ІІ. 4. Координиране дейността на международните фактори

Новият елемент в политиката на международните фактори за активно въздействие върху югославската криза е по-високата степен на съгласуване на техните инициативи. Той се изявява при създаването на така наречената Контактна група (24 април 1994г. ­ Лондон). Тя е в рамките на МКБЮ и в нея участват представители на САЩ, Русия, Франция, Германия и Великобритания. Контактната група има за цел да координира дипломатическите усилия и да се опита да изгради обща платформа за мир в Босна и Херцеговина. В нея за първи път се постига консенсус в международното арбитражно равнище за регулиране на кризата в бивша Югославия. С участието си в нейната дейност съответните страни преследват и свои политически и стратегически цели.

В САЩ войната в Босна и Херцеговина откроява най-значимия дебат по външната политика след Втората световна война. Дискусията за ролята на Вашингтон придобива емоционален характер. Някои от участниците в нея смятат, че ако САЩ не се намесят на страната на мюсюлманите, това би било равнозначно на поражение за американските ценности след колапса на биполярната система.

За Русия ангажирането с конфликта в бивша Югославия е първият тест за международната є роля като участник в създаването на новата международна система за сигурност. Чрез дейността на руските дипломати, свързана с югокризата, се възстановява активното присъствие на Москва в европейската политика.

Чрез участието си в Контактната група Европейският съюз (представен от трите страни) запазва мястото си в международните посреднически усилия за умиротворяване на балканския регион. Водещите европейски държави укрепват институционално участието си в решаването на един от най-сложните проблеми на европейската сигурност след Студената война.

Задълбочаването на кризата извежда Вашингтон и Москва като посредници между враждуващите страни, при търсенето на решение на спорните въпроси. Тази позиция е детерминирана не само от тяхната активност, свързана с регулирането на конфликта. Русия има исторически изградено влияние в региона, а САЩ имат реалната възможност да въздейства от позицията на суперсила. Мотивирани са и от своите интереси в Югоизточна Европа. Усилията за ефективно въздействие върху конфликта изявяват новото равнище на общия подход. Според руската страна особеностите на взаимодействието между САЩ и Русия за регулиране на югоконфликта са следните: а/ ново равнище в общия подход към преговорите; б/ ново темпо в регулирането на кризата, което посредниците се стараят да не забавят; в/ общо виждане за пътя, по който трябва да се върви при преговорите; г/ обща позиция по контурите на евентуалните договорености за Босна и Херцеговина; д/ общо виждане за конкретните стъпки в организацията на самите преговори.⁴⁷

Чрез своята дейност в Контактната група САЩ и Русия потвърждават намеренията си да сътрудничат за разрешаване на югокризата. Конкретни резултати са преговорите в руското посолство в Загреб за регулиране на конфликта между Република Хърватска и самопровъзгласилата се република Сръбска Крайна (март 1994г.). Освен представители на ООН и ЕС в тях участват руският специален пратеник в Босна и Херцеговина В. Чуркин и американският посланик в Загреб П. Гилбрайт. Те полагат съвместни усилия, за да повлияят върху намирането на конструктивно решение. Подписаното споразумение за прекратяване на огъня между враждуващите страни тушира крайната конфронтация и създава условия за решаване на въпроса за политическия статут на страните според плана “Ванс”. Изработването на общ подход по регулирането на конфликта в Босна и Херцеговина се илюстрира и чрез участието на руски контингент в умиротворителните сили под егидата на ООН. Русия подкрепя и решението на Генералния секретар на ООН Б. Б. Гали за изпращане на турски “сини каски” в Босна и Херцеговина. Тази позицията е мотивирана от определени стратегически интереси. Нейното изявяване съвпада по време с очакване на решение на Б. Б. Гали, което да удовлетвори исканията на Русия за получаване на умиротворителен мандат от ООН на територията на бившия Съветски съюз. На практика това би означавало нейните войски в размирните райони да получат морална подкрепа и да бъдат финансирани от ООН, но да останат под руско командване.⁴⁸

