Сигурността: същност, смисъл и съдържание

Трагедията в Осло може да се разглежда като катастрофична илюстрация на времето, в което ние живеем — време свръхдинамично, нелинейно, трудно за прогнозиране. Време, в което не работи конвенционалната логика. Време на сриване от криза в криза. Време на кръстопът — какъв отговор да дадем на най-сериозните предизвикателства? Време, благодатно за „черни лебеди”, в духа на известната книга на Насим Талеб (Nassim Taleb)⁵⁶¹. „Черен лебед” е събитие, което: (1) се случва изключително рядко; (2) случването му не следва от нормалната логика на процеса; и (3) ако се случи, ефектът от него е огромен.

Трагедията в Осло има емоционално и рационално измерение. В емоционален план е естествено всеки нормален човек да изпитва потрес от случилото се, жалост към жертвите и техните близки, тъга, че е възможна подобна касапница в една толкова привлекателна и подредена страна като Норвегия. Но ние, знайните и незнайните професионалисти в сигурността, сме длъжни освен да съпреживяваме емоционално, да анализираме станалото и рационално, от експертна гледна точка. Защото имаме пореден, драматичен повод да осмислим и преосмислим различните аспекти на тероризма.

При своите университетски лекции, а така също и в научните си публикации⁵⁶² аз съм разсъждавал върху феномена „тероризъм” и винаги съм споделял, че за да намерим правилните отговори на това предизвикателство, трябва да поставим точната диагноза. Иначе рискуваме да лекуваме симптомите, вместо истинските, дълбоки причини, които пораждат тероризма. На мен общоприетото схващане що е то тероризъм (макар и да няма единна, универсална дефиниция за тероризма), неизменно ми се е струвало поне отчасти повърхностно, превръщащо се в част от проблема, вместо в част от неговото решение. Когото и да попиташ, той като примерен студент ще отговори, че при тероризма имаме насилие, целящо постигане на политически цели и стремящо се да предизвика страх и стрес, ужас и паника в обществото. Аз обаче съм се опитвал да подтикна студентите към по-дълбоки разсъждения — най-малкото, за да намеря отговорите за себе си. Отговори, които съм търсил и все ми се е струвало, че не мога достатъчно точно да „напипам” същността им, нещо ми е убягвало, губили ми са се някои изключително важни парченца от пъзела. Адът в Осло отново ме накара да разсъждавам в тази посока.

Но за да няма недоразумение (все тази грижа за политическата коректност^CCXXV!), веднага ще кажа: Да, съгласно съществуващото общоприето схващане за тероризма, това, което се случи в Осло е тероризъм. Далеч съм от мисълта да оспорвам този факт. Ние се осланяме на една подразбираща се, донякъде банализирана дефиниция за тероризма и тя формира нашето мислене. Съгласно нея наистина станахме свидетели в Осло на терористични актове. Че как иначе? Политически мотивиран ли е техният извършител? Породи ли със своите действия той страх и стрес, ужас и паника в обществото?

Дотук с конвенционалното мислене аз нямам никакви различия. Сега обаче, нека кажа моето Но... А дали събитията в Осло по законите и логиката на обратната връзка не влияят по някакъв начин на съществуващата негласно подразбираща се дефиниция? Дали не сме в онази точка на завихряне, при която следствието влияе на породилата го причина?

Един от въпросите, който винаги съм си задавал е: Винаги ли, когато някой престъпник пише и скандира политически лозунги, той е терорист?

● Ако някой людоед като руснака Чикатило^CCXXVI съпровожда зловещите си действия с политически изказвания, той наистина ли е терорист? Ако някой откачен тип отстрелва със снайпер невинни хора и при това крещи, примерно, „Дания над всичко!”, той наистина ли е терорист? Ако някой садист води група бръснати глави и пребива „лицата от кавказка националност” на московски пазар с крясъци „Вън от Русия!”, той наистина ли е терорист? Ако някой фашизоиден лумпен-патриотар насъсква шепа маргинали да нападат с боксове и бухалки дадена секта или молещи се пред джамия, той наистина ли е терорист? Ами извергът, който закла в супермаркета обаятелната Анна Линд? И той ли е терорист (та нали жертвата му е политически видно лице и ключов министър)?

