За системата за национална сигурност

Когато се говори за системата за национална сигурност, трябва да се подчертае много ясно и, ако се налага, безкомпромисно, че това не е просто механичен сбор от структури, норми и хора, а сложна организация, с много силни взаимни връзки, ефективна координация и качествено управление. Следователно тя наистина е уникален комплекс с многопластова структура, различни нива на подчиненост и категорично необходим синергетичен ефект, който повишава значително нейния капацитет и възможности до такава степен, че тя преминава в едно качествено ново състояние, когато съществува — нека отново да го изтъкна — не просто събиране, а умножаемост на способностите за генериране на сигурност.

В системата за национална сигурност всичко е важно, от значение и не бива да бъде подценявано, правено „на парче” или на принципа „Сега да се справим някак си, а пък за останалото ще мислим после”. Защото тази система е натоварена с огромна отговорност — да поддържа цялата дейност на държавата, обществото и гражданите в нормално и работещо състояние. Затова тя трябва да бъде модерно и гъвкаво структурирана, интелигентно и ефективно контролирана, разумно и отговорно управлявана.

Системата за национална сигурност като всяка толкова сложна адаптивна система, се нуждае от мултифункционален субект на управление, който да обработва още на най-ранен етап сигналите, постъпващи от „сетивата” на тази система, да залага на децентрализацията, а не на централизацията, както и на координацията, вместо на командването (даже командоренето), да разработва алтернативни стратегии за поведение, да управлява рисковете, а не да върви след събитията по методите „проблем—реакция” и „проба—грешка”. Науката за национална сигурност, в която и аз влагам своите изследователски усилия, е базирана на разбирането, че именно държавата е ключовият елемент в субекта на управление на системата за национална сигурност, държавата е основният фактор за комплексен и интегративен мениджмънт на тази система; държавата е главният производител на сигурност.

Към Системата за национална сигурност има едно неизменно изискване — да съхрани при всички обстоятелства способността си да действа в автономен режим и да може да оптимизира своето функциониране винаги когато националната сигурност е застрашена. Очевидно е, че запазването на такъв капацитет зависи от това дали държавата е изолирана (или неутрална) или е част от по-голяма система от държави, функционираща като Система за колективна сигурност. За да изпълнява предназначението си, една Система за национална сигурност трябва да бъде наистина „национална” (по характер), наистина „система” (с висока степен на интегритет и с национално отговорно управление) и наистина „за сигурност” (т.е., както вече многократно писах, да представлява сложен механизъм за производство на сигурност).

Системата за национална сигурност трябва да е самосинхронизираща се, самооптимизираща се, самообучаваща се, настроена за динамичен анализ на ситуацията. Тя не може да съществува вън от конкретното време и пространство, и е функция не само на трайни тенденции, но и на всяка промяна в стратегическата ситуация. В нея обществото е пуснало дълбоки корени (и тя в него), отчитащи традициите, историческия опит и манталитета. Въпреки своите национални специфики, Системата за национална сигурност е изключително податлива на външно влияние, понякога дори е лесно внушаема и лесно възбудима така, че да загуби автономността си, да се пристрасти към чужди указания и въздействия. За жалост в България често се дава приоритет на чужди схеми и рецепти. Ето защо Системата за национална сигурност, освен че трябва да бъде национална по характер, но поради транснационалния характер на рисковете и заплахите също трябва да бъде интегрирана (интегрируема) в Система за колективна сигурност. Но е заблуда, че всяка конструкция, включително механично привнесената отвън, би могла да пасне на страната. Присаденото в Системата за национална сигурност може да бъде и неефективно, да породи силно вътрешно триене, концентратори на напрежение. Сляпото следване на чужди модели може да подмени националната идентичност, да денационализира системата за национална сигурност, да я отчужди дори от обществото и хората.

Разбира се, за човек като мен, който вече две десетилетия се е посветил, започвайки практически от нулата, най-напред на политиката за сигурност, а след това и на науката на сигурността, не е изобщо трудно да приведе още десетки цитати от различни стратегии, бели книги и закони на множество държави, на български политически партии и научни институти. Моят архив в това отношение е огромен и когато му хвърлям поглед, винаги си казвам колко тона словесен баласт трябва да се преработи, за да се извлекат няколко безценни грама научно злато! А това са напрегнати дни и безсънни нощи в продължение на толкова много месеци и години!

