Социология
СЪВРЕМЕННИ СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ТЕОРИИ
Изтегляне 407.87 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Във времето отношението жив свят получава следните измерения
СЪВРЕМЕННИ СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ТЕОРИИІ. СТРУКТУРЕН ФУНКЦИОНАЛИЗЪМ- той се свързва с школата на ТОЛКЪТ ПАРСЪНЗ /1902-1979г./ Основава се на структурно функционалния метод, метод за описание и обяснения на социологическите зависимости и процеси, чрез фиксиране на определена социологическа система и отчитане следствията за цялото и неговите елементи от взаимодействието между елементите и на цялото със средата. Същевременно структурира и функционирането- термините се използват за обозначаване на напълно самостоятелни теоретични направления. Въвеждането им като основно методическо средство в западната социология е в средата на ХХ век и е свързано с отказа общественият живот да се свежда до психологично равнище на обяснение. Обществото може да съществува само в равновесие, което се осигурява от неговите функции. За Парсънз четирите функции на императивната социологическа система са: АДАПТИВНА /към външната система- други системи и средата/; ЦЕЛЕНАСОЧВАЩА /извличане на цели от външни обекти/; ИНТЕГРАЦИОННА /поддържаща и хармонията/ и ВЪЗПРОИЗВОДСТВЕНИ /поддържане на стабилност и последователност/. ФЕНОМЕНОЛОГИЧНА ТЕОРИЯ за социологията. Това е направление в съвременната социология, чиито представители се стремят да изградят една “радикална” концепция на субективната гледна точка, която да разкрие социологическия свят не като завършена безлична структура, а като структура от значения, важни за субекта и както социологията обяснява “Тя е продължение на разбиращата социология на Вебер и на феноменологичната функция на Хусерл. Трети източник на феноменологичната социология е концепцията на Берксон “живеене в потока на опита”. Задачите на феноменологичната социология е социалния свят да се описва не отвън в обективистките понятия, а като свят, в който естествената нагласа ние като човешки същества преживяваме. Основен автор в това направление е АЛФРЕД ШЮЦ /1899-1959г./ Според него социологията има за обект всекидневието на хората, натрупването на субективен, личен опит и неговата роля е във функционирането и развитието на обществото. Шюц изгражда онтология на жизнения свят. В пространствено отношение жизнения свят се структурира на:
Във времето отношението жив свят получава следните измерения:
Главната идея на феноменологичната социология е да покаже как социологическият свят се конструира в границите на естествената нагласа, на основата на непосредствено преживяната реалност. Според феноменолозите жизненият свят е общо поле на различни реалности. Измежду всички тези реалности светът на всекидневния живот заема привилегирована позиция и се превръща във върховна реалност, с която се съизмерват всички други реалности. СИМВОЛЕН ИНТЕРАКЦИОНИЗЪМ- направление в Североамериканската социология, изследващо елементарните социални взаимодействия на членовете на социалните групи в условията на пряка комуникация посредством СИМВОЛИ. Развива се в 70- те години на ХХ век между социалната психология и социология. Теорията е алтернатива на структуралисткия и функционалисткия подход. Основател е ДЖОРДЖ МИД /1863-1931г./ Той създава теорията като изградена върху схващането за социалното взаимодействие като практическо взаимодействие чрез символите. Основен процес в обществото е КОМУНИКАЦИЯТА в специфичните й човешки измерения /с помощта на жестовете като значими символи/. Особености на жестовете, степента, която посочва натрупалия индивид, последващото действие или резултат от действие, жестовете комуникация са с определени значения. Емпиричен индикатор на значенията са реакциите на индивида, към който жестовете са адресирани. Определящ фактор е фундаменталната способност на индивида да приема нагласата на другите към себе си. Тази способност се развива в процеса на развитие на Аз-а, който се характеризира с 3 генетично свързани помежду си етапа:
Символният интеракционизъм има няколко разновидности: етнометодология- изследват се всекидневните методи и върху тях правят огромни анализи. Те са нанаучни. когнитивна социология теорията на обмена на Питер Блау /1918г./, Джордж Хоманс. Тя гласи, че всичко в обществото е обмен- каквото ми дадеш, такова ще ти върна; теория на Ралф Дарендорф /1929г./ - обществото се развива посредством конфликтите- класови или други. 4 въпрос: СОЦИОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ. СТРУКТУРА НА СОЦИОЛОГИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ. І. Структура. Социологическото познание бива ТЕОРЕТИЧНО и ЕМПИРИЧНО. Социологията е най- общата нефилософска теоретична обществена наука. Нефилософска е, защото се занимава с по- частни от философските проблеми, отнасящи се до общественото развитие. Философията, за разлика от социологията, има ГЛОБАЛЕН поглед, а социологията само ЕДИН СЕГМЕНТ. Социологията се влияе от философията при решаването на въпроса за същността на обществената действителност. Тя се основава на учението на философията за най- общите принципи на измененията и развитието, валидни и за общественото развитие, затова философията играе съществена методологична роля в развитието на социологията. Социологията се отличава от природните науки, които се интересуват от несоциални структури, свойства и закономерности. Тя спада към класа на обществените науки, тъй като се занимава с определени социални системи. Социологията се влияе и от природните науки и техните разработки, доколкото природните /несоциалните/ явления оказват влияние върху протичането на социалните процеси /например озоновата дупка/. Социологията е теоретична, а не историческа наука, защото тя не се занимава с хронологията на общественото развитие, а изследва системите, свойствата и закономерностите като нещо сравнително устойчиво, повтарящо се, закономерно, формулирайки съответни понятия и закономерности. Използва постиженията и на историческите науки. За разлика от останалите теоретични обществени науки, които се занимават с едни или други страни на обществената действителност, социологията изучава обществото като цялостна система. Разкрива структурата и закономерностите на нейното функциониране и развитие. Социологията изучава връзките между качествено различните обществени явления /между икономика и духовен живот, бит- производство/. Предметът на социологията е социалното взаимодействие.