Взаимодействието между САЩ и Русия има позитивен ефект при регулирането на конфликта в бивша Югославия. Политиката на Москва повлиява за спокойното възприемане от страна на сърбите на американската инициатива за подписване на споразумение за изграждане на хърватско-мюсюлманската федерация в Босна и Херцеговина. В началото на март 1994г. започват разговорите във Вашингтон. Споразумението е подписано на 18 март и санкционира държавно образувание на етнически принцип, с възможности за конфедериране с Република Хърватска. Чрез хърватско-мюсюлманското обединение се цели ограничаване на тристранния конфликт в Босна и Херцеговина. Потвърждава се и разпределението на територията в съотношение 51% за федерацията и 49% за Република Сръбска.⁴⁹

В процеса на координиране на дейността на международните фактори постепенно е преодоляно категоричното противопоставяне на Русия за използването на военна сила срещу сръбските позиции. В началото на дейността на Контактната група Москва не подкрепя без възражения силовата политика спрямо босненските сърби. Русия отхвърля аргументите, че това е единственият ефективен подход, който може да принуди сръбската страна да приеме разделението на територията, изработено от представители на САЩ, Русия, ЕС и ООН. Тя оценява въздушните нападения на НАТО като неконструктивно въздействие, което задълбочава босненския конфликт. Тази позиция е продиктувана както от разбирането, че Русия е традиционен съюзник на Сърбия, така и от вътрешнополитически съображения, които дават приоритет на дипломацията при регулиране на босненската криза.⁵⁰

Тенденцията за прилагане на по-адекватна комбинация от дипломатически акции, санкции и военни средства за въздействие върху воюващите страни започва да се утвърждава като резултат от по-добрата съгласуваност на политиката на европейските държави, САЩ и Русия. Съхранени са обаче някои различия. Категорично е противопоставянето между Вашингтон и Москва по въпроса за вдигане на оръжейното ембарго за босненските мюсюлмани. Решението на президента Б. Клинтън визира втората половина на октомври 1994г. да бъде краен срок, след който САЩ ще призове ООН да вдигне ембаргото срещу мюсюлманите, ако сърбите не приемат мирния план на Контактната група. С този ход американската администрация се придържа към изискванията на своите законодатели. Първо, Сенатът одобрява (с 58 на 42 гласа) поправката на сенаторите Доул и Либерман, а по-късно и Конгресът окончателно утвърждава новата американска политика към бивша Югославия, която да доведе до вдигане на оръжейното ембарго за Босна и Херцеговина.⁵¹

Руското несъгласие е подкрепено и от западноевропейските страни, които заплашват, че ще изтеглят своите контингенти от силите на ООН, ако започне интензивно въоръжаване на мюсюлманите. Под влияние на тази твърда линия въпросът за вдигане на оръжейното ембарго за Босна и Херцеговина е отложен за неопределено време.⁵²

Усилията на страните от Контактната група се насочват към преодоляване възраженията на босненските сърби да приемат териториалното деление в съотношение 49% към 51%, след като чрез военни действия те владеят 70% от територията на Босна и Херцеговина. В Пале не са съгласни с качеството и компактността на предоставените им земи, смятат, че са ограничени възможностите за тяхната стратегическа отбрана и най-вече настояват за право на политическо конфедериране със СР Югославия. Под дипломатическия натиск на международната общност Белград прекъсва политическите, икономическите и военни отношения с Република Сръбска по повод отказа на нейния парламент да приеме плана на Контактната група (август 1994г.). Формално отговорността по провалянето на мирните инициативи е прехвърлена върху Пале. За стриктното спазване на наложената блокада срещу сърбите в Босна и Херцеговина, СР Югославия настоява за снемане на югоембаргото. Международната общност е поставена пред дилемата ­ или пряко военно ангажиране в Босна и Херцеговина за налагане със сила на мирния план, или намиране на формула за легитимиране на статуквото.⁵³

