Сигурността: същност, смисъл и съдържание

Възможно е да бъдат посочени и редица други форми на сдружаване на държави — двустранни и/или многостранни договори, алианси, пактове, коалиции, съюзи, общности за сигурност и т.н. Тези сдружения могат да бъдат и неформални, обединени около конкретни цели, напр. Коалицията на желаещите (Coalition of the Willing) в Ирак.

В анализа на Четвъртото ниво на сигурността един от най-значимите наративи е наративът, чието основно съдържание са проблемите, свързани именно с взаимодействието между Системата за национална сигурност на държавата и Системата за колективна сигурност, към която тази държава се е присъединила. Защото при своето членство (разтваряне, интеграция) в една Система за колективна сигурност, всяка Система за национална сигурност получава не само ползи и преимущества, но изпитва сложности и проблеми. Това прави изучаването на Четвъртото ниво на сигурността особено интересно и полезно, в контекста на членството на България в НАТО и Европейския съюз и интегрирането на нашата система за национална сигурност към системите за колективна сигурност на тези два Съюза.

Петото ниво на сигурността е Сигурност на Света, сигурност на планетата, т.е. обща, всеобща, глобална, универсална сигурност (global security, common security, comprehensive security, overall security).

При тази нарастваща взаимообвързаност, проблемите на глобалната сигурност все повече влизат в дневния ред на човечеството. През 1982 г. в своя доклад „Обща сигурност”, ръководената от Улоф Палме (Olof Palme, 1927—1986) Независима комисия по въпросите на разоръжаването и сигурността към ООН първа разработи концепцията за обща сигурност (common security), съгласно която не може да има трайна сигурност, ако тя не бъде споделена от всички, и че обща сигурност може да бъде постигната само чрез сътрудничество, основано на принципите на равенството, справедливостта и реципрочността⁵⁵⁶.

В анализа на Петото ниво на сигурността един от най-значимите наративи е наративът, чието основно съдържание са съвременните тенденции, които като координатни оси ще формират в идните 15—20 години многомерното пространство на системата за международни отношения и ще служат като динамична времева и пространствена рамка на твърде променливата среда за глобалната, континенталната, регионалната и националната сигурност. Това прави изучаването на Петото ниво на сигурността особено интересно и полезно, в контекста рисковете и предизвикателствата, пред които е изправена България и необходимостта за формулиране на стратегия и политика за реализиране националните ни интереси.
Макар и подредени от първо до пето, тези нива не бива да се възприемат като повече или по-малко важни. Всяко от тях има свое специфично значение. Трябва да се държи сметка за характера на съответното общество и особено за съвременните тенденции, цели и приоритети в обезпечаването на сигурността. Петте нива на сигурността не са изолирани и независими едно от друго, не са разделени с непроницаеми стени. Напротив, те са тясно свързани помежду си и сигурността може да бъде изучавана и осмислена само когато тези пет нива се разглеждат като едно интегративно, комплексно и консолидирано цяло.

След анализирането на петте нива на сигурността обхватът (сферата) на Националната и Международната сигурност може да бъде изяснен по следния начин (вж. фиг. 5):

Предложената от мен Схема на нивата на сигурността отчита важността на сигурността на различните групи от индивиди за националната сигурност. Освен това Схемата е в съгласие със засилването на човешкото измерение на сигурността като елемент на националната сигурност. Тя отразява възгледа, че държавите са основни, но вече не единствени актори в пространството на сигурността както на националната (затова няма знак на равенство между държавна и национална сигурност), така и на международната сцена. В нея се отдава дължимото на институционалната архитектура за международна сигурност, на сложната плетеница от организации и коалиции, включително се приема частичната логичност на тезата на Доналд Ръмсфелд^CCXIII, че не Коалицията определя Мисията, а Мисията определя Коалицията. Схемата отчита и глобалните процеси, превърнали света наистина в обща лодка и придали наднационален и трансграничен характер на много нови и качествено различни заплахи за сигурността, така че опазването на общата сигурност става все по-основен и жизненоважен приоритет за всички. Това е допълнителен аргумент да се счита, че предложената от мен Схема за Петте нива на сигурността много добре онагледява и очертава различните равнища на сигурността, а така също и основния обхват на Националната и Международната сигурност.

