Средна гора пътеводител 200 средна гора

Чирпанските възвишения имат ясно изразена северна граница, маркирана от изразително, субпаралелно разломно понижение в тилната му (северна) част, което го отделя от Сърнена гора. То се проследява между селата Найденово и Съединение, южно от селата Сърневец, Сладък кладенец, Елхово и Кирилово и е маркирано от броеница малки моноклинални връхчета. В източната му част е вместен язовир “Чаталка”.

За западна и източна граница се приемат долините на реките Омуровска и Сазлийска, но това е условно, дори и в орографски аспект. Защото западно от Омуровска река (чак до гр. Раковски и с. Дрангово), в южното подножие на Сърнена гора е обособено нахълмено подножно стъпало, изпъстрено с десетки връхчета (“могили”), повечето моноклинали. Такива са Долна могила (400 м) – западно от с. Православ, Голи връх (521 м) – източно от с. Зелениково, Мечи връх (358 м) – западно от гр. Брезово и др. Те са безспорни реликти от един по-стар релеф, свързан с Чирпанските височини. Така е и на изток, където източно от р. Сазлийка и с. Ракитница и южно от селата Кирилово и Богомилово, се намира уидинено “островно” възвишение с вр. Габъра (301 м), също отделено със седловинно понижение от Сърнена гора.

Южните окрайнини на Чирпанските възвишения, макар и почти приобщени вече към равнината, отиват чак до Марица. Именно в тях са моделирани нейните речни тераси през кватернерния период.

Орографският аспект на Чирпанските възвишения е най-изразителен североизточно от гр. Чирпан. Вододелното им било е маркирано от поредица заоблени върхове, които започват от запад с вр. Китката (651 м) и завършват към долината на Сазлийка с вр. Карадимова могила (400 м), който заедно с вр. Вихрушка (499 м), вр. Попова могила (464 м) и вр. Чатала (534 м) оформя южните брегове на яз. “Чаталка”. От южните склонове на височините извират малките реки Малък Юрт, Мартинка и Яворовска.

В западното подножие са селата Марково, Голям дол, Малък дол и Братя Даскалови, в южното – Средно градище, Изворово, Спасово, Винарово и Яворово, в западното – Гита и Свобода, а в гънките му са намерили уют Могилово и Стоян Заимово.

Източно от Змейовския проход, Сърнена гора, макар и по-ниска, има впечатлителен орографски ефект над равните полета, които я ограждат от север и юг. Това се дължи на орографската ú цялост, по-слаба разчлененост и значително по-малката ú широчина. Тук тя има типичен “верижен” вид, издържан на изток до вр. Струпешка могила (Висока могила) – 469 м, откъдето на изток и югоизток бързо губи орографския си облик.

Главното било на изток от прохода започва с личния връх Бетер (809 м), чиято конусовидна форма е наложила погрешното мнение, че той е угаснал вулкан, а самият връх – вулканичен кратер. Истината е, че върхът е изграден от от седиментни, а не от вулканични скали. Оттук на североизток главното било задържа тази височина през вр. Черньовец (817 м) до вр. Морулей. Между тях е Люлякския проход и с. Люляк. Североизточно и източно от вр. Морулей главното било започва да се понижава. То е белязано от върховете Голям Гаврил (713 м), Трите върха (736 м), източно от Жребчевския проход, от вр. Вълча скала (542 м), източно от Кортенския проход, от вр. Голям Ганчо, Стръмното (519 м), Раздвойна (562 м), Божи връх (533 м) и Струпешка могила (469 м). Оттук до завоя на р. Тунджа и Зайчи връх (257 м) Средна гора е заета от обширна денудационна повърхнина с равнинно нискохълмист характер, над която тук-там се издигат заравнени и плоски височинки и възвишения, заети в по-голямата си част от стопански земи (сега пустеещи).

