Социална психология стойко Иванов, Милко Иванов

Всеки от езиците, които се използват в междуличностното общуване представлява определена система от знаци и символи (езиците на различните народи, диалектите и жаргоните в тях, различните шифри, езика на глухонемите, азбуката на Морз и др.). Най-честата реализация на езика обаче се извършва чрез речта. Последната не е нищо друго, освен използването му в процеса на комуникацията между отделните човешки индивиди. (В рамките на изключението има случаи, когато обект на общуване могат да бъдат въображаеми личности, животни или предмети от заобикалящата индивида предметна среда.) Защото речта е явление, което е типично само за тях. Оказва се също така, че тя е най-голям дразнител за хората. Известно е, че физическата болка е по-поносима в сравнение, с душевната болка предизвикана от "лоша" дума на близък човек. "Човешките думи са способни да разрушат това, което е изработила " първата сигнална система", - създадените от висшата нервна дейност условнорефлекторни връзки и дори вродените, наследствени безусловни рефлекси. Те като буря могат да проникнат в, струващите ни се, за надеждни физиологични функции на организма" (Б. Поршнев 1979, с.142-143).

Процесът на установяване и поддържане на целенасочен, емоционално обагрен, пряк или косвен контакт между хората с помощта на езика се нарича речево общуване. Неговата информативна страна е речевата комуникация. Смисълът на последната се обуславя обаче в голяма степен от особеностите на неречевата ситуация или контекста (обстоятелствата), в които се извършват конкретните събития. Резултатността й се предопределя от културата, богатството, многообразието и изразителността на използваните речеви средства. Речта може да разкрива факти от действителността, мисли, чувства, състояния и потребности на комуникатора. Възприемането и` се влияе от следните факори: авторитета на комуникатора, психичното състояние на реципиента, личностната значимост на информацията за реципиента, степента на правдоподобност на информацията и др.

Речта е конкретна употреба и реализация на езика. Нейната проява е чрез говоренето и писането в рамките на комуникативната дейност. Тя не се унаследява по генетичен път, а се усвоява в рамките на индивидуалния живот на индивида. Отличава се с разнородност и многостранност. Интерес предсавлява съпоставката, която прави Ф. дьо Сосюр (1990, с.95-100) между речта и езика, като компоненти на комуникативната дейност. Този анализ разкрива достатъчно пълно техните особености. Езикът е социален.. Речта е индивидуална. Езикът е обективен. Речта е субективна. Езикът е еднороден. Речта е разнородна. Езикът е абстрактен. Речта е конкретна. Езикът е системен. Речта е хаотична.

В съвременното езикознание изложените схващания на Ф. дьо Сосюр се подлагат на критика (Е. Добрева, И. Савова 1994, С. Великова 1997 и др.). Защото речта, е по-динамична и по-бързо реагира на промени поради индивидуалния й характер. Тя притежава също свои единици, които аналогично се подчиняват на определени закономерности, макар и те да не са така консервативни както езиковите. Въпреки това, от посочените схващания на Ф. дьо Сосюр е очевидно, че езикът и речта взаимно се обуславят и е невъзможно да съществуват независимо един от друг. Защото езикът предоставя на речта средствата и правилата, според които се осъществява говоренето и писането. От друга страна, същността на езика - единици, правила и пр. - се предоставя от речта и се реализира в нея. Тя е "наблюдаема" и на базата на отделни факти, които се разкриват в нея, чрез обобщаването на съществените й признаци, се обособяват елементите на езика.

В зависимост от каналите за предаване на информацията речевата комуникация се дели на устна и писмена. Речевото общуване включва процесите говорене и слушане при устната реч и съответно писане и четене при писмената реч.

Предимствата на устната реч са в нейната непосредственост и в това, че тя се съпровожда от неречеви средства за общуване. При нея от съществено значение е обратната връзка. За поддържането и` комуникатора трябва винаги да отчита реакциите на реципиента и в зависимост от тях евентуално да променя своите послания. Ситуацията или контекста на устното взаимодействие са също фактор за неговото оптимизиране. Нейн недостатък е това, че тя е накъсана, понякога някои думи не се изказват или се произнасят неправилно, трудно се вмества в приетите правила.

Преимуществата на писмената реч е в определеността на нейния източник, постоянството на информацията, по-големите възможности за контрол в сравнение с устната, може да бъде адекватно доставена до лицата, за които е предназначена, неограничени са възможностите да бъде възприемана след като вече е написана.

Особеностите на речта се обуславят от статуса, пола, възрастта, образованието, етническия произход, културата и др. специфични белези на комуникатора. Например, различно е речевото поведение на хората живеещи в малките селища и големите градове, на представителите на интелигенцията и работническите среди, на тинейджърите и пенсионерите.

Най-често речевата комуникация в процеса на междуличностното, неофициално общуване се реализира под формата на разговор и беседа. Участниците в тях обикновено са няколко добре познати лица, които се намират близо един до друг. Правилата на техните взаимодействия са почти без ограничения и се определят интуитивно от самите тях в зависимост от създадените помежду им отношения. Обсъжданите теми могат неочаквано да бъдат променяни, а изказванията на говорещите прекъсвани неочаквано без да се спазва определен затова ред. Партньорите не се стремят задължително да стигнат до едно и също мнение. Те не налагат "цензора" в изказванията си и не спазват строго граматически правила при своя изказ. Речта им е ситуативна, накъсана и се придружава от много неречеви сигнали. Те са искренни и главната им цел е да обменят мнения и да разкрият своите чувства. Особеностите на всекидневната речева комуникация в междуличностното общуване са: емоционалност, непосредственост, емпатийност, деликатност, доминиране на личните мнения, активност, диалогичност, рефлексивност, персоналност на обръщенията, неподготвеност за речевия акт, импровизация, ситуативност, наличие на речеви грешки и паузи и др.

Факторът време е важен за протичането на комуникативната дейност. Защото винаги последната се реализира в някакъв отрязък от време, което е свързано с канала за свръзка, с избора на код, с начина на поднасяне на информацията и пр. Когато речевото общуване се осъществява по едно и също време, то продукцията и рецепцията му се свързва като се използват обикновено слуховата и зрителната модалност. Когато времето е различно за комуникативните партньори се разчита на визуалния канал за връзка като се използват подходящи езикови и неезикови кодове. Количеството време обуславя начина на осъществяване на комуникативния акт между партньорите в процеса на междуличностното общуване. Например, при разговор между приятели, когато липсва време те не използват етикетните, фатически реплики, често се прекъсват един друг, говорят бързо. Това е предпоставка за затруднения в процеса на възприемането, разбирането и оценяването на информацията, която се обменя. В разговора им липсват логически връзки, изразите са лаконични, недобре конструирани и лошо подредени. При тази ситуация е голяма вероятността да не се разберат по съществени въпроси. Информативната натовареност на този разговор обаче ще бъде много висока, защото те ще се стремят максимално бързо да го приключат и няма да си разменят вече известна или излишна информация.

