Сигурността: същност, смисъл и съдържание

Тези две поколения са фундаментално различни и не би могло да бъде другояче! То е все едно метафорично да оприличим колективистичното социалистическо общество до 10 ноември 1989 г. на състезание на дълъг скок — ето така да скачаме ние, от моето поколение, бяхме обучавани, тренирани, възпитавани, надъхвани. И скачахме доста добре, имахме постижения, с които наистина можехме да се похвалим.

Но на 10 ноември 1989 г. някой сякаш каза: „От днес състезанието в индивидуалистичното пазарно общество е вече на висок скок!”. Ние, хората от моето поколение, се засилваме, влагаме цялата си воля и енергия, скачаме колкото мощ имаме, искаме да ни оценят, че сме прелетели цели 8 метра, а неумолимият арбитър отсича — скочили сте само 1 метър! Как така, спорим ние, не приемаме, тръшкаме се и се вайкаме. Но не — вече дължината на скока е без значение, единственото, което се измерва, е неговата височина. Това е дисциплината, това е състезанието, това е часът на истината, това са битието и съзнанието на младите хора днес, на нашите деца! Те знаят и могат да скачат на височина. На нас ни е трудно не само да се съревноваваме с тях, но и да разговаряме с тях за технологията на скока. Да, сега отново има състезание по скачане, отново има усилия и стремеж за максимален скок, но приликата е само формална — в названието, останалото е коренно различно, няма нищо общо със скачането и скока преди. Така че е естествено и логично, че между двете поколения, моето и на младите хора, лежи понятийна и цивилизационна пропаст.

Или пък да си представим как пасажи от риби плуват по сладководния Дунав. Наближават устието на реката — пред тях е Черно море. Преди 10 ноември 1989 г. е все още Дунав, след 10 ноември 1989 г. е вече Черно море. Но в него водата е солена. Уж е все вода, уж ние, хората от моето поколение, умеем да плуваме, при това съвсем не лошо. Ала се оказва, че не можем да виреем, да дишаме в тази солена вода. Затова толкова много от нас, от неразбралите какво се е случило след делтата на Дунав, „обръщат коремчетата”. И вече не порят вълните, а се носят по тях безсилни и безжизнени... Докато младите хора продължават да плуват сред солените, твърде често бурни и с високи вълни води, излизат в други пространства и съзират други простори. Ние си блъскаме главите — нали уж водата си е вода, уменията за плуване, и те са като че ли същите, но ние се задъхваме, „окапваме” още в първите метри на сякаш безкрайната дистанция, а младите продължават напред, борят се най-вече със себе си и след това със солените рискове и предизвикателства!

Аз говоря за проблема, свързан с фундаменталните различия в езика на двете поколения, но става дума не само за езика като средство за вербална комуникация, а въобще за манталитета, нагласите и стремежите, за ценностната система, визията за света и индивидуалното място в него. Тръгвам от извода, който се прави с невъоръжено око, че езикът на моето поколение и езикът на младите все повече се раздалечават. Британският драматург и носител на Нобелова награда (1925 г.) Джордж Бърнард Шоу (George Bernard Shaw, 1856—1950) има един много известен афоризъм, че Англия и Америка (САЩ) са две държави, разделени от един общ език — английския. Този афоризъм би могъл да бъде перифразиран — моето поколение и поколението на моите деца са две поколения, разделени от един общ език — българския. Ние, тези две поколения, можем да използваме едни и същи понятия, но все по-често разбираме под тях различни нещо, понякога — много различни, а нерядко — коренно противоположни. Затова преди да започнем да си сътрудничим, да работим заедно, ние също най-напред трябва да си уеднаквим понятията или пък да ги разграничим, като използваме някакъв символен преводач, някакъв договор помежду ни. Както българинът и руснакът знаят, че кимването на главата при единия ако означава „Да”, то при другия означава „Не”, и обратно. Договаряме се, че това ще бъде така и нямаме проблем при общуването.

