Соня хинкова югославският случай етнически конфликти в Югоизточна Европа

На 6 април 1992г. в Люксембург страните членки на ЕО признават независимостта на Босна и Херцеговина. Усилията за мирно изграждане на новата държава са продължени на конференция в Лисабон (28 април 1992г.), но отхвърлянето на “плана Кутилейро” от мюсюлманите обрича инициативата на неуспех.²³

Нови възможности за преговори и мирно уреждане на кризата в Босна и Херцеговина се търсят на Лондонската конференция (26-27 август 1992г.) под председателството на лорд Карингтън. Съпредседатели на конференцията са С. Ванс, като представител на ООН, и лордОуен, като представител на ЕО. Присъстват повече от тридесет представители на страни и организации, президентите на Хърватска, Словения, Босна и Херцеговина и Македония, делегация от СР Югославия (президентът Д. Чосич, премиерът М. Панич, президентът на Сърбия Сл. Милошевич и президентът на Черна Гора М. Булатович). Конференцията приема 12 принципа, Програма за действие и Специални Решения.²⁴

Специалните Решения за Босна и Херцеговина са приети като отделен документ. Чрез тях се изисква незабавно прекратяване на военните действия, установяване на международен контрол на тежките въоръжения, поставяне под контрол на паравоенните формирования и забрана за военни полети на територията на републиката. Поради противопоставяне на югославската делегация на конференцията не се приема като официален документ предложението ­ държавното ръководство на Сърбия да бъде обявено за агресор срещу Босна и Херцеговина.²⁵

Важна инициатива на арбитражното равнище е решението за учредяване на Международната конференция за бивша Югославия /МКБЮ/ (3 септември 1992г.). Основна причина за създаването є е необходимостта от разширяване кръга на влиятелните международни фактори, ангажирани с югокризата. В многопосочната дейност на МКБЮ участват страните членки на ЕО, петте постоянни членки на СС на ООН, съседните държави на бивша Югославия и заитересовани страни и организации. Тя е с мандат до окончателно решение на проблемите, свързани с разпадането на бивша Югославия. Нейно седалище е Европейското бюро на ООН в Женева. Създадени са шест работни групи за разрешаване на кризата и Секретариат.²⁶

Инициативите под егидата на МКБЮ са многобройни. Те включват процеса на преговори за Босна и Херцеговина, създаването на хърватско-мюсюлманската федерация и подписването на примирие между воюващите страни.

Важен етап от преговорите за регулиране на кризата е поредният цикъл от инициативи от 4 януари 1993г., под знака на така наречения “План Ванс”. Целта на дипломатическата активност е да се въздейства ефективно върху конфликта в бивша Югославия. Акцентът е спиране на войната в Босна и Херцеговина, но паралелно се търсят варианти и за разрешаване на проблемите със сръбските райони в Република Хърватска. Чрез посредничеството на международните институции се създават условия и среда за преговори между воюващите страни. На този етап от конфликта е трудно да се изработи формулата на компромиса между противоположните схващания относно териториалното и конституционното устройство на Босна и Херцеговина. Тезата на мюсюлманите отстоява разделяне на страната на много райони, а сърбите и хърватите изявяват единомислие, изразяващо се в желанието за подялба на територията на три етнически държави, обединени в хлабава конфедерация. В хода на преговорите е изработен проект за Конституция, който санкционира вариант на централизирана държава. Той предвижда разделяне на Босна и Херцеговина на 10 кантона по етнорелигиозен признак и Сараево като самостоятелно управляван град. Провинциите нямат право на свое гражданство или връзка с други държави.²⁷ Това е условие, което подчертава невъзможността за присъединяване на териториите, населени със сърби и хървати, към Република Сърбия или към Република Хърватска. То превръща проекта само в основа за преговори, чиито резултати не отбелязват значителен напредък. Засилва се въоръженият сблъсък между воюващите страни, разрушен е крехкият съюз между хървати и мюсюлмани и войната се превръща в тристранна битка за разпределяне на територии. Външният фактор, който съдейства за провала на инициативата, е неангажирането на САЩ с изпращане на военен контингент в рамките на ЮНПРОФОР. Вътрешният фактор е сблъсъкът между хървати и мюсюлмани.