Друг пример, който разкрива значението на времето в комуникативния процес е свързан с разновремието като културен феномен. Един и същ текст може да се тълкува и оценява по различен начин от хората, които живеят в различни исторически епохи. Представителите на различни поколения също изразяват различни становища по едни и същи проблеми.

Пространството също оказва въздействие върху разбирането и интерпретацията на обменяната информация. Общото пространство на речево общуване позволява по-ефективното използване на обратната връзка и неречевите канали за обмен на информация. Публичната изява и официалността на обстановката предполагат социално одобряемо поведение от участиците в речевата дейност и използването на подходящи за ситуацията изразни средства. Поведението на едни и същи хора е различно при посещението им на футболен мач и на балетен спектакъл. При осъществяването на речевата комуникация пространството има значение, както с чисто физическите си качества, така и разбирано като социално пространство детерминирано от статуса на партньорите в процеса на междуличностното общуване. Хората говорят по един начин, когато контактуват с равнопоставени на тях в социално отношение личности, по друг начин общуват със своите началници и по трети начин си взаимодействат с подчинените си.

Речевата комуникация в междуличностното общуване освен

информационна, изпълнява още емоционална и поведенческа функция.

Емоционалната функция разкрива преживяванията на комуникатора

във връзка с отношенията му към темата на провеждания разговор. Тя

изразява неговата самооценка, самочувствие и самоуважение.

Потребността му да бъде изслушан, разбран и адекватно оценен.

Поведенческата функция е свързана с желанието на комуникатора да

въздейства на реципиента. Тя показва стремежа да се изградят

помежду им определени взаимодействия и взаимоотношения.

От написаното е ясно, че речевата комуникация е основен и присъщ само за хората начин за осъществяване на междуличностно общуване. В процеса на непосредствената речева комуникация обаче важна роля изпълнява обратната връзка между взаимодействащите си партньори. Значението на последната е толкова голямо и самостойно, че има статут на самостоятелен вид комуникация наречен неречева комуникация. Дори нещо повече, психолозите твърдят, че при противоречие между между отразяваната в съзнанието на хората речева и неречева информация по-обективна е информацията, която се възприема чрез неречевите канали. Защото хората чрез речта си изразяват своите мисли и чувства, но също така благодарение на нея те могат и лесно да ги прикриват, докато несловестните индикатори на човешката душевност се поддават по-трудно на самоконтрол и затова са по-надеждни при разкриването на особеностите на взаимодействащите си субекти. Когато, партньорите в процеса на междуличностното общуване, не се доверяват един на друг, анлизирайки неречевите средства за взаимодействие, те се опитват да си изяснят дали са искрени в своето поведение и в какво емоционално състояние се намират. Така неречевата комуникация се оказва важно допълнение на речевата комуникация и двете заедно изграждат процеса на междуличностното общуване.

За осъществяването на комуникационния процес от значение са и различните защитни механизми на личността. От психологическа гледна точка от тях най-интересни са комуникативните бариери. Те изпълняват двойнствена роля. От една страна служат за преграда (много често неосъзнавана и автоматично действаща) срещу всякакви въздействия, които биха нарушили създаденото равновесие между подструктурите на личността, а от друга страна са препятствие в процеса на обмен на информация между участниците в междуличностното общуване. Следователно, особеностите на комуникативните бариери трябва да се познават, контролират и преодоляват доколкото те са пречка за осъществяване на взаимодействията между хората. Това изискване е особено актуално за представителите на професиите, в които общуването е задължително условие за практическата им реализация - лекари, юристи, педагози, психолози, психотерапевти, социални работници, специалисти от сферата на услугите и др.

Във всеки акт на междуличностното общуване разглеждан като комуникация най-важния елемент е вътрешния, личностния смисъл, който комуникатора се стреми да предаде на реципиента. Първият очаква реакцията на втория, но не на начина му на комуникиране, а на смисъла на комуникативния му акт. Защото ефективното междуличностно общуване се изразява преди всичко в личностния смисъл на съобщението независимо под каква форма и съдържание е представен. Ясно е обаче, че във всеки комуникативен процес не всичко се реализира по предварително набелязания план, защото се "губи" информация с личностен смисъл поради "вина" и на комуникатора, и на реципиента. "Вината" на комуникатора може да се търси в написаното в труда на Л. Виготски (1982, с.355-357) "Мислене и реч": "…Мисълта не съвпада непосредствено с речевото й изразяване. Мисълта не се състои от отделни думи, както речта…Мисълта винаги представлява нещо цялостно, което е по-голямо по дължина и обем от отделната дума. Ораторът често в продължение на няколко минути развива една и съща мисъл. Тази мисъл се намира в главата му като нещо цялостно, а съвсем не възниква постепенно от отделни единици, както се развива речта…Процеса на прехода от мисълта към речта представлява извънредно сложен процес на разчленяване на мисълта и нейното пресъздаване в думи… Пътят от мисълта към думата преминава през значението…Значението опосредства мисълта по нейния път към словесния й израз…Самата мисъл се ражда не от друга мисъл, а от мотивиращата сфера на нашето съзнание, което обхваща нашите влечения и потребности, нашите и интереси, и подбуди, нашите афекти и емоции…Действителното и пълно разбиране на чуждата мисъл е възможно само тогава, когато разкрием нейната действена, афективно-волева, истинска причина… ". Извода е, че поради липсата на пълно съответствие между мислене и реч, разбирането на замисъла на комуникатора от реципиента може да стане само, ако той разбере неговата потребностно-мотивационна сфера. Последният обаче почти винаги си има собствени проблеми, които въздействат на анализа и тълкуването на предоставената му нова информация. В края на крайщата се получава така, че ако постъпващата от комуникатора информация се вмества в когнитивните и афективни подструктури на реципиента, тя се възприема и използва пълноценно, но ако тя е в дисонанс с тях тя не се допуска в неговото съзнание или й се пречи да проникне в него. Ролята на препятствие в този случай изпълняват комуникативните бариери. Те представляват своеобразен защитен механизъм от неблагоприятни и нежелателни психични въздействия. Комуникативни бариери могат да бъдат всякакви препятствия от социалнопсихичен произход, които реципиента използва, за да се предпази от нежелана, излишна, изтощителна или опасна информация.