Северните склонове на Сърнена гора, към Казанлъшкото и Твърдишко поле на едноимените котловини, са къси, стръмни и гористи. Те завършват в пролувиални шлейфове, върху които р. Тунджа формира заливната си тераса към язовир “Жребчево”, а източно от него по тях са моделирани надзаливните ú тераси.

Северно от главното било водят началото си десетки къси рекички с непостоянен отток: Шановска, Елховска, Гергиница, Паничеревска, Ракушница, Махмудица, Габрашката и др. Къси и слабо орографски изразени са и разклоненията, които те отчленяват от главното било, маркирани от ниски връхчета. Изключение прави Межденика (Межденишки рид, праг), който е между Казанлъшкото поле от запад и Сливенското от изток. Върху северните му окрайнини е оформена Твърдишката котловина. През него р. Тунджа е отворила пролом, където е язовир “Жребчево”, чиито северни брегове са образувани от спусъците на вр. Пилчиците (526 м) и вр. Тилилец (604 м). Източно от стената на язовира е курортното селце Баня (Кортенски минерални бани), откъдето нататък, северно от селата Червенаково и Близнец, е орографската връзка на Межденика с Червена могила (583 м), чиято пряка връзка със Стара планина е скъсана от Беленската река. Межденишкият праг завършва с вр. Градище (445 м), южно от село Бинкос. Тук завършва и Межденишкия пролом.

В северното подножие на Сърнена гора са селата Ягода (Минерални бани Ягода, Чанакийски бани), Шаново, Елхово, Едрево, Паничерево, Сърцево и Струпец.

Южните спусъци на Сърнена гора (към Старозагорското поле) са къси, оголени и резки, в повечето случаи – фацетирани (разседни). Така е докъм Новозагорските села Каменово и Съдиево, където низината се издига, планината се понижава, и те буквално се “прегръщат”, образувайки една “компромисна” хълмисто-равнинна област, да я наречем засега Ямболско-Тунджанска. На юг тя се ограничава от Св. Илийските възвишения. Къси рекички с изразителни долинки разкъсват южните склонове на Сърнена гора източно от Змейовски проход. Те отиват на юг през Старозагорското поле като леви притоци на река Сазлийка, но повечето се губят, тъй като са обхванати от гъста дренажно-отводнителна и напоителна система (сега почти унищожена). Най-големи са р. Бедечка и р. Блатница, извиращи съответно от най-западните и най-източните им части. Между тях са Гълъбовица, Коленска, Сушица, Банска, Черковската, Руманя, Карановската, Ямата, Кортенската и др. Почти всички са уловени в малки водоеми.

Към южните подножия на Сърнена гора (източно от Змеевския проход) са прилепнали селата Хрищени, Колена, Дълбоки, Братя Кунчеви, Караново, Брястово, Кортен, Съдийско поле, Научене, Старо село, Злати войвода. На югоизток, оттук до р. Тунджа районът е гъсто населен. Тук са Сливенските минерални бани, с. Ковачите, с. Глуфишево, южно от което е обзорното връхче Твърдица (338 м), с останки от древна крепост, на юг – Коньово и гр. Кермен, а южно от тях – Керменските височини, с поредица уиденени върхове, сред които са Котленица (198 м) и Сиви връх (255 м). Най на изток е с. Кабиле.

Геоложки строеж, тектоника, палеография. Независимо от сравнително малката площ която заема, Средна гора се отличава с изключително разнообразен и сложен геоложки строеж и тектоника.

Средна гора е изградена от различни по вид, състав и възраст скали и скални комплекси. Тук са застъпени почти всички основни скални видове: магматични – плутонични (интрузивни) и вулканични, седиментни, метаморфни. Тяхната възраст обхваща огромен диапазон, от Прекамбрия до Кватернера, т.е. повече от 2 милиарда години. Най-старите по възраст скали, които сега се разкриват в Средна гора, са метаморфните (различни видове гнайси, шисти, гнайсошисти и др.), имат докамбрийска възраст. Те, заедно с малко по-младите (палеозойски) гранитоиди изграждат около 75% от Средна гора и играят основна роля в геоложкия ú строеж.