Международната сигурност може да се определи като сигурност на Системата за международни отношения, т.е. International Relations System. Националната сигурност може да се определи като сигурност на Системата за във-държавни или вътрешно-държавни, във-национални или вътрешно-национални отношения, т.е. Intranational Relations System.

Нарастващата взаимозависимост в глобалните, континенталните, регионалните и националните процеси размива границите между различните нива на сигурността. Проблеми, присъщи за Системата за национална сигурност, придобиват аспекти, характерни доскоро за Системата за международна сигурност и/или обратно. Границата между националната и международната сигурност постепенно става все по-пропусклива и през нея се процеждат, просмукват, а нерядко и връхлитат рискове и предизвикателства в едната или другата посока. Държавата изпитва все повече и повече трудности да води адекватна и ефективна политика за сигурност в рамките на своята територия, защото е подложена на сериозни въздействия отвън. Но и международната среда за сигурност се поддава на въздействия, които произтичат от отделни държави и се оказват трудни за управление и контрол.

Науката за сигурността продължава да бъде базирана върху разбирането за критичната, жизненоважна роля на държавата в обезпечаването на националната сигурност и за най-ефективното, отговарящо на националните интереси участие на страната в международната сигурност. Както пишат Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде: „Ние не казваме, че сигурността се свързва само с държавата, въпреки че е много вярно твърдението, че държавата е идеалният актор за сигурност (security actor), нито че сигурността е на разположение еднакво за общодържавни и други обществени действия. Сигурността е зона на конкуриращи се актори, но е изпълнена с предубеждения, където държавата като цяло е все още привилегирована като актор, на който исторически са предоставени права [за изпълнение] за задачи, касаещи, сигурността и който има най-адекватна структура за целта. Това обяснение признава разликата между държавоцентричния подход и сферата, доминирана от държавата”⁵⁵⁷.

Нормално е да си даваме сметка, че тази роля на държавата ще еволюира. Но в близките десетилетия вярното и правилното планиране на политиката за сигурност ще бъде свързано със създаването на условия, при които системата за национална сигурност ще продължи да съществува така, че държавата да бъде главният фактор за обезпечаване на сигурността на обществото и отделния човек, както и главният фактор за постигането не само на формално, но колкото се може по-пълноценно и пълноправно членство в ЕС и НАТО, и за поведение на страната ни на международната сцена, което да има приносен характер в усилията за обръщане на човечеството с лице към най-сериозните предизвикателства, пред които то е изправено в наши дни.

В този анализ водеща беше мисълта, че размиването на границите между структурите за вътрешна и външна сигурност обективно не би могло да следва динамиката, с която се развиват процесите в света и се променя парадигмата за глобалната сигурност. Държавата (с нейната система за национална сигурност) е устойчива структура и нейното разрушаване, без да са изградени нови институции за защита и укрепване на сигурността, без да са намерени и проверени на практика механизмите за тяхната координация, управление и контрол, би могло да доведе твърде бързо до опасни, непоправими щети — и за държавата, и за нейната сигурност. Това, че цялата система за национална сигурност е създадена и продължава да съществува така, че държавата е главният фактор за обезпечаване на сигурността на обществото и отделния човек, може да създава проблеми, да затруднява сътрудничеството ни с нашите партньори и съюзници. Факт е, че системата за национална сигурност още е така структурирана, че дели предизвикателствата и търсенето на отговори за тях на външни и вътрешни. Армията се грижи за противодействие на външни заплахи и участва в борбата с тероризма зад граница, а полицията се грижи за противодействие срещу вътрешни заплахи и се бори с тероризма вътре в страната.