Резултатността от въздействието на комуникативните бариери е различно. В едни случай те тотално не пропускат "неудобната" информация, а в други случаи я преиначават, редуцират и обезценяват с цел да я направят безопасна за личността. Не бива да се смята обаче, че препятствията, за които става въпрос се появяват в резултат на определена целенасочена дейност на реципиента и че те се насочват от него съзнателно. Невярна е хипотезата, че в неговото съзнание се промъкват следните мисли, когато слуша някого: "Аха, това съобщение не ме устройва и е опасно за моята психика, затова най-добре е да спусна комуникативните си бариери". Затова още веднъж е добре да се акцентува, че в реалното междуличностно общуване комуникативните бариери, в повечето случаи изпълняват ролята на неосъзнавани защитни механизми на личността, които се задействат автоматично по неизвестни още за науката причини. В зависимост от последствията за личността и процесите на общуване, в които тя участва комуникатимните бариери могат да се оценят позитивно (ако те възпрепятстват вредната за душевното равновесие на личността информация) и негативно (ако създават пречки на комуникативния процес при обмена на градивна информация). Вторият случай е сериозно препятствие в процеса на междуличностното общуване и комуникативните бариери, които пречат на неговата ефективност е необходимо да се преодоляват. Това зависи от нагласите и на комуникатора, и на реципиента и от техните познания относно тези проблеми.

В специализиранта литература (М. Битянова 2001, Ю. Крижанска, В. Третяков 1999, Б. Паригин 1999, Б. Поршнев 1979, Р. Стаматов 2005 и др.) най-често се анализират три форми на комуникативни бариери в зависимост от тяхната преодолимост. Това са: бягството, занижаване на авторитета на източника на информацията и неразбирането. Тези бариери се обуславят от два вида фактори - външни и вътрешни, поради което и се делят на две разновидности със същите названия: външни и вътрешни комуникативни бариери.

Комуникативните бариери са външни, ако са предизвикани от непосредствено възприемана информация от комуникатор, който се определя като: 1.) "компрометиращ", "опасен", "застрашаващ", "неприятен", "лош" тогава личността се защитава, чрез първия тип комуникативна бариера - "бягсвото"; 2.) "манипулатор", "недобронамерен", "неавторитетен", "безсъвестен", в този случай се задейства комуникативната бариера на "занижаване авторитета на източника на информация"; 3.) "чужд", "нелоялен" и др. подобни квалификации, които могат да се направят за автора на информацията, която може да наруши по някакъв начин вътрешната хармония на реципиента и тогава, за да се предпази той "включва" защитната бариера "неразбиране". Вътрешните комуникативни бариери пречат на въздействието на информация, която се натрупва в съзнанието на личността малко по малко, на части в продължение на по-голям времеви интервал. Тази информация обикновено се предоставя не само от един комуникатор. Когато достигне до определена критична точка, тя започва да влияе върху нейната ценностна система и поведение, а е възможно дори и да ги преустрои и промени. Пример в това отношение е, че много хора с натрупването на определен житейски, познавателен, емоционален, професионален и политически опит променят своите мисли, желания, начин на живот и пр. Ако обаче, личността започне да се съпротивлява, съзнателно или не, на настъпващите промени в резултата на събираната информация, това означава, че са задействани вътрешните комуникативни бариери. Те се проявяват чрез посочените по-горе форми: бягство, занижаване на авторитета на източника на информацията и неразбиране, но като се задействат със "задна дата".

За преодоляването на комуникативните бариери е необходимо да се отчитат индивидуалните особености на участващите в комуникацията партньори, да се създаде адекватна представа за ценостната им ориентация, стремежите, подбудите, житейския и познавателния им опит. Очевидно, че в междуличностното общуване като комуникация се отразява голяма част от човешката култура, начина на живот на хората и същността на техните личности. Промяната на обмена на информация, преживявания и ценности между отделните индивиди означава преди всичко промяна в техния начин на мислене и начин на живот. Това обаче зависи от тях самите и е в правото им на свободен избор, което означава и поемането на лична отговорност.
2.3.2.2. Оптични и акустични средства за обмен на неречева информация

Неречевата комуникация е обмен и интерпретация на информация, съобщения, отношения, призиви за действия или въздържане от такива между непосредствените участници в междуличностното общуване чрез кодираните и предавани по специфичен начин движения на тялото, звуковото оформяне на речта, организацията на микросредата, облеклото, културните аксесоари, времето, пространството, цветовете и др. знаци имащи символично значение. Тя е съществена и необходима страна на междуличностното общуване. Средствата, които се използват в този процес са несловестни и това определя нейното название. Според К. Караджова (2003, с.53) "1.) Най-често се използват т.нар. описателни жестове, свързани с точно определен предмет, действие или събитие. Жестът в този случай подпомага осмислянето на вербалния материал. 2.) Когато в комуникативния процес участват думи с висока степен на абстрактност. В този случай невербалните изразни средства модифицират абстрактното значение на вербалния сигнал до някакъв конкретен символ или знак. 3.) Когато в комуникативния процес участват думи, които изразяват отношения в пространството и времето. 4.) При изразяване на количествени отношения. 5.) За изразяване на бройни съществителни. 6.) За означаване на нюанси в настроението".

В исторически план неречевата комуникация се е появява преди речевата комуникация. Поради това обаче, че втората е с по-голямо значение за предаването на информация в процеса на междуличностното общуване неречевата комуникация изпълнява второстепенна роля и само съпътства и допълва речевата комуникация. Тя служи преди всичко за по-точен обмен на чувствата между хората, които осъществяват психичен контакт помежду си и за разкриване на личностните им особености в този процес. Илюстрира още емоционалните състояния на хората обусловени от оценката им за заобикалящата ги действителност, чуждото и собственото поведение. Независимо как ще бъде наречена: неезикова, несловесна или невербална комуникация, тя безспорно заслужава специално внимание, защото има голямо значение в цялостната междуличностна комуникация между хората. И такова внимание действително и` е отделено още от най-дълбока древност.

Древните китайци създават още три хилядолетия пр.н.е. специално учение, според което на лицето на всеки човек е изписана неговата съдба т. е. неговото минало, настояще и бъдеще. Това познание остава в историята с названието "физиогномика" и към него в последните десетилетия се проявява голям интерес от представителите на модерната научна психология.

Ценни сведения за уменията за разбиране и оценяване на човешкия лицеизраз се разкриват още в трудовете на древногръцките мислители (Сократ,_Демостен'>Хипократ, Аристотел, Сократ, Демостен и др.).

Неречевата комуникация, макар и под друго име е била ценена още в античната риторика. Хармонията между речта и жеста е била посочена от Сократ като съществено изискване към древните оратори. Запитан коя е първата и главна част в цялото красноречие, Демостен дал палмата на първенството на произнасянето. На въпроса, коя е втората и третата на красноречието, той все отговарял същото, докато престанали да го разпитват. Очевидно Демостен смятал произнасянето не само за главна, но и единствена част на ораторското изкуство. Въпросът за произнасянето като единство от словесно и несловесно въздействие се намират в трудовете на Цицерон и Квинтилиан. Първият нарича на едни места действието почти говор, а на други - някакво говорене с тяло. За Квинтилиан не е важно какви речи ще бъдат планирани, а как те ще бъдат произнесени.

