Сигурността: същност, смисъл и съдържание

Аз се старая да следя практически всичко, което се случва у нас в науката за националната и международната сигурност (ако мога да обединя по този начин различните подобласти на знанието, изучаващи въпроси на сигурността, в т.ч. проблеми, свързани с конфликтите, кризите, рисковете, международните отношения и т.н.). Участвал съм в множество конференции, във всевъзможни дискусии, в какви ли не проекти. Разговарял съм със студенти, докторанти и преподаватели. Членувал съм в какви ли не съвети, комисии, работни групи, неправителствени организации, центрове, форуми, институти и инициативи. С тревога констатирам, че през последните години нивото на българската наука в областта на националната и международната сигурност пада стремително... Пада качеството на научните разработки. Пада качеството на лекциите в университетските аудитории. Пада качеството на медийните публикации. Пада качеството на държавните документи, посветени на сигурността.

Ще споделя собствените си наблюдения, обобщени в 14 причини, за задълбочаващата се криза в науката за националната и международната сигурност у нас. Тези причини не са подредени по важност, но си мисля, че нито една от тях не може да бъде подмината с лека ръка.

Първата причина е свързана с „лошото наследство”. Не искам да обиждам никого, не искам да деля нещата на „преди” и „сега”, не искам да политизирам, но нашата наука за националната и международната сигурност няма свой устойчив фундамент, изграждан с десетилетия. Да, ние сме имали ерудирани университетски преподаватели, стойностни експерти, видни дипломати, но сме нямали българска школа в сигурността; липсвали са традиции, култура, практики на стратегическо мислене, а историческият материализъм (при това в доста идеологизиран, схематичен и опростенчески) и буквалното, шаблонно и правоверно повтаряне на тезите на съветските учени са потискали в зародиш кълновете на държавническо, самостоятелно и обвързано с националните интереси разработване на тематиките на сигурността.

Прегледал съм цели периодики на списания, безбройни книги и съм се убедил, че след промените през 1989 г., науката на сигурността в България почти няма на какво да стъпи — концептуална пустота и съдържателна празнота. Съжалявам за тежките думи. И пак ще подчертая — това изобщо не означава, че сме нямали качествени хора в тази наука. Качествени учени е имало, но качествена наука — не.

Втората причина е свързана с последователното и системно подкопаване отстрана и на самата държава (!) на основите на образованието, провеждано в държавни висши учебни заведения в сферата на сигурността. Това е силно напреднал процес, който протича през всичките 21 години на Прехода. Държавата се оттегля (по-скоро — оттеглят я съвсем съзнателно) от науката и образованието в сферата на сигурността. Самото крайно негативно отношение към Държавата през годините на Прехода, анти-държавното мислене на елитите (политически, икономически, научен и културен) способства за този процес. Когато имаш нихилистично^CCLVII, негативно отношение към Държавата, ти не мислиш и за подготовката на качествени кадри за нея в сферата на сигурността.

Далеч не смятам, че във всички частни висши учебни заведения се имитира подготовка на кадри в сигурността (макар че има и университети, които симулират преподаване и имитират подготовка на такива кадри). Но елиминирането на държавните университети отслабва конкуренцията, сваля летвата, обслужва корпоративни интереси и е във вреда на самите частни университети, защото те нерядко произвеждат сурогати; дават дипломи, а не знания; „изхвърлят” на пазара самозаблудили се и заблудени от тях безработни...

Понякога цели университети, нерядко някои факултети, както и катедри се превръщат в черни кутии — на входа са парите на студентите, на изхода са дипломите, а какво става вътре в черните кутии — дали има академичен процес, преподаване, усвояване на знания, това е маловажно.

Четвъртата причина е свързана с разрушаването на ценностната система в страната и обществото. В научната сфера това доведе до избуяване и в превръщане в „нормална” практика на явното и скритото плагиатство. Вече не е никакъв проблем да намериш нещо в интернет и, както казваше един възрастен колега, да приложиш „копи—пасте”. Вече не е никакъв проблем, също така, да компилираш чужди разработки, тези, идеи, мисли. Вече не е никакъв проблем и за хората с пари да платят на „шерпи”, за да им напишат дисертации, а „шерпите” какво правят — преписват! В предишна моя книга бях систематизирал четирите типажа бракониери в науката — „Великият комбинатор”, „Великият компилатор”, „The Big Boss” и „The Big Money”⁵⁶⁷.