Гранитоидите (гранити, гранодиорити, габро и др.) изграждат различни по големина плутони (скали, чиято магма, за разлика от вулканичните скали, е застинала в земните недра, впоследствие разкрити от денудацията). По-известни такива плутони в Средна гора са: Вършилският, Гуцалският и Бошулският и др. (Ихтиманска Средна гора), Поибренският, Панагюрският, Копривщенският, Хисарският и др. (Панагюрска Средна гора), Братанският, Пъстровският, Змейовският и др. (Сърнена гора).

Широко разпространение и важна роля в геоложкия строеж на Средна гора имат и мезозойските и неозойските седиментни (утаечни) скали – различни видове варовици, доломити, мергели, пясъчници, конгломерати, лиски и др.

От съществено значение за морфоложкия стил са вулканските и вулканогенноседиментогенни скали – андезити, андезитови лавобрекчи, туфи и туфити – резултат от интензивния подводен вулканизъм, проявил се през горната креда особено интензивно в Панагюрска и Сърнена гора.

Тектониката на Средна гора е тясно свързана със Средногорската тектонска зона, която има продължително и сложно геоисторическо развитие.

Продължителната и сложна еволюция претърпяват и идеите относно мястото на Средногорието в тектонската схема на България, нейната относителна самостоятелност или принадлежност към една или друга тектонска зона. Приемайки за първа тектонската подялба която прави сръбският геоморфолог и тектоник Й. Цвийч през 1903 година, незавършилата и досега научна дискусия продължава повече от един век. Според едни изследователи и автори Средногорието принадлежи към Родопския масив (Рило-Родопски срединен масив, Родопска маса, Македоно-Родопски масив), а според други – към Балканидите или Алпийската нагъната система. Трети я включват към т.н. Преходна зона. Не са изключение и изследователите, които я обособяват като самостоятелна тектонска единица. Между последните са и големите български геолози акад. Й. Йовчев и акад. Е. Бончев. Така или иначе спорът продължава. Засега единственото безспорно е, че Средна гора е част от Средногорието.

В тектониката на Средна гора участват три структурни комплекса: Докамбрийски, Каледоно-херцински и Алпийски, в които се разграничават по няколко структурни етажа и подетажа. Те изграждат основните структури на Средна гора: Ихтимански антиклинорий, Средногорски – хорст антиклинорий, Байловски – Панагюрски синклинорий (Панагюрска ивица) и Старозагорски синклинорий (Старозагорска ивица). На запад и изток тези големи структурни съоръжения се ограничават съответно от Софийски и Бургаски синклинорий (които в тектонско отношение се отнасят към Средногорието), а на север и юг – от поредица наложени депресии (грабени), върху чийто простор са развити котловините. От север това са: Софийски, Сарански, Долнокамарски (Мирковски), Пирдопски, Карловски, Шейновски, Казанлъшки, Гурковско-Твърдишки и Беленски грабени, а от юг – Костенецки грабен и Горнотракийска депресия. Вътрешни са Ракитския (Габренски, Чукуровски) и Ихтимански грабени.

Важна роля за морфоложкия стил имат разломните нарушения. Корпусът на Средна гора (и много от дяловете ú) е рязко отделен от котловинните грабени и депресии от север на юг. Разседите в северното подножие на планината са сателити на крупната Задбалканска дислокационна зона, върху фона на която е развита броеницата задбалкански грабеновидни котловини. Типичен представител е Тунджанският разсед. Южносредногорският разломен сноп, който лимитира Средна гора от юг, са фрагменти от големия Маришки дълбочинен разломен сноп (Маришки шев), чиито представители са Искърско-Яворишкият разлом и Старозагорският разсед. Разломи (разседи) ограничават и почти всички напречни ридове (прагове).

Разломната тектоника обуславя блоково-мозаечния строеж на планината, особено изразителен в Ихтиманска Средна гора, и играят важна роля в неотектонското ú (геоморфоложко) развитие, когато се оформя съвременният релеф.