Въпреки затрудненията на Женевските преговори се търси не само спиране на военните действия, но и по-широко въздействие върху югоконфликта. То надхвърля рамките на Босна и Херцеговина и касае сръбско-хърватските отношения в по-широк план, включващ и самообявилата се автономна област Сръбска Крайна в Република Хърватска. Разговорите между тогавашния президент на СР Югославия Д. Чосич и президента на Р Хърватска Фр. Туджман (30 септември 1992г.) не отбелязват голям дипломатически напредък, но са солидна подготовнасочени към търсене на политическо решение на югокризата. В края на 1992г. все още този подход е приоритетен, но е допълнен с ориентиране към по-голяма твърдост спрямо воюващите страни. Съветът за сигурност на ООН приема няколко резолюции: за демилитаризиране на стратегическия полуостров Превлака (779 от 6 октомври 1992г.); за създаване на комисия, събираща доказателства за военните престъпления в бивша Югославия (780 от 6 октомври 1992г.); за забрана на военните полети на Босна и Херцеговина (781 от 9 октомври 1992г.). Съображения за по-голяма защита и сигурност на военните части са в основата на френското настояване пред Съвета за сигурност на ООН да се даде право на умиротворителните сили да отвръщат на стрелба, насочена срещу тях.³⁰ Въпреки това на този етап от въздействие върху конфликта преобладава убеждението на международните институции, че проблемите в бивша Югославия не могат да бъдат решени чрез пряка военна намеса, а със средства на дипломацията, и то при активното съдействие на воюващите страни.

Проследяването на началния етап на югокризата очертава необходимостта от прилагане на различни подходи за регулиране. Приоритетното търсене на политическо решение е съпътствано с ангажиране на многонационални военни сили. По отношение на конфликта в бивша Югославия са взети много решения и са предприети редица инициативи в рамките на различните организации и институции. Организирани са конференциите в рамките на ЕС ­ Хага (1991г.), Лондон (1992г.), Женева (1993г.); проведени са консултации в ОССЕ; приети са резолюции на Съвета за сигурност на ООН за обявяване на защитени зони в Хърватска, Босна и Херцеговина и за въвеждане на оръжейно ембарго и икономически санкции срещу СР Югославия; Атлантическият съюз се ангажира с преки военни операции в регулирането на кризата. Конфликтът в разпадащата се федерация се оказва своеобразна лаборатория за разработването и апробирането на различни подходи за регулиране на кризи, възникнали след края на Студената война. Най-общо проблемът се свежда до правото за намеса във вътрешните работи на суверенни държави по хуманитарни причини и с цел неотложна защита на човешките права. Това право се оформя като нов подход в посткомунистическия световен ред и се третира като революционна концепция в международните отношения. Създаден е един нов интервенционализъм като морал и доктрина, който се основава върху благородната цел да се възцарят в цял свят мирът като повеля и спазването на човешките и гражданските права. Той води началото си от дългосрочните тенденции на американската външна политика. Според известния американски изследовател Збигнев Бжежински в края на XX век интервенционализмът е обратната страна на независимостта и не съществува държавен имунитет в неговото традиционно разбиране, поради обстоятелства, налагащи намеса. Въздържането от намеса в Босна и Херцеговина авторът определя като достойно за порицание.³¹

Обосновано по този начин, правото на намеса с хуманитарни и умиротворителни функции се свежда до светската форма на християнското учение за “справедливите войни” в името на бога. Същевременно всякакъв вид интервенция ­ пряка или косвена, индивидуална или колективна, във вътрешната юрисдикция на друга страна е изрично забранена от Заключителния акт на СССЕ, приет в Хелзинки (1975г.). През последните петдесет години ООН се ангажира основно с операции по поддържане на мира (изключение прави само Корейската война). При тях “сини каски” се разполагат, когато враждуващите страни са се споразумели за примирие и то се спазва. Операциите за възстановяване (налагане) на мира съществуват предимно като възможност за въздействие, към която се проявява голяма сдържаност. След операцията “Пустинна буря” в Ирак (1992г.) правото за намеса си проправя път в международните отношения.³²

