ГЛАВА ВТОРА. ОБЩУВАНЕТО - БАЗОВА КАТЕГОРИЯ НА СОЦИАЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ

Значението на общуването се разкрива навсякъде в жизнената активност на човека. Формирането и развитието на всяка личност и човешка общност са резултат на общуването. Затова и най-високата оценка, която е възможно да му се даде, няма да бъде преувеличена. Психолозите отдавна са стигнали до извода, че най-важният фактор в историческото развитие на човечеството е целенасочената дейност на хората, която се нарича труд, но за протичането на индивидуалния им живот от най-съществено значение са процесите на междуличностно общуване.

Общуването е необходимост, условие и решаващ фактор за реализацията на съвместната дейност на хората. Защото за това е необходимо да се извършва обмен на идеи, чувства, нагласи, оценки, обратна връзка и пр. между участниците в нея. То има решаващо значение за ефективността на активността както на малките, така и на големите групи от хора. Без да взаимодействат помежду си, хората не биха могли да оцелеят като биологически вид в борбата с природните стихии и с множеството по-силни и по-пригодени за самостоятелен начин на живот хищници.

Примерът с историята от Стария Завет за построяването в град Вавилон висока до небето кула красноречиво разкрива, че съвместната дейност на хората не може да се осъществи, ако те не общуват помежду си. Защото благодарение на междуличностното общуване малките групи се структурират и функционират като единна система и участниците в тях установяват помежду си познавателни, емоционални и поведенчески взаимоотношения.

Значението на общуването е огромно и за съществуването на големите човешки общности. Например в древността се оказва, че социалната комуникация е едно от съществените условия за създаването на големи държави. Защото благодарение на общуването се обезпечават добрите комуникативни връзки между хората, които ги населяват и оптималното взаимодействие между представителите на различните социални, политически, религиозни и етнически групи в тях. Огромните империи, в които липсвали добри комуникационни системи за взаимовръзка са били обречени на разпадане. Красноречив пример в това отношение е краткотрайното съществуване на създадената от А. Македонски империя.

Значението на общуването е безценно не само за извършването на съвместната дейност на хората, но и за обществото като цяло. Това се разкрива в следната хипотеза, направена от френския психолог А. Пиерон: "Ако на нашата планета в резултат на някаква катастрофа останат живи само малките деца, а всички възрастни загинат, то въпреки че човешкият род не би прекратил своето съществуване, човешката история неизбежно ще завърши. Съкровищата на културата ще съществуват физически, но не би имало кой да ги разкрие за новите поколения. Машините ще бездействат, книгите ще останат непрочетени, художествените произведения ще загубят своята функция. Човешката история би трябвало да започне отначало" (по А. Леонтиев 1981, с. 422-423). Следователно развитието на строителството, техниката, науката и изкуството също не е възможно без общуването, а и те самите са специфична форма на общуване. Защото фактически цялата човешка култура се изгражда в и чрез общуването. То е начин за създаване, предаване и усвояване на обществено-историческия опит. "Общуването е исторически най-ранна форма на развитие на човешката култура" (Л. Десев 1999, с. 330). От написаното става ясно, че общуването е необходимо условие за съществуването на всяка обществена система, защото е атрибут на човешките дейности и служи за свързване на нейните елементи.

Значението на общуването се разкрива и с въздействието, което то оказва върху свойствата и действията на личността чрез спецификата на съществуващите условия, в които тя проявява своята активност, в нейната принадлежност към една или друга социална група, в реалните обстоятелства на нейния живот. Чрез общуването се разкриват редица фактори на масовото съзнание, които оказват сериозно влияние на процесите, протичащи в обществото. Такива са: общественото мнение, традициите, настроенията, модата, социално-психичният климат и социално-психичната атмосфера.Тези фактори е необходимо да се отчитат при всички действия, насочени към изменението на обществените процеси. Така групите, към които принадлежи личността, формират моделите на нейното общуване във всекидневното й взаимодействие с другите хора. Тези общности влияят върху формирането на нейните оценки, отношения и стилове на общуване. Силата на въздействието им върху комуникативните особености на личността са право пропорционални на тяхната значимост за нея.

Показател за значението на общуването е, че то става предмет на изследване още в древността. Античните мъдреци са поставяли силата на живото слово наред със силата на мисълта и значително над физическата сила и бойните умения. Защото те добре са разбирали, че добрият оратор е по-ценен за житейската практика и от най-силния боец. Защото вторият би могъл в най-добрия случай да порази едновременно двама, трима или петима противници, докато първият, благодарение на красноречието си, би спечелил за своята кауза стотици и дори хиляди последователи.

Елините и римляните са ценели реториката наравно с философията и математиката. Предпоставка за това е, че в политическия живот в Елада и Рим на особена почит са били добрите оратори, които от площадите и в Сената със силата на живото слово са въздействали върху своите слушатели.

Благодарение на социалната комуникация културните традиции, създадени в Древна Гърция и Рим, са се разпространили из необятните територии на Средиземноморието, Галия, Германия, Близкия и Средния изток и поставили началото на европейската и световната цивилизация. Лингвисти и логици създавали специални правила за ползването на устната и писмената реч. По такъв начин общуването става предмет на изучаване на две от най-старите науки - лингвистиката и логиката. За изучаването на различните аспекти на ораторското изкуство допринасят със своите трудове, и най-вече с практическите си умения, Сократ, Платон, Аристотел, Демостен, Перикъл, Цицерон, Сенека, Квинтилиан и др.