Убеден съм, обаче, че анализът на националната сигурност, намирането на някакво работно определение за нея, както и осмислянето на оптималната структура на системата за национална сигурност, която да генерира преди всичко (не може да се избегне тавтологията) национална сигурност, не може да се прави без наличието на две базисни, също така несъмнено парадигмални условия:

(1) Познавателен пространствен модел за сигурността, който да класифицира и систематизира различните нива на сигурността и да дава ясна, работеща и адекватна на обективната реалност и субективите нагласи в сложната социална система, каквато е всяка човешка общност и най-вече обществото, представа какво е приложното поле на националната сигурност.

(2) Познавателен времеви модел за сигурността, който да разполага сигурността в координатите на актуалната геострагическа, геополитическа, геоикономическа (и дори геоенергийна) ситуация в глобален, континентален, регионален и национален план, за да отчете съвременните тенденции в сигурността, както и основните предизвикателства, технологии за мениджмънт и модели за сценарийно проектиране и планиране, пред които е изправена сигурността днес.
Следващата глава ще бъде посветена именно на два познавателни модела на сигурността: пространственият модел на сигурността (моята Схема на петте нива на сигурността) и времевият модел на сигурността (моята Схема за трите вълни на сигурността).

СЕДМА ГЛАВА

Петте нива и Трите вълни на сигурността


Бог им дава безопасност, и те се успокояват с нея:

Но очите Му са върху пътищата им.

Иов, 24:23

Науката за сигурността е едновременно и необятно поле от посоки за интелектуални усилия на всеки, който е готов неуморно да върви из него в търсене на своята малка научна обетована земя, и неизчерпаем кладенец от оригинални идеи, за всеки, който не се бои да черпи от него освежителни струи за собствената си малка научна райска градина.

В науката за сигурността няма запазени територии, нито фронтови линии. В българската наука за сигурността това важи още повече. Ние, българските научни работници в теоретичното и практическо поле на тази наука, много трудно можем да преодолеем неутешителните ограничения, наложени от това, че България е сравнително малка държава, че науката ни като цяло е натикана в миша дупка — загърбена две десетилетия поред от политиците и политиката, а езикът, на който пишем не е от световните многонационални езици и затова на него никой извън страната нито чете, нито пише, а значи не следи затворените ни в периферното провинциално пространство и оставащи за вътрешна консумация публикации. Ето защо нашата научна орис е да работим в крайно ограничената родна научна реалност, без да ни познават извън България и затова — без да можем да получим адекватна, конвертируема оценка за истинските ни научни стойности и приноси. Ние нямаме държава, която ако и когато оцени, че някой от нас е написал сериозна монография в сигурността, да се захване да я преведе, издаде, пропагандира и разпространява навън. Не, че държавата трябва задължително да прави това, но и за това е нужна държава, нужна е стратегия, нужна е политика, нужни са фондове, чрез които държавата да осъществи тази своя изключително важна роля.

Така че нашата наука е това, което общността от експерти, работещи в нея решат, че тя е. И понеже тази общност е консервативна, с изместен акцент към монодисциплинарния подход в науката за сигурността, понякога правенето на наука в сигурността, се превръща в истинско предизвикателство, защото главната му същност е да руши предразсъдъци. А аз непрекъснато се натъквам на подобни предразсъдъци. През годините постоянно някой ми е обяснявал, как съм дошъл в науката от политиката, а политиката била едно, но науката — съвсем друго, далеч по-умно и по-сложно! Или пък ми е натяквано, че по образование съм математик, а значи къде съм тръгнал в обществените науки — в тях е коренно, ама коренно различно!

