Стратегическите приоритети

И така, докато САЩ — флагманът^CCXLIII на Запада — в пристъп на геополитическа депресия не въвлякоха света в т.нар. Глобална война срещу терора (Global War on Terror). Човечеството бе принудено да съзерцава в ступор и потрес как се подменя актуалният дневен ред на нашата цивилизация, как се прахосват безценно време и колосални ресурси, вместо да се атакуват ключовите рискове, които, ако не им бъде даден адекватен, бърз и ефективен отговор, могат да тласнат света в хаос и анархия.

С това кредитът на доверие към Запада като към цивилизационен think-tank^CCXLIV бе изчерпан. Редица държави, най-вече квартетът БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай), но донякъде и Германия, Япония и Канада, бяха обзети от подозрението, че в пилотската кабина на глобалния лайнер като че има недостатъчно отговорен и достатъчно неадекватен екипаж. А това налага не само смяна на курса и не само промяна на начина на управление на лайнера, но и замяна на екипажа му.

Тероризмът не трябва да бъде определян като най-големият, а още повече пък като единственият значим проблем на човечеството и не бива да бъде анализиран изолирано от другите предизвикателства, пред които днес е изправен светът.

Тероризмът може да се разглежда в много по-малка степен като причина за влошаваща се управляемост на света и ескалиращия глобален хаос и в много по-голяма степен като следствие от сериозни системни, структурни и ценностни проблеми, от задълбочаващи се симетрични и асиметрични предизвикателства.

Следователно е необходимо да се атакуват най-напред същностните причини за кризата, насилието и разгневеността в глобален и регионален план, а не да се води сама по себе си, откъсната от реалните заплахи, война срещу тероризма.

И така, едва ли може да се оспори с убедителни аргументи разбирането, че проблемите, пред които е изправена планетата ни са общи и те изискват общи решения, базирани на общи подходи, които обединяват народите от различните култури, религии и региони, а не ги разделят и конфронтират едни срещу други. Несъмнено е, че ние трябва да строим мостове, които ни свързват и сближават, а не барикади, които ни разделят и конфронтират. И 100 монолога не са равни на 1 диалог.

При все това, поради исторически причини и заради своята политическа, военна и икономическа мощ, Западът играе водеща роля на световната сцена като ключов геостратегически, геополитически, геоикономически и напоследък геоенергиен фактор. Той носи огромна, неотменима и несподелима мисия и отговорност за оцеляването и развитието, за мира и сигурността на нашата Планета. Това изисква от Запада дългосрочна мъдрост, визионерско мислене и стратегическо лидерство. Само те могат да му позволят да осъществи плавна и управляема трансформация на сегашния еднополюсен геополитически и свръхлиберален геоикономически модел към нов, многополюсен и плуралистичен геополитически и алтернативен социалнолиберален геоикономически модел, щадящ в далеч по голяма степен околната среда, планетарните ресурси и човешкото достойнство.

Нека не звучи пресилено това натоварване на Запада с мисия и отговорност. Да, така е — общите проблеми изискват общи подходи и общи решения, но Западът е този, който в най-голяма, в несъизмеримо по-голяма от приноса и възможностите на другите, степен, държи ключа към спирането на това свлачищно плъзгане на човечеството към пропастта.

Защото днешната геополитическа и геоикономическа конструкция на света е такава, че Голямата игра се води на полето и по правилата на Запада. А на това поле и при тези правила Западът не може да бъде победен. На полето на Запада и по правилата на Запада именно Западът е най-добрият играч. И той не просто играе по-добре от другите, но и увеличава преимуществото си над тях.

Ето това определя уникалната мисия и историческата отговорност на Запада. Лидерите на Западния свят трябва да намерят политическо мъжество да се изправят очи в очи със своите народи и да заявят пред тях, че Западът няма моралното право да управлява света само така, както му е изгодно и че Западът има моралния дълг да поведе света по трудни и трънливи пътища, които ще ни позволят да поставим под поне относителен контрол и да направим поне частично управляеми онези рискове, които неумолимо и непредотвратимо започват да се материализират.