През Средновековието в рамките на християнската теология продължава да се развива античното красноречие. В програмите за подготовка на свещеници реториката, граматиката и диалектиката изграждали "триумвирата" на базовите учебни дисциплини. Средновековните схоластици, тълкувайки и спорейки относно определени свещени текстове, усъвършенствали ораторското красноречие още повече.

Във времето на Ренесанса, и най-вече през ХVІІІ и ХІХ век, в Европа се зараждат обществените и хуманитарните науки, което допринася за развитието на социалната комуникация на нов, по-висок и по-качествен етап. Представителите на езикознанието (В. Хумболд, А. Шлегел, Я. Грим) и педагогиката (Я. Коменски, Й. Песталоци), развивайки граматичния анализ и типологизацията на различните езици, без предварително да си поставят такава цел, обогатявали познанието свързано с процесите на междуличностното общуване. Създателите на по-късно появилите се в края на ХІХ век социология и психология (О. Конт, Х. Спенсър, В. Вунд, Г. Тард, Г. Льобон и др.) също допринасят за тяхното по-пълно разкриване и опознаване. Очевидно е, че винаги проблемите на междуличностното общуване са свързвани с личностното развитие на човека и с възможностите за неговата обществена реализация.

Жизнено важното значение на общуването се проявява ярко в следния пример. През 30-те години на ХХ век в САЩ в две клиники за лечение на тежко болни деца практически се извършва един естествен експеримент. Защото условията и в двете клиники били много сходни - прекрасни условия за лечение и висококвалифициран медицински персонал, който полагал всякакви грижи за малките пациенти. В една от болниците обаче, поради опасност от инфекциозни заболявания до децата не били допускани техните родители и родственици. В другата болница в нарушение на изискванията на правилниците в специални помещения за свиждане децата се срещали за кратко време с представители на своите семейства. След няколко месеца било установено, че лечението във втората клиника се оказало много по-ефективно. Въпреки че децата били лекувани по еднакъв начин чрез едни и същи средства и в двете клиники, във втората нямало нито един смъртен случай. Направен бил извод, че общуването с близките хора има терапевтичен ефект и съхранява жизнените сили на хората (М. Битянова 2001, с. 62-63).

В научната литература се посочват поне три групи факти, с които се доказва решаващата роля на общуването за психичното развитие на децата.

1. Деца, израсли в животинска среда, без да имат възможност да общуват със себеподобни човешки същества. Тези деца, наричани "маугли", въпреки че са с нормално развити мозък и нервна система, след време ако попаднат в човешко общество, не могат да се интегрират пълноценно в него. Съществува обаче и хипотезата, че поради интелектуалната и социалната недоразвитост на тези деца у тях се пробуждат определени инстинкти и адаптивни механизми, които им позволяват да оцелеят в такава среда, в каквато нормално развитите деца биха загинали.

2. Явлението "хоспитализъм", при което има остър дефицит на общуване на децата с възрастните. Това явление се проявява извън семейното възпитание на децата, когато те израстват без родителски ласки и обич, а грижите за тях се извършват в приюти. Проведените изследвания показват сериозно изоставане в психичното развитие на тези деца: "… към третата година те не са усвоили най-простите навици за самообслужване, почти не умеят да говорят, слабо се поддават на възпитателни въздействия, проявяват поразителна пасивност или напротив, суетност или агресивност" (М. Лисина, Л. Димитров 1982, с. 18). Специалните наблюдения разкриват, че поради начина на живот, който водят, у тези деца се нарушава или изобщо не се изгражда чувство за собствена идентичност и те до петата или шестата си година не могат да разберат смисъла на думата "мое".

3. Най-голяма доказателствена стойност имат фактите, които демонстрират ролята на целенасоченото въвеждане на общуването в живота на децата чрез различните форми на обучение и възпитание. (вж. М. Лисина, И. Димитров 1982 , с. 21-24).

Множество специални психолого-педагогически изследвания разкриват, че общуването има решаващо значение за формирането и развитието на личността. Благодарение на него човек усвоява натрупания от предходните поколения нравствен, познавателен, практически и естетически опит. В общуването се социализира човешкият индивид, изграждат се и се развиват ценностните му ориентации. В него и чрез него се разкриват съществените му личностни особености. То е обществен начин за формиране на психичните новообразувания, фактор за функционирането на личността и едно от най-важните условия за нейното вграждане в обществото. То предизвиква появата и усъвършенстването на съзнанието и речта, които са специфични особености само на хората. Чрез него се обменя разностранна информация и се осъществява разумно взаиморазбирателство между тях в процеса на съвместната им дейност. Общувайки помежду си, хората взаимно се опознават, като разкриват същностните си черти. Необходимо е специално да се подчертае, че в зависимост от типа висша нервна дейност, темперамента, интровертността или екстровертността им, различните хора по различен начин оценяват значението на общуването за личностното си формиране.

Анализът на специализираната философска, социологическа, педагогическа, психологическа и социалнопсихологическа литература разкрива ролята, мястото и значението на общуването в обяснението на сложните явления на хуманизацията на човешките отношения (Г. Димитрова 2002). Това е така, защото със своя многоаспектен характер то се проявява и като дейност, и като процес, и като отношение, и като взаиморазбиране, и като взаимовъзприемане, и като взаимовлияние между хората.