Решението за намеса в Югославия се оформя бавно под влияние на множество фактори. В началото европейските страни и САЩ се опитват да въздействат върху конфликта с дипломатически средства, а след това с чисто хуманитарни усилия. От август 1992г. Съветът за сигурност на ООН упълномощава страните, участващи в ЮНПРОФОР, да пазят хуманитарните конвои със “сини каски”. Първоначално международният военен контингент е с ограничени пълномощия и не може да предприема ответни действия. На този етап от кризата съществуват политически условия, които определят рамката на неговите компетенции. Тези условия се изразяват в: опасения на Париж и Лондон, че въоръжените “сини каски” могат да се превърнат в мишена за отмъщение; сдържаност на Русия в използването на сила срещу Сърбия; липса на готовност в САЩ в края на мандата на Дж. Буш за категорична намеса в кризата в бивша Югославия; приоритетно се залага на преговорите в рамките на плана Ванс-Оуен.

Възраженията срещу правото на намеса в бивша Югославия обаче постепенно отпадат под натиска на множество обстоятелства. Ужасите на войната предизвикват и общественото мнение. Възприемането на по-твърд подход спрямо югоконфликта е повлияно от желанието да бъдат подпомогнати дипломатическите усилия за разрешаване на кризата, провеждани в рамките на Конференцията в Женева (МКБЮ). Както бе изтъкнато, в началото на конфликта дипломатическата активност като водещ подход е съпътствана с оказване на определен натиск върху враждуващите страни чрез прилагане на приетите резолюции от Съвета за сигурност на ООН. Така например спазването на наложеното оръжейно ембарго се подсигурява чрез резолюция за морско и речно ембарго (№ 787 от 16 ноември 1992г.).³⁴ Тя позволява да се използва сила срещу възможните нарушения за внос на енергийни продукти в Сърбия и Черна гора. Конкретен изпълнител на санкциите в Адриатическо море е НАТО и ЗЕС. При приемането на тази резолюция акцентът е поставен върху необходимостта от ефективно прилагане. С такава цел се свиква срещата в Рим на министри на външните работи и на отбраната на страните, участнички в ЗЕС (ноември 1992г.). На нея се уточняват санкциите и се постига споразумение върху условията за морска блокада. Обсъжда се и нуждата от подкрепа и координиране на действията на ЗЕС и НАТО.³⁵

Морската блокада на двете югославски републики Сърбия и Черна гора има силен политически ефект, тъй като подчертава международната им изолация. Реалните ефекти от нейното прилагане обаче са ограничени. Основният трафик на петрол за Сърбия е по река Дунав. Резолюцията упълномощава с контролиращи функции, включващи и употреба на сила, и някои дунавски държави, като България, Румъния и Унгария, но не успява ефективно да пресече контрабандното внасяне на петрол. Трудно се ограничава нарушаването на трафика по суша, най-вече през границата с Румъния и България. Изискването за специално разрешение от ООН за всеки камион, превозващ петролни продукти, само намалява неговата интензивност, но не го прекъсва. Твърде бедни са съседните на Република Сърбия страни, за да се откажат напълно от възможността за внос на петрол в нея. Разбира се, остава открит и въпросът за възможността на държавните органи в тези страни да контролират всеобхватно петролния износ.

Категоричността като елемент на комплекса от подходи за регулиране на кризата намира израз и в ангажирането на НАТО и ЗЕС, като подпомагащи силите на ООН. Обвързването на Атлантическия съюз с конфликт извън територията на страните членки е предизвикано от потенциалната опасност, която събитията в бивша Югославия носят с евентуалните етнически, религиозни и политически последици за Балканите. В отговор на такава заплаха се очаква комбинирана операция на целия западноевропейски свят под американско командване и с надежда за участие на Русия и другите източноевропейски страни. Генералният секретар на НАТО М. Вьорнер подчертава, че съюзът ще направи необходимото за по-ефективно въздействие върху югокризата, но ангажиментът не е автоматичен. Използването на сила трябва да бъде подкрепено от всички страни членки на Атлантическия съюз.³⁶