Поради проспаните по време на Прeхода години (години, изпълнени с лутане и вътрешнополитическа конфронтация) укрепването на държавността и модернизирането на страната ни са още в самото начало на своя демократичен път. Определени обществени отношения извървяха немалка еволюция, старата система отдавна е разградена, макар че главните печеливши от нея се оказаха наследниците на нейните архитекти (заемали и заемащи през последните години ключови позиции в държавата — премиер, главен прокурор, директор на Българската национална телевизия, министри, депутати, посланици, представители на България в международните организации). Но в областта на националната сигурност в нейните основни приложни полета — концептуално, нормативно, ресурсно, кадрово, планиращо, контролиращо и т.н., направеното в градивен план е още твърде малко. Ние виждаме преди всичко напасване и приспособяване на стари структури и практики върху националните и интеграционните приоритети или механични промени в резултат на които и разделянето (при което 3 = 1 + 1), и сливането (при което 1 + 1 = 1) остават твърде далеч от синергетичния ефект (когато 1 + 1 = 3) и по никакъв начин не постигат ефекта на засилената конструктивна конкуренция и целевата професионална специализация (1 = 1 + 1). А това от своя страна води до периоди на пълна парализа на трансформираните структури; до изхвърляне на можещи кадри за сметка на далеч по-слабо квалифицирани партийно или лобистки промотирани хора; до хиляди разбити или разтърсени човешки съдби. Тук е „закодирана” и причината за ниското и неефективно ниво на гражданския контрол в системата за национална сигурност. А то е ниско не толкова заради управляващите, колкото заради управлението, защото липсва модерна, устремена към бъдещето, европейска по форма и национална по съдържание политика, която да бъде контролирана.

Нашата система за национална сигурност се нуждае от подреждане, бих казал от преподреждане, от приемането на редица важни документи, от сериозен и задълбочен анализ на приоритетите на нейното развитие и финансиране, както и одит на дейността на влизащите и взаимодействащите с нея институции — одит не само финансов, но и на целите и задачите, на структурата, на управлението, та дори и на смисъла от тяхното съществуване в този си вид и при това си подчинение.
Схема на Трите вълни на сигурността

Тук само ще маркирам еволюцията на релацията (връзката) „Безопасност—Сигурност—Риск”, която ще бъде обект на отделно изследване. По отношение на сигурността и преди всичко в опазването на държавата (аналогично и на корпорацията) и отстояването на нейните интереси, стабилност и нормално и ефективно функциониране, също може да се говори за три вълни (без да се правят аналогии със знаменитата теория на Алвин Тофлър за трите цивилизационни вълни⁵⁵⁸).

Първата вълна бе ВЪЛНАТА НА безопасността.

Този период може да се определи условно като „наследен” от Студената война и продължаващ приблизително до 1994 г. Тогава САЩ излязоха от стратегическото си лутане из вакуума, настъпил след падането на Берлинската стена (вакуум, осцилиращ от геополитическа полиархия^CCXIV до геополитическа анархия^CCXV и породил много кризи, конфликти, нестабилност и несигурност, в т.ч. на Балканите) и поеха по пътя на укрепването на силно еднополюсния модел. Те превърнаха организациите, намиращи се под техен контрол, в инструменти на поддържането на този модел (напр. НАТО — ненапразно тогава бе взето решението за разширяването на НАТО „на Изток”) и същевременно минимизираха ролята на организациите, в които трудно можеха да прокарват и налагат своите решения (напр. ООН).

Когато говоря за Вълната на Безопасността, ще подчертая, че при нея безопасността бе разбирана, дори буквално, като „без-опасност”. Това при тази вълна - но във все по-голяма степен и при следващите две вълни - не беше само въпрос на лингвистика, а и начин на мислене, начин на действие и противодействие, начин на изграждане и начин на определяне на приоритетите на системата за безопасност.

Ставаше дума за статика, т.е. за състояние, за стремеж към обезпечаване, по възможност, на защитена (обезпечена) безопасност. Всяка заплаха, всяка опасност, изискваше мобилизация на силите и ресурсите и се смяташе за нещо крайно нежелано, способно да извади системата от равновесие, затова към него се подхождаше с цялата налична сила, за да се запази статичното равновесие на системата.

С други думи, всички усилия на системата (държавата, корпорацията) бяха насочени към защита на безопасността. Ето защо нека да го подчертая още веднъж:

• 
  Безопасността е състояние.
  
• 
  Безопасността се защитава.
  
• 
  Целта е постигане на абсолютна (пълна) сигурност.
  
• 
  Стратегията е ресурсно ориентирана, т.е. базира се на наличните ресурси и затова се стреми максимално да ги умножи.
  

Втората вълна бе ВЪЛНАТА НА СИГУРНОСТТА

Може да се каже, отново условно, че този период бе твърде кратък — от 1994 г. до 11 септември 2001 г., когато след варварските терористични актове в САЩ светът се оказа в качествено нова ситуация. Тогава тероризмът бе определен като стратегическо предизвикателство към сигурността на света, или най-малкото на Западната цивилизация и преди всичко на САЩ.