Съвремените научни изследвания на неречевите средства за общуване започват с най-значимият труд в тази област, появил се преди XX век „Изразяване на емоциите у животните и човека", който е публикуван от Ч. Дарвин в 1872 година. В него се поставят редица проблеми свързани със сравнението на поведението между хората и животните. С този труд се полага началото на съвременните изследвания на мимическите изражения и на езика на тялото. По-късно много от от идеите и резултатите от наблюденията на Ч. Дарвин се потвърждават в трудовете на редица изследователи. Оттогава учените регистрират почти един милион несловесни знаци и сигнали, а схващанията на Ч. Дарвин се диференцират в самостоятелни научни направления като: етология (наука за поведението на животните) и "език на тялото" и "език на чувствата".

През 50-те и 60-те години на ХХ век се отбелязва голям интерес в научните проучвания, насочени към изясняването на наричаната с различни термини област от психологическото познание - език на тялото, невербална комуникация, невербално поведение. Сякаш учените от различни области се стремят да компенсират пропуснатото в изучаването на несловесните аспекти на общуването. Широката общественост като цяло обаче узнава за насочеността на тяхната изследователска дейност едва след като Д. Фаст (1993) публикува в началото на седемдесетте години един неголям по обем труд, посветена на езика на тялото. В нея той прави кратък пре­глед на дотогавашната работа на изследователите на поведение­то, свързана с несловесното общуване и разкрива много от неговите прояви и функции.

Понастоящем в България са отпечатани множество трудове, в които се осветляват различни аспекти на неречевата комуникация и така се задоволяват творческите търсения на представителите на редица професии от типа "човек-човек". За съжаление обаче трябва да се отбележи и факта, че дори в наши дни много хора изобщо не подозират огромното значение, което има неречевата комуникация за практическата им самореализация в собствения им живот.

Според Н. Казаринова (2001, с.70) неречевата комуникация предоставя информация за: 1.) Личността на комуникатора - неговия темперамент; емоционалните му състояния в съответната ситуация; неговия "Аз-образ" и самооценка; личностните му качества; комуникативната му компетентност; социалния му статус; принадлежността му към определена група или субкултура. 2.) Отношенията на участниците в комуникацията един към друг относно: желаното ниво на общуване (социлна и емоционална близост или отдалеченост); характера или типа на отношенията (доминиране-зависимост, разположеност - неразположеност); динамиката на взаимоотношенията (стремеж за поддържане на общуването, желание за преустановяването му, "изясняване на взаимоотношенията" и пр.). 3.) Отношението на участниците в комуникацията към ситуацията на общуване, позволяваща им да регулират взаимодействието си. В тази информация се включват сведения за степента на включеност в дадената ситуация (комфортност, спокойствие, интерес) или стремеж да се излезе от нея (напрегнатост, нетърпение и т. н.).

Неречевата комуникация в определени ситуации изпълнява още следните функции: допълва, дублира, уточнява, засилва речевите послания; опровергава казаното, защото неречевото поведение е по-непосредствено и по трудно се контролира в сравнение с речевото; замества речевата комуникация; координира и регулира взаимодействията между хората.

Изпълняваните функции на неречевата комуникация обуславят и спецификата на нейните особености:

Изброените особености на неречевата комуникация обуславят полифункционалността, сложността и условността на нейното тълкуване. И затова с голяма условност, а не буквално трябва да се приемат заглавията на редица книги, в които се претендира, че "човека може да бъде четен като книга". Защото, въпреки че неречевата комуникация е важен, съществен и неделим компонент на междуличностното общуване, нейната интерпретация се затруднява от следните особености на неречевите индикатори: има случаи, когато е трудно тяхното кодиране и декодиране; променливост на изявата в зависимост от обективни и субективни фактори; понякога съществува противоречивост между самите неречевите средства; те се проявяват по принцип за много кратко време. Интересна особеност на неречевата комуникация е, че тя се осъществява с помощта на всички от съществуващите модалности за обмен на информация - зрителна, слухова, тактилна, обонятелна и вкусова. Те не са изолирани помежду си, а винаги си взаимодействат. Различните канали за неречева комуникация понякога се допълват един друг, но понякога и си противоречат.

С най-голяма популярност се ползва класфикацията на неречевите средства за обмен на информация в зависимост от сензорните канали за нейното възприемане. Тя съдържа следните системи: оптична, акустична, кинестетична и олфакторна.

Оптична система. Психичният контакт при използването на оптичната система се осъществява с помощта на зрителното възприятие. Благодарение на него се получава информация чрез тълкуването на особеностите на: мимиката, погледа, жестовете, походката, позата, облеклото, културните аксесоари, особености на формата на тялото и лицето и др.

Акустична система. Тя се реализира чрез слуховото възприятие, което отразява: паралингвистичната система, която е свързана с вокализацията на гласа (тоналност, тембър, сила) и екстралингвическата система, която се проявява с паузите в речта, с нейния темп, смеха, плача, стоновете, въздишките, покашлянията и др. особености, които я съпровождат.

Кинестетична система. В нея се включват: докосванията, ръкостисканията, целувките, потупванията, погалванията и др. Информационната ценност им се изразява относно такива параметри като: приятност, сила, натиск, нежност, болка и др.

Олфакторна система. Тя участва в комуникативния процес чрез мириса и вкуса на тялото, мириса на употребяваната козметика и пр. Има хора със силно развито обоняние, които усещат миризмата на партньорите си в процеса на общуване на разстояние до няколко метра. В зависимост от тяхната преценка за нейното въздействие, разговора може да продължи или да бъде преустановен.

По-голямо е значението на първите две системи и в зависимост от тяхното доминиране, комуникацията в процеса на междуличностното общуване се дели на речева и неречева. Всеки от неречевите индикатори, включени в тези системи и разкриващи психичното състояние и взаимоотношенията между партньорите в процеса на междуличностното общуване се отличава със собствени традиции на изследване. Например, физиогномиката към която се проявява голям интерес в последните десетилетия се развива още в Древен Китай три хилядолетия преди новата ера. Подчертан интерес към нея проявяват Хипократ, Аристотел и Ч. Ломброзо, но тя е игнорирана от много университетски преподаватели като псевдонаучен подход за изучаване на човешката психика.