Средна гора е малък фрагмент от гигантския Родопски срединен масив, най-старата “суша” и безспорно морфоложко ядро на Балканите. Разчленяването и разпадането на тази протоморфоструктура (с възраст над 2-3 милиарда години) най-общо започва през палеозоя, т.е. преди около 300 милиона години. Оттогава до горно-кредно палеогенския етап от развитието, т.е. преди 60-70 милиона години, просторът на днешната Средна гора е арена на внедряване на гратоидни плутони (горен палеозой и горна креда), допълнили с контактни изменения (метаморфизъм) проявилият се регионален метаморфизъм далеч преди това, на многократни трансгресии (нахлуване на морски басейни), на подводен вулканизъм и емерзия – “изплуване” над водите и интензивно разрушаване.

През палеогена Средна гора започва да “изплува”, да се издига над околните водни басейни (морета). И тогава се случва едно от най-важните геотектонски събития – огромни маси по гравитачен път се хлъзгат в палеогенското море на север, откъдето по-късно се ражда Стара планина. Образува се Централнобалканският възсед – навлак, чийто фрагмент, Ботеввръшкият навлак е класически пример в тектониката на Балканите. Най-високите върхове на Калоферска планина са изградени от алохтонни (чуждоземни) скали, т.е. от средногорски гранитоиди.

В Средна гора има от 4 до 6 такива повърхнини (в Панагюрска Средна гора). Някои от тях имат класическо развитие, особено в Ихтиманска и Сърнена гора. Най-старата (и най-висока) е с олигомиоценска възраст, а най-младата – с плиоплейстоценска. Те бележат етапите на относителен тектонски покой, когато преобладават планационните процеси с етапите на издигане на планината. Високите, заети обикновено от планински пасища, оформят характера по главното било и вододелите, а по-ниските – стъпаловидния характер на склоновете и ниските вододели.

Важен релефообразуващ фактор е развитието на хидрографската мрежа, започнало още през неогена и протекло основно през кватернера, най-младият геоложки период. Важни елементи са образуването на проломите и речните тераси. В Средна гора има моделирани повече от 30 пролома, както от средногорски, така и от “чужди” реки (Искър, Тунджа, Струма, Марица). Голяма част от проломите имат тектонска, разломна предистенация (Панчаревски, Поибренски, Песнопойски), антецедентно, епигенетично и (най-често) антецедентно-епигенетично развитие (генезис). Антецедентни са проломите, при които реката (прареката) е по-стара от преградата, която проломява (Панчаревски, Моминоклисурски, Ихтимански, проломите на Тополница и др.). Епигенетични, или “наложени отгоре”, са почти всички проломи на р. Тунджа, Песнопойският на р. Стряма и др.

Речните тераси или стари речни легла са развити етажно като фрагменти по долинните склонове. Най-старите са разположени най-високо – 90 до 120 метра над съвременните речни легла. Те бележат цикличното издигане на планината през кватернера. Тяхната липса е белег за нецикличен, непрекъснат характер на издигането и формирането обикновено на тесни клисури с V-образен напречен профил. По средногорските долини са развити до 7 стари (надзаливни) и 2 млади (заливни) речни тераси с височина от 0,50–1 до 3–5 м. Те най-често са обект на наводнения, проявяващи се периодично, ежегодно (тези, високи до 1 м) и поне веднъж на 100 години (тези до 3–5 м). Именно под тях не се препоръчва строеж без сигурни диги и дори временно бивакуване.

За морфологията на речните долини от голямо значение е бил ерозионният базис на ограждащите планинския корпус котловинни полета. Коренно различна е тя при реките, които текат на север и тия на юг. Различна е морфологията на долините, които се оттичат към Пловдивското понижение, Загорското понижение и Чирпанския праг. Реките Луда Яна, Пясъчник, Мътеница и особено Рахманлийска, Омуровска и Сазлийка са образували дълбоко вклинени в планината и запълнени с дебели алувиално-пролувиални отложения широки долинни понижения, истински сухоземни “заливи”. Такива няма източно от Чирпанския праг, а по долините в Сърнена гора, източно от Стара Загора, почти няма и речни тераси.