Общуването се намира в пряка взаимовръзка и със самосъзнанието на личността. Тази връзка се изразява в стремежа на личността към самопознание, самоизява, в способността на човека да постави себе си на мястото на другия. Чрез подражанието, внушението, идентификацията и рефлексията той получава възможност да излезе извън границите на собственото "Аз", да разшири и задълбочи връзката си с другите хора и с обществото като цяло. Оказвайки влияние на другите хора, личността също се променя под тяхно въздействие. Общувайки със себеподобните си, човек се себеопознава и изгражда като самобитна индивидуалност. Благодарение на общуването се възприема чуждият опит, но той винаги се пречупва през призмата на собствения, който постоянно се обогатява от това.

Междуличностното общуване е самостоятелна форма на активност на човешкия индивид, в резултат на която отношенията му се преобразуват и изменят. И. Димитров в експериментално изследване на самопознанието (образа за себе си) в детска възраст доказва положителни корелационни зависимости между особеностите на общуването и практическото взаимодействие на децата с възрастните и индивидуалния стил на дейността им. Според него създаването на "аз-образа" е опосредствано изключително от общуването на индивида с другите и от неговата самостоятелна дейност. Посредством общуването индивидът взаимодейства със социалната среда, усвоява социалния опит и се вгражда в обществото. Накратко, общуването има основно значение за социализацията на личността (И. Димитров 1982, с. 119-237).

Значението на общуването се разкрива в признаването на човешката личност от другите хора и как тя отразява това признаване или непризнаване. Непризнаването на индивида от другите се превръща винаги в трагедия - независимо от неговата възраст. В процеса на взаимодействие с референтните за нея лица личността получава оценка на собствената си значимост и стойност. Защото, както пише Р. Стаматов, "знанието, което аз имам за себе си, започва със знанието, което другите имат за мен. Знанието на другите е в основата на знанието, което имам за мен. Мислите, които имам за мен, зависят от мислите, които имат другите за мен, от това, какво мисля, че другите мислят за мен" (Р. Стаматов 1998, с. 11-13). Тази мисъл е абсолютно вярна за личността в по-млада възраст, когато "Аз-образът" е в процес на оформяне, но нейната валидност е значително по-слаба за личността на вече зрелия човек. Тогава с асертивното си поведение, със самостоятелността на своето мислене и най-вече със самоувереността си в процеса на общуване личността може да повлияе на възприемането й от другите хора. Така при взаимодействието си с другите хора тя може "да наложи" и "да изиска" как те да я възприемат и оценяват. Следователно ако личността взаимодейства с партньорите си със самоувереност и самочувствие, те ще й приписват тези качества и ще са наясно, че самоуважението й е високо. И обратното, ако в процеса на общуване проявява плахост, безпокойство и висока степен на тревожност, другите хора ще я възприемат като неуверена личност със занижена самооценка.

Общуването е необходимо условие за нормалното развитие на човека като член на обществото. Комуникативните потребности, наред с творческите и познавателните, са с не по-малка значимост за личността от т.нар. витални потребности, т.е. от потребностите от храна, вода, сън и пр. Преди всичко общуването е най-дълбока личностна потребност, а следователно и условие, и средство за нейното удовлетворяване. Извън общуването не могат да бъдат удовлетворени и личностните потребности на човека, които са свързани с неговия стремеж за самореализация, самоизразяване и самоутвърждаване (Б. Паригин 1999, с. 33).

Значимостта на потребността от общуване се оценява, особено когато човек е изолиран от близките му хора. Специални изследвания разкриват, че продължителната самота може да доведе до нарушаване на процесите на вниманието, на емоционалната сфера на личността, на представата й за себе си, на възприятието й за преживяното време и за заобикалящата я действителност. Информационният дефицит може да се превърне в причина за душевни разстройства. Следователно общуването в определени случаи има психопрофилактично и психотерапевтично въздействие и значение.

Общуването оказва пряко влияние на психичните състояния на хората, на техните междуличностни и делови отношения. Често то е причината за удовлетвореността или неудовлетвореността им, за преживяваното от тях щастие или мъка. "Значението на опита на общуването по отношение на възникването и закрепването на тревожността се признава сега от много изследователи. Така и психолози, и лекари често изказват мнение, че тревожността се предава на детето от напрегнатите и тревожни майки или възниква вследствие на несигурността на детето по отношение на родителската любов и поддръжка. Най-много данни по отношение на влиянието на особеностите в общуването са получени при изучаване на ситуативната тревога. Това са ситуации като раздяла с родителите, с близките, рязко изменение на обикновената обстановка, постъпване в детска градина, училище, преминаване в друг клас, група, неприемане от страна на връстници, близки, разнообразни оценъчни ситуации, респ. за по-възрастните - смяна на работата, пенсионирането, а за лицата в напреднала и старческа възраст - загуба на близки, загуба на брачен партньор, необходимост от постъпване в старчески дом или промяна на местоживеенето и др." (Н. Александрова 2002, с. 89-91).