Обаче не друг, а мъдрецът Лудвиг Витгенщайн^CCVII е казал, че усилието за разбиране е свързано с „насладата да се рушат предразсъдъците”⁵³⁸. Част от тази наслада е резултат от възможността да се излиза извън рамките на словесното пълноводие, което описва отдавна установени знания, разказва впечатления от отдавна прочетени книги и повтаря отдавна забравени подходи. В този смисъл, при цялото съзнание за условността, която всеки един модел представлява, аз съм категорично убеден, че модели трябва да се разработват, трябва да се формализират и структурират знания, да се синтезират смислови символи и качествени (като антипод на количествени) конструкти, чрез които да се добираме до същността на явлението, проблема или процеса.

Вече говорих за „Бръснача на Окам”. Той не е панацея, но той е решение! Чрез този забележителен принцип на пестеливостта, като вземем под внимание най-главното, без да умножаваме същностите повече от необходимото, ние можем да намерим най-адекватния модел, така че той да отрази, да осмисли и да освети най-важното, най-основното, най-неизменното. Резултат от подобен подход са и двете Схеми, които предлагам в тази Глава. Те са разработени от мен като научни усилия за изграждане на работещи и ефективни познавателни модели за сигурността.

Схемата за Петте нива на сигурността⁵³⁹ е подобен опит за построяване на познавателен пространствен модел на сигурността. Тя успява много добре, даже неочаквано добре, да схване и опише т.нар. „пространствена протяжност” на съвременното схващане за сигурността. Доказателство за успешното й конструиране е нейното широко използване.

Схемата за Трите вълни на сигурността⁵⁴⁰ е интелектуално усилие да бъде построен познавателен времеви модел на сигурността. Тази Схема не само също така успява адекватно да схване и опише т.нар. „времева протяжност” на съвременното схващане за сигурността, но и служи като Фар, като Пътеводител за най-належащите приоритети в теорията и практиката на сигурността, а именно за необходимостта от коренно преосмисляне на досегашните инерционни и линейни подходи, поради навлизането ни в рисковото общество, в обществото на риска⁵⁴¹. Това общество е вече пространство и време на нова парадигма на сигурността, изследванията за което не могат да бъдат базирани на стари методи и уютни, но остарели мисловни схеми, а е нужен интелектуален, концептуален и понятиен рестарт на науката за сигурността.

Схемата на Петте нива на сигурността, предложена от мен през 1999 г.⁵⁴², имаше най-вече познавателна и методологическа цел, а още по-точно тя служеше за онагледяване и улесняване на студентите и експертите в ориентирането къде основно се разполагат и какъв главно е обхватът на националната и на международната сигурност. Тази Схема съзнателно включваше само най-съществените връзки и взаимоотношения, но преимущество на нейната простота бе, че е лесно разбираема и служи като добър помощен инструмент.

По-късно, в следващи свои публикации, аз добавях нови разсъждения и доразвивах тази Схема^543,544,545. Оказа се обаче, че със своята простота и адекватност Схемата се „хареса” на професионалната общност и започна да се използва много често^{546,547,548,549,550,551}. При това в множеството публикации^CCVIII подходът при използването на Схемата бе коренно различен — някои го правеха коректно, цитирайки първоизточника, други — не твърде коректно, трети — твърде некоректно, а четвърти направо плагиатстваха.

Запознавайки се с излизащите публикации от български автори, работещи по проблемите на сигурността, констатирах с разбираемо удовлетворение, но и с нарастваща тревога, че Схемата на Петте нива на сигурността се смята от една значителна част от тях като подразбираща се, като естествена и общоприета, като дошла сякаш от западна посока (най-малкото от Harvard University или RAND Corporation), като аксиома или азбучна истина, като неподлежаща на съмнение и подразбираща се систематизация, за която всички, естествено, знаят и която всички, разбира се, използват в анализите си.

Огромното количество научни разработки в областта на сигурността, както и излизащите у нас непрекъснато и своевременно монографии на видни американски, европейски и руски автори, позволяват да се разшири и задълбочи погледът върху Схемата на нивата на сигурността; предоставят допълнителни възможности тя да бъде защитаема, защитима и защитена като добър помощен инструмент; дават нови аргументи за признаването на нейния принос по отношение на намирането на надежден изследователски апарат и адекватен подход към тази ключова философска категория „Сигурност”.

Това стана причина да напиша монографията „За петте нива на сигурността”,⁵⁵² където Схемата за петте нива на сигурността е разработена и изследвана обстойно. Тук ще се спра накратко на основните характеристики на тези пет нива.