Проблемът за военната намеса в Босна и Херцеговина е онзи елемент от усилията за регулиране на конфликта, който изявява подхода за интернационализация на кризата. Той се обсъжда на няколко международни форума. На срещата на СССЕ в Стокхолм (декември 1992г.) САЩ втвърдява своята позиция спрямо СР Югославия. Държавният секретар Лорънс Ийгълбъргър призовава извършителите на престъпления в Босна и Херцеговина да бъдат съдени, както са съдени нацистите, и да се предприемат военни действия срещу Сърбия. Категоричността на политиците обаче все още не се възприема от военните в САЩ. Според тях в Босна и Херцеговина трудно би могло да се проведе ограничена по мащаби и време военна операция от рода на “Пустинна буря” в Кувейт. Съществува възможност тя да се превърне в позиционна война в различните огнища на напрежение на югокризата.³⁷

Към позицията на политическото ръководство на САЩ гравитират Франция, Холандия, Швеция и Турция. Франция е инициатор на резолюция за използване на сила в зоната, забранена за военни полети. Париж е готов да поеме риска от военна интервенция в бивша Югославия, но отчита, че в момента ЕО не е в състояние да я извърши. По искане на ООН военните органи в НАТО започват разработването на планове за военни действия. Първоначално те обхващат три основни насоки: забрана на полетите на сръбските бойни самолети над Босна; превантивно разполагане на войски, за да не се допусне разширяване на югоконфликта; създаване на защитени зони за гражданското население. Постепенно те са реализирани на един по-късен етап.

Позицията на готовност за военни действия и същевременно на сдържаност е залегнала в приетата “Декларация за бивша Югославия” на сесия на Съвета на НАТО в Брюксел (16-17 декември 1992г.). При нейното изработване на категоричността на САЩ, Франция, Холандия и Турция се противопоставят Великобритания, Германия и Гърция. Сдържаността на английската политика се основава на опасения за сигурността на международния контингент от “сини каски” в Босна и Херцеговина. Германският външен министър Клаус Кинкел е на мнение, че НАТО не трябва да предприема военни действия, ако съществува дори и малка възможност за мирно решение. Гърция също изразява крайна сдържаност, мотивирана от непосредствената близост на конфликта до нейната територия и традицията на добрите отношения със Сърбия.³⁸

Възможността за военна намеса в бивша Югославия е на вниманието и на преговорите в Женева. На разширено заседание (13-20 декември 1992г.) на ръководния комитет на Международната конференция за бивша Югославия, в което участват 31 страни, се утвърждава политиката на търсене на мирно решение на конфликта. Откроява се активизираната позиция на Русия. В края на 1992г. нейните интереси в региона са различни от тези на европейските държави и са синтезирани в категоричното отхвърляне на военна намеса. Парламентът в Москва упълномощава руския представител в МКБЮ да наложи вето, ако се стигне до такова решение.³⁹

В отговор европейските държави излизат с инициативи, насочени към неутрализиране на ислямския екстремизъм. В тях е заложена идеята за комплексно въздействие върху конфликта. Франция предлага нова конференция на ЕО, която да включва проблемите, разглеждани на Лондонската, и да утвърди подхода за диалог и търсене на политическо решение. Френската инициатива съдържа и идеята Босна и Херцеговина да се превърне в неутрална зона, да се разглеждат проблемите с малцинствата и да се осигурят зони за защита на цивилното население. Същевременно се преодолява сдържаността на европейските държави към силовата политика, прокарвана от САЩ. Постепенно се оформя възгледът, че ефективното въздействие върху югоконфликта е възможно чрез съчетаване на подходите. Поради опасност от разширяване на конфликта в Косово и Македония, Европа преодолява нежеланието да се ангажира с проблемите на регион като Балканите. На този етап доминира становището, че активното присъствие на войски на ООН е най-доброто решение за ограничаване на кризата. Утвърждава се разбирането, че паралелно с процеса на преговори не са изключени и ограничени военни действия срещу сръбските позиции. Те са насочени приоритетно срещу агресивната сръбска политика и целят ограничаване на конфликта.