Специално място всред неречевите средства за комуникация заемат пространствените и времеви компоненти в процеса на общуване. Те се обозначават с термина "проксемика" (от латинската дума "проксима", която означава близост) или с названието пространствена психология. Тези понятия са въведени от Е. Хол за обозначаване на закономерностите на пространствената организация и влиянието на дистанцията между партньорите в процеса на междуличностното общуване. Той смята, че съществуват четири типа разстояние между хората, когато те установяват помежду се психичен контакт. Всяка от четирите дистанции предполага определени взаимоотношения между участниците в него. Интимната дистанция обхваща диапазона от непосредствения, пряк контакт от 15 см. до 40-45 см. От всички зони на отстояване тази е най-значима за личността и тя я защитава като своя собственост. Взаимоотношенията между хората, които общуват помежду си от такова разстояние са обикновено много близки, а понякога и интимни. Партньорите, които си взаимодействат от тази дистанция освен със зрителната модалност се усещат и с останалите модалности. Понякога общуването от такова разстояние може и да не бъде с позитивна нагласа на партньорите един към друг, а тъкмо обратното. Например, разменените гневни реплики между пътниците в претъпкания обществен транспорт или грубостите, които си казват биещите се на улицата пияници. Личната дистанция (от 40-45 см. до 120 см.) е оптимална за воденето на всякакъв вид разговор или беседа. В този случай непосредствения физически контакт е възможен, но не е задължителен. Взаимоотношенията между партньорите при взаимодействието на тази дистанция могат да бъдат най-разнообразни. От прояви само на интерес и любопитство до приятелско съчувствие и съпреживяване на голяма мъка. Социалната дистанция включва разстоянието от 120 до 260 см.Тази дистанция е най-подходяща обикновено за формални и делови контакти. Публична е дистанцията на събрания, митинги, лекции и др. официални прояви, на които се говори пред много хора. На тях оратора се намира на по-голяма дистанция от аудиторията (повече от 3,6 м.).

Тези зони на отстояване, според Е. Хол са характерни за белокожите хора от средната класа, които живеят в Англия, Австралия, Северна Америка и Н. Зеландия. Разстоянията на отстояване за представителите на други националности и общности се влияят от традициите им в това отношение. Обикновено за жителите на гъсто населените страни зоните на отстояване са по-малки, в сравнение със зоните на хората населяващи по-рядко населени райони. Представителите на средиземноморските, кавказките и арабските народи общуват помежду си от по-близко разстояние в сравнение с жителите на Скандинавските страни. Социалното положение и пола на взаимодействащите си партньори също влияят на дистанцията при осъществяването на комуникационния акт.

Психолозите и психотерапевтите обособяват специален тип ситуации, които се характеризират с особено съчетаване на пространствено-времевите си характеристики, които се наричат хронотипове. В тези ситуации без каквато и да е предварителна подготовка между съвсем непознати хора се провеждат съкровени разговори за неща, които не са били предмет на обсъждане и с най-близките хора. Класически пример за хронотип е разговор между непознати във влака. Участниците в него под въздействието на затвореното тясно пространство, ритмичния шум на колелата и не на последно място на факта на своята "анонимност" постигат пределна откровеност в процеса на междуличностното общуване. Такъв ефект могат да имат кратковремените срещи на плажа, в санаториума или в някоя болница.

2.3.2.2.1.Оптични средства за обмен на неречева информация.

Използването на оптичните средства за обмен на неречева информация се нарича "кинесика". Този термин предлага американският психолог Р. Бърдуйстъл (1952). Той се използва за изучаване на междуличностното общуване чрез анализ на "езика на тялото" на участващите в него индивиди. В него се включват движенията, които се отразяват чрез оптичната система на субекта и които изпълняват експресивно-регулативна функция в процеса на междуличностното общуване. Най-малката структурна единица в кинесиката се нарича "кин". По аналогия с речевата комуникация един кин може да се сравни с една морфема, от което следва, че кина е морфемата на движението. Самостоятелен кин могат да бъдат жестовете, позите, мимиката, външния вид, походката, облеклото, прическата, почерка и пр. Поведението на хората, според Р. Бърдустъл, се изгражда от "кини", както речевата комуникация се състои от морфеми, думи, изречения и текстове. Той твърди, а това се потвърждава от всекидневните наблюдения, че преживяванията на хората, техния статус и намерения се проявяват първо неречево и едва по-късно се изразяват чрез словото. Следователно, кинесическата подструктура в междуличностното общуване изпреварва, допълва, а понякога дори напълно замества речевата комуникация. По този начин се оказва, че тя има своеобразно предимство в изграждането на образ, както за комуникатора, така и за реципиента. Тези особености на кинесиката я правят атрактивна за изследване от много психолози, психотерапевти, юристи, лингвисти и др. специалисти в областта на междуличностните комуникации.

В специализираната литература липсва общоприета класификация на неречевите средства за общуване. Защото тяхното тълкуване невинаги е еднозначно, а зависи от контекста на конкретната ситуация, водения разговор и моментните взаимоотношения между участниците в него. Интерпретацията им също се влияе още от статуса, пола, възрастта, културата и националността на наблюдаваните личности. Най-често предмет на проучване са: мимиката, погледа, позата, жестовете, походката, телосложението и др.

Терминът "мимика" има гръцки произход и означава изражение или промяна на облика. Мимиката е важно средство на неречевата комуникация, която представлява динамичен израз на лицето. Основните й елементи са бръчките, веждите, очите, устата, носа, ушите и челюстта. Промените на лицевите мускули сигнализират за моментното състояние на хората. Емоционалните прояви се обективизират благодарение на спонтанните и волевите им реакции. Социалното подражаване като едно от условията за развитието на мимикката е възможно благодарение на факта, че хората могат да управляват по-голямата част от лицевите си мускули и да пригаждат лицеизраза си към изискванията и обстоятелствата на ситуацията, в която са попаднали. Защото обществото поощрява израза на едни емоции и санкционира демонстрацията на други. Това налага на хората често да прикриват емоциите, които преживяват като самоконтролират своя лицеизраз. От друга страна обаче, това е предпоставка те да формират у себе си умения за разкриване на чуждите опити за прикриване на истинското си психично състояние. Затова са им необходими обаче задълбочени познания и сериозни тренировки.

Голямо внимание на мимиката обръщат още древните китайци, които създават учение за разкриване на особеностите на личността по спецификата на човешкото лице. Това учение се нарича физиогномика (Ч. Куей 2003, Х. Лин 2001, Т. Мар 1992, И. Сикорски 1996 и др.). В различните исторически периоди, то е имало своя възход и падение. Навярно някои закономерности и взаимовръзки в него са хиперболизирани и доста абстрактни за съвремените представители на европейската цивилизация. Същевременно обаче не бива да се отрича, че във физиогномиката е натрупан огромен практически опит и впечатляващ обем от знаия и възможности за тълкуване на анатомичните особености на човешкото лице. Както във всички области на хуманитаристиката и във физиогномиката проявите на субективизма са твърде големи, защото различните специалисти могат да направят различно тълкуване на особеностите на едно и също човешко лице.