От своя личен опит всеки човек знае как определена реплика, поглед или жест на значима, референтна за него личност, може да стане енергиен източник и да го вдъхнови за действие или тъкмо обратното, да го обезкуражи, обезвери и да предизвика у него апатия за продължително време. Не случайно някои хора в разбирането си за щастие включват освен наличието на вътрешно, духовно равновесие, творческата самореализация и общуването с любими и интересни личности. И още нещо, специалистите включват в психологическата култура на съвременната личност следните три компонента: адекватно познание за самия себе си; обективно разбиране и оценяване на другите хора; култура на поведение и общуване. Очевидно е, че и трите компонента са пряко свързани с междуличностните взаимодействия.

Показател за значението на общуването е, че то отдавна се е превърнало в интердисциплинарен проблем и интересът към различните му страни през последните десетилетия нараства все повече. Този интерес се обуславя от разрастващите се процеси на демократизиране, партньорство и сътрудничество в обществото. Всичко това налага процесите на общуване да се изучават от представителите на различни науки - философия, логика, етика, социология, психология, педагогика, психиатрия, лингвистика и др. Многостранното изучаване на общуването от различни науки е показател за неговото значение и затова, че настъпва времето за появата на една интердисциплинарна теория за общуването, която да разкрие неговата многоаспектност. Изграждането на една такава теория несъмнено ще стимулира и развитието на междупредметните връзки между науките, които го изучават.

Очевидно е, че в нашето съвремие значението на общуването се оценява по достойнство и се разкрива в трудовете на редица философи, социолози, педагози, психолози, психотерапевти, дефектолози, психолингвисти, етнографи, юристи, езиковеди, информатици, литературоведи и др. В техните произведения се поставят основите на една обща теория за общуването, но повечето от тях употребяват това понятие, като влагат в него смисъл, специфичен за науките, които представляват, но същевременно се подчертава, че общуването е необходимо и незаменимо условие за формирането и развитието на обществото и личността. Това позволява по аналогия на съществуващите различни опити да се дефинира същността на човека като: homo sapiens, homo faber, homo ludens и др. (като се поставя акцентът върху някаква негова дейност или качество мислене, създаването на предмети, забавлението и др., които имат особено важно значение за неговото съществуване и които го разкриват като сложно и променящо се същество). И със същата логика и основание човешкият индивид, който установява психични контакти и взаимодейства с други хора, може да се определи и като homo communicaus. Защото като специфична само за човека дейност общуването представлява абсолютно необходимо условие за какъвто и да е негов социален и индивидуален живот. Именно затова е тъй популярна и често цитирана мисълта на Антоан дьо Сент-Екзюпери, че: "Единственото богатство е богатството на човешкото общуване".

Повишеният интерес към общуването като социален феномен и неговото все по-нарастващо значение за живота на хората обуславят големия брой определения за неговата същност. Това е показател за многообразието на проявите му, но същевременно това е и израз на липсата на едно общоприето схващане за измеренията му в обществената сфера.

Всеобхватността и сложността на понятието "общуване", от една страна, и спецификата на интерпретацията, която му дава всяка от изучаващите го науки, прави трудно, и дори невъзможно неговото дефиниране. Това обаче едва ли е необходимо и желателно. Защото всяко определение същевременно представлява и едно ограничение. За психологическото разбиране на общуването е правилно за образец да се изхожда от житейската му интерпретация, при която в голяма степен се разчита на интуитивната представа на взаимодействащите си субекти за него като за процес, при който се установява контакт между хората и се обменя определена информация, отношение, преживяване и взаиморазбиране. С понятието "общуване" във всекидневието си хората описват контактите помежду си на улицата, в автобуса, на гарата и пр. Това са разговорите между тях в семейството, местоработата и през свободното време. Това са диалозите по телефона, телеграфа и интернет. Границите на това понятие се разширяват неимоверно много и от смисъла на такива утвърдили се в ежедневието словосъчетания като: "общуване с природата", "общуване с изкуството", "общуване с техниката", "сексуално общуване" и пр.

От направения преглед на специализираната литература се установява, че проблемът за общуването не е нов за съвременната психология (Л. Виготски, К. Левин, Д. Картрайт и др.). Хронологически най-рано започват да се изучават неговите комуникативни аспекти. Обикновено в това отношение се прилага линейният комуникативен модел, който е свързван преди всичко с предаването, получаването и преработката на информация между партньорите в процеса на общуване. Под влияние на кибернетиката и информатиката с особена популярност се използват понятията "обратна връзка" и "корекция". С тези понятия се изразяват усилията на партньорите за взаиморазбирателство и съгласуване на съвместните усилия. С голяма интензивност протичат и изследванията, свързани със социалната перцепция, т.е. с възприемането, разбирането и оценяването на личностните особености на хората. В различни изследвания се разкриват значителен брой социалноперцептивни стереотипи в процеса на междуличностното общуване, които се използват за прогнозирането на поведението на хората. Поставя се акцент на анализа на резултатите и процесите на обмена на информация. Започват да се изучават дистанцията, личното пространство, "сценариите" и времето на комуникативния акт. По-нататък изследванията се насочват към изучаването на междуличностните отношения между взаимодействащите си индивиди (установяване на контакт, формиране на определени отношения, трудности при общуването и начините за неговото преустановяване и пр.) и техните реални, житейски проблеми (любов, дружба, симпатии, антипатии, стил на ръководство, конфликти, манипулации и пр.).

