Средна гора пътеводител 200 средна гора

Манастирчето се намира на около 5 км югоизточно от с. Долни Пасарел по макаданен път, който отива до стената на яз. “Искър” по левия долинен склон на реката. За манастира има отбивка, която пресича коритото на реката през плитък брод, а за пешеходците има и мостче. Пеш от селото се стига за 1,15 ч, като последователно се минава през трите безпорно най- красиви искърски меандри – Загазье, двойният Червени град и Калето. Казва се “червени”, тъй като е изграден от долнотриаски червеникави пясъчници.

От манастирчето може да се отиде до стената на яз. “Искър”.

От манастирчето до Русамски ливади, които са на север от него, може да се отиде по два варианта.

Маршрутът представлява съчетание от описаните маршрути № 2 и обратния път от маршрут № 10. Малка промяна има само в началото му, тъй като главното било и орографска ос на планината са южно от Германския манастир. Поради това началото на маршрут № 2 от с. Герман до м. Бачул е следният: от с. Герман в югоизточна посока почти през средата на вилната зона се излиза на обзорното връхче Голия рид (918 м), докъдето извежда и асфалтовият път от селото през Германския манастир (0,45 ч). Оттук в югоизточна посока се излиза към вр. Здравчов камък по асфалтовия път, който го заобикаля от север и слиза на м. Бачул (1,50 ч). По-нататък опорни пунктове от маршрута са: проходът Влаковете (2,30 ч), вр. Лалина могила (3,10 ч), седл. Блатото, източно от вр. Кърлевите дупки (3,40 ч), вр. Половрак (4,45 ч), вр. Роден (5 ч), вр. Попов дял (6 ч), с. Габра (7 ч).

Маршрутът е начална отсечка от панорамните маршрути “По билото на Ихтиманска Средна гора” и “По билото на Средна гора”.
В а к а р е л с к а п л а н и н а

Наред с Витоша, Люлин и Лозенска планина, Вакарелска планина е една от “софийските” планини, чийто венец ласкаво обвива Софийската котловина и Софийското поле. Просторната денудационна повърхнина притиска планинския ú характер и тя повече прилича на висока хълмиста равнина с меко заоблени и плоски възвишения, заети от тучни ливади, пасища, поляни, рехави горички и обработваеми някога земи. В планината няма туристически и други хижи и заслони. Сравнително малко са туристическите обекти и природно-исторически забележителности. Някогашните вакарелски махали и “колиби” обаче са превърнати в големи и съвременни вилни зони (Полиовци, Поповци, Семковци, Яздирастовци, Брънковци, Бальовци и др), възникват и нови, като тези на запад от Вакарел, около Побит камък, м. Конярника и др. Планината е любимо и предпочитано място и за краткотрайни излети на столичани и населението от околните селища. Южните части на Вакарелска планина, за разлика от северните, са по-гористи и с “по-планински” характер, с по-високи и по-ясно орографски изразени върхове. Тук се издига и най-високият връх Острец (Сиврибаир) – 1088 м. Сред забележителностите на планината са старите манастирчета “Св. Димитър” край с. Габра и “Св. Илия” край с. Борика, параклисите “Св. Петър” и “Св. Петка” край Вакарел, параклисът край с. Крушовица – всички изградени върху древни основи. Многобройни са следите от древния златодобив край селата Пауново и Веринско, руините от древни крепости, калета, градища, селища, църквища и др., следите от стари римски друмове и др. В северното подножие на планината се намира яз. “Огняново”, в източното – яз. “Медница”, а югозападните ú склонове се мият от водите на яз. “Искър”. Част от северозападната територия на планината е в обхвата на дивечовъдното ловно стопанство “Арамлиец”, където се намира и фазанарията край яз. “Огняново”. От югозапад е Учебното ловно и горско стопанство “Искър” на ВЛТИ. Те са заградени с мрежи и достъпът през тях е ограничен или невъзможен.

►Исторически бележки. Вакарел е приемник на древно селище, възникнало край важната пътна артерия от Белград към Истанбул. Произходът на името му се търси от vacar (“говедарче”) и се свързва с една от многото романизирани тракийски колонии край стария път.

Вакарел е възникнал като проходно селище след падането на София под турска власт (1382 г.). Някога се е намирало в м. Старото селище, на изток от днешното, и се е наричало Шарена църква (и днес там има местност със същото име). След Австро-турската война от 1737 г. населението му се разпръсква и по-късно се заселва близо до сегашната гара (м. Пустосел), след което възниква и средищната махала Хановете. Развива се като център на над 20 махали, пръснати из околните планински гънки. Близо до старото село е минавал римски военен път и се предполага, че някъде тук е била римската разменна станция Спарата. В околностите на селото са запазени останки от стражеви кули и калета – покрай р. Габра, на левия бряг на Суха река (т.нар. Разбий топа). След Освобождението на България край Вакарел е минавала границата между Княжество България и Източна Румелия.