От есента на 1994г. до подписването на Дейтънския мир (ноември 1995г.) трудностите по преговорния процес в Босна и Херцеговина се преодоляват приоритетно с прилагане на силова политика, чрез НАТО и ЗЕС, под арбитража на ООН. Същевременно за цялостно регулиране на югославския конфликт се съхранява съвместяването на различните подходи. От 1 януари 1995г. между враждуващите страни в Босна и Херцеговина влиза в сила споразумение за прекратяване на огъня за срок от 4 месеца. То обаче не се използва пълноценно за разрешаването на проблемите между сърбите, хърватите и мюсюлманите. В началото на месец юни 1995г. поредната криза в Босна и Херцеговина настъпва поради изтичането на примирието. Подновяването на военните действия довежда до заплаха за въздушни удари от страна на НАТО. В отговор сърбите вземат за заложници “сини каски”. Като противодействие СС на ООН приема резолюция 998 (16 юни 1995г.), с която са създадени Сили за бързо реагиране /СБР/ в рамките на ЮНПРОФОР. Тяхната задача е да подпомагат умиротворителните сили при изпълнение на техния мандат.⁵⁴

Превземането на мюсюлманските анклави Сребреница и Жепа (юли 1995г.) от босненските сърби предизвиква поредната криза в Босна и Херцеговина. Тя съвпада с операцията “Сторм” на хърватската армия, насочена към възстановяване на държавния суверенитет в Северна и Южна Крайна (август 1995г.). Активни усилия за посредничество предприема американската дипломация. Вашингтон предлага нова инициатива за постигане на мир в Босна и Херцеговина, подкрепена от западните държави в Контактната група и основните съюзници в НАТО. Основните елементи от плана са:

• сключване на примирие в Босна и Херцеговина;

• разделяне на територията в съотношение 51% към 49%, съответно за хърватско-мюсюлманската федерация и босненските сърби;

• установяване на конфедеративни отношения между федерацията и Р Хърватска, от една страна, и между босненските сърби и СР Югославия, от друга;

• взаимно признаване между СР Югославия, Босна и Херцеговина и Р Хърватска;

• предоставяне на пакет международни помощи за Босна и Херцеговина;

• пълна отмяна на санкциите срещу СР Югославия.

От съществено значение за успешното прилагане на плана е позицията на сръбските лидери в новата държава. Поставен под международен натиск, Парламентът на Р Сръбска приема американския план на 28 август 1995г. Същият ден обаче е обстрелян сараевският пазар. Убити са 37 души, а над 80 са ранени. ООН обвинява за атентата босненските сърби. В изпълнение на резолюциите на СС на ООН и с цел защита на мирното население в Сараево и другите “защитени зони” самолети на НАТО и Силите за бързо реагиране извършват наказателна акция срещу обекти на босненските сърби.⁵⁵

Чрез въздушните удари на НАТО, държавите от Контактната група преминават от стратегия за регулиране на конфликта чрез операциите на ЮНПРОФОР по поддържане на мира към пряко военно ангажиране в него. Тази политика довежда до промяна на военнополитическата обстановка. Военната операция, съчетана с голяма активност на американската дипломация в района на бивша Югославия, ускорява преговорния процес в Босна и Херцеговина. Променено е и съотношението на военните сили между преките участници в конфликта. Разрушена е сръбската противовъздушна отбрана и важни командни пунктове за управление. Наказателните операции на НАТО и СБР са използвани от обединените сили на босненската правителствена армия и босненските хървати за завземане на около 4500 м² територия, дотогава контролирана от босненските сърби. Целта на военната офанзива (август-септември 1995г.) на хърватско-мюсюлманските сили, подкрепяни от части на редовната хърватска армия, е да се установи стратегическо равновесие по фронтовете в Западна и Централна Босна. Офанзивата не среща категоричния отпор на международната общност, докато нейните цели не са постигнати. Тя приключва с обкръжаването на главния сръбски град в Централна Босна ­ Баня Лука. Настъплението е спряно с резолюция на Съвета за сигурност на ООН от 21 септември 1995г.⁵⁶