При Вълната на Сигурността, е изключително важно да се изтъкне, че Сигурността тук е разбирана като много повече от „без-опасност”. И това, дори в още по-голяма степен, не беше само въпрос на лингвистика, а и начин на мислене, начин на действие и противодействие, начин на изграждане и начин на определяне на приоритетите на системата за сигурност.

Става дума за хибридно съчетаване на статика, т.е. на състояние, и на процес, за стремеж към гарантиране на определено ниво на сигурност, т.е. на относителна (приемлива) сигурност. Извършваше се анализ и оценка на заплахите и опасностите, като някои от тях се приемат като неизбежно съществуващи, а по други се работи, разработват се стратегии, мобилизират се ресурси, насочени към поставянето им под максимално възможен контрол, така че да се гарантира приемливо ниво на сигурност и да се запази динамичното равновесие на системата.

С други думи, всички усилия на системата (държавата, корпорацията) бяха насочени към гарантиране на сигурността. Ето защо нека да го подчертая още веднъж:

• 
  Сигурността е хибридно съчетаване на състояние и процес.
  
• 
  Сигурността се гарантира.
  
• 
  Целта е постигане на относителна (приемлива) сигурност.
  
• 
  Стратегията е ресурсно ориентирана, т.е. базира се на наличните ресурси и затова се стреми те да бъдат изградени на принципа на разумната достатъчност.
  

Третата вълна е ВЪЛНАТА НА РИСКА.

Периодът на тази вълна започна, условно казано, след 11 септември 2001 г. и продължава до ден днешен. Има всички основания да се предполага, че още дълго ние ще се намираме под нейното въздействие. В един момент вероятно така ще свикнем с нея, тя ще стане другото име на нашето ново „естествено състояние” и ще се превърне в нашите, взаимодействащи си на принципа на обратната връзка Битие и Съзнание, а предишните две вълни ще ни се струват само кратки, останали далеч в близкото минало прелюдии.

При Вълната на Риска терминът „риск” се разбира като въздействие на несигурността върху целите на системата (държавата, корпорацията), т.е. това са възможни, имащи голяма степен на неопределеност, събития или процеси, които могат да въздействат върху визията, мисията, стратегията и ресурсите на системата. Очевидно е, и то в максимална степен, че това също не е само въпрос на лингвистика, а е качествено различен начин на мислене, качествено различен начин на действие и противодействие, качествено различен начин на изграждане и определяне на приоритетите на системата за сигурност.

Става дума за процес, в който е въвлечена системата. При това за процес със сложна динамика, подчинен на определена логика и разпознаваем и подлежащ на осмисляне само чрез висока степен на абстракция. Процес, който трябва да се управлява и, тръгвайки от целите на системата, да се формират пулове от ресурси, способности и хора, чрез които да се постига приемливо ниво на минимизирани рискове. В зависимост от характера, честотата на проявяване и възможните щети, които може да причини, спрямо риска се следват основно четири базисни подхода — той се приема, избягва, споделя (прехвърля се частично или напълно, т.е. трансферира се върху други субекти, общности, организации, корпорации или държави чрез аутсорсинг^CCXVI, застраховане или хеджиране^CCXVII) или се ограничава (т.е. върху него се въздейства).

С други думи, всички усилия на системата (държавата, корпорацията) вече се насочват към управление на риска. Ето защо нека да го подчертая още веднъж:

• 
  Общуването с риска е процес.
  
• 
  Рискът се управлява (приема, избягва, споделя, ограничава).
  
• 
  Целта е постигане на минимизирани рискове.
  
• 
  Стратегията е целево ориентирана, т.е. базира се на целите, които системата се стреми да постигне.
  

Съдейки по новите стратегии за национална сигурност на Холандия, Великобритания (както вече подчертах) и отчасти на САЩ⁵⁵⁹, подобна нова стратегическа логика се залага не само за корпорациите, но и за държавите. На преден план излиза не гарантирането на сигурността, а идентификацията, анализът, оценката, въздействието и мониторингът на рисковете, т.е. управлението на риска, което съответно премества и акцента от охраната от заплахи, през превенцията на опасности към ранното сигнализиране на рискове.

Връщайки се към съдържащата се в Трета глава първа от петте приведени класификации за видовете сигурност, може да се каже с пълно право, че ако при защитата на безопасността иде реч за защитена безопасност, а при гарантирането на сигурността става дума за относителна сигурност, то при управлението на риска вече се говори за трансформационна сигурност.