Петата причина е свързана с ниското заплащане на преподавателския и научния труд. Колегите „в бранша” са се превърнали в бедуини — те странстват из държавата, от ВУЗ до ВУЗ, преподават, измъчват се с какви ли не тематики, програми, курсове, за да „вържат двата края”. В такива условия не му е на човек до наука. Той ще гледа да се добере до лекции някакви, до рецензийка някоя — естествено, че няма да се напряга много, защото не си струва ни трудът, ни парите.

Парадоксално е, но еднакво разрушителна роля в отношението към преподавателския и научния труд играят както малкото пари (а те са наистина малко), така и лесните пари (а те наистина могат да се изкарват лесно, без да си дава човек зор...). Казват, че на Запад съотношението между времето за подготовка на преподавателя за лекции и самите лекции е 8 към 1: 8 часа подготовка за 1 час лекции. При нас у не малко преподаватели то е 1 към 8: 1 час подготовка за 8 часа лекции...

Седмата причина е свързана с превръщането на катедрите в областта на сигурността на някои университети в затворени общности, по-закрити от някои тайни общества, в непристъпни завери и оракулски^CCLVIII или мистерийни^CCLIX кръгове. Там се поканват само себеподобни — дали група съмишленици от някоя неправителствена организация, дали на землячески принцип, дали на базата на общо минало в тайните служби на предишния режим, дали още нещо... А когато критериите за допускане на някого не са свързани с качеството на научния и преподавателския продукт, а с други обвързаности и зависимости, тогава се набляга върху засилването и подхранването на тези привързаности и зависимости, а не върху израстването в научно и преподавателско отношение. Много рядко някъде може да се разчита на пазарния принцип и конкуренцията на идеи, на личности, на амбиции; изключение е някъде да се даде приоритет на креативното, стимулиращото мисленето, иновативното, конкурентното, за сметка на традиционното, на приятелството, на преплетените взаимни зависимости.

Но това са по-глобални проблеми. Думата ми е за науката. Днес науката не е за младите! Те съвсем целенасочено и хладнокръвно са отблъсквани от нея!! Да си млад и да се насочиш към науката и преподаването, това днес означава да се обречеш на мизерно съществуване, да си съсипеш семейството, да останеш без семейство, ако още не си се задомил... Освен това създадените кланове и кръгове, системните и формални прегради потискат развиването на младите в науката, спират прогреса им, товарят ги с какви ли не задължения, превръщат ги в роби на мастити професори и доценти. Това е несправедливо към младите, но то е и противопоказано за България.

А у нас има такива светли млади научни души! Доказват го шепата млади хора в науката за сигурността, които са свежата кръв в тази наука. Именно те са моята надежда — аз съм им го казвал персонално, бащински радвайки се, когато прочета добра книга или статия на млад човек!

Деветата причина е свързана със запазващото се йерархично, а не мрежово, структуриране на научната и преподавателската общност в областта на науката за сигурността. Тази общност все още осмисля и обмисля себе си в понятията и зависимостите, свързани с властови ресурси (ректор, декан, член на Комисия, участник в Съвет), с отношения „началник—подчинен”, с условности на връзкарството, съпартийството, уреждането в проекти и програми. При подобни подходи информацията тече по вертикала и винаги е свързана с някаква корист, винаги е малко или много ексклузивна (изключваща, не за всички), непрекъснато този „отгоре” е по-значим от този „отдолу” — във всеки смисъл, в частност и в науката.

Липсата на мрежово мислене, на мрежови отношения, на мрежови консолидации пречи на осъзнаването на общността като екип, като общност с общи цели, ценности и приоритети. Липсва инклузивното (включващото) мислене; липсват дискусиите, взаимопомощта, приятелското (безкористно) рамо. Ние не се събираме, ние не споделяме идеи, ние на комуникираме, не се четем (но се преписваме...).

