Средна гора пътеводител 200 средна гора

С централното си местоположение, специфичен орографски облик и вълнуваща историческа съдба, скромната наглед Средна гора заема лично място насред земите български – истинско и символично. Нейните капризни гънки, могъщи и скалисти или меко надиплени, отвред са обгърнати от ласкави долини, котловини и бистроструйни реки. Искър от запад, Тунджа от изток, ароматната Розова долина от север и златокласата Тракия от юг. От щедро разгърнатите ú букови пазви сучат сокове Тополница, Стряма и Луда Яна, които обгръщат централната ú част, нейната корона – Панагюрска Средна гора.

Главното било на планината в по-голямата си част е широко и просторно, покрито с дъхави пасища и прохладни гори. От гористите му склонове надигат обзорни чела Попов дял, Голямата Икуна и Арамлиец, Бенковски, оттатък Тополница – Богдан, Братия и Буная, Чивира и Фенера, Сакара, Орел, а още пò на изток – Братан, Каваклийка, Бетера и Морулей. В ниските гънки на планината, пестеливо събрани на север и щедро плиснати на юг, се гушат слънчеви котловинки, падини, долинни разширения и живописни проломи.

Дивната красота на Средна гора е била вечен и неотменен декор на исторически събития от много епохи. Паметни са следите, оставени по тези земи от траки, римляни, славяни, от българите още от зората на Аспаруховата държава. Тук се допира Долината на тракийските царе. До наши дни са оцелели редица паметници, рупи, рудници и отвали от древен рудодобив в Средногорието. Около почти всички термоминерални извори личат следи от древни селища, различни съоръжения. Проходните места, проломите на реките и много от личните средногорски върхове са осеяни с руини от древни кастели, крепости и калета, по неспокойните вървища към тях още личат следи от стари калдъръмени пътища.

Неспокойното време през вековете превръща средногорското население в твърда сплав, а планината го закърмя с волен, свободолюбив и непокорен дух. За това през годините на многовековни борби за национална независимост и социална справедливост. Средна гора е истинска крепост, а средногорци – вечният ú верен страж. Тук се пазят живи спомените за Хрищян воевода, за Детелин и Богдан воеводи, за Дончо Ватаха и Дели Стоян, за Вълчан воевода, Кара Кольо и Злати воевода-Калъчклията – все юначни българи. Навеки е съхранен споменът за Апостола Левски и неговият завет “За чиста и свята Република”, за величието на Априлската епопея 1876-а. Живеят и вълнуват с неотслабваща сила спомените за Каравелов, Бенковски, Каблешков и Волов, за устрема на Хвърковатата чета, за страшния и кървав залез на погрома.

В многовековните борби средногорци са винаги в първите редици. Те полагат пред олтара на българската свобода хиляди жертви. Затова тази бунтовна, барутна земя е така близка до българското сърце, а Оборище и Петрич, Копривщица, Клисура и Панагюрище, Барикадите и Дерменка са свещени символи не само за средногорци, а за всички българи.

Легна ми на сърцето бунтовната земя на Априлий, поразила ме с дивната си красота и вълнуваща история. Дълго, много дълго бродих по неизбродимите ú пътеки и разпилените ú планински пътища. Обикалях я като турист повече от половин век, проучвах я и като геолог кажи-речи почти толкова. Замръквах в потайните ú дебри, осъмвах на обзорните ú върхове, пусках в недрата ú сондажи. Четох и препрочитах, питах и разпитвах, писах... Често се губех, за да намеря, намерих и верни другари – съавтори. Така се роди и написаното за Средна гора, залегнало в основата на този пътеводител.

Успял ли съм да пребродя безкрайните ú пътеки и пътища, да събера и да пресъздам всичко за нея? Едва ли. Но се надявам, че любознателните туристи и средногорци доброжелателно ще попълнят пропуските. Средна гора заслужава това.

Д-р Тодор Ненов


И Н Ф О Р М А Ц И Я З А С Р Е Д Н А Г О Р А

Общи сведения. От Панчаревския пролом до “Големия” завой на Тунджа

Средна гора е част от Средногорската планинска система (Средногорие). Тя се простира субпаралелно на Главната старопланинска верига, южно от броеницата на Задбалканските котловини – Софийска, Саранска, Камарска, Мирковска, Златишко-Пирдопска, Карловска, Казанлъшка, Твърдишка и Сливенска и северно от Краището, Рило-Родопския масив и Горнотракийската низина.