Особено актуални стават изследванията на процесите на междуличностното общуване през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век. В този период са правени множество опити на утвърдени специалисти за разкриване на неговата същност. При всички тях обаче винаги се поставя акцент на определена негова особеност, като същевременно се намират и учени, които да им опонират и да извеждат като приоритети други особености на общуването. В резултат на това се обособяват различни интерпретации на неговата същност - линеен, интерактивен и транзакционен модел.

Според линейния модел междуличностното общуване е еднопосочен процес, който се осъществява, когато отправителят кодира определени свои послания и ги изпраща на реципиента чрез определени канали. От своя страна реципиентът получава сигналите и ги декодира. В този процес на обмен на информация от значение са различните видове физични и психични бариери. По-усъвършенстван е интерактивният модел, защото отправителят и реципиентът в процеса на общуване си разменят ролите и при него се набляга силно на обратната връзка. Транзакционният модел е най-цялостен. Той включва и много дискретни актове, които не се отчитат от предходните два модела. Например извършваните събития преди и след междуличностното общуване, които могат да се окажат решаващи за взаимоотношенията между участниците в него. Според този модел всеки участник в комуникативното взаимодействие във всеки момент получава и декодира сигнали от своите партньори, но и последните също така непрекъснато получават определена информация от него.

Липсата на общоприето разбиране за общуването се дължи на неговото многообразие по форма и съдържание, от една страна, и на различните методологически позиции на изследователите му, от друга. Изхождайки от определената за водеща детерминанта на човешкото поведение, всяко теоретично направление в психологията, провеждащо изследвания, свързани с общуването, има принос за разкриването на неговата същност.

Психоаналитиците се ръководят в интерпретациите си за същността на общуването от идеята, че поведението на човека се обуславя от неосъзнаваните, изтласкани в подсъзнанието влечения. Техният принос е в посочването на значението на отношенията в семейството за формирането на личността и идеята за "преноса" на тези отношения от пациента към психотерапевта. Според тях още от най-ранно детство у хората се установяват определени модели на поведение и общуване, които през целия им живот предопределят значимите за тях междуличностни връзки и контакти. Например, ако взаимоотношенията между бащата и детето са добри и са наситени с положителни емоции, когато детето порасне, ще има позитивно отношение към авторитета на лидерите в групите, в които участва. Ако обаче взаимоотношенията между детето и баща му са напрегнати и в тях доминират страхът и заплахите, това дете вероятно когато порасне, ще проявява мнителност и страхливост към представителите на управленческите среди. Ако детето се е конкурирало със своите братя и сестри за вниманието на родителите, според психоаналитиците когато порасне то ще възприема и оценява хората, с които е в равнопоставено положение, като съперници. Психоаналитиците утвърждават идеята, че в процеса на формирането на личността решаващо е значението на общуването и взаимодействията с родителите в ранното детство. Поради това те винаги изучават особеностите му през този период.

Според З. Фройд, когато хората са в група, разкриват своите емоции по-свободно и груповата атмосфера оказва силно влияние за формирането на техния "Свръх-Аз". Той утвърждава идеята, че отделните индивиди в групата се отказват от своя идеал за "Аз-образ" и вместо него приемат целите и идеалите на лидера на групата.

Според теорията за социалния обмен при общуването се извършват взаимодействия между хората, чрез които става обмен на определени ресурси помежду им. Колкото повече запаси има човек от един ресурс, толкова той става по-малко ценен за него. Основополагащите положения на тази теория са: главна подбуда в поведението на човека е стремежът към получаване на повече удоволствия и избягването на страданията; чуждите действия са основен източник на удоволствия и страдания, затова те трябва да се използват с цел да се увеличават получаваните от тях удоволствия; хората се стремят да получат благодарение на взаимодействията помежду си максимум ползи срещу минимум загуби.

Според представителите на теорията за обмена има два типа личности. Едните при всеки обмен се стремят с цената на всичко да получат максимална за себе си полза и да минимизират своите загуби, без да се съобразяват с интересите на своите партньори в процеса на взаимодействие. Другите са честни и почтени при обмена и отчитат интересите и достойнството на всички участници в този процес.

Същността на теорията за социалното учене се представя с трите закона за учене, формулирани още от "бащата на американската педагогическа психология Е. Торндайк" (Л. Десев, 1996, с. 25) - закон за упражнението, закон за ефекта и закон за готовността. Понятието "научаване" бихевиористите разбират като системна модификация на поведението на индивида, което се повтаря в еднакви ситуации. Според тях голямо е значението на миналия опит на индивида и какво е било насърчавано в процеса на социализацията на личността - два фактора, по които тази теория се различава от всички останали.

Бихевиористите разграничават три вида учене: реактивно, оперантно или инструментало и учене чрез наблюдение. Първото става на базата на условните рефлекси чрез свързването на определени асоциативни връзки. При него по аналогия с опитите на И. Павлов за формиране на рефлекси у кучетата у хората се изгражда определена реакция относно дадена дума. При оперантното учене закрепването на определени връзки се извършва чрез определени подкрепления или санкции. Така хората се научават да действат по определен начин, защото знаят, че това ще има за тях благоприятни последствия или така ще избегнат определени неприятности. Ученето чрез наблюдение е, когато хората усвояват определени знания и умения благодарение на наблюдението на определен модел. Този вид учене има следните модификации: имитация, идентификация и ролево учене. Имитацията или пълното копиране и подражаване може да се извършва и без външно стимулиране. При идентификацията на един модел на поведение се отдава предпочитание за сметка на друг модел поведение. При ролевото учене се моделират специални ситуации с цел овладяването или коригирането на определени умения и навици за общуване и поведение. Красноречив пример в това отношение са ролевите игри в тренингите за комуникативни и социални умения.