Всеки автор на Запад започва книгата си с 3—4 страници с благодарности — кой му е помогнал, с кого е обсъждал съдържанието, кой е прочел книгата, кой е изказал мнението си за нея, кой му е подсказал интересни източници и т.н. Нашите книги нямат такива раздели. Никой не се интересува от останалите; всеки копае своята градинка и засажда в нея нещо свое — кой знание, кой картофи, кой плевели...

Десетата причина е свързана пълната разнородност, с тоталното разностилие, с абсолютния разнобой в подходите, принципите, схващанията, термините, тезите, теориите — сред научните работници и преподаватели в сигурността.

Ние си пишем кой както може, кой както иска, кой както му дойде, кой както реши... Сякаш не сме научна и преподавателска общност в една и съща държава, с един и същи народ, с някакви общи национални интереси, с някаква обща геополитическа стратегия, произтичаща от даденостите, на които се опира страната (напр. регион, интеграция, история, икономика, излаз на море, релеф, ресурси, народ и т.н.). Не става дума за унификация, а за някаква българскост (ако мога така да кажа), за някаква национална и народностна общност на подходите, принципите, осмислянията. При която става ясно, че пишем за една и съща държава, че сме част от една и съща общност, че не сме пропагандисти на външни тези, не сме имитатори, не сме плагиати, не сме случайно в българската наука!

Става дума за това, което проф. Цветан Семерджиев нарича „конвенция за използваните понятия”. Все повече си давам сметка колко прав е той, колко неочаквано прав е той. Ние трябва да се договорим какво ще се разбира под всяко едно от основните, употребявани от нас, понятия. Защото иначе преподавателят ще подразбира едно нещо под дадено понятие, а аудиторията — може да разбира нещо съвсем различно. В науката за сигурността това по принцип е базисен проблем. До 1989 г. нашата, българската наука за сигурността разговаряше с руски акцент. След 1989 г. тя започна да разговаря с американски акцент. Може би най-вече поради това, когато се взема едно понятие от „американския език на сигурността” (т.е. на „американски”), то у нас по инстинкт, рефлекс или навик, се превежда на „руския език на сигурността” (т.е. на „руски”). А след това от „американски” се превежда на „български”, но се подразбира значението му на „руски”.

Да вземем понятието „контрол” (с което се сблъскахме, когато трябваше да се установи демократичен контрол над въоръжените сили — като един от критериите за демократичност на обществото). На „американски” то е „control”, на руски е „контроль”, на български е „контрол”. Само че българския „контрол” ние го разбирахме като руския „контроль”, т.е. еднопосочна връзка, при която контролиращият надзирава контролирания — значи не „control”, а „oversight” („надзор”). Докато американския „control” е двупосочна връзка, при която контролиращият възлага задача на контролирания (Какво трябва да се прави), отделя нужните ресурси (С Какво трябва да се прави), а после от начина, по който контролираният изпълнява задачата, той съди за качеството на своите решения и указания, и ако се налага, извършва корекции в тях, с което гарантира вярното и точно изпънение на задачата (реализира на практика Как трябва да се прави).

С други думи, връзката не е само еднопосочна, „права” („аз ти възлагам”), но и двупосочна, „обратна” („аз ти възлагам, а от начина, по който ти изпълняваш възложеното, аз извършвам корекции във възлагането”). При „правата връзка” причината поражда следствието, а при „обратната връзка” следствието влияе на породилата го причина. При истинското значение на думата „контрол”, т.е. при американския „control”, се взема под внимание фактът, че контролираният може да прави всичко по максимално добър начин, но да не се справи както трябва със задачата, тъй като тя е некоректно поставена или не е обезпечена с необходимите ресурси.

Казвам го това, защото работейки за установяването на демократичен контрол над въоръжените сили, ние си мислехме за контрола с руски акцент, като надзор и възприехме крайно едностранно и категорично разделението на ПОЛИТИЦИ, които да казват монологично Какво трябва да се прави и С какви ресурси то да се прави (при това политиците заседаваха затворени зад дебелите стени на своите Министерски и от сорта Съвети), и на ВОЕННИ, които имат единственото право да казват Как това трябва да се прави, даже не и да казват, ами да се подчиняват и да изпълняват.