От Вакарел до с. Пауново или вилни зони Поповци, Семковци се идва пеша по няколко пътя за около 1 ч.

►Забележителности. Източно от селото, в м. Язовина, има следи от праисторическо селище, а западно, в м. Асанско орниче – останки от средновековно селище. Наблизо е минавал и старият римски път. Южно от близката вилна зона Банчовци, на левия бряг на р. Баба, има развалини от средновековна крепост, известна под името Банчово кале. Изобилни са и следите от древен рудодобив: в м. Дупките, Ямите, Малката яма и др., които са стари рупи (открити рудници). Северно от селото, на левия бряг на р. Ръжанска, е възобновен параклисът “Св. Петка”.

Известно неудобство представлява преминаването на автомагистрала “Тракия”, което може да стане по детелината югозападно от селото или през подлеза на шосето за с. Пауново (югоизточно от него). Може да се дойде с превозно средство, респ. с някой от ежедневните автобуси към главните вилни селища. От вилна зона Поповци (или Семковци) се продължава по черен път почти на юг (а от с. Пауново на югозапад или през вилна зона Банчовци на юг). Пресича се долината на р. Баба през дъбови горички и просторни ливади, като се минава западно от вр. Засечена могила или източно от него през м. Топлика. Продължава се в същата посока все през ливади, прошарени от рехави гори, покрай вр. Гюмището (899 м) и се излиза на асфалтовия път откъм с. Веринско за с. Борика. По него на запад се стига до с. Борика (2–2,15 ч). Дотук може да се дойде и с превозно средство (автобус от Ихтиман).

Село Борика (840 м н.в.) е загнездено в малко долинно разширение на едноименната река, десен приток на р. Баба. В околностите му има следи от древен рудодобив.

От селото вр. Острец се изкачва по горски път, който го опасва от източната страна и покрай Буков кладенец излиза непосредствено южно от котата (3 ч). Ако се продължи по пътя, той слиза на северозапад и се слива с друг грунтов път, идващ също от с. Борика, но северно от вр. Острец. Този път извежда само за няколко минути на шосето от Самоков за с. Габра, близо до манастирчето “Св. Илия” в м. Авала, на десния бряг на яз. “Искър”. Пътят обаче е затворен от УГЛС “Искър”. Връщането до с. Борика може да стане по същия маршрут или по пътеки по северния склон.

►От върха може да се слезе в м. Ушите (тук има автобусна спирка Ихтиман – Самоков), към селата Венковец или Боерица (автобусни връзки с Ихтиман) или към Габра (автобусна връзка със София). Маршрутите не са маркирани.
24. Село (жп спирка) Веринско–вр. Острец (2,30 или 3 ч)

Село Веринско (720 м н.в.) е живописно разположено в северозападната периферия на Ихтиманската котловина, в югоизточното подножие на Каменния връх (806 м). Намира се на 7 км от Ихтиман (има жп спирка и редовна автобусна връзка).

►Забележителности. Западно от селото има множество следи от древен златодобив. На 3 км в същата посока е яз. “Медница” (Бакърдере), чието име е свързано с наличието на медни (и златосъдържащи) руди в околността, разработвани още в древността. Северно от язовира е м. Ямите – рупи от древния рудодобив. Язовира и околностите му са привлекателен обект за излети, отдих, водни спортове и риболов.

От селото до първенеца на Вакарелска планина могат да се осъществят два основни маршрута – през с. Венковец (2,30 ч) или през с. Борика (3 ч).

Село Венковец (780 м н.в.) е разположено в южното подножие на вр. Сивриите (929 м) и източното подножие на вр. Острец, в малко долинно разширение (тектонски обусловен фрагмент на Ихтиманската котловина). Намира се на 5,5 км югозападно от с. Веринско и на 12 км западно от Ихтиман (през селата Живково и Боерица).

До селото се стига пеш за около 1,15 ч. През Венковец протича р. Малката, десен приток на р. Голямата (Мътивир). Някога селото е било разположено на юг от днешното си място, там където е минавал древен път откъм Софийската през Самоковската котловини за Ихтиманско – вероятен клон или вариант на Траяновия друм. Този път е бил фланкиран от крепостта на вр. Калето (878 м), издигащ се югоизточно от Венковец и калето на вр. Крепостта (вр. Горното кале) – 1267 м) в Черни рид.