● Ако пък, да речем, нечии действия — като на Жоро Павето^CCXXVII или на дегенератите, които насилват бабички по селата и девойки в храстите предизвикват страх и стрес, ужас и паника в обществото, това тероризъм ли е?

● И още, кое определя „терористичността” на действията? Броят на жертвите ли? Значи, ако жертвите са 80—90, то това е тероризъм, а ако жертвите са 8—9 като при „най-обикновена” стрелба в американско училище или супермаркет, то е дело на изместил центъра психар?

● А какво да кажем за някой, който не издига политически лозунги, но пък тормози, малтретира и смразява квартала, като систематично отравя, беси, осакатява, пребива и застрелва бездомните и домашните кучета? Или щом се унищожават кучета, това не е тероризъм, а просто разпасана бруталност?

От тук следва моят въпрос извод: Не е ли по-скоро всеки от тези мерзавци психопат (като екстремна болест на психиката) или социопат (като екстремна болест на социума)?

Впрочем, аз мога да привеждам още примери, за да покажа, че когато акцентират върху политическите мотиви, от една страна, и на пораждането на масова психоза, от друга страна, експертите като че ли пропускат още важни неща; създават възможност за прекалено обширна дефиниция за тероризма; стрелят със завързани очи по движеща се мишена; създават условия за лепене на етикети върху светли личности като Христо Ботев (1848—1876), които по тази логика могат да бъдат изкарани par excellence^CCXXVIII терористи; издигат на твърде високо политическо ниво всякакви изперкали отрепки.

В тази връзка аз си мисля, че за да се говори за тероризъм и терористични актове, според мен трябва да бъдат добавени още някои условия.

Не, аз не искам да разсъждавам формално, аритметично, та да излиза, че ако е 1 човек, той е луд, ако са повече от 1, т.е. поне 2, това са терористи. Но елементът „организация” въпреки това за мен е категорично нужен, като допълнително условие да говорим за тероризъм. Не че не може да се съберат 5 „жълти книжки” и да скандират политически лозунги и да правят мерзавщини. Но си мисля, че когато е налице някаква, поне протоорганизация, някакъв зародиш на организираност, тогава се прави една необходима (признавам, че тя не е достатъчна) стъпка от брутална демонстрация на нечии психопатски и—или социопатски малформации^CCXXIX да се премине към осъзната терористична дейност.

От това, че някой ще препаше 2 автомата и ще започне да стреля методично по всеки движещ се или мърдащ човек, или, не дай Боже, ако някой изсипе отрова в плувен басейн и умъртви къпещите се там, политическата система едва ли ще бъде дестабилизирана. Разбира се, в днешното свръхдинамично, рисково общество, което е в перманентна политическа, икономическа, социална и културна криза, и малки въздействия могат да имат големи последици (това е характерно за ситуациите на криза, „на ръба”).

И все пак, аз си мисля че когато говорим за тероризъм, ние трябва да предполагаме наличието на някакъв минимум способности за промяна на системата. Именно в това се състои съвременната асиметричност на съвременните предизвикателства и рискове — симетрия няма, но по-слабата, така да се каже, асиметричната страна, притежава капацитет, има потенциал да въздейства и да влияе върху по-силната страна. Иначе никой не би се впечатлявал от нея като феномен, като опонент, като заплаха и опасност.

Трето, необходимо е наличието на поне някаква ВЕРОЯТНОСТ ЗА УСПЕХ на предприетите действия и това, което те ще предизвикат като подкрепа сред последователите, съмишлениците, симпатизантите и пробудените от ефекта на действията.

Говоря за вероятност. Дори малка, но съществуваща. Ако шепа безумци просто извършат някаква идиотщина или се врежат с хеликоптер в 70-я етаж на Empire State Building ^CCXXX в знак на несъгласие с войната в Афганистан, това си е суициден акт и едва ли е нещо повече. Ден-два пресата ще го отразява и всичко ще продължи постарому...

