Социално включване на лица с трайно намалена
Липсата на прецизна дефиниция на поняти
Изтегляне 5.41 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- (Дюркем Е., 2002);(Фотев Г., 1979);(28) Още през 1850 г. Лоренц фон Щайн използва понятието социална държава
- (Манчева П., 2018).
| Липсата на прецизна дефиниция на понятието „инвалид” и неговите деривати води до дискриминационни постулати, закрепени в правни норми, и налага необходимостта от нов подход и терминология, свързани с инвалидността.
Програмите за социално включване на хората с увреждания утвърждават концепцията за увреждането, която превръща хората с увреждания едновременно в субект и обект на политиките в тази сфера.(124) Тази концепция е залегнала в Плана за действие на Съвета на Европейските общности от юни 1974 г. за предприемане на специфични мерки в полза на лицата с увреждания и мигриращите работници.(119) Aкцентът се измества от политики, базирани на схващането, че проблемът е вътре в индивида, към политики, които противодействат на тенденциите за маргинализация на хората с увреждания. Самият термин „човек с увреждане” носи две послания: на първо място е поставен човекът, а характеристиката „с увреждане” показва социалния статус, който изисква специални грижи и внимание. Увреждането е загуба или ограничение на възможностите за участие в нормалния живот на общността наравно с другите хора, поради физически, архитектурни или социални бариери.(108) От друга страна разбирането на понятието „хора с увреждания” е различно и многоаспектно както в нормативните документи, така и в научната литература. В книжното издание на ЦНЖ „Правата на хората с увреждания в България” авторите подлагат на критичен анализ медицинския модел, според който хората с физически, сензорни или психически затруднения са възпрепятствани или лишени от възможността да водят нормален живот или да участват в нормалното общество поради липса на дадена функция. Уреждането се разглежда като проблем на индивида, който трябва да се промени или да бъде променен, така че да стане годен за живота в общество, създадено да функционира за хора без увреждания. Едно от последствията на медицинския модел е сегрегацията от различно естество на хората с увреждания. Ако тези хора не могат да станат „нормални“, то тогава те остават „ненормални“, аутсайдери, неспособни да се справят с реалния свят. Това разбиране води до принудителната им изолация в институции, в които стресът и унижението нерядко са съпроводени с липса на адекватни грижи.(123) Примери за сегрегация се срещат в областта на образованието и заетостта, изхождайки от презумпцията, че хората с увреждания не са в състояние да работят в „нормална“ среда. За тях се разработват защитени схеми за нископлатена и неквалифицирана заетост, субсидирана от държавата, налагат се квотни системи при тяхното наемане. Правозащитните организации инициират кампании за прилагането на политики срещу социално – икономическите и поведенчески бариери, стоящи в основата на изключването на увредените лица. Така съгласно чл.1 от Конвенцията за правата на хората с увреждания групите на хората с увреждания включват лица с трайна физическа, психическа, интелектуална и сетивна недостатъчност, която, при взаимодействие с обкръжаващата ги среда, би могла да възпрепятства тяхното пълноценно и ефективно участие в обществото равноправно с останалите. Целта на Конвенцията е да насърчава, защитава и гарантира пълноценното и равноправно упражняване на всички права на човека и основни свободи от хората с увреждания и да способства за зачитане на човешкото им достойнство.(74) В приетите през 90 – те години на XX век Стандартни правила за равнопоставеност и равни шансове за хората с увреждания понятието “увреждане” обобщава голям брой различни функционални ограничения, като физически, интелектуални или сензорни увреждания, специфично здравословно състояние или умствени заболявания с постоянен или временен характер. Документът поставя акцентът върху урбанистичните, психологическите, образователните, информационните и комуникационните бариери пред лицата с дефицити. (136) У нас в Националната стратегия за равни възможности за хората с увреждания от 2005 г. под увреждане се разбира „загуба или нарушаване на физиологически и анатомически структури и на свързаните с тях физически, умствени или психически функции”. Терминът „хора с увреждания” се „отнася до лица, при които вследствие на различни увреждания са нарушени физическите функции, умствените способности или душевното здраве по начин, отклоняващ се от типичния за дадената възраст, и за период, надвишаващ 6 месеца, като вследствие на това е възпрепятствано участието им в живота на обществото”.