В България проблемите с възпримането и оценяването на лицето на хората се изучават от П. Дънов (И. Стратев, 1994), който в първата половина на ХХ век, в продължение на дванадесет години изучава особеностите на лицата и структурата на черепите на българското население. В своите трудове той изразява интересни мисли относно взаимовръзката между особеностите на лицата на хората и тяхната душевност. Според него лицето е израз на човешката красота. То е израз на душата на човека и на всичко, което той преживява.

За П. Дънов лицето на човека е сбор от числа и геометрични фигури, които показват неговото минало. От това следва, че колкото по-правилни са линиите на лицето на отделния индивид, толкова по-добър е бил живота му в миналото. Подобно на представителите на физиономиката, чрез анализ на формата, големината и цвета на различни части на лицето на отделния индивид той се опитва да направи изводи за психичните качества на личността. Аналогичен подход в изучаването на човешкото лице използват П. Фартунов (1933), Н. Дойнов (1993), А. Якимов (1998) и др.

Посочените психични характеристики на проектирани върху анатомичните особености на лицето трябва да се приемат с голяма степен на условност и като специфичен опит за натрупване на информация за човешката психика, поведение и общуване. Несъмнено всички тълкувания са плод на натрупани данни, които са проверени във времето, но те са от такова естество, че винаги могат да се проявят различни форми на субективизъм при тяхната интерпретация или своеобразни изключения от изведените правила. Защото, понякога в различните източници има и несъответствие между това, частите на лицето на каква психологическа информация са носители. За психологята на междуличностното общуване е от значение обаче, че благодарение на натрупаните знания и опити те да бъдат прилагани в практиката, се развиват умения за анализ на елементите на лицевата експресия.

В това отношение е ценна книгата на П. Екман (1999) "Психология на лъжата". В нея се описват редица признаци, по които човек може да се ориентира дали партньорите му, с които си взаимодейства са склонни да прикриват истината. В зависимост от елементите на лицето, които изследва П. Екман смята, че съществуват четири канала за обмен на информацията:

Статични лицеви канали представящи, относително постоянни черти на лицето. Към тях се включват основните анатомични елементи на лицето - структура на черепа и на основните му части.

Бавни лицеви сигнали - в тях са включени промените, които настъпват с лицето с течение на времето - появата и изменението на бръчките, промяна в характеристиките на кожата на лицето и пр.

Изкуствени сигнали представени от външни за самото лице характеристики -очила, козметични промени и пр.

Бързи лицеви сигнали състоящи се от промените в невромускулната активност, която води до видима промяна на лицеизраза.

По отношение на "бързите" лицеви сигнали П. Екман (цитат по М. Иванов 1997) определя следните видове информация, която може да се придобие: емоции; емблеми (специфични културни лицеви символи използвани за обмен на информация - намигване); манипулатори (свързани движения на лицето с личностни особености като прехапване на устните); илюстратори (действия придружаващи и допълващи речта като повдигането на веждите например); регулатори (невербални медиатори на разговора като усмивката, кимването с глава и пр).

Американският психолог съвместно с колеги, разработва на основата на 5000 видеозаписа на различни комбинации от действащи лицеви мускули, методика за изучаване на лицеизраза наречена "Система за кодиране движението на лицето" (FACS). Според тази методика всяко наблюдавано движение на лицето може да се изрази в система от "единици на действието". Последните представляват действие на няколко лицеви мускула едновременно. Отбелязват се 24 единици на действието, които имат анатомична структура и 20 единици на действието, чиято анатомична структура не е ясна. Предимствата на тази методика е, че се избягват термините свързани с емоциите, които много трудно се определят, ако не са в крайните си форми на проява. Защото е по-трудно да се разпознаят тези преживявания, които изразяват преходни емоциионални състояния и не много интензивни чувства. Поради факта, че мимическите признаци и взаимоотношенията помежду им са непостоянни и не много ясно диференцирани. Това е особено типично за обстоятелствата, в които хората преживяват повече от едно чувство едновремено. Оценяването на лицеизраза според тази методика става чрез: кодирането на наблюдаваните мимически реакции в единици на действието, които предизвикват промяната; отчитането на времето на извършваните лицеви промени; регистрирането на моментите на най-голяма сила на наблюдаваната емоция, на намаляне на нейната интензивност и на нейното изчезване. След регистрирането на всички единици на действието, участващи в определена лицева експресия посредством определени правила и пресмятания полученият резултат се трансформира в интерпретация на преживяваните емоции.

Емпирично е доказано, че методиката FACS е работеща и надеждна при изследванията на представители на повече от 15 различни културни общности. Получените резултати от използването й се отличават с голяма точност при разпознаването на емоциите у наблюдаваните лица. Прилагането на тази методика в широката практика обаче се затруднява от това, че: тя е сложна за прилагане и изследователите, които искат да я използват трябва да преминат през специален курс за обучение; тя е скъпа, защото се налага използването на сложни технически средства; изследваните лица не се намират в естествената за тях среда; изисква участието на няколко експерта. Поради посочените причини тази методика не се използва в широката практика за изучаване на особеностите на материали изобразяващи човешки лица. Обикновено на изследваните лица се експонират видеоматериали, диапозитиви, фотографии или други илюстративни материали и след това от тях се изисква да опишат как ги възприемат и оценяват.

Началото на визуалния контакт започва от очите и те са основен белег в лицеизраза на човека. Те са съществен индикатор за психичните особености на хората. Не случайно очите често са оприличавани на: "барометър на чувствата", "космос от преживявания", "огледало на душата" и пр. Очите разкриват душевността на хората дори, когато мимиките са неясни, а жестовете безизразни. Не случайно писателите и художниците акцентуват върху очите и погледа, за да въздействат достоверно върху човешката психика чрез художествените образи, които създават. Очите са незаменимо средство за междуличностно общуване, защото са най-информиращия белег на човешкото лице. Те разкриват характера и моментните преживявания на индивида. По-важните им характеристики, както бе посочено по-горе са: блясък, форма, цвят, големина, центрираност. Най-въздействащия им белег обаче е зеницата. Има психолози, които са на мнение, че разширяването на зениците са израз на интерес, възбуда и привличане. Последните се разширяват или свиват в зависимост от силата на светлината или от вътрешната нагласа и настроението на човека. При силно, стенично вълнение зениците на очите могат да увеличат своя размер до четири пъти. С този факт може да се обясни привличането и харесването между хората. Когато някой индивид харесва друг човек преживява приятни чувства, когато го наблюдава и от това зениците му се разширяват. Това обаче се възприема и от неговия партньор в процеса на междуличностния контакт и той започва също да го харесва.

