Структура и средства на междуличностното общуване

2.3. Структура и средства на междуличностното общуване

Сложността и многообхватността на феномена междуличностно общуване обуславя и различните подходи при описването на неговата структура. Едни автори я определят чрез традиционното за психологията трикомпонентно диференциране на познавателен, емоционален и поведенчески компонент. Други, определяйки общуването като комуникативна дейност, при анализа на неговата структура използват подхода, който е типичен за изучаване на всеки друг вид дейност. Трети в процеса на общуване обособяват три взаимно свързани страни - комуникативна, перцептивна и интерактивна. За описване структурата на процеса на общуване съществува и четириелементен модел, в който авторът му А. Реан (А. Реан, Я. Коломински 1999, с. 268), разкрива когнитивно-информационен, регулативно-поведенчески, афективно-емпатиен и социално-перцептивен компонент. Когнитивно-информацинният компонент е свързан с процеса на приемане и предаване на информация, осъществяван със знакови (в това число и с вербални) средства. Регулативно-поведенческият компонент насочва вниманието към особеностите на поведението на субектите, на тяхната взаимна регулация на действията им. Афективно-емпатийният компонент описва общуването като процес на обмен и регулация на емоционално ниво. Социално-перцептивният компонент е свързан с процесите на взаимно възприятие, разбиране и опознаване на субектите в процеса на общуване.

Според В. Куницина, Н. Казаринова и В. Поголша (2001) структурата на общуването също се изгражда от четири компонента - възприемане и разбиране в междуличностното общуване; междуличностна комуникация; междуличностно взаимодействие и междуличностни отношения.

От написаното е ясно, че междуличностното общуване като социален феномен включва различни компоненти, които според специалистите се характеризират с разнообразни характеристики - брой участници, съставящи ги елементи, вътрешна взаимосвързаност помежду им и т.н. Разнообразието на подходи при структурния му анализ се обуславя от неговата сложност и многообхватност на проявите му, от различните научни парадигми на авторите и не на последно място от това, че те творят през различни исторически периоди, което чрез господстващите идеоологии влияе и на схващанията им. Друг важен извод, който се налага е, че границите между различните му компоненти са твърде неясни и различните автори включват разнообразни психични явления в тях. Някои от психичните явления логически могат да бъдат включвани като елемент на един или друг компонент на междуличностнното общуване. Очевидно е и това, че структурният му анализ има условен характер, защото в реалния живот то представлява единство от всичките по-горе изброени компоненти. Все пак, въпреки своята абстрактост и условност той е полезен и целесъобразен за изясняването на същността на този най-важен социален феномен.

Анализът на посочените подходи дава основание структурата на междуличностното общуване да се представи от четири компонента:

- междуличностното общуване като комуникация;

- междуличностното общуване като социална перцепция;

- междуличностното общуване като отношение;

- междуличностното общуване като взаимодействие.

2.3.2. Междуличностното общуване като комуникация

2.3.2.1..Речева комуникация и комуникативни бариери

Главното в процеса на комуникация като компонент в процеса на междуличностното общуване е, че хората обменят помежду си определена информация под формата на различни идеи, настроения, планове, установки, интереси и пр. по повод на съвместната им дейност и създадените помежду им взаимоотношения. Така те споделят и обогатяват личния си опит. Индивидът, който предава на своя партньор в процеса на междуличностното общуване някаква информация е прието да се нарича комуникатор (адресант), а този, който я приема и интерпретира - реципиент (адресат). По-горе бе посочено, че при анализа на междуличностното общуване в понятието "комуникация" не трябва да се разбира само технологичния му смисъл като "обмен на информация", "свързване", "съобщение" или "установяване на връзка между различни елементи". То не трябва да се разбира само като механично предаване и приемане на определена информация, въпреки че обмена на информация, е най-типично за него. Защото комуникативният акт предполага поне двама партньори, които се обединяват около обменяната помежду им информация и така изграждат информационно пространство в рамките, на което се извършват някакви промени и се формират определени взаимоотношения. Анализът на междуличностното общуване като комуникация показва, че се акцентува на: съдържанието на обменяната информация, на процеса на нейния обмен и интерпретация, на средствата използвани при обмена и на обратната връзка между участниците в този процес (Н. Казаринова 2001, с.44).

Обменът на информацията се извършва чрез определени знакови системи, най-важна от които е езикът. Една от основните му особености е неговата семиотичност (знаковост). Той е средство за съществуване, предаване и усвояване на натрупания социален опит. Определя се като знакова система поради това, че неговите единици стават факт за човешкото съзнание благодарение на различните видове усещания, са значими за междуличностното общуване не заради физическите си качества, а затова, че за хората, които го ползват имат някакъв смисъл.