ІІ. ОСОБЕНОСТИ НА ЕМПИРИЧНОТО ПОЗНАНИЕ. Емпиричното винаги отразява РЕАЛНИ обекти /станали или ставащи/, а теоретичното- и за станали и за БЪДЕЩИ обекти /за свръх естественото, идеална точка и др./. Емпиричното познание отразява обекти, имащи конкретни пространствени и темпорални /времеви/ параметри. Теоретичното познание се абстрахира от пространствените и темпоралните характеристики. Емпиричното познание доставя информация за единични, неповторими обекти, а теоретичното познание- повтарящото се, устойчивото и закономерното. 5 тема: ОБЩЕСТВО И КУЛТУРА /ПРИРОДА, КУЛТУРА и ОБЩЕСТВО/ І. КУЛТУРА- идва от латински и означава обработен, украсен, образован. Тя може да е съвкупност от онези страни на човешката дейност, които се предават по социален път, а не по билогичен и се борави със символи. Тя е съвкупност от правила, норми, навици, обичаи, установки, ценности, институции, които се осъществяват с мисълта, чувствата и поведението на дадена човешка общност, споделяща тези норми. Понятието е въведено през ХVІІ век във френския език и означава целенасочено въздействие върху средата, включително формиране на човешки заложби чрез възпитание. Решително за развитието на понятието култура е немското Просвещение. За тях понятието “култура” означава, че човек не зависи повече от външни сили. Спомага за еманципацията на човека, отделянето му от природата, човекът е вече творящо същество. Той е създател на нов свят, защото е разумен. Разумът е неповторимо качество на човека. Чрез културата човек прави от себе си ЦЕЛ на природата. Границата между човека и природата е човешката история. В това понятие има: ХУМАНИЗЪМ, РАЦИОНАЛИЗЪМ и ИСТОРИЗЪМ. Имануел Кант казва, че културата = свободата на човека, но свободата като духовна свобода, а не като задоволяване на човешки инстинкти. Човекът е културно същество доколкото е разумно същество. Висшата еволюция в развитието на човека е като морално същество. Културният човек е моралният човек. Той може да прави избор, да избира съдбата си и това е свободата на човека. Чрез избора си човек става независим от природата. Същността на културата за него е човек да си поставя цели и да действа независимо от природата. Културата се състои в подчертаването на обществената ценност у човека. Крайната цел е създаването на гражданско общество. Хегел не използва понятието култура. Той пише за духовното развитие въз основа на научното познание. През ХVІІІ век понятието се употребява в немската историография за класифициране на исторически тип общества и обособяване на стъпалата на историческия процес. През ХІХ и ХХ век културата става основно понятие в английската и американската културна антропология- Едуард Кейлър, Крьобърт. Тя изучава цялостната конфигурация на културните образци в конкретни общества, независимо от социалните им функции. Социалната антропология Алфред Радклиф Браун няма за обект културата, а разтваря нормите й в системата от порядки, крепящи социалната структура. При структурния функционализъм системата от културни ценности служи да нормира и легитимира формите в системата на социалното взаимодействие и културата често се измества в понятия като “система от ценности”. ІІ. ЦЕННОСТИ на културата. Културата осъществява връзката между обществото и личността. Чрез нея обществото създава за себе си общи ценности и смисли за общуване. Хората общуват като използват означенията на предметите. В процеса на общуване е натрупан човешкия опит. Благодарение на езика културата е възможно да помести всяко явление в една универсална всеобща среда. Езиковата среда е привилегирована за човешки промени. Всяка култура е единство от ценности. Развитието на всяка култура е белязано от създаването на нови ценности и ценности, които губят значението си. Всяка култура е в състояние да определи сама себе си въз основа на своите ценности. Ценностите са ориентир за социалната дейност на хората; те са формули за човешко поведение. ІІІ. ИГРА И КУЛТУРА. Една от функциите на културата е да внася порядък в отношенията между хората и това е свързано с необходимостта да се намалява напрежението в обществото. Пред всяка култура съществува проблем да може да освобождава сдържаните импулси, бед да се нарушава съществуващата система от норми. Играта е универсален механизъм, чрез който културата е в състояние да отнема социалното напрежение. Платон казва, че животът трябва да се живее като игра. Играта е по- стара от културата. При човешката игра има нещо, което излиза извън непосредственото чувство за самосъхранение. Основните характеристики на човешката игра е, че тя е свободно