „купи” сигурност. Това твърди и Георги Стефанов: „Сигурността е най-общ показател за ефективността на външната политика”²²⁵. А съгласно член 24, алинея 2 от Конституцията на Република България националната сигурност е основна цел на външната политика на страната²²⁶. Джон Стюарт Мил определя сигурността като интерес от висш порядък, задължаващ към защита на това, което е необходимо за благосъстоянието на гражданите на държавата²²⁷. За Васил Проданов: „Националната сигурност е основно морално и политическо право на всяка държава, висше благо и цел, една от най-важните категории при вземането на политически решения”²²⁸.

Да, сигурността си остава главната стока, която се търгува на Пазара на международните отношения, но, образно казано, появяват се нови платежни инструменти, с които работи този Пазар, шоково се променят понятия като фючърси, ликвидност, лихва, рента, когато става дума за разплащанията, спестяванията и цената на акциите на този бързо развиващ се глобален Пазар на сигурността. Днес вече и най-богатите, с най-тлъсти сметки и дълги позиции от натрупана сигурност, общества и хора не могат да се надяват, че се обезпечени с нея завинаги. На този Пазар, на тия борси някой с жълти стотинки “сигурност” може да предизвика срив на акциите и да хвърли целия Пазар в анархия и хаос. Защото в света на глобалния тероризъм, упражняван от държави и терористични мрежи, сигурността е прекомерно раздут мехур, който може да бъде спукан с най-ръждясалата малка игла от най-безобидното на пръв поглед хлапе.

В българският език „сигурност” е понятие, с което трудно се борави. С него е трудно и практически невъзможно да се образува прилагателно, наречие, деепричастие. Ето само как у нас превеждат Common Foreign and Security Policy (CFSP^CII) на Европейския съюз — Обща външна политика и политика за сигурност (ОВППС) и дори Обща политика в областта на външните отношения и сигурността (ОПОВОС). Това е така, защото не можем да кажем „сигурностна политика”. Лингвистите^CIII структуралисти, психолингвистите, когнитивните лингвисти се занимават както с отражението на културата на народ върху неговия език, така и с обратната връзка — отражението на езика на един народ върху неговата култура. Те обръщат внимание на факта, че колкото по-интензивно едно понятие съпътства живота на един народ, толкова по-гъвкаво, мултифункционално, удобно за моделиране и употреба е то — чрез едно негово название могат да се обозначават различни неща или свойства, или чрез няколко негови названия може да се обозначи едно нещо или свойство. Сочат се примери от рода, че при ескимосите, чийто живота преминава във вечна зима, има множество различни названия за сняг, докато, да речем при нас, в умерените ширини с четири сезона — пролет, лято, есен, зима те са малко на брой (напр. сняг, суграшица), а тубусите^CIV, ако знаят какво въобще е сняг, да имат за него най-много едно название — всичко е сняг. Или може да се посочи и друг пример, че племената ездачи и коневъди имат множество названия за кон, при нас, народите, отдавна слезли от конете и установили се на едно място, названията за кон са малко на брой (кон, ат, жребец), а за народи, които са виждали кон много рядко,в зоологическа градина или на книга, названието е само едно — кон.

Вероятно това навежда на мисълта, че понятието „сигурност” на български език (както впрочем и „безопасност”) е толкова тромаво, трудно за боравене, неудобно за употреба, защото нашият народ през вековете не е имал щастието дълго време да се наслаждава на сигурност и поради тази причина не я е „опитомил” като понятие, не я е превърнал в своеобразен пластилин, чрез който да вае от нея различни форми и предмети. Наистина, нека да се замислим не сме ли като народ функция на собствената си история, на екстремалните обстоятелства, при които сме живели векове наред, на постоянната необходимост да даваме отговор на процеси и принуди, които са се отразили на нашия манталитет като общество.