Ако Западът не намери подобни лидери, ако западните политици продължат да водят Запада (и целия свят) по досегашния самоубийствен път, само защото са по-ниски и дребни от предизвикателствата и им липсват кураж и политическа воля, то бъдещето на нашата цивилизация изглежда твърде песимистично.

По-рано посочих, че съгласно съвременната парадигма на сигурността, има два вида проблеми, които засягат сигурността (security problems) и проблеми, които са същностни за сигурността, т.е. те се секюритизират (securitized problems). Корупцията в България е придобила такива мащаби и нанася такива щети на политиката, икономиката, обществото и отделните граждани, че еднозначно може да бъде определена като securitized problem.

България е ярък пример как повече от 20 години различните правителства са безпомощни да дадат верен отговор на секюритизиралия се проблем „корупция”. Те идват на власт, обещавайки да „пречупят гръбнака” на корупцията, но в края на тяхното управление и обективните критерии, и субективните усещания сочат, че корупцията не само не е намаляла, но е нараснала. Това ерозира вярата на хората в демокрацията, разкъсва социалната тъкан, поражда още по-силно разслоение в обществото и „отпушва” допълнителни канали за пряко и скрито влияние на олигархични и криминални структури върху управлението на страната.

Преодоляването и премахването на корупцията е идеална, отдалечена във времето и трудно осъществима, нереалистична цел. В същото време секюритизирането на корупцията изисква концепциите и практиките за нейното ограничаване и поставянето й под контрол да се превърнат в стратегически приоритет на политиката за национална сигурност. Това в голяма степен и с нарастваща неотложност важи за системата за национална сигурност, която отдавна се е превърнала в „сива зона” за перманентна корупция и в „експериментално поле”, където се изобретяват и тестват нови корупционни подходи и лоши практики на управление и контрол. Институциите от системата за национална сигурност, благодарение на постоянно заделяните за тях значителни ресурси, както и заради „пелената” от секретност и непрозрачност на вземаните решения, са генератори на злоупотреби с парите на данъкоплатците и натоварват обществото с проекти и разходи, които не произвеждат необходимата сигурност.

Изследвания и съпоставителни анализи показват, че в редица страни са постигнати позитивни резултати в борбата с корупцията и за създаване на антикорупционна култура в институциите от системата за национална сигурност. Но много често опитите тези добри практики да бъдат приложени у нас не дават същия ефект и се оказват чисто и просто симулация и имитация на усилия, независимо от първоначално добрите намерения. Една от главните причини за това са съществените културни различия. България е доказателство как успешни на входа (т.е. взаимствани от други страни) модели завършват с провал или поне с незадоволителни резултати на изхода (т.е. при тяхното окончателно прилагане тук). Това се дължи именно на пренебрегването на местните специфики, традиции, опит, организационна и човешка култура. Примери много, както по-общо в управлението на страната, в децентрализацията на властта, в NGO^CCXLV-сектора и т.н., така и в системата за национална сигурност. С други думи, the culture matters, т.е. културата има значение. При прилагането на външни модели и практики трябва да има транслиране, интерпретиране, което да позволи както да се отчитат местните особености, нагласи и стереотипи, така и да се гарантира, че това, което се препоръчва отвън е разбрано вярно, а не е „изкривено” от нашата оптика, т.е. от нашите представи за него.

Културните различия се проявяват на поне седем различни нива:

(1) Между Запада и Изтока, т.е. между западните индивидуалистични общества и източните колективистични общества. При това страни като България и други славянски и/или православни държави попадат в т.нар. „in-between” общества — в зависимост от гледната точка те са известен колективистичен коректив на индивидуалистичните общества или пък известен индивидуалистичен коректив на колективистичните общества.

(2) Между двата бряга на Атлантика, т.е. между САЩ и Европа. Няма да се спирам тук на теории, според които това са две коренно различни по своите стратегически възгледи, схващания и приоритети общности, но след края на Студената война протичат видими процеси на известно раздалечаване между тях, наречено от мен „разширяване на Атлантическия океан”⁵⁶⁴.