Трансформационната сигурност е сигурността на първите десетилетия на изпълнения с толкова рискове и предизвикателства нов век, когато човечеството се приближава стремително към критичния и непредотвратим момент на истината — ще прояви ли общ, интегративен, колективен разум, за да тръгне по нов път и с ново отношение към малката ни и прекрасна, може би единствена и неповторима в цялата Галактика планета Земя, или ще продължи да живее по начин, който просто не може да си го позволи — подобно на пеперудата, която лети като хипнотизирана към привличащия я с всичка сила пламък на свещта и няма сили да се спре, докато накрая не падне безжизнена и със стопени крила, платила възможно най-високата цена за неспособността си да преодолее магическото влияние на мамещо-красивия, но безмилостно-изгарящ пламък.

Първата цел на тази заключителна част е да се намери разумен завършек на книга за сигурността, която трябва да се съобрази с изискванията към подобен род книги, т.е. тя не може да бъде безкрайно голяма и затова ще трябва да остави много от важните теми за друга монография или пък да ги разкаже само донякъде, в най-общи линии, чрез най-главното. А това налага да се подскаже на читателя какво още има за анализ, кои са следващите интелектуални предизвикателства, накъде ще ни отведат по-нататъшните изследвания в неизчерпаемото пространство и време на науката за сигурността.

Втората цел на заключението е породена от желанието да хвърля мост към някои важни теми, също така свързани със сигурността, но имащи много повече практическа насоченост и конкретност. Защото, в края на краищата, науката за сигурността трябва да има излаз към актуалните проблеми на политиката за сигурност. И ако ние наистина правилно сме осъзнали и осмислили категорията „сигурност”, то би трябвало да можем да се ориентираме в ежедневния живот, в истинските проблеми на битието и съзнанието, които са следствие от търсенето на повече сигурност или допринасят за ориентирането в този сложен свят на серийно произвеждани несигурности.

Написах цялата книга със съмнения, дори с известна неловкост, защото все пак става дума за сигурността, а при нея неправилната предпоставка, може да доведе до неверен извод със значителни последици. Освен това, всеки разказ за сигурността е неизбежно емоционален, субективен, пречупен през личността и идентичността на автора, тъй като се отнася до жизнено важното, до екзистенциалното, до най-главното. Нима всеки от нас не може да каже както в Господнята молитва: Насъщната ни Сигурност дай ни днес^CCXVIII?...

Затова е нормално на тези страници да има и колебание, и неувереност, и объркване. Да, и объркване. Та нали самият Мишел Фуко казва: „Колко би струвало настървението към знание, ако трябваше да осигурява единствено придобиване на знания, а не по някакъв начин [...]. объркване на този, който го придобива? В живота има моменти, когато въпросът да се разбере дали човек може да мисли другояче и да възприема другояче е необходим, за да продължи да вижда и да разсъждава”⁵⁶⁰.

Ето защо на следващите разсъждения трябва да се гледа не като на истини от последна инстанция, а като на анализ, направен в максимално съчетание между изповядваните в тази книга научни ценности и принципи по отношение на сигурността, и моите лични ценности и принципи, чрез които аз съдя за политическите, социалните, научните и свързаните със сигурността процеси. С други думи, аз ще взема по-долу 6 теми като 6 case studies^CCXIX и ще приложа някои подходи и инструменти от науката за сигурността — такава, каквато тя бе изучавана, изграждана и изповядвана в тази книга, но ще ги пречупя през своите разбирания за морален дълг да се заеме позиция и да се отстои виждане, за което съм убеден, че е полезно за страната и обществото ни.

Най-напред да поясня какво се разбира под case study. Това е фокусиран, целенасочен анализ на отделен проблем (случай, казус) който би могъл да служи за модел при изучаването на цял клас от подобни проблеми (случаи, казуси), защото чрез него могат да бъдат установени и анализирани базисни принципи, основни фактори, съществени ефекти или структурно определящи елементи. Изучаването на този проблем (случай, казус) може да бъде описващо или обясняващо, холистично или редукционистично, индуктивно^CCXX или дедуктивно^CCXXI, ретроспективно^CCXXII или проспективно^CCXXIII и т.н.