действие, не е задължително, винаги е форма на излизане от всекидневния живот, има безкористен характер, може да се повтаря многократно. Всяка игра се играе по определени правила, всяка култура се играе. Играта внася ред във взаимоотношенията между хората, нов тип връзки. Игровите структури са: АКТЬОР и НАБЛЮДАТЕЛ. Зрителите не са там, не са включени в играта, не повтарят актьорите. ІV. РАЗВЛЕКАТЕЛНИ МЕХАНИЗМИ НА КУЛТУРАТА- Културата има пряко отношение с играта. Има обаче игрови структури, които са институционализирани. една от тях е ПРАЗНИКЪТ. Той е свързан с определен начин на живот и с трудовата дейност на хората. Практически дейността е накъсана на периоди- делник и празник. Празникът е форма на осмисляне на дейността. Ритуалите, които се изпълняват на празниците, това е желание за повторение на успешната дейност. Празникът е форма на внасяне на ред през времето когато не се работи. Той е активен процес на общуване между хората. Във всеки празник се проявяват механизмите на колективен живот, структурират се от системата от ценности на дадена култура. Празникът е естествен начин на социализация, защото поколенията започват да се интегрират. Много трудно се създават нови празници. социалните групи също се интегрират при празниците. V. КУЛТУРНА ТРАДИЦИЯ- механизъм на връзка между поколенията. Функцията й е да осигури възможност всяко следващо поколение да се включи в живота на предходните поколения. В този смисъл културната традиция е предаване на човешкия опит. В културната традиция има 2 момента:
Сега се говори за прекъсване на културната традиция. Проблемът с традицията се образува от проблем за запазване на културата в проблем за институционализация на опита на новите поколения. Предпоставка за традицията е ЕЗИКЪТ, като предаването на традиция може да е чрез ритуал, обичаи, устна реч или в писмена форма. Културата приспособява към съжителство на личността към определена общност, свързва личността към определени епохи. 6 въпрос: СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ПРОБЛЕМИ НА ЛИЧНОСТТА. СОЦИАЛИЗАЦИЯ И СОЦИАЛНА БИОГРАФИЯ. ПЪРВИЧНА И ВТОРИЧНА СОЦИАЛИЗАЦИЯ. ПРОБЛЕМЪТ ЗА ПОКОЛЕНИЕТО. Социологията се занимава с отношенията на личността и обществото, със социалния тип в общуването на човека. Човек не е продукт само на биологическия си вид, но и резултат от формиралия се социогенезис.В комплекса от процеси като мислене, труд и общуване се заражда социогенезиса на човека. В процеса на взаимодействие на хора се формира нова среда, социална по природа, която усилва влиянието си върху формирането на човека. Достигайки до равнището на общество, тази социална среда започва да формира човека като личност и индивидуалност. Понятието индивид отразява биологичните качества на човека, които нямат повторение в света. Индивидът се характеризира с природни заложби, свързани с неговата рационална и емоционална характеристика. Именно те се развиват от обществото и се превръщат в способности /социални свойства на човека, изразяващи неговата социална, а не физическа сила. Индивидите обаче не могат да овладеят своето положение без връзка помежду си, без установяване на междуличностни и обществени отношения. Човек не може да живее без другите хора. Това е така, защото човек си служи с вещи, произведени от цялото общество. Във всяка вещ по този начин е събрана силата на обществото. Притежавайки я, ползвайки я, всеки човек придобива и действа с обществена сила. Трудът става най- здравата връзка между хората, основа на обществените им отношения. Биологичното и социалното у човека съществуват не едно до друго, а едно в друго, проявяват се едно чрез друго, в интегративен процес. Гьоте казва “Искаш ли да разбереш каква личност си, опитай се да изпълниш своя дълг”. С други думи човешката личност се измерва с отговорите на два въпроса: Какво човек иска? и Какво човек може? И тогава узнаваме какъв е човек. ТИПОЛОГИЯ НА ДЕЙВИД РИЙЗМАН Първият тип е традиционалист. Това са хора, които се ръководят от традицията, стараят се да се впишат в тази традиция и се държат както е прието в обществото. Този тип съответства на селянина в традиционното общество, което се променя с бавни темпове. Индивидът може да се идентифицира с неговия баща. Светът му се променя толкова бавно, че жизнените ситуации остават аналогични на тези на родителите му. Вторият тип е автономен човек. Той е създаден от модерното общество, ръководи се от собственото си съзнание. Такъв човек е убеден, че трябва да се държи по един или друг начин, защото е интериоризирал обществените ценности чрез възпитанието и образованието. Това