Според теорията за социалното учене от голямо значение е и миналият опит на индивида - какво е било насърчавано в процеса на социализацията. Това е, по което тази теория се различава от всички останали. По-късни теоретични подходи в нея разширяват ролята на когнитивните процеси в осмислянето на ситуационната информация. Такива процеси са мислене, състояние на емоционална възбуда, интерпретация на намеренията на другите хора, обяснение на своето, както и на чуждото действие със ситуационни или диспозиционни фактори. "Теоретиците на социалното учене, както и преди поставят акцента върху възнагражденията и санкциите, но вече признават, че децата осъзнават и собственото си поведение, поведението на обкръжаващите ги и разбират евентуалните им последствия. Децата могат също да предвидят последствията за себе си на базата на своя минал опит. Те формират мнение за себе си и обкръжаващите, и след това се държат по такъв начин, че поведението им да не противоречи на това мнение" (Г. Крайг 2000, с. 72).

Представителите на когнитивната психология развиват също доста идеи, които обясняват различни аспекти на процеса на общуване. Според тях определящо за поведението на личността е как тя възприема социалното си обкръжение. Затова те поставят в центъра на своите творчески търсения възприемането, разбирането, запомнянето на определени образи и представи и как те и тяхната интерпретация влияят на личностната активност.

Според изследователя на теорията за комуникативните актове Т. Нюком сходството между отношенията на личност "А" и личност "Б" относно даден обект ще поражда симпатия помежду им, а различните им отношения към него ще е причина за антипатия. Така представителите на когнитивизма задължително анализират следните три елемента - познаващия субект; другия субект, към който първият се отнася по определен начин; и обекта, към който и възприемащият и неговият партньор проявяват определено отношение.

Според Ф. Хайдер, Т. Нюком, Ч. Осгуд, П. Таненбаум и др. когнитивната структура на възприемащия субект ще бъде комфортабилна, ако отговаря на житейското правило: "ние обичаме това, което обичат нашите приятели" и "не обичаме това, което обичат нашите врагове".

Принос на когнитивната психология за изучаването на взаимодействията между хората е теорията за каузалната атрибуция. Тя разкрива по какъв начин хората интерпретират причините за поведението на другите при условие, че съществува дефицит от информация за тези причини. Според тази теория, когато липсва достатъчно информация за подбудите за поведението на някои хора, личността им приписва такива подбуди, които са съществени за нея самата.

Когнитивистите изследват главно устната и писмена езикова комуникация, която протича в естествените условия на реалния живот. Те изследват участниците в диалозите, като изхождат от идеята, че речта не просто обслужва човешката дейност, а я съпътства и предопределя. Същата роля речта изпълнява и относно човешките взаимоотношения. Някои от когнитивистите полемизират с твърденията на Ж. Пиаже, че "детето е "активен учен", който взаимодейства с физическата среда и развива все по-сложни стратегии на мислене. Създава се впечатление, че това активно, творческо дете работи над решаването на проблемите усамотено. Има представители на социалните науки обаче все по-често започват да подчертават, че детето е социално същество, което играе и разговаря с обкръжаващите го и благодарение на това взаимодействие се развива" (Г. Крайг 2000, с. 81).

Според Л. Виготски потребността от общуване възниква и се формира в онтогенетичното развитие значително по-рано от другите духовни потребности на индивида - обикновено в първите месеци след раждането му. Тя постоянно се модифицира, издига се на по-високо равнище, при което непрекъснато се усложнява и диференцира. Л. Виготски е убеден, че общуването с възрастните е основният начин за проявата на собствената активност на подрастващите. Той подчертава, че развитието на висшите психични функции в генетичен план се изграждат на базата на социалните отношения. Всяка психична функция в културното развитие на детето се проявява първо в социален, а едва след това в психичен план, т.е първоначално тя е интерпсихична (външна), а след това - интрапсихична (вътрешна) категория. Според Л. Виготски общуването не само генетически предхожда формирането на психичните процеси, но и определя тяхната структура и е проява на отношението на личността към действителността. Той твърди, че най-добрите резултати от активността на децата се обуславят от сътрудничеството им с по-компетентните им връстници или със заобикалящите ги възрастни.

В неговата психологическа теория за социализацията на личността речта и общуването се разглеждат като основен културен посредник на мисленето и дейността в цялостната обществена система. Според Л. Виготски действителността придобива за подрастващите смисъла, който й придават заобикалящите ги хора. Той определя общуването като "процес основан на разумно разбиране и на предаване на мисли и преживявания, изискващ известна система от средства" (Л. Виготски 1956, с. 51).

Представителите на символния интеракционизъм смятат, че човешкото поведение се детерминира от ролите, които личността трябва да изпълнява в зависимост от нейното социално положение и социалните обстоятелства, в които е попаднала. Те акцентират на взаимоотношенията между хората, които се определят от изпълняваните правила и роли. Според Д. Мийд обществото не е обективна структура, а е непрекъснато взаимодействие между активни личности, които се срещат в различни ситуации. Начините на взаимодействията между хората се обуславят от техните интерпретации на социалната ситуация, в която се намират, и от еднаквото разбиране от всички на протичащите събития. Прилагайки един подход, който в основата си е социологически, той изучава способността на личността да се включва в ролеви игри и нейните възможности да ги интерпретира чрез възможностите на своето въображение.