Да, приемам, че ако „лудите глави” в историята чакаха на всяка цена да имат увереност в успеха, то човечеството сигурно още щеше да наднича от пещерите на Каменния век. Но аз говоря не толкова за увереност, а за вероятност. По това се отличават Безумецът с голямо „Б” и безумецът с малко „б”, че вторият е просто обезумял, а Първият първи е доловил възможността и неиизбежността на промяната и затова не се е поколебал да отиде дори на Кръста^CCXXXI, да каже, че: „Все пак тя се върти!”^CCXXXII, да закове своите 95 тезиса на вратата на църквата^CCXXXIII, да отвори люта рана в сърцето на тирана^CCXXXIV...

Четвърто, необходима е поне някаква ИДЕОЛОГИЯ в идеите, мислите, амбициите, намеренията и целите!

Говоря за идеология, като система от най-малкото в известна степен рационални виждания — структурирани, оценностени, йерархизирани, логично свързани, — съгласно които да бъде устроен светът след като предприетите действия евентуално се увенчаят с успех. Без да оправдавам по никакъв начин това, което са правили, движенията и на асасините^CCXXXV, и на революционерите нечаевци^CCXXXVI, и на бойците на Ясер Арафат^CCXXXVII, дори ако щете, и на идеолозите на ислямисткия тероризъм имат в своите абсурдни теории ясно проследима идеология.

Идеологията, системата от ценности, логическата обвързаност на изповядваните мантри и постулати, вътрешната структурираност на тяхната „философия” (напълно може философия да се постави в кавички) — ето какво отличава политическият терорист или екстремист, или революционер, или борец за свобода (това са коренно различаващи се категории хора, общото между тях е използването на насилие за постигане на политически цели), от психически неуравновесените, болните, обладани от мании и фобии хора, подвластни на някаква политически мотивирана или политически „опакована” обсесия, за постигането на която те прибягват до насилие и зверства.

Напълно съзнавам, че за самите жертви на безумните действия на изверга от Осло и за техните близки, моите разсъждения тук са безпредметни. Както и за майките на българските войници, загинали в края на декември 2003 г. в Кербала^CCXXXVIII, е все едно дали техните синове са били жертва на терористично нападение или на законни бойни действия на местната съпротива срещу военен контингент от окупанти. И все пак, и все пак... Нека да повторя — ако не поставим точната диагноза на болестта, ние няма да намерим и вярното лечение, с което да преодолеем тази болест, или поне да я поставим под контрол, за да не се изроди тя в патология.

Не е ли убедително доказателство за тези мои думи пълната погрешност на т.нар. Глобална война срещу терора (Global War on Terror, GWOT), в която бе въвлечена и България?! Тази глобална война срещу терора е колосална геостратегическа грешка и геополитическа авантюра на САЩ и евроатлантическата общност, в резултат на която се прахосани стотици милиарди долари, подкопано е почти необратимо доверието на света към Запада, отишли са на вятъра огромно време и безценни усилия, надежди и ресурси... Светът е тласнат в безумна спирала — колкото повече се борим срещу терора, толкова повече грешим, и колкото повече грешим, толкова повече се борим... Заприличали сме на кучето на Павлов! Щом ни кажат за терористичен акт, нашата мисъл веднага изстрелва категорично отсъждане: Актът е дело на ислямски фундаменталист!!

Ако поставим точната диагноза на ставащото, ние ще можем да отделим тероризма от проявите на психопатия и/или социопатия:

• 
  Когато става дума за тероризъм, то тогава е естествено и логично да се разбира, че срещу тероризма се воюва най-вече с полиция и специални служби (а много по-рядко — с армия и специални части).
  

• 
  Когато става дума за психопатия и социопатия, то нека най-напред отново да кажа, че психопатията е екстремна болест на психиката, а социопатията е екстремна болест на социума. Те, естествено, могат да се съчетаят, много често едната води до другата, а не рядко имат отрицателен синегетичен ефект, т.е. образно казано, не се събират, а се умножават, влизат в резонанс и взаимно се усилват.
  