Струва си обаче да погледнем и от другата страна на бинокъла и да видим асиметрията във възприемането на ценностите между Западна и Източна Европа. След 1989 г. Източна Европа възприе, и то безкритично, всички норми и практики от Западна Европа — и добрите, и лошите. А Западна Европа не взе нищо от Източна Европа — сякаш тук не е имало и добри образци на съвместно живеене, не е имало целеустремени, щастливи, почтени и креативни хора, а всичко е било лошо и всички сме били лоши. Източна Европа имаше какво да даде на Европа — модели на човешки отношения, на комуникации и самоорганизации на общности на локално равнище, на социални контакти, на родови и съседски връзки, на състрадателно, солидарно отношение между поколенията; на битова и приятелска взаимопомощ; на реализирането на малки и изпълними стъпки, на преследването на общи и задружни цели. Това са все модели на поведение и на създаване на неформални общности, които да се разполагат между Индивида (чието социално и функционално значение в тоталитарното общество бе нищожно) и Държавата (която обхващаше всички сфери на живота и проникваше във всички негови фибри). Ние, като държава, имаме образци ако не на глобално ниво, то на живот в малки общности, на кризисна самоорганизация и безкористна подкрепа.

Когато в общество като българското искаме да проследим културните особености, които влияят върху възприятията за корупцията и при чието отчитане да се внедряват стратегии за противодействието й, за промяна на отношението към нея, както и за прилагането на добри ART-практики (Accountability-Responsibility-Transparency Practices^CCXLVI), на норми и подходи за добро управление, за честност и порядъчност, ние трябва да „атакуваме” четири пласта на придобити нагласи и стереотипи спрямо корупцията.

(1) „Историческият” пласт (свързан с далечното историческо минало) — това са въздействия и влияния, породени от много дългия исторически опит на българския народ, както през вековете (след 681 г.) на самостоятелно съществуване, така и по времето, когато страната е била под нечие чуждо владичество — това на Византийската империя (1018—1185) и особено на Османската империя (1396—1878).

Тук става дума за много трайни, упорити, в голяма степен „просмукали се” в ДНК^CCXLVII на индивидите, групите от индивиди и обществото, стереотипи и нагласи, които трудно се преодоляват и са се превърнали в мотиватори, котви и опори при избора на жизнени стратегии. Най-вече в годините под чуждо владичество нашият народ е бил в постоянен допир с традиции и норми, които са го принуждавали да възприема корупционно поведение като единствено, най-малкото — главно условие за общуване с местните представители на имперската власт. При османското владичество е било невъзможно различно поведение — корупцията тогава е другото име на властта и форма на нейното функциониране. Това е довело до дълбоки деформации в манталитета на народа, което рефлектира в трудно за изкореняване „легитимиране” на корупцията в личностното подсъзнание, в засилени общи нагласи за естественост на корупцията.

(2) „Социалистическият” пласт (свързан с периода на социализма) — това са въздействия и влияния, породени от налагането на българския народ на просъветски, т.е. тоталитарен тип на управление (1944—1989) с еднопартийна система, държавна собственост, командно-административна икономика и ограничени човешки права.

Комунистическата система „създаде” своя корупция, свързана както с постоянните дефицити на стоки, услуги и възможности (което изискваше алтернативни пътища — за да може човек да си ги обезпечи и раждаше корумпирано и корумпиращо поведение), така и с различните форми на монопол, които непрекъснато и навсякъде се плодяха — като естествен резултат от манталитета и уродливия монопол на единствената партия.

Ако корупцията, на която покорилите го империи са подлагали нашия народ е била за него външна, натрапена практика, един от символите на чуждото господство и той се е адаптирал към нея на общностно ниво и безсъзнателно, за да оцелява, то корупцията в тоталитарното общество е за народа вътрешна, местна практика, упражнявана съзнателно и като индивидуален избор, който се прави, за да се постигне някаква цел, която обаче не е свързана с оцеляване. Точна затова тоталитарната корупция е отчасти по-увреждаща и по-вредна за обществото и отделния човек. Тя се проявява в разсъждения като: „Аз съм против корупцията на другите, но ако имам възможност, бих участвал в нея”.