Това не само породи у военните недоверие към политиците, както и подозрение, че политиците съзнателно гледат да съсипят армията, да разградят държавата; но и ги направи ПОЛИТИЧЕСКИ ИГРАЧИ — щом всичко се решава на политическото поле, значи и военните трябва да приемат правилата на политическата игра. И всеки един началник на Генералния щаб (без последния), още като началник на Генералния щаб гледаше с око и половина към политиката (и дипломацията — понякога), а с половин око — към армията. А трябваше много повече, както казва Димитър Йончев, политици и военни заедно, с мисъл за националните интереси и в дух на консенсусно решаване на проблемите помежду им, да месят проблемното тесто, а после, когато го омесят, всеки да си поеме своите отговорности — политиците за решенията, военните — за изпълняването на решенията.

Заедно с необходимостта от конвенция за употребяваните понятия, трябва да се работи и за това, за което апелира проф. Мария Чавдарова — за коалиция в използваните подходи, за координация в използваните модели. Иначе всеки разказва малко или много своите впечатления от науката за сигурността, от последните прочетени книги или доловени идеи, от последните си творчески тревоги.

Когато съм участвал в международни конференции ми е правило впечатление, че дори да защитават различни тези, учените от Швеция си приличат, внасят в науката за сигурността шведски аромат, разбираш, че има шведски специфики в тази наука. Същото се долавя и при испанските учени, и при френските, и при турските, дори и при румънските. А ние и в науката сме на принципа: „Всяка коза за свой крак!”. Това се отразява и на студентите! Не, че те искат да ни кажат: „Вземете се разберете първо помежду си, пък после ни пълнете главите с какво ли не?!”. Но те изпитват пълна дезориентация и понякога направо когнитивен дисонанс^CCLX, когато в два съседни часа чуват от двама колеги коренно противоположни неща, „(пре)подавани” като последно слово на науката за националната сигурност на България...

Единадесетата причина е свързана с вредната роля на „експертите на Прехода”. Тук ще бъда кратък, като за повече подробности може да се види нашумялата едноименна книга на Достена Лаверн⁵⁶⁸.

Сред вредите, които т.нар. „експерти на Прехода” нанесоха, ще отбележа следните:

Първата вреда е подмяната на научния анализ с възпроизвеждане на готови външни тези, обслужващи чужди геостратегически, геополитически, геоикономически и геоенергийни интереси. Защо човек да мисли, да търси, да се напряга да генерира идеи, да създава научен продукт, след като може като ехо или като папагал да повтаря срещу добро заплащане, с добра артикулация и добра дикция подсказани му или поръчани позиции?! Това превърна занимаващите се с наука в наивници, които губят всякакво съревнование с ловките „експерти на Прехода”. Така бяха съблазнени и пред очите ми се провалиха като учени (но пък живеят сносно) талантливи младежи.

Втората вреда е в това, че след като завзеха ключови позиции в различни важни органи, които контролират развитието на науката у нас и израстването в нея, „експертите на Прехода” използваха тези си властови и бюрократични ресурси за да изкористят и деформират българската наука за сигурността, селектирайки и давайки път на себеподобни псевдоучени.

Третата вреда е налагането на различен от нужния на България дневен ред в науката за сигурността и на вреден новоговор в тази наука. Те така подправиха съзнанието на цяло поколение млади хора в науката, спирайки креативността в тяхното мислене и обеднявайки езика им. Вместо с 10 000 думи, те ги научиха да говорят със 100 думи. А както и Ноам Чомски^CCLXI би казал, осакатяването на езика осакатява мисленето.

Става въпрос за политическата поръчка в най-добрия от всички добри смисли на тази дума! Такава политическа поръчка означава: Остра вътрешна потребност у елита и обществото от Национална доктрина, от Национална Визия, Мисия и Кауза, от Стратегия за национална сигурност (а не от компилативен документ, който потъва в забрава месец след приемането му от парламента), от Стратегическо мислене, от Стратегическо проектиране, от Сценарийно планиране, от Осъзнаване на главната стратегическа цел: „Постигане на пълноправно и пълноценно членство в Европейския съюз при запазване на българския характер на българската държава.