До м. Ушите, седловината между Черни рид и Вакарелска планина, през която преминава едноименния проход между Ихтиманската и Самоковска котловина, се пътува с автобусите по пътя Ихтиман–Самоков. Тук на 17 май 1925 г. са разстреляни 28 антифашисти от Ихтиманско. Мястото е отбелязано с два паметника. Старият паметник е издигнат южно, а новият – северно от шосето и до него води мемориално стълбище-алея. Оформен е и малък крайпътен парк и кът за отдих с каменна чешма. От това място към върха се изкачват няколко преплитащи се и ясно очертани пътеки, по които през смесена широколистна гора се изкачва върха за 0,30–0.40 ч. Има стара маркировка.

Излиза се от южния край на селото по шосето за Самоков и още след втория му завой, непосредствено източно от вр. Влайчовица, шосето се изоставя. Продължава се на югоизток през мочурливи ливади и не след дълго се навлиза в праволинейната долина на главния изворен приток на р. Баба през м. Реджек. По нея се излиза на обширно, заето от просторни ливади и поляни понижение, в долния край на което е чешмата Соукбунар – изворите на р. Баба (1,15 ч). Дотук за сравнително повече време се стига и като се продължи по шосето за Самоков през м. Болдурица, покрай (западно) ниското връхче Черешите. Излиза се на едноименната седловина пред загражденията на УГЛС “Искър” на ВЛТУ, където този вариант от маршрута се допира до маршрут № 10. Продължава се по горски път и пътеки на югоизток през вр. Даутица (1046 м) или южно от него и през м. Пожара се слиза на ливадите, малко по на юг от Соукбунар.

За вр. Острец се продължава през ливадите на юг- югоизток, навлиза се в гората, и по билен път и по северния му скат се изкачва върхът. Маршрутът не е маркиран. Той може да се разнообрази с отиване по единия и връщане по другия вариант през ливадите на Соукбунар, да се продължи към м. Ушите, към селата Борика и Веринско или по други маршрути и варианти.

Описаните маршрути до вр. Острец дават възможност за осъществяване на различни комбинации. По тях преодоляваната денивелация е от плюс 238 м (маршрут № 26) до плюс 368 м (маршрут № 24).

От с. Габра по шосето за Самоков (маршрут № 26) се стига до втория му завой, източно от вр. Влайчовица (тук шосето се пресича от далекопровод). Малко (около 100 м) преди пътят да се отлъчи към Соукбунар и вр. Острец, вляво (на изток) се отделя грунтов път, който някога е бил макаданен, дори на места – асфалтиран. Продължава се по него. След около 500–600 м следва разклон. Левият път завива на юг и пресичайки меките ливади западно от заобленото връхче Китката (963 м) влиза в долинката на р. Баба, водейки на юг срещу течението и нагоре към Соукбунар и вр. Острец (маршрут № 26). Десният път, който се следва, подсича вр. Китката от север, минава покрай каменна чешма, непосредствено след което се кръстосва отново със споменатия далекопровод. Точно на север, в началото на малка падинка и вековна дъбова гора, е манастирчето “Св. Димитър” (0,30 ч). От с. Габра дотук може да се стигне и по по-пряк път, югоизточно от селото, през гората по левия долинен склон на дола Драганица.

Следва леко изкачване по пътя над изворите на Булкин дол, през рехава дъбова гора и слънчеви билни поляни, на изток покрай загражденията на военно поделение, което остава на север. Подсича се северозападният скат на вр. Брънкова китка и се излиза във вилна зона Брънковци (1,15 ч). По-нататък маршрутът продължава покрай асфалтовия път през жп спирка Брънковци (на жп линията, отклонение за Габра, която сега не работи) – западно от вилна зона Семковци – през вилна зона Полиовци – детелината на магистрала “Тракия” – с. Вакарел.

Маршрутът съчетава отсечки от описаните маршрути и варианти във Вакарелска планина (с малки отклонения), тъй като неотлъчно следва главното било, което е част от главния вододел на България и Балканския полуостров между Черноморския и Беломорския воден басейн. Част от маршрута е включен и в панорамните туристически маршрути по главното било на Ихтиманска Средна гора и на Средна гора като цяло.