Ето, за нас е пословичен песимизмът в очакванията ни за утрешния ден, за близките години и по-отдалеченото бъдеще. Всички социологически проучвания в Европа показват, че ние, българите, винаги сме най-отчаяни, най-мрачно гледащи към онова, което предстои, най-трудно виждаме светлина в тунела. По-нататък отново ще засегна този проблем и ще се опитам да му дам частично обяснение, но и тук, без да оправдавам народа ни за това му черногледство, не мога да не кажа, че то има известно основание, коренящо се в живота, който сме били принудени да води на това кръстопътно и взривоопасно място Балканите. Твърде често, още не е изминал денят на радости и надежди, а на хоризонта се е задал поредния имперски нашественик, покорител и поробител, по небосклона ни са плъзвали облаци черни... Животът ни е научил да мислим, че нищо хубаво не ни чака утре, колкото и добре да ни е било днес.

Или да вземем толкова характерния за нас като народ остър дефицит от стратегическо мислене за сметка на постоянното забиване на нос в пъпа на ежедневните нужди. Отчасти това също се дължи на съществуването ни векове наред в условията на ежедневна, ежечасна битка за оцеляване. Тук, на Балканите, ние постоянно сме се изправяли пред парещата мисъл за оцеляването, за дочакването на новото утро, на новата година, на новата оран — ако Господ се смили над нас, ако чужди пълчища не връхлетят като яростни ята скакалци или като освирепели глутници вълци селищата ни. Непосредствената заплаха от външен враг ни е принуждавала да мислим за това как днешния ден да бъде преживян и дали ще има утрешен ден. В такива условия, при подобен стрес, много трудно е било да се формират способности и нагласи към дългосрочно визионерство, към стратегическо мислене. Не сме развили тези способности, тези сетивности и защото никога не ни е било до тях, и защото всяко отпускане, всяко залисване в нещо, което надхвърля жизнения отрязък на еднодневките, винаги ни е струвало много скъпо, винаги сме били наказвани от Съдбата, Великите сили или поредните нашественици.

Трябва да добавя националната черта, която предизвиква силна тревога — да се сплотяваме много трудно и пред трудностите, и за по-значими цели. Нашето неизменно себеусещане е, че като народ вечно се делим и винаги сме разделени. Не на последно място това е така, отново заради изпълнената с рискове среда на Балканите, заради ограничените ни човешки и материални ресурси.

Разбира се, твърде героично е, когато врагът измъчва и избива твоите сънародници в съседното село или в близкия град, да се вдигнеш целокупно с хората от твоята махала и да се притечеш на помощ на жертвите. Но дали това красиво, романтично и героично решение е било и прагматичното, вярното и правилното? Когато сънародниците ти гинат срещу превъзхождащ ги десетократно враг, дори ти да отидеш с всички налични сили в тяхна защита, врагът пак ще те превъзхожда в непосилна, макар и не десетократна, а вече в „само” петкратна степен. Така че решението, което е възпирало от безсмислена саможертва и е тласкало към снишаване, скриване, скатаване, се е оказвало по-адекватното решение. Защото е позволявало да се запази българското семе, българското племе. Да, далеч по-героично е да погинеш в сечта и клането заедно със своите сънародници от съседното село или близкия град. Но това понякога, макар и страшен, е по-лесният и по-лекият Избор. Другият Избор — да не погинеш мърцина, а да направиш всичко, за да оцелееш, макар и изглеждащ ужасно неестетичен и неетичен, всъщност е спасителният, съхраняващият рода и племето Избор.

Давам си сметка, че горните мисли няма да се сторят на предубедения читател твърде патриотични. Но главното в моите разсъждения е разбирането, че в името на оцеляването ние сме предпочитали да очакваме да се случи най-лошото, за да се радваме и на малкото добро, което ни се е паднало от питката с късмети на Съдбата; в името на оцеляването ние сме се научили да мислим само за днешния и само отчасти за утрешния ден, защото за да ни има в другиден, нас най-напред и задължително трябва да ни има утре; в името на оцеляването, ние сме избирали (над това много пъти е разсъждавал и проф. Димитър Йончев) да се разпадаме на малки групи, да се снишаваме, скриваме, спотайваме в нишите, в пукнатините, в пролуките, в цепнатините на Голямата Империя. Ето защо ни е толкова трудно сега да сме оптимисти, да мислим стратегически и да се обединяваме, да се сплотяваме и консолидираме около някаква цел или идея.