Сигурността на индивида все повече излиза на преден план (особено на Запад), защото е свързана пряко не просто с правото на живот, а с правото на по-добро качество на живот, както и с другите основни човешки права и задължения, свободи и отговорности. За българското общество това също е въпрос на близка перспектива. Всъщност обръщането с лице към човешката сигурност е пряк резултат от новите акценти и приоритети в сигурността, през десетилетието преди края и десетилетието след края на Студената война.

Един от най-значимите наративи в анализа на Първото ниво на сигурността е този, чието основно съдържание са различията и разделителните линии, които преминават вътре в света на Запада, между Европа и САЩ. Това прави изучаването на Първото ниво на сигурността особено интересно и полезно, в контекста на присъединяването на България към Евроатлантическата общност.

Второто ниво на сигурността е Сигурност на Групата от индивиди — групова сигурност (group security).

Не всяка група от хора е Група в смисъла, който се влага в теорията за сигурността. За да бъде обект на изследване от гледна точка на сигурността, в групата от хора трябва да има вътрешно сцепление, консолидация и интегритет, вътрешногрупова лоялност и солидарност, породени от наличието на общи ценности, интереси или цели (и/или необходимостта те да бъдат отстоявани); необходимо е да съществуват общи потребности, нужди или желания, които да бъдат удовлетворявани, а така също и общи заплахи, опасности и страхове, на които трябва да се дават отговори, т.е. това са все процеси или състояния, свойства или дефицити, които позволяват на групата да се обособи и самоидентифицира като някаква общност с присъщи характеристики на сложна адаптивна система.

Групата може да се обособи по различни признаци — етнически, религиозен, териториален, социален, професионален, корпоративен, както и по някои други особени критерии, като сексуална ориентация, специфични възможности (напр. увреждания) и т.н. Ако е обособена по етнически или религиозен признак, Групата обикновено се нарича „малцинство”.

Когато се говори за групи, за общности от хора и за различни обществени прослойки, трябва да се подчертае изрично, че към тях като краен вариант се причислява и самото общество — най-голямата група от индивиди в рамките на държавата. Това е важно да се разбере, затова ще го кажа още веднъж — обществото е най-голямата група от хора, организирани или спонтанно възникнали в неговите рамки. Важно е да се разбере и защото така ще отделим, както ще видим малко по-нататък, и сигурността на Обществото в една Държава от сигурността на самата Държава.

Групата носи в себе си базисни материални и духовни ценности, култура, идентичност, памет, език, традиции и обичаи. Тяхното опазване и зачитане са важни аспекти на нейната сигурност. Групата е особено чувствителна към тези идентификационни маркери, чрез тях тя се отграничава от други групи, с които например е в конкуренция за някакви ограничени ресурси и много често a priori смята, че върху тях се посяга отвън и от страна на обществото, мнозинството или от другите групи. В този смисъл се говори за своеобразен комплекс на уязвимост на Групата. От своя страна мнозинството нерядко се самонатоварва с вина за тази уязвимост и така позволява на Групата да експлоатира своя комплекс и да черпи дивиденти от него.

Картината се усложнява съществено, когато някои общности от индивиди са разположени на територията на повече от една държава (руснаците), а някои си нямат държава майка (кюрдите). Но дори държавните и идентичностите (напр. етническите) граници да съвпадат поне относително, и дори Държавата и Обществото да се състоят от „един и същ народ”, става дума за две различни понятия с техните маркерни характеристики. А когато държавата и обществото са „референтни обекти по отношение на сигурността, те генерират два различни типа логика”.⁵⁵³ Тези два различни типа логика или по-скоро два различни логически конструкта изискват и различни подходи при тяхното изучаване.

Сигурността на Държавата е свързана с много по-консервативни, обективни, абсолютни, устойчиви, дори ставащи отчасти архаични категории и приоритети (като суверенитет, независимост, граници, териториална цялост и т.н.). А сигурността на Обществото е базирана на далеч по-субективни, относителни, променливи, по-гъвкави понятия (от рода на идентичност, безопасност, жизнен стандарт, просперитет и т.н.). Схващанията за потребността от сигурност на Държавата и Обществото могат и да се разминават, тъй като „за държавата оцеляването — това е съхраняването на суверенитета, а за народа (т.е. за обществото) оцеляването — това е съхраняването на идентичността” [курсивът мой — Н.Сл.]⁵⁵⁴.