В хуманистичната психология човекът е представен като същество, стремящо се към самоусъвършенстване, творчество, личностен растеж и самоактуализация. Най-голям принос в изучаването на междуличностното общуване от нейните представители има К. Роджърс. Той посочва следните условия за провеждането на успешно диалогично общуване: естественост и спонтанност на преживяванията и емоциите, които възникват между партньорите във всеки момент на конкретните взаимодействия; безусловно положително отношение към другите хора и към самия себе си; безоценъчност и толерантност към действията на партньорите и осигуряване на тяхната психична безопасност, като те винаги се приемат за равнопоставени в процеса на общуване; емпатично слушане, разбиране и умение за адекватно съпреживяване на чувствата, състоянията и мислите на партньорите в процеса на общуване.

Важно значение за развитието на теорията за общуването имат схващанията на Е. Бърн (1988) за транзакционния анализ. Понятието "транзакционен анализ" той разглежда като взаимодействия между състоянията на "Аз"-а. Според него съществуват три състояния на личността, които са следствия на индивидуалния социален опит. Това са състоянията на "родител", "дете" и "възрастен".

Първото състояние представя авторитарните тенденции у човека спрямо себе си и спрямо другите хора. Състоянието "родител" е преди всичко информацията, получена в детството от различни авторитетни лица и тя намира израз в различни наставления, поучения, правила на поведение, забрани и пр. Това са образци за това, какви да са поведенческите реакции на човека в едни или други ситуации. Това са полезни, проверени във времето и добре работещи правила на поведение, но същевременно са и демодирани предразсъдъци и стереотипи. Индикаторите за доминирането на това състояние са изрази като "аз съм длъжен", "винаги", "никога", "за нищо на света", "прекрати това", "запомни", "аз на твое място", "бедни мой" или неречеви реакции от рода - смръщено чело, заплашителен вид, въздишки, поставени ръце на кръста в положение на буквата "Ф", поглаждане на партньора по главата и пр.

Състоянието "дете" е емоционалното начало в човека, което се проявява в две разновидности - на естествено и адаптирано дете. Първото е обаятелно, капризно, обидчиво, доверчиво, нежно, любопитно, изобретателно, егоцентрично, упорито и агресивно. Адаптираното дете е тази част от личността на индивида, която в стремежа си да се хареса на родителите си се държи по начин, който те желаят и очакват. То е конформно, неуверено, сервилно, срамежливо. Разновидност на това "Аз"-състояние е бунтуващото се дете, което е ирационално, недисциплинирано, не признаващо никакви авторитети и норми на поведение. "детето" се познава по употребата на изрази от рода на "искам", "не искам", "боя се", "ненавиждам", "все ми е едно", "не ми пука" и реакции на възторг, трептене на гласа, размахване на ръцете, плач, отстраняване на погледа, трептене на ноздрите и устните.

Най-оптималното състояние на личността е това на "възрастен". Чрез това състояние личността организира взаимоотношенията си с партньорите в процеса на общуване на базата на равноправно сътрудничество. Състоянието "възрастен" се характеризира със способността на индивида обективно да прецени реалната действителност в зависимост от натрупания собствен опит, на базата на който да вземе адекватно на ситуацията решение. Това е състояние, което се основава на познавателната сфера на личността и преди всичко на нейния интелект. То е своеобразен арбитър на предходните "Аз"-състояния.

Е. Бърн смята, че целта на транзакционния анализ е да изясни на какво състояние на "аз"-а какъв транзакционен стимул да се предяви, за да се оптимизират взаимоотношенията между хората. Според формулираното от него първо правило на комуникациите - докато стимулът предизвиква уместна, очаквана и естествена реакция, процесът на общуване ще протича гладко и може да продължи безкрайно дълго. Според противоположното на това правило процесът на комуникация се прекратява, ако стимулът предизвика несъответстваща реакция.

"Общуването се изявява като ценен механизъм за предаване и усвояване на "готов", натрупан и вече проверен в практиката социален опит, ценен за изработване на оптимална поведенческа стратегия в редица проблемни ситуации" (Д. Градев 1989, с. 13-14). Анализирайки многообразието на смисловите трактовки на общуването, Б. Паригин го представя като сложен и разнолик процес, който може да се проявява в едно и също време и като процес на взаимодействие между индивидите, и като процес на тяхното взаимовлияние, и като съпреживяване. В своя труд "Анатомия на общуването" той пише: "Общуването представлява сложен и многостранен процес на взаимодействие и взаимовлияние на хората един на друг. То може да се разглежда не само като акт на осъзнат, рационално оформен речеви обмен на информация, но и в качеството на непосредствен емоционален контакт между хората". Един от важните аспекти на междуличностното общуване е взаимното разбирателство на участниците в него. Това е основата на взаимодействията помежду им. Взаиморазбирането намира израз в съвпадението, сходството или съзвучието у различните хора на възгледите им за света и ценностните им ориентации; разбирането на тяхната другост, на индивидуалните им особености и даже предугаждането на мотивите им за поведение. В зависимост от степента на въздействие на информацията върху психиката на човека Б. Паригин разграничава междуличностното общуване на: съобщение, убеждение и внушение. Той го разглежда като проява на човешката същност и фактор в развитието на личността и общността (Б. Паригин 1971, с. 205-219).