(3) „Преходният” пласт (свързан с Прехода към демокрация) — това са въздействия и влияния, породени от Прехода към демокрация, който българският народ трябваше да извърви за кратък исторически период и при много силна динамика на процесите.

По форма Преходът бе преминаване от тоталитарно общество към общество, функциониращо по демократичните процедури и правилата на либералната пазарна икономика, но по съдържание той се осъществи като преразпределяне на собствеността, при което етиката и моралът, понятия като честност, справедливост и законност бяха на заден план, изместени от хиперагресивен стремеж към забогатяване на сравнително ограничен брой хора. От свободата и от демокрацията спечелиха почти всички, но от преразпределението на собствеността загубилите са много повече от спечелилите. Това не води до повече легитимност на Прехода и подкопава подкрепата за процеса на демократизация. В същото време възниква нагласа за користно отношение към властта и политиката, като те се схващат най-вече като способи и начини за лично облагодетелстване. А корупцията придобива статут на ефективно, прагматично и рационално поведение, отговарящо на смисъла и характера на Прехода, т.е., докато „историческото” и „комунистическото” наследства водеха до отношение към корупцията, което може да се определи като „ре-активно”, като начин на приспособяване към средата, към „правилата на играта”, тук вече имаме едно качествено различно, „про-активно” отношение. При него корупцията се самовъзпроизвежда и търси все по-изобретателни форми със съзнанието, че „така правят всички”, че всъщност така трябва и то е естествено!

(4) „Привнесеният” пласт (свързан с привнесени, имплантирани^CCXLVIII ни отвън практики) — това са въздействия и влияния, породени от възприемане и прилагане на проектиращи се върху съзнанието на българския народ модели и практики от други държави и общества и отнасящи се до различни сфери и зони на неговия живот — икономика, ценности, амбиции, човешки отношения.

Налице са доста негативни последици от разпространяването на такива модели и практики в България. Прекомерният акцент върху частни и корпоративни интереси влияе на обществения и личностния морал, създава благоприятна почва за корупция и други злоупотреби с власт. Западни компании използват корупционни практики в своите отношения с България (например при „пробиване” на някои сделки за продажби на въоръжение и техника) или много лесно усвояват корупционни практики, характерни за страната ни.

А когато това се случва именно със западни компании, то има особено силни негативни последствия за държавата ни и за нейния политически и бизнес елит, за чиновниците от администрацията. В тяхното съзнание се снемат всякакви задръжки, щом виждат, че и на Запад „правят така”.

(1) International Level (международно равнище)

На това равнище стратегиите включват преди всичко разработване на международни стандарти за честно поведение и разпространяване на процедури и практики „еталони” (benchmarking), с цел трансфер на позитивни модели (с баланс между общовалидността и напасването им към отделните държави); отказ от двойни стандарти спрямо администрации и компании от западни държави и администрации и компании от други страни; въвеждане на рейтинги на фирми с „почтена репутация” (съответно въздържане от сключване на контракти с фирми, които не попадат в тези класации или имат нисък рейтинг на почтеност); Антикорупционни Договори и Алианси в отбраната (Defense Integrity Pacts and Alliances), въвеждане и разширяване на процеса на Световната банка за Обществени разходи и Финансова отчетност (ОРФО)⁵⁶⁵; строги изисквания за „чисти“ доставки (clean procurement), прозрачност на бюджетите и антикорупционни стратегии в сектора за сигурност и отбрана; заделяне на значително повече средства за обучение и повишаване на експертизата на персонала, както и за образование и наука в областта на антикорупционната култура и антикорупционните практики и за добро управление.