Тези размисли ме вълнуват отдавна, но те бяха някак мъгляви, недоизкристализирали, взаимнопротиворечиви, докато един ден не нахлуха в съзнанието ми, по време на моята работа над един текст за реформите на Михаил Горбачов и разпадането на Съветския съюз (1991). Пишейки въпросния текст, както винаги с интензивни спорове и несъгласие със самия себе си, аз реших, че за да ме разбере възможният читател на Запад, трябва да намеря подходящи, „конвертируеми” названия за четирите най-разпространени в Русия версии (тези, начини, модели) за ролята и приноса на Михаил Горбачов и неговите реформи за разпадането на СССР.

С лекота установих, че за първите три от тези сценарии е лесно да се намери условно и лесно разбираемо „на Запад” название.

Съгласно първия сценарий, при който Горбачов е напълно положителна фигура, той се е стремил, воден от благородни за доброто на съветските хора намерения, да превърне СССР от социалистическа в социална и демократична, пазарно ориентирана държава и от тоталитарен монолит — в Съюз на суверенни републики, обаче същевременно е съзнавал, че постигането на тази цел му налага да се принесе в жертва в името на този революционен процес. Това е версията „Горбачов като Прометей^CCLXII”.

Съгласно втория сценарий, при който Горбачов е умерено положителна фигура, той е вярвал, че СССР може да се реформира като социалистическа, многонационална държава и енергично се е опитвал да го постигне, но СССР е бил неподлежащ на реформиране и обречен на разпад. Това е версията „Горбачов като Сизиф^CCLXIII”.

Съгласно третия сценарий, при който Горбачов е напълно отрицателна фигура, цялата негова дейност е била съзнателно вредителска, стремяща се предателски да отслаби съветската държава и социалистическата система и е била умишлено насочена към разпадането на СССР. Това е версията „Горбачов като Юда^CCLXIV”.

С тези три сценария нямах проблем да бъда разбран „на Запад” съвсем адекватно, доколкото и там схващането за Юда, Сизиф и Прометей е еднозначно и съвпадащо с нашето.

Съгласно четвъртия сценарий, обаче, при който Горбачов е умерено отрицателна фигура, той със своите хаотични, позьорски, наивни и лишени от зряла стратегическа визия действия, несъзнателно и без изобщо да го иска и очаква, е допринесъл изключително много за разпадането на СССР. Дълго мислих как да назова тази версия. Първо се спрях на героя на Волтер д-р Панглос^CCLXV,CCLXVI, но той не е от ранга на Юда, Сизиф и Прометей, пък и много потенциални читатели „на Запад” вече не знаят кой е Волтер, камо ли пък Панглос. Обърнах се за помощ към приятели и една моя добра позната ми подсказа — Дон Кихот, „Горбачов като Дон Кихот”^CCLXVII. Първата ми реакция на предложението й беше показателна: Каааак!!!! Нали ти казах, че този герой трябва да бъде умерено негативна фигура, докато Дон Кихот е еднозначно положителен герой!!!! Моята позната като истински приятел ме пресрещна с контравъпрос: „А защо смяташ, че Дон Кихот е еднозначно положителен герой?! Защото така са ни учили при социализма ли?”.

Наистина — така ни учеха при социализма. Учеха ни, възпитаваха ни, надъхваха ни в култ към героическото, към саможертвата, към безкористността, към всеотдайността, към идеализма: „Чавдарчето^CCLXVIII труда обича, на помощ първо се притича!” и „Пионери^CCLXIX, за делото на социализма, за щастието на нашата Родина, бъдете готови! — Винаги готови!”. Герой беше Павел Корчагин^CCLXX от „Как се каляваше стоманата”, но герой беше и Павлик Морозов^CCLXXI, предал баща си, защото бил кулак...

А нека се замислим, само да се замислим, без да бързаме с изводите си. Наистина ли Дон Кихот е еднозначно положителен герой? Кой днес би искал детето му да бъде Дон Кихот, т.е. да бъде психически и психологически неуравновесен човек, който се бори с вятърни мелници, а не с реални проблеми, а; който много често е чисто и просто откачалка, живееща в измислен свят; който е постоянно губещ, обругаван и осмиван за фантасмагориите си; който непрекъснато се въвлича в скандали и дори да е воден от добри намерения, заради него практически винаги страдат хора, в т.ч. Санчо Панса, когото пребиват и то нееднократно?