По структурно-геоложки, морфоструктурни и морфохидрографски белези Средногорието се дели на четири големи зони: Завалско-Планска (наричана още Витошко Средногорие, към която се отнасят: Завалска планина, Вискяр, Люлин, Витоша и Плана), Средна гора, Бакаджиците и Карнобатски Хисар (към който се отнася и приморският Меден рид). По-особено положение заемат Светиилийските възвишения, Манастирските възвишения, Черни рид (Каратепе) и рида Босна като “преходни” между Средногорието и Сакаро-Странджанската планинска област.

Като географска и туристическа обособеност планината Средна гора обхваща оная част от Средногорието, която се ограничава от Панчаревския пролом на река Искър от запад и “големия завой” на река Тунджа на изток, т.е. от Софийската котловина до Ямболското понижение. Всъщност, именно източно от Панчаревския пролом планината се откъсва от мозайката планински вериги, масиви и куполи, изпълнили Краището, за да продължи на изток, заемайки “средищно” положение и орографска автономия между Балкана и Рило-Родопския масив, между Задбалканските котловини и Горна Тракия.

Границите на Средна гора, с изключение на западната, имат ясно изразен морфоструктурен и морфоложки характер. В този смисъл западната граница, Панчаревския пролом (между Плана планина и Лозенската планина), е условна, но има утвърдена популярност и е официално приета. Източната граница е очертана от р. Тунджа, която, навлизайки в Сливенската котловина, рязко сменя посока и завива на юг, откъсвайки на изток Бакаджиците. Северната граница е маркирана от сравнително стръмния завършек на средногорските склонове към Задбалканските котловинни полета и има почти праволинейно очертание, за разлика от южната, която е със сложен рисунък. На запад южната граница е разломна, но Средна гора е плътно притисната в Рила, а пò на изток границата представлява “оръфана” ерозионна линия, по която Горна Тракия навлиза на места с големи “заливи” в планината.

В описаните граници Средна гора има дължина по права (въздушна) линия 256 км и широчина от 40–50 км (в западната част) до 3 км (в най-източната). Тя е трета по дължина у нас след Стара планина и Предбалкана. Площта ú е близо 6000 кв. км, което представлява около 6% от територията на страната.

Освен на запад, където Средна гора се свързва с планините от Краището, поредица от напречни ридове (прагове) я свързат и със Стара планина. Такава връзка, макар и по-малко отчетлива, има и на юг с Рила, Родопите, Сакар и Странджа.

От запад на изток напречните прагове Негушевски рид, Гълъбец, Козница, Стражата (Кръстец) и Межденика свързват Средна гора със Стара планина. Особено изразителна в орографско отношение е тази връзка чрез Гълъбец, Козница и Стражата.

Шипочански рид и рида Шумнатица осъществяват на юг връзката между Черни рид от Ихтиманска Средна гора с Рила. Малко пò на изток такава връзка се осъществява между Голак (Ихтиманска Средна гора) и напречния рид Раковица. Още пò на изток вклинените на юг в Тракия Чирпански възвишения чрез широко подножно стъпало са имали непосредствена връзка с източнородопските ридове Драгойна и Мечковец. Сега тази връзка, макар и дълбоко ерозирана и разкъсана от р. Марица, също има ясна морфоложка изява.

Най-високият връх на Средна гора е връх Богдан – 1604 м. Със своята сравнително малка средна надморска височина, едва 464 м, Средна гора се отнася към ниските планини.

Надлъжно Средна гора се дели на три големи дяла: Западна (Ихтиманска), Централна (Панагюрска) и Източна (Сърнена), които се разделят от проломите съответно на р. Тополница и р. Стряма.
Името на планината

Като самостоятелна планина Средна гора се описва едва през втората половина на ХІХ в. И това се дължи преди всичко на френския пътешественик Г. Лежан и австрийския геолог Ф. фон Хощетер, посетили съответно през 1867 и 1869 г. българските земи, намиращи се тогава в обхвата на “Европейска Турция”. Дотогава Средна гора се е приемала като южни разклонения на Стара планина или като нейни предпланини. Както отбелязва обаче големият изследовател и пътешественик Павел Далирадев, родом от Панагюрище (т.е. “средногорец”), местното население и преди това е считало Средна гора за самостоятелна планина, но я именувало с “частични” имена според имената на върхове, реки, селища (Лисец планина, Братия планина, Панагюрска Средна гора и др.).