Общуването като обединяване и взаимодействие между хората се разкрива напълно чрез действащите социални отношения между тях. То се конкретизира в обществената изява на човешките индивиди и като исторически феномен, разкриващ взаимодействията между хората в обществото, се обуславя от доминиращия в него начин на производство. Ето защо универсалността, а в същото време и личностният характер на общуването, се определят от историческото развитие на човешкото общество. В социалната теория и практика битува мнението, че в начина на общуване се разкрива духовната и практическа същност на човека.

Междуличностното общуване е цялостен, сложен и многообразен, типичен само за хората процес на установяване помежду им на духовен контакт, в който те проявяват своя вътрешен свят (идеи, чувства, мисли, представи, потребности, намерения, ценности и пр.), взаимодействат си един с друг, съгласуват своите действия, изразяват взаимоотношенията си, демонстрират своята индивидуална неповторимост и постоянно се самоусъвършенстват (по подробно за същността на междуличностното общуване вж. С. Иванов 2004).

Същността на междуличностното общуване се разкрива още по-добре, като се опишат функциите, които то изпълнява. Функциите на междуличностното общуване са многообразни, взаимносвързани и обуславят неговата същност. Те имат познавателен, емоционален и поведенчески характер. Чрез тях личността се формира и усъвършенства, получава и предава информация, организира съвместната си дейност с другите хора и участва активно в обществените отношения.

Д. Градев (1986) обстоятелствено описва социализиращата функция на общуването. Той подчертава решаващото му влияние за усвояването от човека на социалния опит, за вграждането му в обществената среда и неговото приобщаване към междуличностните взаимоотношения. Социализиращата функция на общуването според него преминава през три стадия - дотрудов, трудов и следтрудов.

М. Лисина (1982) определя три функции на общуването: 1. организация на съвместната дейност на хората. 2. формиране и развитие на междуличностните отношения. 3. взаимно опознаване на хората.

Значително по-диференцирано функциите на общуването се анализират от Б. Паригин (1999). Според него благодарение на общуването се проявява същността на човека и се изгражда неговата личност, разкриват се специфичните му потребности и се организират съвместните човешки общности. Той посочва още информационната функция на общуването и въздействието му върху особеностите на човешкото поведение.

Според Б. Ломов общуването не трябва да се изследва в една координатна система, защото е многомерен, полифункционален процес, изпълняващ три основни функции, които се проявяват в единство: информационно-комуникативна, регулативно-комуникативна и афективно-комуникативна.

Информационно-комуникативната функция обхваща всички процеси, които са свързани с приемането и предаването на информация. Ефективността на този процес зависи преди всичко от съдържанието и структурата на речевото съобщение, но в него важна роля изпълняват и паралингвистичните средства за общуване.

Регулативно-комуникативната функция е свързана с организирането на човешкото поведение. Благодарение на нея личността получава възможност да регулира собствената си дейност, да регулира дейността на партньорите си и да изпитва регулативно въздействие от тяхна страна. По-конкретно това се извършва чрез влиянието върху мотивите, целите, вземането на решения за действие и контрола над тях, т.е. стимулирането и корекцията на поведението. Взаимната регулация на поведението на членовете на групата е важен фактор за превръщането й в цялостен субект на дейността.

Афективно-комуникативната функция на общуването касае емоционалната сфера на личността. Чрез нея се детерминират емоционалните й преживявания, защото те почти всички възникват в условията на пряко или косвено взаимодействие между хората.

Изхождайки от това, че общуването е многомерен процес, Б. Ломов посочва още следните три негови функции: организация на съвместната дейност; опознаване на хората един от друг; формиране и развитие на междуличностните отношения. Първата функция се изразява в това, че в процеса на общуване се формира планът на съвместната дейност и се разпределят отделните й елементи между участниците в нея. В хода на съвместната дейност се осъществява взаимен обмен на информация, взаимна стимулация между участниците в нея, контрол и корекция в отделните действия. Характерът и интензивността на общуването влияят върху избора на целта на съвместната дейност и зависят от сложността на решаваните чрез нея задачи. Взаимовръзката между дейността и общуването е двойствена. От една страна, динамиката на общуването се определя от особеностите на съвместната дейност (мотиви, цели, планове и др.), а от друга, общуването се проявява като фактор за нейната организация. Дори в индивидуалната дейност с увеличаването на сложността на задачата се наблюдава тенденция на диалогизация на речевата форма на мисловния процес. Втората функция е свързана с междуличностното познание или опознаването на хората един от друг. Третата функция на общуването е формиране и развитие на междуличностните отношения. Тази функция е най-важна и сложна, но е най-слабо изучена. Нейният анализ излиза извън рамките на психологията и предполага изучаването на цял комплекс от социологически, етически и икономически проблеми. Б. Ломов подчертава, че в реалния процес на общуване всички функции се проявяват в единство и тяхното разграничаване е условно. За всеки участник в процеса на общуване те могат да бъдат различни. Например един акт на общуване за един участник може да бъде предаване на информация, а за друг да изпълнява функция на чисто емоционална реакция.