Сега модерната понятие, превърнало се в мантра в НАТО и ЕС е „integrity” („интегритет”). То се налага като синтезирано обобщение на всичко, което е свързано с противодействието на корупцията, с изграждането на антикорупционна култура и практики. Но в случая това бюрократично лингвистично изобретение много трудно носи някакво послание за повечето нови членки на НАТО и ЕС, както и в стремящите се към развитие и модернизация държави. То изобщо не се схваща като „обратното на корупция” („opposite of corruption“). Следователно, заедно с усилията за изграждане на интегритет (building integrity), трябва непрекъснато да се набляга на стратегическия приоритет за борба с корупцията, за да не остане той „скрит” зад integrity.

(2) National Level (национално равнище)

На това равнище стратегиите трябва да вземат под внимание в максимална степен националните особености на държавите. За целите на ефективната борба с корупцията в България, трябва да се постави точна диагноза на заболяването, а не да се лекуват неговите симптоми.

В България необходимостта от оцеляване при драматични условия и в дълги исторически периоди е довела до практики и нагласи на имитационно приспособяване и на „мимикрия” — на повърхността има видимост за възприемане на нормите на външния фактор, а под нея се запазва националната специфика. Нашите институции и политици умеят да кажат и покажат на Европа това, което искат да кажат и покажат. Така е отчасти и в борбата с корупцията. В страната има „свръхпроизводство” на стратегии, закони и институции за противодействие на корупцията, с което планът, по социалистически, е преизпълнен и отчетността пред европейските структури е чудесна, но практическите резултати са слаби.

В нашето общество дълго време с съществували практики на непотизъм^CCXLIX, клиентелизъм^CCL, фаворитизъм^CCLI и „симония”^CCLII, затова те много лесно се разпростират все по-нашироко и се „узаконяват”, превръщайки се в неписани правила.

От друга страна, в нашите национални особености често преобладава т.нар. „висок контекст”⁵⁶⁶, т.е. при тях казаното и извършеното трябва да се възприемат в конкретния контекст и в зависимост от обстоятелствата. Държи се на статуса, на уважението, „съхраняването на лицето”. Стилът на поведение е адаптивен, на приспособяване към средата и се избягва прякото противопоставяне, предпочита се замазване на противоречията.

Това предполага европейските структури да следват по отношение на България стратегии тип „name-and-shame“ (назови и засрами) — на явен и дозиран натиск, с постоянно външно наблюдение, чести проверки, мониторингови доклади, със санкции и знаци на ограничено доверие. Същевременно, за да не се обезверява политическият елит и алиенира^CCLIII обществото, трябва да има и периодични похвали, пропагандиране на внедрени у нас добри практики и сравняване (в полза на България) със ситуацията в съседни държави.

(3) Security Level (равнище на сигурността)

На това равнище стратегиите са обвързани с онези специфики, които са характерни за системата за национална сигурност в дадената държава, особено ако в нея е властвал култ към секретността. Ясно е, че и при най-прозрачната форма на управление, демокрацията, ще съществуват зони на непрозрачност, свързани със „свeтая светих”^CCLIV на държавата. Но още по-ясно е, че голяма част от системата за сигурност трябва да бъде „разопакована” и достъпна за контрол и одит. Култът към секретност трябва да се замени с култура на прозрачност и отчетност, която постепенно да преминава в култ към прозрачността и отчетността, така че да възпира практиките на неефективно управление и корупция.

На това равнище стратегиите за по-добро и по-ефективно управление трябва да преследват основно три цели.

Първата цел е свързана с развитие на разбирането, че системата за национална сигурност вече не се ползва с предния изключителен, недосегаем и привилегирован статут, какъвто тя имаше при тоталитарното общество. В началото на ХХІ век и в условията на демократично общество тази система трябва да се бори за законово, кадрово и ресурсно обезпечаване с другите системи и сектори на държавата — образование, здравеопазване, социална защита и т.н.

Втората цел е свързана с развитие на разбирането, че системата за национална сигурност не е „абониран” консуматор на ресурси, и че средствата за нея не са неизбежни разходи, а са инвестиции, които трябва да имат добра възвращаемост и да служат на обществото, а не да бъдат бреме за него.