Убеден съм, че „на Запад” възможните мои читатели биха били достатъчно умни и разумни да разберат защо назовах четвъртия сценарий „Горбачов като Дон Кихот”. Защото съгласно този сценарий Горбачов като един същий Дон Кихот се е борил с вятърни мелници и в резултат от тази му шизофренично-епилептична^CCLXXII битка са пострадали милиони хора. Но тук в центъра на вниманието ми не е великият герой на великата книга — шедьовър на Сервантес, а вълнуващият ме въпрос: „Дали моето поколение и поколението на младите хора в страната ни разбират едно и също нещо под едно и също понятие?”...

Аз си мисля, че наистина в повечето случаи нашите схващания се различават до пълна противоположност. И защото сме различни поколения, и защото сме се формирали като личности със своите ценности, разбирания и нагласи в коренно различни времена:

• 
  Едните — в абсолютното статукво и безвремието на Социализма, когато ние, младите тогава хора, жадувахме промяната и казвахме, защото виждахме как оттатък Стената течеше друг, различен, струващ ни се прекрасен живот: „Спрете Света! Искаме (и ние) да се качим на него!”
  
• 
  Другите — в абсолютната промяна и безвремието на Прехода, когато младите сега хора се уморяват от постоянните промени и (вероятно) им се иска да кажат, поради огромната динамика, силната непредсказуемост и непрекъснато генерирания хаос: „Спрете Света! Искаме да слезем от него!”...
  

На младите хора Днес им е много по-трудно отколкото на нас — Вчера, но те са далеч по-облагодетелствани от нас в едно:

• 
  Ние живеехме в далеч по-двуцветен свят — свят на Да и Не; на Черно и Бяло; на Може и Не може; на Или—Или.
  
• 
  Докато те живеят в доста по-многоцветен свят — свят на различни Отговори (и на отсъствие на Отговори — също); на различни Нюанси (и на Полусенки също); на различни Възможности (и на Невъзможности също), на И—И (както и на нито И—нито Или).
  

В преодоляването на тежките проблеми на България и при намирането на съвременен и своевременен отговор на предизвикателствата, пред които тя е изправена, ние, следвайки в известна степен логиката на бившия министър на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд⁵⁷⁰, трябва да разглеждаме и обмисляме четири типа когнитивни (свързани със знанието) величини (рискове):

● известните известни (known knowns) — тези, които ние знаем, че знаем;

● известните неизвестни (known unknowns) — тези, които ние знаем, че не знаем;

● неизвестните известни (unknown knowns) — тези, които ние не знаем, че знаем;

● неизвестните неизвестни (unknown unknowns) — тези, които ние не знаем, че не знаем.

Нито един от тези четири типа величини (рискове) не бива да бъде подценяван, но особено трудни за прогнозиране са четвъртият тип величини (рискове) – неизвестните неизвестни. Именно тяхното „улавяне”, т.е. идентифициране и задълбоченото, национално отговорно, с привличането на съвременната наука и наличния научен потенциал, анализиране и оценяване, последвани от разработването и прилагането на стратегии и политики за въздействие (управляване) може не само да дефинира истинските дилеми пред България, но и да определи най-разумният избор, който страната ни може да направи, заставайки лице в лице с тези истински дилеми, но и да избере оптималният път за своето развитие, така че да се измъкне от затворения кръг на непрекъснато повтаряните грешки и постоянно водещи я до задънена улица заблуди.

Аз съм убеден, че истинските дилеми на България са различни от тези, които са обект на политическата говорилня на основните партии. Тези партии кръжат по други орбити — орбити плоски, а не пространствени. Орбити, обслужващи статуквото или усукващи се около него, а не водещи България към модерното общество, европейското общежитие и демократичната общност.

Ние трябва да поставим пред нас друг тип алтернативи, много по-различни от елементарното дясно—ляво противопоставяне. Според мен реалните алтернативи пред България са следните:

• 
  В развитието:
  

— Или провинциална и ориентализирана България.

• 
  Във властта:
  

— Или импровизации и ниска управленска култура, централизация и командване (преминаващо в командорене).