Анализът на погледите на взаимодействащите си субекти разкрива техните емоционални взаимоотношения. Прекият поглед в очите на другите се смята от психолозите, че има ефект на докосване и съкращава дистанцията между хората. Индивидите, които се харесват взаимно се наблюдават. Затова не е учудващо, че стеснителните и нервни личности, които избягват да срещат погледа на събеседниците си рядко предизвикват техните симпатии и доверие. Известно е, че продължително се гледат един друг в очите влюбените. Така постъпват обаче и отявлените врагове. Понякога един такъв поглед може да се окаже твърде неуместен и да предизвика у наблюдаваните безпокойство, страх и гняв. Друг път може да се изтълкува като предизвикателство и стремеж за доминиране, на които трябва да се отговори по подходящ начин. Опитно е установено, че пряк поглед на непознат човек, ако продължава по-дълго от три секунди предизвиква у наблюдаваното лице дискомфорт. Хората със занижена самооценка започват да изпитват напрежение и безпокойство още по-рано. Продължителният поглед в очите на индивид от другия пол може да бъде разбран обаче и като знак за интимно желание. Със същото значение е "стрелкащия", "мълниеносен" поглед с блясък в очите.

Липсата на преки погледи между партньорите в процеса на междуличностното общуване може да предизвика също дискомфорт у тях и впечатление, че не са си интересни един на друг. Ефектът от отсъствието на визуален контакт е още по-негативен за лице, което е в подчинено положение и индивида с по-висок статус не го удостоява с погледа си. Следователно, волевия отказ от визуален контакт може да се превърне в средство за манипулация. Съществуват и други "красноречиви" начини за израз на отношение с помощта на "невиждащ" поглед. Такива са погледите на някои продавачи и чиновници работещи постоянно с хора, които сякаш преминават през клиентите и им показват колко са досадни и колко хубав е живота, когато ги няма.

В зависимост от посоката на погледа се разграничават делови поглед (обхваща пространството между очите и челото на събеседника и недвусмислено показва сериозно отношение към водения разговор), социален поглед (насочеността му е между очите и устата на партньорите и създава нагласа за обсъждане на светски теми) и интимен поглед (започва от очите и се разпростира върху раменете, гърдите, ръцете и гениталите на събеседниците и е проява на сексуален интерес към тях). Когато общуването за някой от партньорите стане неприятно или той иска да демонстрира превъзходството си, понякога неосъзнавано - друг път съвсем целенасочено използва техниката "блокиране на погледа". Тя се изразява в това, че в стремежа си да се изолира от ситуацията миганията му стават по-продължителни (т. е. клепачите му остават затворени за по-дълго време) или другият вариант е да гледа над главата на събеседниците си. Крайната форма на блокирането на погледа е разговора да се поддържа със затворени очи. Тези неприятни моменти могат да се преодолеят като се промени темата на разговора или се направи опит да се "контролира" чуждия поглед. Това става чрез вземането на някой предмет в ръка (химикал, очила, цигара и пр.), с които се сочи, пише и жестикулира. Така погледите на събеседниците се фокусират в използвания предмет, след това се връщат към лицето на говорещия и съзнанието им се активизира. Така те отново започват активно да възприемат предоставената им информация.

Д. Фаст (1993, с.142-156), анализирайки значението и функциите на погледа в неречевата комуникация между хората, обръща специално внимание на тази негова разновидност, която ги дехуманизира и условно на тях се гледа като на "не-хора". Това са погледите които си разменят непознатите в трамвая, асансьора, на улицата и пр. С тези краткотрайни погледи се отбелязва, че другите индивиди са забелязани, но липсва интерес за установяване на по-съществен контакт с тях.

Жестовете са движения на китките, ръцете, краката и главата, имащи за цел да предадат знания, да изразят отношение и волево желание. Те са средство за общуване и имат определен понятиен смисъл за една или друга група от хора. Жестовете предават непосредствена и специфична информация не само за емоциите на човека, но понякога заменят речевото взаимодействие или регулират и стимулират действията му . Специалистите твърдят, че жестовете са израз не толкова на качествата на преживяванията на личността, колкото на интензивността на техните преживявания.

Особеностите на жестовете се определят от някои традиционни форми на предаване на информация, които се обуславят от пола, възрастта и статуса на индивидите. В различните национални и културни общности са приети различни начини за израз на приветствие, съгласие, поддръжка и предупреждение. Приятелският поздрав между ескимосите се изразява с леко удряне с юмрук по главата и рамото. Кюрдите се поздравяват, вдигайки ръцете си без да ги пускат и всеки целува ръка на другия. Полинезийците пък се прегръщат и всеки разтрива гърба на партньора си. Поздрава на древните китайци се изразява в притискането на собствените си длани една към друга. Жителите на Лапландия при среща си трият носовете, а на Самоа се миришат един друг. Повечето европейски народи при сбогуване махат с ръка наляво-надясно, а българите в същата ситуация махат нагоре-надолу.

Психолозите са установили, че различните националности в едночасов разговор извършват различно количество жестове. Финландците правят само един жест. Италианците за същото време жестикулират 80 пъти, французите - 120, а мексиканците 180 пъти. Независимо обаче от културната традиция на индивида думите и движенията винаги се излъчват едновременно и то по толкова предсказуем начин, че Р. Бърдуистъл (1952) твърди, че всеки добре трени­ран човек може със затворени очи да познае какъв жест прави друг само като слуша тона на гласа му в момента на движението. По подобен начин самият той се научава да разпознава на какъв език говори даден човек само като наблюдава жестикулацията му в момента.

Жестикулацията в зависимост от степента на участие на волята се дели на: волева и неволева. В зависимост от честотата и характера на проявата си, тя се разграничава на: типична и нетипична за даден човек. В зависимост от частите на тялото, с които се извършват жестовете се разграничават на: жестове на дланите, сключване на двете ръце, шпицпозиции на ръцете, захвати на различни части от ръцете зад гърба, жестове с палците, прикриване на устата, докосване на носа, потриване на окото или ухото, почесване по врата, подръпване на яката, пръсти в устата, докосвания до бузата и до брадичката, бариери с ръце и крака, жестове с глава. В зависимост от отношението към събеседниците и контекста на ситуацията жестовете се делят на: жестове на доверие, жестове изразяващи подкрепа или несъгласие, жестове разкриващи съмнение, жестове на изразяващи готовност за действие и прояви на агресивност и др.