Третата цел е свързана с развитие на разбирането, че системата за национална сигурност не е обектно и предметно поле за ограничен кръг специалисти, отделено с дебела стена от обикновените хора, а е сфера на дейност, която принадлежи и представлява законен интерес за всеки гражданин.

Стратегиите, които се прилагат на това ниво са насочени именно към засилване на прозрачността на силовите институции и за прокарване на законови норми, според които в максимална степен всяка информация, създадена от или в интерес на държавните организации става публична.

(4) Defense Level (равнище на отбраната)

На това равнище стратегиите отчитат особеностите на отбранителния сектор, на отношенията цивилни—военни, на статута, с който се ползват военните в страната, на ролята на военната индустрия.

През социализма военните бяха „държава в държавата”, на тях им се полагаше респект, значителни финанси и специално място в системата за сигурност. През годините на Прехода те продължават да помнят този свой статут и непрекъснато да напомнят за него на обществото, преживяват сложните промени и често обясняват загубата си на престиж и ресурси с външен натиск и предателство на политиците. Това ги политизира и те или са настроени опозиционно на управлението, или се опитват да влияят на политиката, а гражданският контрол разглеждат като насочен срещу интересите им.

Освен това по време на социализма отбраната бе първостепенен приоритет. Днес отбраната и въоръжените сили продължават да са „галеното дете” при финансирането, като „поглъщат” лъвския пай от ресурсите и по този начин „подяждат”, а понякога и „изяждат” останалите силови институции, да не говорим за структурите, свързани с т.нар. гражданска сигурност. А заделянето на големи за състоянието на страната финансови средства като магнит привлича корупционерите и практиките на лошо управление.

На това ниво стратегиите трябва да са многопосочни и да „атакуват” цялото портфолио^CCLV от проблеми, дефицити и предизвикателства. Независимо от внедрените в Министерството на отбраната — Система за планиране, програмиране и бюджетиране (Planning-Programming-Budgeting System, PPB System), Система за необходими оперативни способности, Система за отбранителна аквизиция^CCLVI и Система за управление на човешките ресурси — тези модерни практики си остават главно на ниво „форма”, повече като намерение за трансформация и адаптация към стандартите на НАТО. А „съдържание” на мисленето и процесите остава съветската система — тя присъства или дава рецидиви почти навсякъде, ала най-вече в единния финансов и материален план — че много по-важно е дали се усвояват ресурсите, а не как те се усвояват; в планирането и отчетността, които се разглеждат като счетоводна целесъобразност, а не като политическо проектиране.

За корупцията в отбраната допринасят: свръхцентрализацията на ресурсите; слабият парламентарен контрол по проектите за модернизация на въоръжените сили, по сделките за купуване на ново и за ремонт и утилизация на наличното въоръжение; липсата на дебат по финансирането на системата за сигурност и отбрана; както и имитационният одит за изразходваните огромни средства. Не е направена нито количествена, нито качествена оценка, дали и доколко заделяните ресурси произвеждат сигурност и отбрана, отговарящи на направените от държавата финансови усилия.

Системата за национална сигурност в България има някои свои специфики, но тя е огледало на нагласите, комплексите и проблемите на страната, в която: (1) обществото най-малкото поне отчасти толерира корупцията; (2) елитът продължава да произвежда корупционни практики; (3) съдебната система не се бори ефективно с корупцията, доколкото за това може да се съди по липсата на наказания дори при драстичните случаи на корупция по високите етажи. Чрез политическата корупция, олигархичният кръг и сенчестият бизнес криминализират икономиката и политиката на държавата, налагат своите интереси и това води до некачествено управление на държавно и местно ниво. Така че противодействието срещу корупцията е не само „изчистване” на обществото и на обществения живот, но и отвоюване на държавата от олигархично-корупционните обръчи от личности, фирми и начини на правене на незаконен бизнес. Едва когато това се случи, ще може да се надяваме на такава антикорупционна култура в държавата, при което в системата за национална сигурност „правилните неща ще се правят по правилния начин”.
Case Study 4