Наименованието Средна гора много сполучливо отразява както нейното местоположение, така и морфографските ú особености: тя заема средищно положение и е “средна” по големина и височина спрямо околните Рила, Родопите и Стара планина. Турците са я наричали Ортадаг, което в превод на български означава Средна планина. Всъщност турското наименование е превод от старославянски. В това ни убеждава думата гора (старославянски топонимен термин), която по-рано в българския език е имала същия смисъл, какъвто има днес думата планина. И досега някои славянски народи наричат планината гора, както е и в съвременния руски език. Средна гора означава буквално Средна планина.

Географска характеристика

Морфохидрография. По морфохидрографски белези Средна гора се дели надлъжно на три големи дяла: Западна, или Ихтиманска Средна гора, Централна, или Панагюрска Средна гора и Източна, или Сърнена Средна гора.

ИХТИМАНСКА СРЕДНА ГОРА е най-широкият дял на Средна гора, който се състои от няколко добре очертани планински масива, обвили като венец Ихтиманската котловина. Те изпълват цялото пространство между проломите на реките Искър и Тополница, Стара планина, Софийското поле и Рила планина и имат самостоятелни имена: Лозенска планина, Вакарелска планина, Черни рид, Белица и Еледжик.

Западната граница на Ихтиманска Средна гора е Панчаревският пролом на р. Искър, моделиран между Плана и Лозенска планини, Самоковска и Софийска котловина. Почти по средата на пролома се намира малкото Пасарелско язовирно езеро. Всечените меандри са най-характерните морфоложки елементи на Панчеревския пролом. Източната граница се очертава от Петричкия пролом на р. Тополница между Златишко-Пирдопската котловина и Горнотракийската низина. Проломът е най-изразителен между селата Петрич и Мухово. Северната граница на планината опира в окрайнините на Софийско, Саранско, Камарско и Мирковско поле, заемащи дъната на едноименните котловини. Чрез напречните прагове Сарански рид и Гълъбец Ихтиманска Средна гора се свързва съответно с Мургашкия и Етрополски дял на Стара планина. Южната граница на Ихтиманска Средна гора е очертана от Моминоклисурския пролом на р. Марица, Долнобанското поле, западно от което чрез напречния рид Шумнатица се осъществява връзка с Рила планина.

Ихтиманска Средна гора има дължина около 45 км, максималната ú широчина надхвърля 50 км (заедно с Гълъбецкия праг) и заема площ близо 1700 кв. км. Най-високият ú връх Тръна (1275 м) се издига в Черни рид.

Ихтиманска Средна гора е сравнително гъсто населена планина. Главно селище е гр. Ихтиман, разположен в едноименната котловина. В подножието на планинските склонове и гънки са разположени над 40 села, десетки пръснати махали, вилни селища и зони. В непосредствена близост е и столицата София.

Лозенска планина е най-западният дял на Ихтиманска Средна гора и на Средна гора. Нейните стръмни северни склонове опират във високото делувиално–пролувиално подножие към Софийското поле. На юг (югозапад) те рязко завършват към проломната долина на р. Искър. Към Искър “потъва” и късият ú западен (северозападен) планински склон, а на изток границата ú с Вакарелска планина минава по долината на р. Габра и през седловините Педочел и Смрадльо се спуска по Смрадльов дол към яз. “Искър”.

Планината е дълга 18 км, максималната ú широчина е 12 км (средната – 6 км) и заема площ от около 80 кв. км. Най-високият ú връх Попов дял (1190 м) се издига в югоизточната ú част.

Главното било на планината е широко и силно заравнено, със сравнително слабо орографски изразени върхове. То е заето от изразителна денудационна повърхнина със средна височина около 1000 м. В началото, до към връх Мала Раковичка могила, билото има югоизточна посока. От тук чак до вр. Мали Попов дял то държи направление запад–изток, след което рязко завива на юг, а после отново на югоизток. В тази посока последователно се издигат върховете Голия рид (918 м), Здравчов камък (1110 м), Голяма Раковичка могила (1150 м), Мала Раковичка могила (1083 м), Раковичка могила (1164 м), Малка Лалина могила (1177 м), Лалина могила (1188 м), Кърлеви дупки (1129 м), Половрак (1182 м), Роден (1091 м), Асарица, Св. Петка (1062 м), Мали Попов дял (1104 м), Попов дял (1190 м), Ушите (1022 м), Белая (976 м), Луко (1099 м), Габровец (1036 м) и Черешите (1012 м).