Промененото съотношение на силите довежда до приемане от сръбските лидери в Пале на ултимативните условия на НАТО ­ изтегляне на тежкото въоръжение извън 20 км. зона около Сараево и деблокиране на града и другите “защитени зони” за хуманитарни доставки. За основа на водене на мирните преговори е приета американската инициатива, базираща се на плана на Контактната група от юли 1994г. Сформирана е обща сръбска делегация, съставена от трима политици от Р Сръбска в Босна и Херцеговина и трима от СР Югославия, при решаващо участие на Сл. Милошевич. На 8 септември 1995г. в Женева, при посредничеството на Контактната група, е постигнато съгласие между външните министри на Р Босна и Херцеговина, СР Югославия и Р Хърватска по основните принципи на мира в Босна и Херцеговина. Главните елементи в него са: запазване на независимостта и териториалната цялост на Босна и Херцеговина; новата държава да бъде съставена от две автономни общности ­ хърватско-мюсюлманска и сръбска; разпределението на териториите, владени от двете общности, да бъде в съотношение 51-49% в полза на хърватско-мюсюлманската; всяка от двете общности има право да встъпи в специални отношения със съседните страни (Р Хърватска и СР Югославия); двете общности запазват конституциите си, като се задължават да внесат поправки в съответствие със споразумението; завръщане на бежанците по домовете им и справедливо компенсиране за претърпените загуби.

На 26 септември в Ню Йорк е постигнато ново споразумение по конституционните принципи за функциониране на босненската държава. Основните от тях са:

• провеждане на свободни демократични избори при създаване на подходящи условия, които да бъдат определени от ОССЕ;

• изборите да се проведат под международен контрол;

• след изборите в Босна и Херцеговина да се създадат Парламент, Правителство и Конституционен съд;

• в парламента 2/3 от депутатските места да се избират от хърватско-мюсюлманската общност, а 1/3 от сръбската. Парламентарните решения да се взимат с мнозинство, но при условие, че то включва най-малко 1/3 от гласовете на депутатите на всяка етническа общност;

• членовете на правителството да бъдат съответно 2/3, избрани от хърватско-мюсюлманската общност, и 1/3 ­ от сръбската. Решенията да се вземат с мнозинство, но ако 1/3 или повече от депутатите преценят, че решението е в ущърб на етническата общност, която представляват, спорният въпрос да се изнесе пред парламента на съответната етническа общност. Ако този парламент отхвърли с мнозинство от 2/3 оспорваното решение, то няма да влезе в сила;

• преговорите по избирането и прерогативите на държавните органи между страните да продължат;

• горепосочените органи да носят отговорност за външната политика на Босна и Херцеговина.

На 1 ноември 1995г. в град Дейтън, САЩ, под егидата на Контактната група започват мирните преговори между делегациите на враждуващите страни, ръководени от президентите А. Изетбегович, Сл. Милошевич и Ф. Туджман. Те пристъпват към мирните преговори при запазване на своите “твърди” позиции по спорните въпроси. Различията между сръбската и мюсюлманската делегация се отнасят до следното: а/ правото на Р Сръбска на относителна автономия и конфедерирането є със СР Югославия; б/ границите на Р Сръбска за излаз на река Сава и на Адриатическо море; в/ разширяването на “коридора Бръчко” до 20 км; г/ връщането на сръбските територии, отвоювани от мюсюлманите през юли-август; д/ връзката на сръбските части на Сараево с останалите сръбски територии в Босна и Херцеговина; е/ местата за разполагане на международните сили за налагането на мира и националната принадлежност на техните контингенти; ж/ контрол върху анклавите Горажде и Сребреница. Хърватската страна настоява за обвързването на въпроса за реинтеграцията на Източна Славония в Р Хърватска с подписването на мирно споразумение за Босна и Херцеговина.

Паралелно с американската инициатива министрите на външните работи на ЕС одобряват план за възстановяване на Босна и Херцеговина след установяването на мир там. На 6 октомври 1995г. в Рим са проведени разговори на разширената Контактна група по Босна и Херцеговина. Участват представители на петте постоянни страни и на Италия, Канада и Япония, външните министри на СР Югославия, на Р Хърватска и на босненско-мюсюлманската федерация. Разисква се и се планира разполагането на сили за гарантиране на мира в зоните на конфликта.⁵⁷

Преценката дали един конфликт има изгледи да бъде разрешен изхожда от предпоставките, които повлияват спирането на военните действия и започването на преговори за изработване на споразумение за мир. В случая с Босна и Херцеговина преди подписването на Дейтънския мир те са следните:

1. Новият американски план е по-реалистичен спрямо предишните западни инициативи. Той е по-гъвкав по въпроса за картите, отчита в много по-голяма степен създадените реалности в бивша Югославия и в този смисъл е по-радикален. Планът представлява опит да се обединят основните елементи и принципи от всички предишни планове. Оттук в много по-голяма степен той задоволява всяка една от страните. Новите елементи в него са достигнали нивото на достатъчната приемливост за трите воюващи страни.