От с. Вакарел се преминава магистрала “Тракия” по детелината и се продължава на югозапад към вр. Брънкова китка през вилни зони Полиовци и Семковци. На някои карти тези вилни зони са отбелязани със сборното име Костадинкино. До вр. Брънкова китка се излиза за 1,30 ч. Продължава се на югозапад (обратният път на маршрут № 27) покрай военното поделение, манастирчето “Св. Димитър”, през вр. Китката (2,15 ч), заобикаля се изворната област на р. Баба през вр. Влайчовица (2,45 ч) и вр. Черешите (3,15 ч). Оттук се следва главното било на югоизток, вододел между водосбора на р. Баба и няколко леви притока на р. (язовир) Искър, през вр. Даутица (3,45 ч), вр. Острец (5–5,15 ч) и седловината Ушите (5,30–5,45 ч).
Ч е р н и р и д (Септемврийски рид)

На Черни рид се пада по-скромна роля по отношение на туризма и туристическите потоци в Ихтиманска и изобщо в Средна гора, въпреки че се отличава със забележителна природа и е белязан с редица исторически събития. Името му отговаря на облика, който най-често има – мрачна и тъмна верига, облегната в могъщата снага на Рила и закриляна от нейната величествена сянка.

В Черни рид няма туристически и други хижи. Има само един ловен заслон на главното било (над с. Черньово). В южните му подножия се намира приветливото балнеокурортно и почивно селище Пчелински минерални бани. В южните му поли са скътани Очушият манастир “Св. пророк Илия” и Горновасилишкият “Възнесение Господне”, в западните – Новоселският (Самоковски) манастир “Успение Богородично”, а в северните – обновеният “Св. Богородица” (край с. Живково). Сред интересните туристически обекти са най-високият връх Тръна (най-висок и в Ихтиманска Средна гора), Горното, Средното и Долното кале, чиито руини са разпилени по коравия му гръб. Някои от тези калета са приемници на древни тракийски светилища или твърдини.
29. Ихтиман–м. Ушите–вр. Крепостта (Горното кале)–вр. Тръна (2,15 ч)

До м. Ушите с крайпътната чешма се стига с автобус откъм Ихтиман (или Самоков). Оттук започва изкачване в южна посока през букова гора. Върви се по вододела между водосборите на реките Искър и Тополница, който се прехвърля откъм Вакарелска планина и продължава на юг през рида Шумнатица в Рила. Това е главният вододел между Черноморския и Беломорски басейн на Балканския полуостров. След като се достигне главното било, в източна посока бързо и леко се изкачва вр. Крепостта (Горното кале) – 1262 м, за около 1,15 ч. Някога това е била най-високата твърдина от броеницата крепости и кули, държали под погледа си древния Траянов друм, цялото Ихтиманско и Долнобанско, та дори и Самоковското поле. Днес от твърдината почти нищо не личи, районът е силно обрасъл.

До вр. Тръна се продължава на изток (през няколко плитки седловини) по често губещ се из храсталаци каменист билен път. От върха, както и през по-голямата част на маршрута, се открива широк кръгозор към яз. “Искър”, Плана и Витоша, към Рила, Вакарелска планина, Белица, Еледжик, Голак и околните котловини и долини. Връщането може да се осъществи през селата Очуша, Полянци, Венковец или манастирчето “Успение Богородично” по обратните варианти на описаните маршрути. Маршрутът може да бъде продължен и на изток по главното било до Костенец (кв. Момин проход) или прекратен към селата Черньово, Стамболово, Мирово, Пчелински минерални бани или Пчелин, откъдето има редовни автобусни линии съответно към Ихтиман или Костенец.

Вариант І. Слиза се на автобусната спирка при разклона за манастира (на западния бряг на яз. “Искър”) и за 15 мин. се излиза на поляните при манастира. Продължава се по билен път през гората в югоизточна и източна посока кам вр. Крепостта и Тръна (2,30–2,45 часа).

Вариант ІІ. Слиза се на междинната автобусна спирка в м. Клисурата (по средата между Ново село и разклона за манастира). Следва изкачване към главното било и по черни пътища и пътеки в североизточна посока край Марков кладенец, Пчелина и Орниче. На запад остават Цигански проход (Ченгенедервент), който прехвърля ниското тук било през Чатала. До билото се стига за около 1 час, след което се продължава по Вариант І (2,30 часа).

Маршрутът и вариантите не са маркирани. Денивелацията по тях е съответно 420, 440 и 410 м.

От селото в югозападна посока по стръмна горска пътека се изкачва на главното било в източното подножие на вр. Прещип. До главното било от селото може да се изкачи и по горски път или пътеки, пъплещи по вододелите на дълбоко всечените урвести долове Коздере или Емилдере. Продължава се по билото на северозапад, като се изкачва вр. Прещип (1,30–1,45 ч), а след това, през седловината на запад от него) – и вр. Тръна (2,30 ч). Преодолява се денивелация 550 м. Маршрутът не е маркиран.

Връщането може да стане по обратния път до седловината между вр. Тръна и вр. Прещип, а оттук по пътеки на северозапад от вр. Прещип. Маршрутът може да бъде продължен по някой от вариантите на маршрут № 29.