По-подробно жестовете се класифицират от Н. Казаринова (2001, с.78) по следния начин: описателно-изобразителни и изразителни, подчертаващи - тези жестове съпровождат речта и в извън речевия контекст губят своя смисъл; конвенционални - жестове на приветствия и прощаване, оскърбителни, дразнещи. Заместват в речта определени елементи на езика, които са разбираеми и без речевия контекст и имат собствено значение в общуването; модални жестове - жестове на одобрение, неудоволствие, ирония, недоверие, неувереност, незнание, страдание, разочарование, отвращение, възторг, радост, удивление. Изразяват оценка, отношение към предметите и хората, сигнализират за промяна на активността на субекта в комуникативния процес; жестове използвани в различни ритуали.

Жестовете освен, че съпровождат речта разкриват отношението на хората към определени събития, лица, предмети, личностни състояния и желания. Жестикулацията илюстрира качествата, културата и възпитанието на индивида т. е. и неговите индивидуални особености. Това становище е валидно особено за случаите, когато жестовете се извършват несъзнателно. Някои жестове се използват толкова често и специфично от някои хора, че стават в своеобразна тяхна "емблема" и "визитна картичка".

Изправената стойка сигнализира за бодрост, жизненост и откритост, докато приведената стойка е сигнал за умора, потиснатост и душевна обремененост. Позата е надежден показател за проява на интерес и готовност за действие. Например човек, който е седнал на края на стола и е поставил ръцете на бедрата си показва, че при първа възможност е готов да преустанови разговора. Проявяващите желание да разговарят помежду си партньори в седнало положение се накланят един към друг и често погледите им се срещат един с друг. Позата много добре показва и скучаещите хора, ако са седнали на стола те се облягат назад и участват откъслечно в разговора. Много популярна е и позата със скръстените ръце известна още като поза на "спринтьора" или позата на буквата "Ф". Тя е израз на готовност за действие, властност, самочувствие и агресивност. Тези личности, които я заемат сякаш искат да обхванат повече пространство, за да изглеждат по-внушителни и да респектират партньорите си в процеса на взаимодействие. Тази поза на предизвикателство се използва обикновено от мъжете, но е характерна и за някои еманципирани жени.

Още от дълбока древност телосложението на хората е свързвано с общото им физическо и душевно здраве. Например атлетичната фигура на спортиста, освен физическата му мощ разкрива и неговите морално - волеви качества, тъй като за поддържане на силите на мускулите, освен природни дадености е необходима упорита и продължителна работа, свързана с преодоляването на множество трудности. Големият корем и видимата подкожна тлъстина освен за лакомия са и признак за мудност, отпуснатост, леност и слабоволие. Е. Кречмер твърди, че телосложението на човека корелира с неговия характер и предразположенията му към психични заболявания. Заключенията си той прави преди всичко на базата на клинични наблюдения. Резултатите от изследванията си обаче екстраполира върху цялото население, като разграничава четири типа телосложение: пикник, лептосоматик, атлетик и диспластик.

Подобно на Е. Кречмер и У. Шелдън утвърждава, че психичните особености на човека и по-точно неговият темперамент зависят от типа на телосложението му. Той разграничава три типа телосложения, ендоморфен, мезоморфен и ектоморфен.

Човешката уникалност се изразява и с неповторимостта на гласовите данни, богатството на активния речник, маниера на говорене, интонацията и пр. Накратко казано тембъра на гласа, темпа на речта, употребата на специфични изрази, издаваненето на някои нечленоразделни звуци, продължителността на паузите и мълчанието са надежден индикатор за особеностите на личността. Това е така, защото речевото произнасяне на думите винаги е свързано с някакво преживяване и отношение. Последните се обменят чрез различните акустични средства като следните особености на речта: височина, скорост, ритъм, тембър, звучност, сила, мелодичност, напрежение и пр. Във връзка със звуковите сигнали, разкриващи моментните психични състояния на хората, с различна степен на възможности за контрол са: плача, смеха, въздишките, покашлянията, паузите, нечленоразделните звуци и др. Например, паузите изпълняват регулативна функция в речта. Чрез тях се подчертават съществените моменти в изказванията и се дава възможност на аудиторията да обмисли казаното, а понякога и да разбере за замислената измама. Те са израз на увереност и са средство за направляване на разговора и манипулиране поведението на партньорите. Гръмкият глас се свързва с личностни качества от типа на смелост, решителност, компетентност, увереност. Той означава, че индивида се чувства комфортно и смята, че контролира положението. Съществува мнение, че хората, които говорят тихо без да правят паузи са тревожни, плахи и нерешителни. Важен аспект на общуването е съчетаването на темпа на речта между събеседниците. По принцип темпа на речта разкрива темперамента и чувствата на говорещия, неговата увлеченост от това, което говори или отношението му към човека, с който говори. Чрез ускоряването или забавянето на темпа на речта може да се влияе на протичането на разговора и на състоянието на събеседниците. С голяма скорост се отличава речта, както на неуверената и суетлива личност, така и на активния и енергичен индивид.

Акустичните индикатори на неречевата комуникация са носители на следната информация: 1.) подчертават значението на дадена дума или изказване чрез интонацията, ударенията и паузите; 2.) разкриват индивидуалните особености на комуникатора - пол, възраст, големина на тялото, темперамент, социален статус, емоционални преживявания (радост, гняв, нежност, учудване, мъка, ирония, сарказъм, възхищение, самоувереност и др.) и пр.

Гласа на разгневения човек се характеризира с увеличаване на неговата сила и височина, като същевременно се увеличава и отсечеността му. Докато мъката се изразява чрез забавяне на скоростта на човешкия глас и спадане на неговата тоналност и сила. Приглушеността и звънкостта на речта са показател за възрастта на комуникатора. Ниският приглушен с богати интонации глас е характерен за решителния, целеустремен и волеви човек. Ритмичната реч е признак за въодушевление и устрем.

Понякога гласовите характеристики на комуникатора могат да имат важно значение в междуличностното общуване. Опитно е установено, че слушателите приписват повече и в по-голяма степен социално желани качества на хора с по-добра култура на речта. Тези хора се възприемат като: по-интелигентни, по-симпатични, по-компетентни, по-образовани, по-уверени, по-доброжелателни, с по-голямо чувство за достойнство и пр.

Всички канали за предаване на неречева информация и най-вече акустичните и оптичните средства са от голямо значение за осъществяване и на механизма на обратната връзка в процеса на междуличностното общуване разглеждан като комуникация. Тяхното отразяване и осъзнаване се обуславя от две много важни комуникативни умения - наблюдателност и умение за активно (професионално) слушане. Съществените им особености се разкриват в трудовете на редица психолози, педагози и психотерапевти (Д. Кайков 1998, Д. Коен 2002, С. Московичи 1998, Т. Стоицова 1993, 1998, Д. Фаст 1993, Е. Хайт 2003 и др.), което облекчава в значителна степен разбирането на особеностите на междуличностното общуване като комуникация.