Далеч по-сложно е със социопатите. Те най-често са жертва на обществото, на наложения модел на икономически и социални отношения, при който главното е преследването на материалния успех, на парите, на постигането на целите с цената на всичко и на всяка цена, на зле прикритото разбиране, че човек за човека е вълк, на т.нар. свръхлиберален, ултрапазарен тоталитаризъм, който прониква всяка фибра на индивидуалното човешко съзнание.

Разбира се, само защото мнозина от тях са преди всичко „жертви на системата”, социопатите не могат да бъдат толерирани и оставени да си социопатстват на воля. И най-добродушният прокажен е прокажен и към него трябва да се отнасяме като към прокажен, освен ако не сме велики хора като Св. Франциск от Асизи (лат. Sanctus Franciscus Assisiensis, 1181—1226), който слязъл от коня и прегърнал прокажения, изпречил се на пътя му. Но със социопатите не може да се воюва само като се борим с тях един по един. Знае се, че и бълхите на кучето не могат да бъдат изтребени една по една, нужни са други мерки.

За да ограничим свръхпроизводството на социопати, ние наистина трябва най-напред да си дадем сметка, че те са продукти на обществото, в което живеем. Изградили сме общество с елементи на монстър, франкенщайнов социум, където ценностите се рушат и няма нищо свято, където множество хора се маргинализират, падат на дъното — социалното, или интелектуалното, или моралното, или психическото. Обществото ни е болно и то трябва да бъде лекувано, трябва да бъдат санирани блатата от егоизъм, да бъдат възраждани за нов живот пустините от безнравственост, да бъдат рециклирани сметищата от омраза към другия, да бъдат изградени отново разрушенията от безразличие към общата ни планетарна съдба...

Така че случилото се в Осло е тревожен, алармен звън от камбана.

И не питайте за кого бие тази камбана.

Тя бие за нас.
Case Study 2

Втората тема е посветена на отговорността на държавите от евроатлантическата общност към глобалната сигурност и бъдещето на света. Важността на тази тема се определя от критичния момент на развитие на човешката цивилизация и кръстопътя, на който тя се намира — стратегически трудно управляема ситуация, в която отговорността на Запада нараства изключително много и граничи с епохално, апокалиптично предизвикателство.

Първото десетилетие на ХХІ век доказа категорично, че Западът (САЩ и Западна Европа, Евроатлантическата цивилизация) не успява да се справи с предизвикателството да бъде глобален лидер при навлизането на света в рисковото общество, в Третата вълна на сигурността — Вълната на риска, във времето на ескалиращите Четири „НЕ” — Неопределеност, Нееднородност, Неустойчивост и Несигурност.

Този все по-явен неуспех е пряко свързан с кризата и при четирите доскоро сякаш неоспорими и смазващи конкурентни предимства на Запада: геополитическият статут, икономическият модел, универсалните ценности и стратегическите приоритети.

Геополитическият статут на Запада само преди няколко години бе смятан за естествен и самоподдържащ се. След края на Студената война и разпадането на двуполюсната система възникна стратегическа неяснота накъде ще поеме системата за международна сигурност. Светът преживя момент на надежди (или може би илюзии) за изграждане на многополюсен свят. Във вакуума на тази неяснота от Джордж Буш-старши^CCXXXIX, бе издигната парадигмата за Новия световен ред, в който силата на правото ще замени правото на силата. Бързо след това обаче започна да се налага еднополюсен геополитически модел с една-единствена суперсила — САЩ. По своята същност това бе модел на глобално превъзходство на Запада — САЩ и Западна Европа, които се ангажираха с цялата си политическа, икономическа и военна мощ, както и с всички свои структури да носят отговорността за стабилизирането и ефективната управляемост на света. Този статут на Запада се възприемаше от останалите държави с разбиране и примирение като неизбежна реалност, като най-малкото зло и поради липса на реалистична алтернатива. Но постепенно стана ясно, че САЩ разбират уникалното си положение не като глобално лидерство, а като глобално господство.