съответства на обществото в ХІХ до началото на ХХ век. Такъв е например индустриалния водач. Третият тип е хетерономен човек- държи се в зависимост от представата, която е убеден, че другите имат за него. Това е сегашното общество на Западния свят, което позволява непрекъсната подвижност, без това да означава задължително реални промени, защото дейността е производна на дейността на другите и ситуацията. Тук управлява логиката на ситуацията. Личността е един от основните елементи на обществената действителност, субект на всички изменения в обществото. Другите елементи са вещи, институции и др. Личността не съществува изолирано, тя действа, произвежда и употребява материални и духовни блага, влизайки във връзка с други хора. Така от една страна се поставя в активно практическо отношение към околната среда, която по някакъв начин преобразува. От друга страна се включва в системата на социалните отношения. От тук произтича нейната релационна същност, изразяваща се в мястото и ролята на личността с другите хора, обществото като цяло. РЕЛАЦИЯ- връзка Практическата активност и взаимоотношенията на личността със социалната среда формират нейната субстанциална същност. Характеризира се с определена материална икономическа заинтересованост, културност, оценъчно отношение и личността като билогичен организъм. Елементите на субстанциалната страна са свързани и зависят един от друг, като може да има противоречие. Релационната и субстанциалната същност дават основание личността да се разглежда като специфична социологическа система, отделните елементи на която са качествено различни помежду си.
Теорията за огледалното “АЗ”- Чарлз, Дейвид Рийзман, която гласи, че самосъзнанието е резултат от социалното взаимодействие, при което човек започва да гвледа на себе си с очите на другите хора. Ролеви теории за личността- Ралф Линтън, Джекъб Морено, Игор Кон. Според нея личността е функция на съвкупността от социални роли, които човек изпълнява в обществото. Съществуват ролеви и вътрешно ролеви конфликти, междуролеви конфликти и др. Очакванията на хората са критерият доколко дадено лице изпълнява своите роли. това са съпрузи и родители в семейството, на приятели и неформалната група, на ръководите в управленческата система и т.н. Всеки човек е натоварен с множество роли, които трябва да изпълнява през целия си живот. Но често човек е автономен от своите роли и може да избира варианти при тяхното осъществяване. Към някои от ролите той привиква и изпълнението им се автоматизира като се превръща в навик. Роля- динамично взаимодействие от права и задължения, което отговаря на статуса на човека. СОЦИАЛИЗАЦИЯ И СОЦИАЛНА БИОГРАФИЯ Тя е необходима за съществуването на всяко общество; тя е възпроизводителен процес на превръщане на биологичните индивиди в социални същества посредством овладяване на социалния опит, дейности, които са необходими за всеки човек в конкретното общество. Понятието “социализация” започва да се употребява през 90- те години на ХІХ век от Емил Дюркем и Франклин Гийдънс. За Дюркем социалогията е въздействието на възрастните върху детето, с цел да се развият неговите физически, интелектуални и морални способности, а системното изследване на социализацията датира от 20- те, 30- те години на ХХ век, особено културната антропология. Емпирично са изследвани редица примитивни културни подпроцеси на социализацията, особено познавателното развитие. Изследвана е и ролята на факторите на социализацията. По отношение на продължителността на социализацията има 3 групи възгледи:
Периодизирането на социологията е от гледна точка на възрастово психичните особености. Етапи:
Първичната социализация е първата социализация, на която човек е подложен в детството и чрез която става член на обществото. Вторичната социализация всеки следващ процес, който въвежда вече социализирания човек в нови сектори от обективния свят на неговото общество. Важната структура на всяка вторична социализация следва да наподобява тази на първичната социализация. Вторичната социализация е интернализирането на институционални или основаващи се на институции подсветове. Нейният обхват и характер се определя от конкретността на разделението на знанието. Вторичната социализация е придобиването на ролево специфично знание като ролите са пряко или непряко вкоренени в разпределението на труда. Подсветовете при вторичната социализация са по правило частични реалности за разлика от базисния свят, придобиван при първичната социализация. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 407.87 Kb. Сподели с приятели:
|