Тези три „исторически наследства” у българския народ — песимизмът, дефицитът от стратегическо мислене и трудното му обединяване — са приведени не като укор и упрек, а като размисъл над някои наши, присъщи ни и трудно променими черти. Но тук е ролята и мястото на елита и особено на лидерите на нацията — да помагат на народа и обществото да променя онези черти от националната идентичност, които ни дърпат назад, които носят рискове за страната и нейната модернизация, демократизация и европеизация, както и да съхраняват всичко онова в нашата идентичност, което работи за добруването на България като българска държава в европейското цивилизационно пространство.

С оглед пълнотата и обективността на своите разсъждения трябва да изтъкна, че американският лингвист Стивън Пинкър (Steven Pinker) нарича твърдението, че ескимосите имат много думи за сняг „антропологическа партенка” и „голяма измама”. Той пише следното: „Противно на общоприетото мнение, ескимосите нямат повече думи за сняг, отколкото имат говорещите английски. Те нямат четиристотин думи за сняг, както някои хора са писали черно на бяло, нито двеста, нито сто, нито четиридесет и осем, нито дори девет. В един от речниците на ескимоския език думите за сняг възлизат на две. Ако си затворят едното око, лингвистите биха могли да ги докарат до десетина, но при такива стандарти и ние не оставаме по-назад с нашите сняг, суграшuца, лаnавuца, кuша, градушка, фъртуна, вuелuца, към които можем да добавим изрази като забелu и забрашнu”²²⁹. Заедно с това, Стивън Пинкър цитира британско-американския лингвист Джефри Пулъм (Geoffrey Pullum), за да опровергае и другата теза, че тези, в чийто живот конят е основно средство за транспорт, селскостопанска дейност или война, имат много повече названия за „кон”, като сравнява факта, че отглеждащите коне имат различни имена за коне от различна порода, възраст и ръст не поради някаква специфика на техния народностен бит и социално съзнание, а заради удобство, прагматичност и професионална необходимост, точно както „ботаниците имат имена за формата на листата; специалисти­те по вътрешен дизайн имат имена за различните оттенъци на бледоморавото; печатарите имат имена за различните шриф­тове”²³⁰.

Съгласен съм, че навлизането в тези лингвистични дебри е рисковано за неспециалиста, колкото и да ми се струва, че Стивън Паркър е твърде краен в своите позиции. Предпочитам да обърна внимание на случайната (а може би закономерна) раздвоеност в българския език на понятието „сигурност”. Езикът ни борави с две думи за означаването му — „сигурност” и “безопасност”. Филолозите ще посочат редица различия между тях. И в науката за сигурността се търсят разграничения, за които ще стане дума по-долу, защото сигурността днес се разбира като повече от „без-опасност”. При преводите от и на руски и английски се получава парадоксален преход: безопасност → безопасность → security → сигурност.

Но дуализмът не е само с филологическо измерение! Нашата родна, българска сигурност е фатално раздвоена и в действителността. Чрез релацията „безопасност—безопасность” тя живее с носталгията по отминалите социалистическите гаранции на Варшавския договор^CV и Съвета за икономическа взаимопомощ^CVI, докато чрез релацията „сигурност—security”, тя таи надеждата за така и неидващите пазарно-демократическите гаранции на Северноатлантическия договор^CVII и Европейския съюз.

Този колкото абстрактен, толкова и конкретен дуализъм може да бъде осмислен и осъзнат, ако успеем да си изясним каква безопасност/сигурност търси нашият народ — безопасность или security!? и дали въобще е възможно да имаме само едната от двете, без да платим за нея като държава сателит — с огромна жертва на суверенитет.

По-късно ще дам дефиниция, която отразява моето разбиране за сигурността. Засега ще се огранича с определението, че сигурността на системата е състояние, при което е гарантирано нейното съществуване и са надеждно защитени нейните жизненоважни интереси. Съществува ли заплаха за тези интереси, системата изпитва дефицит на сигурност, т.е. тя се намира в състояние на несигурност. За защита на жизненоважните интереси, както казахме, се жертват огромни ресурси, винаги когато само по този начин системата може да гарантира своето съществуване и развитие.