Обществото като всяка общност от индивиди е лесно податливо на манипулации и страхове, то се подвежда по идеологии, обещания и харизми и би могло да разбира своята сигурност по начин, който ерозира сигурността на собствената му Държава. Обратното също е вярно — Държавата, със своята неизменност на потребностите си от сигурност може да изкривява разбиранията на Обществото и да го натоварва с разходи в сигурността, които на практика не произвеждат сигурност. Нима не са спорни като приоритети и обем разходите на държавата ни в т.нар. „твърди” аспекти на сигурността, вместо ограничените й финансови ресурси да бъдат насочвани и към „меките” аспекти на сигурността, което ще рече инвестиции в качеството на човешкия потенциал и качеството на живота, образованието, науката, новите технологии, здравеопазването, социалната политика, екологията и устойчивото развитие!

Поставянето на акцента върху групата, върху общността, не игнорира интересите на най-голямата общност в държавата, т.е. на обществото. Не само сигурността на обществото е функция на сигурността на групите в него, но и сигурността на групите в едно общество е безспорна функция от сигурността на самото общество. За да се консолидира, обособи и съхранява една група като общност, неотменимото демократично право на самоорганизация за защита на индивидуални и групови интереси не бива да носи в себе си дезинтеграционен за държавата и обществото потенциал.

В анализа на Второто ниво на сигурността един от най-значимите и интересните наративи е наративът, чието основно съдържание са различията и разделителните линии, които преминават между Запада и Изтока, именно в смисъла на индивидуалистичните и колективистичните общества. Това прави изучаването на Второто ниво на сигурността особено интересно и полезно, в контекста на отношенията на Запада с останалия свят — отношения, в които Западът като ключов геостратегически, геополитически, геоикономически и напоследък геоенергиен фактор, носи огромна, неотменима и несподелима мисия и отговорност за оцеляването и развитието, за мира и сигурността на нашата Планета (за това ще стане по-подробно дума в Заключението).

Третото ниво на сигурността е Сигурност на Държавата или държавна сигурност^CCIX (state security).

Това е старата, традиционна, все по-често подценявана сигурност, оставаща, както вече казахме, свързана със защитата на изконни ценности — териториална цялост, суверенитет, независимост, свобода, конституционен и вътрешен ред и т.н.

В анализа на Третото ниво на сигурността един от най-значимите и интересните наративи е наративът за трансформацията на Държавата като сложен механизъм за производство на сигурност и свързаната с това еволюция на базисните институционални опори на постмодерната Държава на сигурността. Това прави изучаването на Третото ниво на сигурността особено интересно и полезно, в контекста на свиващата се роля на националната държава и навлизането на частни и корпоративни интереси в редица сфери на сигурността и в повечето сектори от системата за национална сигурност.

Четвъртото ниво на сигурността е Сигурност на Общността от държави, т.е. колективна, коалиционна, общностна сигурност (collective security, community security, alliance security, coalition security).

Не всяка общност от държави е Общност в смисъла, който се влага в теорията за сигурността. За да бъде обект на изследване от гледна точка на сигурността, Общността от държави, по сходен с Групата от индивиди начин, трябва има някаква степен на вътрешно сцепление, консолидация и интегритет, породени от наличието на общи ценности, интереси или цели (или от необходимостта те да бъдат отстоявани) или от наличието на общи заплахи, опасности и страхове, на които трябва да се даде отговор.

Обособяването на Общността от държави може да се извърши въз основа на следните признаци:

• по териториален или регионален признак, напр. балканските държави;

• по етнически признак, напр. славянските държави („панславянското братство”^CCX), арабските държави;

• по религиозен признак, напр. православните държави („православната ос”^CCXI), ислямските държави;

• по цивилизационен признак (в духа на разбирането за „цивилизация” на Самюъл Хънтингтън^CCXII,555), напр. държавите от Запада;