(105) И в двете дефиниции, базирани на биофункционален критерий. Фокусът е върху „нарушените физически функции, умствените способности или душевното здраве”, което е характерно за медицинските науки и практики. По смисъла на ЗИХУ всяка загуба или нарушаване в анатомичната структура, във физиологията или психиката на даден индивид се счита за увреждане. Увреждането, както и промяната в здравословното състояние могат да бъдат постоянни или временни. „Човек с трайно увреждане е лице, което, в резултат на анатомично, физиологично или психическо увреждане, е с трайно намалени възможности да изпълнява дейности по начин и в степен, възможни за здравия човек, и на което органите на медицинската експертиза са установили степен на намалена работоспособност или намалена възможност за социална адаптация 50 и над 50 на сто”. (46) В новия Закон за хората с увреждания понятията „хора с увреждания“ и „хора с трайни увреждания“ са обвързани не само с характера на увреждането, но и фактора „обкръжаваща среда“, която би могла да възпрепятства пълноценното участие в обществения живот. (58) Основният критерий за определяне на вида и степента на увреждане (инвалидността) на основание чл.101, ал.3 от Закона за здравето (ЗЗ) е сравняването на възможностите на увреденото лице спрямо възможностите на здравия човек и се базира на чл.62 от методика, приложена към НМЕ.(44);(85) Увреждането и степента на намалена работоспособност се установяват съгласно Приложение №1 към НМЕ. Бюрократичните процедури по установяване и доказване на степента на увреждане, респ. на степента на намалена работоспособност, са продължителни и свързани с редица неудобства за засегнатите лица. Преодоляването на ограниченията, които възпрепятстват пълноценното функциониране на лицата с увреждане, изискват съпричастност и социална солидарност от страна на обществото. Според известния френски социолог Емил Дюркхайм социалната солидарност е това, което обвързва и обединява индивидите в едно цяло. В развитите общества разделението на труда е сложно и силно диференцирано, разликите между отделните индивиди са големи и поради разликата в социалните функции индивидите рязко усещат необходимостта от съвместно съществуване. Продуктът на социалната солидарност е специфичен тип колективно съзнание, което не се свежда до обикновена сума от индивиди. (Дюркем Е., 2002);(Фотев Г., 1979);(28) Още през 1850 г. Лоренц фон Щайн използва понятието социална държава. Той го включва към функциите на държавата с цел „да поддържа пълно равенство в правата на различните социални прослойки и за всяко едно лице, посредством властта”. Държавата, според Щайн, е длъжна да съдейства за икономическия и социален прогрес на всеки свой гражданин, защото в крайна сметка развитието на един е от полза на друг и при условията на разделение на труда. В немски език се използва термина Sozialstaat, който в превод означава означава „държава на всеобщото благосъстояние или държава на всеобщото благоденствие”. Преразпределението на обществените блага в съответствие с принципа на социалната справедливост в интерес на всички граждани, на техния достоен стандарт на живот е приоритет на социалните политики на държавите от ЕС. В съвременната трактовка на понятието „социална държава” се включва в защитната функция на държавата. Чрез нея се означава една от основните насоки в дейността на държавата – нейната социална функция. При провеждане на социалната функция, чрез своите органи и институции, държавата следва винаги да се води от основните принципи на социалната държава като солидарност, равенство и справедливост. Солидарността е първият и най–важен принцип на социалната държава, чрез който се отговаря на въпросите за причината да бъдем съпричастни един към друг и за обхвата на социалната държава. П. Манчева разглежда политиките за включване и изключване на хората с инвалидност като елемент от съвременните подходи към инвалидността в контекста на идеята за социалната държава, която гарантира правото на достойни условия за живот и социална защита на човека с увреждане. (Манчева П., 2018). У нас принципите за правата на личността, нейното достойнство и сигурност и решимостта да бъде създадена демократична, правова и социална държава са залегнали в преамбюла на Българската Конституция, приета от Седмото Велико Народно събрание през 1991г. (77) Актуалното българско законодателство се придържа към разбирането, че социалната държава поставя човека и неговите нужди в центъра на своето внимание и се грижи да създаде за всеки свой гражданин материален и духовен просперитет с постоянно повишаващ се жизнен стандарт.(52);(55) Изтегляне 5.41 Mb. Сподели с приятели:
|