2. Вътрешнополитически съображения на САЩ, свързани с предстоящите президентски избори през 1996г., ускоряват подписването на мирното споразумение. Администрацията на президента Б. Клинтън се нуждае от значителни външнополитически успехи и е готова да активи зира процеса на преговори. Съчетаването му с масираните въздушни удари на НАТО благоприятства амбицията на Вашингтон за бърз успех.

3. Склонността към диалог от страна на Белград и сърбите в Босна и Херцеговина е повлияна от осъзнаването на факта, че Р Хърватска вече е сериозна военна сила. Те се опасяват от нови териториални завоевания на съюзената с хърватите босненска армия. Върху готовността за договаряне повлияват и военните неуспехи на сърбите в Р Хърватска (Западна Славония и Крайна).

4. В самата Сърбия е преоценен оптимизмът и са разколебани очакванията, че санкциите ще бъдат вдигнати още преди цялостното уреждане на югоконфликта. Засилва се вътрешното недоволство срещу режима на Сл. Милошевич и търсенето на виновници за провала на идеята за “Велика Сърбия”. Към това се прибавя и мъчителният ефект на санкциите върху сръбската икономика.

5. Положително въздействие спрямо преговорния процес има постигането на известен успех за сръбската кауза, с признаването на Република Сръбска и на правото є на конфедерални отношения със Сърбия. Това положение не е максимумът на началните сръбски цели, но не е и минимумът от стремежите на сръбската кауза.

6. Проявена е готовност за преговори и от Сл. Милошевич. В този план силно действа инерцията от възприетия “миротворчески образ” и новата линия в неговото поведение. Преодолени са разногласията по тактиката за отстояване на сръбската кауза. Установен е по-голям контрол върху босненските сърби и специално върху Р. Караджич.

7. Сръбските политически лидери са по-реалистични в исканията си и в оценката на ситуацията, поради откроената сдържаност на руската подкрепа. Москва се придържа към съгласуване на своята политика в рамките на Контактната група и изразява позиция в полза на оставането на босненските сърби в състава на Босна и Херцеговина. От опасения за обратен ефект спрямо самата нея във вътрешен план, Русия е против тезата “всички сърби в една държава”.

8. Позицията на Франция също изгражда сръбския реализъм и склонност към преговори. В началото на югоконфликта Сърбия разчита на негласно изразената френска подкрепа. След идването на президента Ж. Ширак на власт ситуацията се променя и Париж провежда политика, която напълно подкрепя американската инициатива за Босна и Херцеговина.

9. Сериозна предпоставка за постигане на мир в бивша Югославия е и т. нар. мини план “Маршал”, който играе ролята на “морков” за всички страни от конфликта. И двете части на съставната държава се нуждаят от икономическо подпомагане, за да преодолеят разрушенията на четиригодишната война.

10. Международното обществено мнение по определен начин повлиява сключването на споразумение за мир в Босна и Херцеговина. Ефектът на обществените очаквания за разрешаване на продължилия твърде дълго югославски конфликт стимулира към по-решителни действия от страна на западните държави.

На 21 ноември 1995г. в Дейтън е сключено Споразумение за мир и регионално стабилизиране в бивша Югославия. Документът създава възможност за слагане край на един продължителен и тежък конфликт и за постигане на траен мир в региона. След официалното подписване в Париж (14 декември 1995г.) започва реализирането на неговите основни елементи, които включват: пълно и окончателно прекратяване на военните действия; създаване на условия за демократично развитие на Босна и Херцеговина; спазване на международно признатите човешки права; изработване на мерки за укрепване на доверието и сигурността, намаляване и контрол на въоръженията и въоръжените сили; вдигане на санкциите и всеобхватно възстановяване и развитие на региона.

Конкретните мерки за прилагане на Дейтънското споразумение са разработени в документа и организирани в няколко аспекта:

1. Военен ­ визиращ изграждане на многонационални сили (АЙФОР), които заменят ЮНПРОФОР и съдействат за прилагане на договореностите.