Докато глобалното лидерство съчетава националните интереси на САЩ с техните международни отговорности, то глобалното господство поставя националните интереси на САЩ над международните им отговорности. Връх на това произвеждащо несигурност поведение на САЩ беше безперспективната в дългосрочен план стратегия на неоконсервативната администрация на Джордж Буш-младши^CCXL за изпреварващата война (pre-emptive war). А западноевропейските страни, лишени от лидери визионери и тънещи в самодоволство от ползите и изгодите, които им предлага този уникален геополитически статут да бъдат част от глобалният управителен съвет, но без да плащат щетите и пасивите от носенето на отговорността за вземаните решения, загърбиха призванието си за цивилизационна мисия и дълга си на морален коректив.

Това в голяма, почти стигаща до необратимост, степен ерозира доверието на другите държави към Запада — и то не само към САЩ, но и към Западна Европа, която започна да губи своя по-приемлив и по-социален облик. Високомерното доминиране на Запада започна да се възприема навсякъде като пагубно и водещо света към катастрофа.

Този модел е присъщ само на западните либерални и пазарни демокрации, където са налице поне четири важни условия:

(1) закони, които да регламентират неговото ефективно функциониране;

(2) институции, които да обезпечават спазването на тези закони;

(3) жизнен стандарт, който да минимизира радикалните несъгласия с модела и консолидира обществото за запазване на този модел;

(4) обществена култура, която да формира умения и способности за действие във високо конкурентна пазарна среда.

• 
  Той „изяжда” невъзстановимите и бавно възстановимите ресурси на Земята (нефт, газ, дървесина, метали, вода, кислород) и поради това не може да бъде поддържан в дългосрочен план, а в обозримо бъдеще дори може стремително да колабира;
  
• 
  Той разрушава необратимо околната среда и води до климатични промени, които изправят Планетата ни пред Хамлетовия въпрос^CCXLI: „Да бъде или да не бъде?^CCXLII.
  
• 
  Той задълбочава сегашните структурни и системни противоречия между петте типа различни в материално (а и в морално) отношение държави: свръхразвити, развит,; развиващи се, изоставащи в развитието и деградиращи;
  
• 
  Той не е универсален, симетричен, включващ (inclusive), равноправен, а е елитарен, асиметричен, изключващ (exclusive), дискриминиращ, защото от него се облагодетелства „златният” 1 милиард хора — 15% от човечеството, които разполагат с 85 % от световния БВП. А от него са ощетявани другите 5 милиарда хора — 85% от човечеството, за които остават 15 % от световния БВП.
  

С течение на времето обаче, светът започна да се взира по-критично в онова, което Западът прави. И ставаше безпощадно ясно, че западните ценности не са това, което бяха. Думите се оказваха лъскава опакова на нарушаване на международното право, на поети ангажименти, на зле прикриваща лицемерието политическа коректност, на двойни стандарти. Особено на двойни стандарти.

● Критиците наистина отправят към Запада най-често упреци за двойни стандарти.

А нима в политиката на западните държави няма непрекъснато двойни стандарти? По-трудно е да посочим примери за обратното: за последователна и принципна политика на Запада. Западът постоянно подменя своите принципи с корист, атрактивността си — с принуда, правото си — със сила, а ценностите си — с двойни стандарти.

● Критиците обвиняват Запада за подкрепата, която той оказва на ретроградни репресивни режими, предаващи и продаващи интересите на своите народи в негова услуга.

● Критиците говорят за материалните интереси (нефт, газ, търговия с оръжие) на Запада, скривани умело зад демократични принципи.

● Критиците осъждат Запада за системно поругаване на интересите и правата на палестинския народ в полза на Израел.

Ето защо, макар и криво, огледалото, което критиците на Запада поднасят пред лицето му, е преди всичко огледало. Ако образът, който вижда в това огледало никак не се нрави на Запада, то причината не е толкова в огледалото, колкото в самия Запад.

За жалост, вместо да отстоява привлекателността на ценностите си, вместо чрез тези ценности да изковава коалиции в подкрепа на своите цели, приоритети и идеали, Западът започва с нарастваща ожесточеност да прибягва до употребата на въоръжена сила, да използва военното си превъзходство като основно средство за реализиране на интересите си, за доказване на правотата и налагане на волята си.