Изведеният приоритет на силовата политика включва и активността на умиротворителните сили под командването на ООН. Във връзка с по-голямото ангажиране на ЮНПРОФОР, Съветът за сигурност на ООН приема няколко резолюции (807, 815, 871, 908), с които се продължава мандатът на многонационалните сили и се разширяват пълномощията им с охрана на хуманитарните конвои. След Република Хърватска и в Босна и Херцеговина са обявени така наречените “защитени зони”. Резолюция 824 (6 май 1993г.) утвърждава такъв статут за градовете Сараево, Тузла, Жепа, Горажде, Бихач, Сребреница и прилежащите им околности. Той предвижда забрана на всякакви военни действия в тях. В “защитените зони” Съветът за сигурност на ООН изисква незабавно прекратяване на военните стълкновения и изтегляне от тях на всички военни и паравоенни формирования на босненските сърби на разстояние, където няма да представляват заплаха за сигурността на зоните.⁴²

Въпреки многобройните инициативи на международните фактори, войната в Босна и Херцеговина се превръща в ожесточен тристранен сблъсък между сърби, хървати и мюсюлмани за преразпределяне на територията. Резултатът е разгром на мюсюлманите и сръбски контрол върху 68% от територията. Логично започва да се оформя становището, че изход от създадената ситуация трябва да се търси в прилагането на силова политика. Резолюция 820 (18 април 1993г.) налага икономическа блокада на Сърбия и Черна гора, поради отказа на босненските сърби да приемат мирния план Ванс. Предимно от страна на САЩ се активизират исканията за намеса на НАТО в Босна и Херцеговина, но европейските съюзници все още не са убедени в необходимостта от такава стъпка.⁴³

Масовите военни престъпления срещу цивилното население и “етническото прочистване” в Босна и Херцеговина въздействат върху общественото мнение в западните страни. Особено силен е резонансът в САЩ. Под натиска на обществеността във Вашингтон надделява схващането, че войната е породена от “сръбска агресия срещу международно призната държава”. Отхвърлено е предложението на Русия Съветът за сигурност на ООН да се събере на заседание за Босна и Херцеговина, както е отхвърлен и френският план за оказване на натиск върху мюсюлманите с цел да се постигне мирно уреждане на проблема за разделяне на територията. Вашингтон не споделя разбирането, че е необходимо да се окаже натиск върху трите враждуващи страни и не съдейства за заставянето на босненските мюсюлмани да приемат новата карта за подялба на републиката. САЩ активно отстояват необходимостта от силова политика.⁴⁴

От началото на 1994г. натежават аргументите за използване на сила при регулирането на конфликта в бивша Югославия. Повод за ултиматум на НАТО срещу босненските сърби е експлозията на пазарния площад в Сараево, където са убити много цивилни граждани (5 февруари 1994г.). Под заплаха от въздушни удари върху сръбските позиции той съдържа искането да се преместят тежките оръжия на 20 км от Сараево. На среща в Брюксел (7 февруари 1994г.) външните министри на страните членки на ЕС се съгласяват, при необходимост, да се упълномощи НАТО да нанесе въздушни удари. На 15 февруари и Съветът за сигурност на ООН подкрепя решението на НАТО. Официалната руска позиция е отрицателна. Дипломатическата совалка на руския заместник-министър на външните работи Виталий Чуркин в Белград и Пале изгражда компромиса ­ сърбите да се изтеглят на 20 км от Сараево, а техните позиции да се заемат от руски войски в състава на ЮНПРОФОР. По този начин САЩ (който стои зад ултиматума) и Русия поемат инициативата в международното посредничество за Босна и Херцеговина.⁴⁵

Взаимодействието на Вашингтон и Москва се потвърждава и по време на кризата през април 1994г. Тя възниква във връзка с обсадения от сърбите мюсюлмански анклав Горажде и нанесените от НАТО въздушни удари върху техните позиции. Русия реагира, че действията на Атлантическия съюз не са съгласувани с нея. По принцип тя не отхвърля силовото въздействие върху воюващите страни, само проявява сдържаност за прилагането му. Компромисът се изгражда след консултации между президентите на Русия, Франция и САЩ. Утвърждава се американската позиция за активно прилагане на силова политика при регулирането на конфликта и тя намира изява в предложения от Б. Клинтън план за Босна и Херцеговина, който съдържа три елемента: подкрепа за разширяване използването на военновъздушните сили на НАТО за защита на “зоните” в Босна и Херцеговина; инициатива за засилване на санкциите срещу СР Югославия; подкрепа за разполагане на нови умиротворителни сили в Босна и Херцеговина.⁴⁶