• 
  По отношение на това на кого ще принадлежи водещата роля при определяне на стратегическите приоритети на България:
  

— Или на маргиналните и маргинализиращи се, ниско престижни, непроизвеждащи добавъчен интелектуален продукт прослойки.

• 
  В изчистването на обществото от тоталитарното наследство и авторитарните рецидиви на употреба на властта:
  

— Или повърхностно, имитационно и симулационно отстраняване и „отстрелване” на определени личности с постове и звания, по формален признак на обвързаността им с ДС, без значение дали това ще се отрази негативно на страната и нейната външна политика и политика за сигурност и отбрана.

• 
  В борбата за законност, демократичност, справедливост и сигурност:
  

— Или използване на властта за разчистване на сметки главно с онези представители на престъпния свят, които са приятели на неприятелите или неприятели на приятелите на управляващите.

Вижда се, че по отношение на тези стратегически приоритети на съвременното ни развитие, българското общество или поне мислещата и загрижена за бъдещето на България част от него е от едната страна на цивилизационното противопоставяне, а голяма част от родения от Прехода елит — от друга.

Изборът от гледна точка на дългосрочните стратегически интереси на България не е „дясно—ляво”, маскирано като някакви партийни конфронтации, а е:

• 
  Или „за”, ще я нарека „Първата България” — една модерна, европейска и демократична държава, функционираща като единен организъм със споделяни общи цели, ценности, идеали и идентичност;
  
• 
  Или и „за”, ще я нарека „Втората България” — една изоставаща, периферна европейска (т.е. балканско-ориенталска) и псевдодемократична територия с обслужващи функции, населявана от спасяващи се поединично индивиди.
  

Първата България е шансът, изходът. Тя се базира на четири стълба, на четири опори:

• 
  Държавност (институционална, идейна, патриотична и нравствена рамка, сплотяваща обществото и отделните граждани в единен организъм);
  
• 
  Ценностна система (социални, нормативни, идентичностни и етични ценности);
  
• 
  Стратегия за развитие (модернизация, европеизация, демократизация и запазване на българския характер на българската държава);
  
• 
  Сигурност (ред, стабилност, законност и справедливост).
  

• 
  Талант (индивидуални дадености и креативност, стоящи много над средно-статистическите);
  
• 
  Труд (усърдие);
  
• 
  Знание (придобит интелектуален продукт);
  
• 
  Умение (способности и капацитет).
  

За жалост, вече повече от 20 години талантливите, трудолюбивите, знаещите и можещите хора в България не са възнаграждавани адекватно, не са поощрявани да продължат да инвестират в своите предимства и преимущества. Те не са препоръчвани като модели на успешни индивидуални стратегии и те са първите, които отпадат при поредното нашествие на дилетантите в различните администрации.

Исторически факт е, че винаги досега, когато държавата е била на кръстопът, когато се е лутала и не знаела по кой път да поеме, когато е имала нужда от алтернатива, тази алтернатива се е раждала най-напред в главите и сърцата именно на тези прослойки от нашето общество, които се реализират чрез Талант, Труд, Знание и Умение.

В днешното време на глобализация има обаче едно „Но”. И то е свързано с осъзнаването на неизбежната реалност, че преди епохата на глобализацията, когато бяха много, нищожно слаби както свръхпропускливостта на границите (обществата бяха в далеч по-голяма степен затворени) и свръхпроводимостта на средата (движението на хора, информация, идеи, финанси и интелектуални способности бе силно ограничено), в основната си част тези прослойки на Таланта, Труда, Знаенето и Моженето се оказваха принудени или се чувстваха принудени да останат в България да се обвържат тясно с нея и с нейните приоритети. Затова те нямаха друг избор, освен да преследват някакви общи стратегии, да влагат някакви колективни, общностни усилия в рамките и за благото на страната, с което я измъкваха от нейния упадък.