Някои автори разделят Лозенска планина на две части – Северна (Северозападна) и Южна (Югоизточна), като прекарват граница по долината на р. Ракита.

От главното било на север към Софийското котловинно равнище се спускат къси, стръмни и гористи склонове, нарязани от множество дълбоки долове, уловени сега от Панчаревския (Лесновски) канал. На такова късо разклонение е вр. Калето (781 м), западно от с. Лозен. По изразителни са тези разклонения в североизточната част на планината, които се разплитат от вр. Асара и Мали Попов дял: Асарица, с върховете Голема (1068) и Малка Асарица (1045) и Плашиво (863 м), Големия павит, Градище с вр. Градище (921 м), Солошка могила (926 м), Гола могила (767 м). На изток от Мали Попов дял и седловината Арабаджийска поляна към долината на р. Габра се спуска Чуките с вр Чуката (953 м), Преката могила (873 м) и др.

По-изразителни и удължени са южните разклонения от главното било, които завършват стръмно или с отвесни скални откоси, притискайки леглото на Искър, нагърчено от множество дълбоко всечени меандри. Един такъв мощен клон (от Здравчов камък) е огънал и притиснал Искърското корито силно на юг в Плана. Той е увенчан от върховете Висока елха (1046 м), Дърводелецо (903 м) и рязко завършва с историческия Урвич, а на север остават Берберника (766 м) и Марина могила (858 м). На изток, през Чонанов дол, та чак до Стражарски дол се е прострял Чубринов рид с гористия връх Лулова могила (933 м). Оттатък (югоизточно) от Стражарски дол е гористият Матеев дол.

Югозападните разклонения на вр. Попов дял са известни под сборното име Шарбаница, както се нарича и най-източният им връх – Шарбаница (1101 м). Много от отделните ридове тук носят собствени имена, най-често увенчани с едноименни върхове: Кръндати рид (1014 м), Голи рид (963 м), Лалин рид (970 м), Русамски рид с Русамска могила (1008 м). Непосредствено югоизточно от Шарбаница е скалистия връх Прадилец, разделен от него чрез седловината Преслапо. Той завършва към Искър със скалните феномени Гарваница. На изток от Шарбаница е Стриличка (Трилишка) могила (1054 м), пò на юг е Каменита могила и най-накрая, на един от най красивите искърски меандри тук, е вр. Загазе (Загазье) – 836 м.

На югоизток от Русамски дол релефът е силно заравнен и разчленен последователно от Беларски дол, Габеров дол, Габровечки дол и Смрадльов дол, чиито води се вливат директно в яз. “Искър”. Те ограничават широки и плоски вододели, покрити с ливади, гори и пустеещи сега земеделски земи, над които се издигат също така слабо изразени и плоски върхове. Изключение правят вр. Равуля (1039 м) и особено Калето (Голяма Равуля) – 1018 м, където личат следи от древна крепост. На изток са Суша могила (978 м) и Агината могила (961 м), на север от тях е Драгни рид, а на изток – равнището Мънзълица. Най на юг, от запад на изток, последователно потапят полите си в яз. “Искър” Дългополянски рид (958 м), Яловарника (939 м), Св. Спас (895 м).

На изток от Лозенска планина, на границата с Вакарелска планина, е малката и висока Габренска (Чукуровска) котловина (900 м н.в.), с около 10 кв. км площ.

От Лозенска планина водят началото си малки, къси и маловодни реки, сред които са Ракита и Габра.

Забележителният Панчаревски пролом на р. Искър се разделя от Долнопасарелското долинно разширение (неправилно наричано котловина) на две: Червеноградския пролом (в началото му е издигната стената на яз. “Искър”) и Урвичкия пролом (в началото му е малкия Пасарелски язовир).

В северното подножие на Лозенска планина са разположени селата Лозен и Нови хан, на запад при изхода на Панчаревския пролом – Герман и Панчарево, а пò на изток – Долни Пасарел. На изток, между Лозенска и Вакарелска планина, са Габра и Крушовица. Около тях, и особено около яз. “Искър” има много вилни селища.

Вакарелска планина има средна дължина 15 км, средна широчина 5 км и заема към 80 кв. км площ. Главното ú орографско било е плоско, разлато, заето от обширна денудационна повърхнина. По него са разхвърляни слабо орографски изразени върхове, между които най-високият е Острец (Сиврибаир) – 1088 м, който е близо до яз. “Искър”. Северно от него са Остри връх (1043 м) и Престой (1025 м), а на запад е вр. Аулица (886 м). На север сложно кривуличещото било е маркирано от върховете Гарваница, Пожара и Бранкова китка.