Без силна и перспективна кауза, без надигащ се на пръсти, за да види предизвикателствата и рисковете, които са все още зад хоризонта, елит, е много трудно науката за сигурността да може да се развива адекватно, ефективно и задълбочено. Това е наука, която не може да съществува сама за себе си — вън от времето и пространството. Това е наука, която не може да се затвори в своите кабинети, аудитории и библиотеки. Науката за сигурността може да съществува и прогресира само когато от нея има остра потребност у елита и обществото, когато в нейните идеи се вслушват, когато нейните препоръки се отчитат! Защото е погрешно да се управлява страната ни без съобразяване с достиженията на науката за сигурността и е опасно страната ни да се управлява напук на изводите и препоръките на тази наука!

Науката за сигурността може да бъде жива и пълноценна, когато подготвя знаещи и можещи млади кадри. Тя е осъдена на задушаване и на постоянно снижаване на нейното ниво, когато това, което младите кадри научават в аудиториите и прочитат в умните книги, се сблъсква със своето отрицание в реалния обществен и политически живот.

И накрая, няколко думи за качеството на експертизата в сигурността. То е пряко следствие от състоянието на науката за сигурността. С други думи, качеството на тази експертиза е ниско. Днес не е времето на експертите. Днес не е време за експерти! Далеч по-безопасно от това да даваш експертиза е да обслужваш политиците — като им казваш това, което те искат да чуят и ги съветваш онова, което те и така си знаят, но с подобни съвети се самоутвърждават в собственото си чувство за непогрешимост и значимост.

Но ако си сложим ръка на сърцето, ще трябва да признаем, че ние, експертите също сме виновни за това, че управлението няма нужда от нашия талант, от нашия труд, от нашето знаене и нашето можене.

● Виновни сме, първо, защото позволихме на т.нар. „експерти” на Прехода, да подменят острата необходимост от експертиза с безкритично възпроизвеждане на външни геополитически императиви.

● Виновни сме и защото ние, експертите, се държим атомизирано, асоциално, алиенативно — всеки се спасява сам, не общуваме помежду си, не изграждаме мрежи от компетенност, коалиции от идеи, общности от интереси.

При все това, ако искаме държавата ни да се превръща в нормална държава, ние, експертите, трябва да се борим да бъдем чути, да бъдем послушани. Не толкова заради нас самите, а заради управлението на страната ни. Колкото и властта да ни обръща гръб, колкото и да пада стремглаво нейният интелект, колкото и по-малко да стават книгите, които управляващите са прочели през живота си, експертите трябва да произвеждат своята експертиза. Да, става все по-трудно, но истинският експерт се калява именно в трудностите. Чрез тях става по-мъдра мисълта му и по-задълбочено знанието му. Не бива да имаме илюзии — като сиво вещество, като образованост, като научна подготовка властта няма да става по-добра, по-качествена. Синусоидата на компетентостта е тръгнала надолу, за сметка на откровен и пъвосигнален ПиАр (PR), харизмата, манипулацията, медийното облъчване и превръщането на политиката в шоу, в зрелище (това не е само българска, това е глобална тенденция, у нас тази тенденция има просто някои местни, стигащи до шокиращи проявления и специфики). А че ще е трудно — ще е, та кога ли не е било така. Още повече пък сега, когато при допира си с властта експертите са като стомната, а властта е като камъка в притчата на Санчо Панса: „Ако камък удари стомната — лошо за стомната; ако стомната удари в камък — пак лошо за стомната”⁵⁶⁹.

Накратко, експертите могат да се изявяват и да бъдат полезни и ефеективни основно в четири посоки:

• 
  Първата посока е те да казват от какво управлението има необходимост, какво то трябва да направи.
  
• 
  Втората посока за изява на експертите е като съветват как да се направи това, което трябва да се прави и като подпомагат това да стане по максимално добър, съобразен с европейските практики и българските традиции начин.
  
• 
  Третата посока за полезност на експертите е те да се явяват като коректив на властта по време на осъществяването на дадена идея и реализирането на практика на дадено решение на властта.
  
• 
  Четвъртата посока за възможна полезност на експертите е те да направят одит и преценка как работи това, което властта е направила, създала, постигнала.