Езиковият знак има два елемента - означаващ (поредица от звукове) и означаем (значението). Той замества някакъв обект от извънезиковата реалност и носи информация за него. Служи за съхраняване, предаване и получаване на информация за обозначаваните с него обекти. Знакът носи информация не сам за себе си, а за тези, които го използват. Главно чрез него хората осъществяват информационните процеси - кодиране, пренасяне и декодиране. Необходимото условие за обмен на информация е между тях да има еднакви или сходни кодиращи и декодиращи системи, система за пренасяне на знаците и усвоен опит за тяхната интерпретация. Понякога обменяните сигнали не могат да се тълкуват еднозначно и имат свои подтекст в зависимост от особеностите на конкретната ситуация на взаимодействие и на субектите, които участват в тях.

С изключение на звуковете всички останали единици на езика са знаци. Като такива те притежават различна степен на сложност. Най-елементарен знак е морфемата. Думата е по-сложен знак и служи като заместител на някакъв обект или признак на извънезиковата действителност. Изречението замества това отношение в реалния свят, при което се осъщестява приписването на признаци на обектите. Текстът е най-сложният езиков знак, защото с него се замества някакво цялостно събитие и съдържа останалите езикови единици, които са организирани чрез различни съчетания и комбинации в единна модалност.

Междуличностната комуникация е обмен на информация чрез определени знаци и символи, но във всекидневието се водят и твърде много на пръв поглед безсъдържателни и безсмислени диалози наричани фатически. Те представляват обичаен обмен на реплики, съдържанието, на които по асоциация са свързани помежду си - за времето, за общи познати, за модата, за куртурни или спортни мероприятия. Чрез тях по принцип не се обменя съществена или дори неизвестна информация. В тези разговори обаче по-важното е, че партньорите си дават комуникативен знак дали са готови в момента да установят съдържателен контакт и да намерят общ смисъл на диалога. Ако са готови те предават и приемат помежду си съществена информация и комуникацията се осъществява, а ако не установят помежду си взаиморазбирателство, те се разделят бързо и без да си причиняват неприятни преживявания. Например, липсата на отговор на поздрава при срещата между двама колеги, също е обмен на информация, въпреки че на практика не се е осъществил реален диалог. Следователно, специфичното в процеса на междуличностната комуникация е, че наред с обмена на информация се извършва и обмен на отношения между участващите в нея субекти.

Съвремената наука изучава особеностите на езика като изхожда преди всичко от схващанията на швейцарския езиковед Ф. дьо Сосюр (1990). Според тях езикът се съхранява в съзнанието на общността, която го използва. Той се унаследява в готов вид и се предава от поколение на поколение. Хората го използват като средство за комуникация под формата на система от знаци, които те овладяват в процеса на своята социализация. “Комуникативността на езика се реализира чрез: фонологията – правилата за изговаряне на звуковете, системата назвуковете в езика, семантиката – правилата за дешифриране значението на думите, синтаксиса – правилата за аранжирането на думите във фрази и изречения, прагматика – свързва се със социалната представеност или със способностите да адаптира или трансферира формата на речевото съобщение спрямо конкретната ситуация и спрямо изискванията, очакванията и потребностите на събеседниците” (Д. Левтерова 2002, с.6).

Важен елемент на комуникацията в междуличностното общуване е и обратната връзка между партньорите в този процес. Понякога тя се затруднява от т. нар комуникативни бариери. Тези бариери най-често възникват от различната интерпретация на ситуацията на междуличностно общуване, която се предизвиква от социални, субкултурни, професионални, образователни, полови, интелектуални и възрастови причини.

В зависимост от формата на осъществяване на комуникацията в процеса на междуличностното взаимодейсвие тя се дели на - речева и неречева. С познавателната си стойност предизвиква интерес сравнителнителния анализ, който прави на речевата и неречевата комуникация Н. Казаринова (2001, с.69).

Неречева комуникация Обменят се съобщения за това, което става " тук и сега ", в рамките на конкретна ситуация, между хора, които взаимодействат помежду си непосредствено. Неречевите съобщения трудно могат да се разложат на отделни единици; тяхното ядро се изгражда от най - различни движения на тялото, лицето, гласа, пространствените премествания и т.н. Неречевото поведение е спонтанно, непроизволните движения преобладават над произволните, неосъзнаваните над осъзнаваните. Неречевия език хората по правило, успешно усвояват сами по пътя на наблюдението, копирането, подражаването.

Речева комуникация Обменят се съобщения, които могат да се осъществят и без участието на комуникатора (например във вид на преразказ или на написан текст) и носят информация за липсващи предмети или явления. Съставните елементи на речевото съобщение (букми, думи, изречения, фраз) ясно са отделени един от друг и тяхното съотношение се подчинява на определени правила. Речевите изказвания в значителна степен са осъзнати, те лесно могат да бъдат анализирани, оценени, разбрани, проконтролирани. Децата се учат да говорят специално, семейството и обществото отделят затова достатъчно много време и сили.