От главното било на северозапад, към Софийската котловина се разплитат поредица ридове, маркирани от върховете Червени брегове (1006 м), Конярника (804 м), Мала Плешива (778 м), Церова могила. На югоизток, към Ихтиманската котловина надигат чела Жамбилски чукар, Малката яма (874 м), Каменния връх (806 м), Градище (878 м).

От Вакарелска планина водят началото си множество малки и къси, но постоянни реки. Част от тях подхранват яз. “Огняново”, а други – яз. “Медница”.

Най-голямата река е Мътивир, която директно се влива в яз. “Тополница”. Името ú е синтезирало вековната народна мъдрост и опит, разкривайки непостоянния ú характер. Образувана от три основни притока (реките Мътивир, Баба и Ръжанска), реката събира водите си по източните и югоизточни скатове на вр. Брънкова китка. При навлизането си в Ихтиманската котловина тя носи името Големата река. Тук приема множество малки притоци откъм Белица и Черни рид, рязко завива на североизток и напускайки котловината, догонва р. Тополница, укротена в едноименния язовир. Любопитен е фактът, че в недалечно геоложко време р. Мътивир е била приток на р. Марица.

В подножието на Вакарелска планина към Софийското поле са селата Богданлия и Караполци, а към Ихтиманското поле – Венковец, Живково, Боерица и Веринско. Из гънките на планината са разпилени Борика, Пауново, Бенковци, Поповци, Костадинкино, Балювци и Вакарел – на границата с Белица планина.

Черни рид има дължина около 15 км, средна широчина 2,5 км и около 40 кв. км площ. През най-западната част на Черни рид минава главният балкански вододел, откъдето в южна посока през рида Шумнатица се прехвърля в Рила.

Главното било на Черни рид е сравнително тясно, заравнено, изрязано от денудационна повърхнина с височина 1000–1100 м. От северозапад на югоизток се редуват върховете Калето (Крепостта) – 1262 м, Тръна (1275 м), Прещип (1256 м), Чуката (1223 м), Тулиовец (937 м) и др. Северните и южни склонове са гористи, къси и стръмни и завършват във високи делувиално-пролувиални шлефове, съпътствуващи разседните подножия, маркирани от юг и от термоминерални извори.

Склоновете му са нарязани от десетки долове и къси рекички, десни и леви притоци, съответно на Мътивир и Очушница. Река Очушница, ляв приток на Марица, води началото си южно от върховете Калето и Тръна. От същата северозападна част водят началото си и два по-значителни десни притока на р. Мътивир (Големата река) – реките Малката и Саръшлийска (Кози дол).

В южните поли на Черни рид се намират селцата Очуша, Подгорие, Пчелин, Горна Василица, кв. Момин проход на гр. Костенец и Пчелинските минерални бани. В северното подножие към Ихтиманското поле са селата Полянци, Черньово, Стамболово и Мирово.

Белица планина е най-голямата сред мозайката от планини в Ихтиманска Средна гора. Заема около 700 кв. км площ. Огражда от север (североизток) Ихтиманската котловина, като изпълва цялото пространство на север чак до Задбалканските полета и Стара планина. Нейните северни окрайнини образуват южните огради на малките котловини Саранска, Камарска и Мирковска, а разделящите ги напречни прагове Сарански рид и Гълъбец директно я свързват със Стара планина. На запад издънките ú ограждат Софийската котловина, а чрез Вакарелската седловина се свързва с Вакарелска планина. На изток рязко завършва към проломните долини на Тополница и Мътивир, които я отделят от Панагюрска Средна гора и Еледжик.

Главното било на Белица планина, по което след като премине през Гълъбец откъм Стара планина, върви главният водораздел на България и Балканите, има субмередионален рисунък, но в детайли е с множество извивки. Най-висок връх е Голямата Икуна (1221 м).

От връх Голямата Икуна главното било с широко отворена на югоизток дъга обхожда водосбора на р. Белишка през вр. Мала Икуна и Вучия кладенец, постепено извива от запад на юг и югоизток, като опира в пролома на р. Мътивир. Маркирано е от върховете Езерец (Езерско тепе) – 893 м, Балдъра, Брезовица, Славкова чукара (Славков чукар) – 1048 м, седловината Влаеви ниви, вр. Висок (1096 м) и Св. Илия (864 м).