2. Граждански ­ визиращ изграждане на конституционното устройство на Босна и Херцеговина и осигуряване дейността на новоучредените държавни органи.

3. Икономически ­ визиращ изграждане на взаимовръзката между предоставянето на помощ за възстановяване и изпълнението на мирното споразумение.

Въздействието на международните институции за регулиране на кризата в бивша Югославия има специфично измерение в Косово и Македония. И двата района се третират като зони на потенциален конфликт и спрямо тях се предприемат много инициативи в рамките на СССЕ(ОССЕ), ООН и ЕО(ЕС). Активността на международните фактори е насочена към овладяване на възможността за разширяване на кризата в южна посока и изграждане на сигурност и стабилност в Югоизточна Европа. За Косово приоритетни са въпросите, свързани със статута на автономната област и правата на етническите албанци. От началото на конфликта в бивша Югославия страните членки на СССЕ приемат Декларация за правата и защитата на етническите малцинства в Сърбия (16 април 1992г.) и изпращат специална мисия в Косово за проучване на ситуацията (20 май 1992г.). След приемането на доклада за дейността є на сесия на СССЕ в Прага (13 август 1992г.) е взето решение за постоянна мисия в Косово. Сигурността на чуждестранните наблюдатели в автономната област се гарантира чрез резолюции, приети от Съвета за сигурност на ООН. Тяхното спазване е обвързано със санкциите срещу СР Югославия.

Определени трудности възникват поради несъгласие на Белград с интернационализирането на косовския проблем. Поради това приоритетно се настоява правителството на Югославия да даде възможност за продължаване дейността на международните наблюдатели в Косово в рамките на СССЕ. Тази дейност се обвързва със статута на страната в международната организация. На заседание на организацията в Прага (8 юли 1993г.) е отхвърлено предложението на югославското правителство за възстановяване на СР Югославия в институциите и дейността на СССЕ. Страната се поканва да продължи мандата на мисията в Косово. След отказа на Белград мерките за регулиране на кризата включват и възстановяване на дейността на международните наблюдатели в Косово, Метохия и Санджак. Отделните аспекти се обсъждат на среща на министрите на външните работи на страните членки на СССЕ в Рим (1 декември 1993г.)⁵⁸

Правата на етническите албанци са подчертан приоритет в дейността и на други международни организации. Проблемите, свързани с тяхното образование и езиковите въпроси в Косово, се обсъждат в рамките на Женевската конференция. Създадена е специална група за Косово. На 14 октомври 1992г. в Прищина се провеждат разговори, в които участват представител на правителството на СР Югославия (Иван Ивич), федералният министър на образованието, представители на албанците, на специалната група за Косово в Женева в лицето на посланик Герд Аренс, както и наблюдатели от мисията на СССЕ. Обсъжда се докладът на Федералното министерство за образование и култура, който съдържа 14 точки. Предложени са мерки за разрешаване на проблемите в образованието и културата на албанското малцинство. Те включват: инструкции за обучението на албански език в началните училища в Косово; програма за национална култура и история на албанското малцинство; признаване на образованието от последните две години в средните албански училища; изследване на възможностите, при които завършващите средно образование в съгласие със закона могат да се запишат в университет.⁵⁹

Противоречията в автономната област се задълбочават след изборите за Парламент и избирането на Ибрахим Ругова за президент на Косово. Албанската общност се обособява институционално и не участва в политическия живот на република Сърбия. В тази обстановка въздействието на международната общност е центрирано върху на сърчаване на контактите между сърбите и албанците. На среща в Лисабон (27 юни 1992г.) държавните глави на страните членки на ЕО приемат Декларация, в която на сръбските лидери се препоръчва активен диалог с представители на албанците. Посредничеството на международните фактори е в рамките на различни организации, но неговият позитивен ефект е силно редуциран от подчертаната конфронтация на двете етнически общности. Поради неосъществения диалог и ограничаването на правата на албанците в Косово, подкомисията на ООН за малцинствените права приема в Женева “Резолюция за Косово” (20 август 1993г.). Тя осъжда СР Югославия за дискриминационните мерки и нарушаването на човешките права в автономната област.⁶⁰