Обаче това, че дори в най-тежки или в най-мракобесни години (напр. след 1878 г., след 1920 г., след 1934 г., след 1944 г.) България се е измъквала от черната дупка, в която е изпадала под влиянието на външни или вътрешни сили, не означава, че това ще стане и днес. Защото понастоящем, в епохата на глобализацията, са изключително високи и свръхпропускливостта на границите (обществата са много, неимоверно много отворени), и свръхпроводимостта на средата (движението на хора, информация, идеи, финанси и интелектуални способности е слабо, неимоверно слабо ограничено). В тази качествено нова ситуация, в основната си част креативните прослойки в България не се чувстват принудени да останат в родината си или да се обвържат тясно с нея и с нейните приоритети. Те имат избор и те правят този свой избор, като преследват свои индивидуални стратегии, влагат свои индивидуални, личностни усилия, слабо свързани с нашата държава и с нейното благо. Което автоматично означава, че не се чувстват ангажирани да измъкват България от нейния упадък.

При свръхпропускливостта на границите (Отворените общества) и при свърхпроводимостта на средата (Глобалното село), всеки мислещ и креативен индивид може да направи едно от двете:

— Или да използва свръхпропускливостта на границите и да емигрира навън, да отиде някъде, в чужбина, да потърси личностна реализация — така най-често правят по-младите;

— Или да използва свръхпроводимостта на средата и да емигрира навътре, в себе си, като се откъсне от средата, като се асоциализира, като минимизира контактите със собственото си общество, а се присъединява към мрежи от хора извън България — по интереси, професионални приоритети, ценностна близост. Със съвременните комуникационни и информационни технологии последното е все по-лесно. Аз самият общувам с твърде малко хора у нас, но чрез компютъра (електронна поща, Skype, Facebook, сайт и др.) и джиесема си съм гражданин на света, поддържам контакти, участвам в конференции, радвам се на интелектуално разбиране и професионална оценка.

Точно това искам да кажа, че днес вече прослойките на Таланта, Труда, Знаенето и Умението трудно могат да бъдат принудени и още по-трудно — да се почувства принудени да останат в страната ни и да се обвържат тясно с нея и с нейните приоритети. Сега те имат други избори, други алтернативи — да емигрират навън, в чужбина, или навътре — в себе си. Не, не че те не обичат България и не желаят да преследват някакви общи стратегии, да влагат някакви колективни, общностни усилия в рамките и за благото на страната, с които да я измъкнат от нейния упадък. Обаче върху образа на Родината България у всеки един член на тези креативни прослойки все повече се наслагва (натрапва) схващане за нея, определяно от схващането му за мнозинството хора в държавата и за нейните управляващи. За конкретната днешна България талантливият, родолюбивият, знаещият и можещият човек мисли като за хората, които са нейно мнозинство. И ако мнозинството започва да се превръща в маргинална, обезценностена, профанизирана и полуграмотна маса, а управляващите са негов продукт, то практически е невъзможно да накараш мислещия и креативен индивид да се посвети на държава, за която той има подобно паническо схващане. Той започва да се дистанцира, да се самоотстранява и откъсва от точно тази конкретна версия на България.

Ето защо ключовият въпрос на днешния ден на страната ни е как тя да си върне, да приобщи към насъщните проблеми на своето оцеляване и развитие, към по-доброто и модерно управление креативните хора — талантливите, трудолюбивите, знаещите и можещите. Те, отчуждените от процесите в страната и от нейното управление, са единствените, които могат да родят по-добра, печеливша алтернатива. Едва когато те родят тази алтернатива, партиите (съществуващи или бъдещи) могат да я облекат в политически приоритети и програми.

Добре, но как тогава тези, които единствени са в състояние да родят алтернативата, могат да бъдат накарани да го направят? Не знам. Наистина не знам. Аз лично бих положил усилия да помогна в тази насока, само ако тези, заради които си струва да изляза от вътрешната си емиграция и да се заинтересувам от участта на Голямата България, покажат, че са готови да вземат нещата в своите ръце. А това са младите хора на България, т.е. нашите деца. За друг освен тях повече не бих се мръднал пръста и на милиметър. Защото се убедих, че не го заслужава. И не си заслужава.

По-горе казах, че младите хора са моята Последна Надежда за България. Тук само ще добавя, че Последната Надежда винаги е и Единствена.