От вр. Голямата Икуна главното било през върховете Колунска локва, Кукулевеца и Герена до към вр. Лесково присое (1000 м) държи северна посока, след което плавно извива на запад през върховете Три чукара, Кютуклия и Пъновете, достигайки възловия връх Глумица (Градището) – 986 м. Оттук на запад (през вр. Гола могила – 928 м) и на североизток билото се връзва с напречния Опорски рид с вр. Опор (1089 м), откъдето пак на североизток започва Гълъбец. Опорски рид на север опира в р. Макоцевска, която го откъсва от Сарански рид.

Западно от вр. Голямата Икуна (в западна и северозападна посока) от главното било се отделят няколко разклонения, оформящи къси вододели между изворните притоци на р. Старата (Лесновска). Те се спускат към Софийското поле и яз. “Огняново” през поредица върхове – Дебелец, Китка (827 м), Двата бука (1022 м), Остра могила (885 м), Куколевица (1018 м) и др. Най-южното разклонение в югозападна посока с вр. Гарваница (1098 м) и Мильови чукари през Вакарелска седловина преминава във Вакарелска планина. От същия връх на югоизток към р. Мътивир, яз. “Тополница” и пролома на Тополница се спуща голямо разклонение, което при вр. Арамлиец (1197 м) пуска три клона. Североизточният изпълва широко пространство между реките Каменишка, Радотина и Тополница и е увенчан от вр. Тиклата (822 м). Източният клон (между реките Бощица и Радотина) е увенчан с вр. Кацата (952 м), Чукарлива чукара и Ремошка могила (794 м), а югоизточният (между реките Бощица и Белишка) – от вр. Букова могила (1107 м), Данков камък, Богданов камък, Танева чукара, Сръбски чукар и др. Склоновете и на трите клона са гъсто нарязани от долините на реките Слатина, Богданов дол и Белов дол – леви притоци на р. Мътивир.

От вр. Гола могила на северозапад се простира силно разчленен рид, който завършва към долината на р. Макоцевска при с. Горна Малина. Тук връзката му с Негушевски рид е скъсана от късия пролом на реката.

Гълъбец, Сарански рид и Негушевски рид затварят малките котловини Камарска и Саранска, които се свързват посредством Макоцевския пролом. И двете се отводняват от р. Макоцевска. Негушевският пролом свързва Саранската със Софийската котловина.

Негушевският рид на юг е разкъсан на няколко рида, уединени около селата Долна Малина, Горна Малина, Априлово, Доганово.

От вр. Лесково присое на североизток се спуща къса издънка с върховете Калугерица, Войняк (1003 м) и Ветровица (863 м). То, заедно с едно късо разклонение на Гълъбец, Миал, заграждат високото Смолско долинно разширение на Смолска река, в западната част на която е с. Смолско.

В най-североизточната част на Ихтиманска Средна гора – между Гълъбец, Етрополския дял на Стара планина и Чавдарски рид – е загнездена Мирковската котловина. Морфохидрографски тя е изолирана от Златишко-Пирдопската котловина, но генетически е тясно свързана с нея. Има безспорно тектонски произход. Дренира се от реките Буновска и Мирковска, които се събират в южния ú край, след това приемат р. Смолска и догонват Тополница като десен приток и дооформят морфоложкия ú облик.

Белица планина има гъсто развита хидрографска мрежа, която обуславя значителното ú хоризонтално разчленяване, с радиална конфигурация около масивите на Голямата Икуна и Арамлиец.

Северозападно от билото е развита приточната мрежа на р. Лесновска (десен приток на р. Стари Искър), образувана от реките Дражман, Равна, Лопушна, Треска и Вуковия. Отначало тя носи името Старата река, а след село Лесново – р. Лесновска. На нея е изграден яз. “Огняново”. От източните и югоизточни склонове водят началото си реките Смолска (образувана от реките Кирпевица и Калугерица), р. Каменишка (в горното течение – Голямата река), Бощица – десни притоци на р. Тополница, и р. Белишка (образувана от Мала Белица, Динков дол и Лесков дол) – ляв приток на р. Мътивир.

В западното подножие се намират селата Байлово, Голяма Раковица, Гайтанево, Белополци, Горна Малина, Долна Малина, Макоцево, Саранци, Негушево, а в северното подножие – Долно Камарци, Смолско, Бенковски и Чавдар. На изток, в пролома на р. Тополница, са разположени Петрич, Поибрене и Мухово. В планината най-лични селища са Белица и Каменица – центрове на множество махали и вилни селища.