Интересни “събития” от развитието на речната мрежа са пиратерията (обезглавяване) на изворите на една река от друга (напр. в поречията на Тополница, Луда Яна, Пясъчник, Сазлийка и др.), бифуркацията (раздвояване), напр. на р. Тунджа в началото на кватернера, прихващането (открадване) на една река от друга (р. Мътивир например е била приток на Марица, Блягорница – на Тунджа) и др.

В районите, изградени от вулкански скали е характерен т.нар. инициален вулканогенен релеф, какъвто има в Панагюрско: вулкански гърла (некове), лавови покриви, лавови потоци, вулкански бомби, паразитни вулкани.

Със средногорските доломити и варовици е свързано образуването на скалните пирамиди и кукли, а изобщо с карбонатните скали – карстовия релеф. С гранитоидите е свързано образуването на причудливите скални феномени.

Пролувиалните и делувиални шлейфове в средногорските подножия често са обект на опасни свлачища и активна линейна ерозия ( напр. подножията на Черни рид, Вакарелска и Лозенска планина). В тях често се образуват и земни пирамиди – южните подножия на Лозенска планина и Панагюрска Средна гора, северните подножия на Сърнена гора.

Полезни изкопаеми. За мащабите си Средна гора може да се определи като богата на полезни изкопаеми. Достатъчно е само да се спомене Панагюрският руден район, чиито медни находища са отбелязани в световния алманах на медните месторождения. Да не забравяме минералните и термоминерални води, щедро бликащи от недрата ú. Освен известните находища, в Средна гора са установени и десетки проявления и индикации на различни рудни, нерудни и горивни полезни изкопаеми, чиято перспективност не е изяснена, тъй като не са напълно проучени. Но много от тях са били обект на разработка и добив още в далечното минало, когато древните рудари са следвали невероятния си усет и са проявявали отличните си познания.

Най-значителните медни находища безспорно са “Медет” (вече почти изчерпано) и “Асарел” в Панагюрския руден район, към който се отнасят и близките находища “Цар Асен”, “Радка”, “Красен”, “Елшица”, “Петелово”, “Песовец”, “Вайков връх” и др. Различни медсъдържащи проявления има и в Старозагорско: медно-железни (край с. Змейово) и медно-молибденови (край с. Долно Паничерево).

Открити са проявления и на полиметални орудявания, на манган, титано-манганови, манганово-железни, хематитни руди, на молибден и особено на златосъдържащи руди. Историята на златодобива в България, на Балканите и в Европа е най-тясно свързана именно със Средна гора. Тук се намират както коренни (ендогенни), така и разсипни (речни, алувиални) находища и проявления на злато, които са били обект на добив от най-дълбока древност до наши дни. Като коренни месторождения на злато могат да се отбележат златосъдържащите медни находища “Асарел”, “Медет”, “Радка”, ”Елшица”, “Цар Асен”, “Вайков връх”, “Петелово” в Панагюрския руден район, златосъдържащите находища и проявления в Ихтиманска Средна гора (около Голяма Раковица и Веринско), в Сърнена Средна гора (около селата Свежен, Осетеново, Чехларе, Славянин, Колю Мариново, Горно Ново село, на няколко места източно от Змейовския проход и др.). Наносите на много средногорски реки съдържат разсипно (речно, алувиално) злато, т.е. “самородно” злато, освободено от материнската (коренната) скала. Златоносни са речните легла и речните тераси на Старата (Лесновска) река, поречието на р. Тополница и средногорските ú притоци (особено Меченска и Панагюрска Луда Яна), левите притоци на р. Марица – Рахманлийска, Омуровска, Сазлийка и техните изворни притоци, десните притоци на р. Тунджа, извиращи от масивите на Братан, Каваклийка и Морулей и др. По много от тях има любителски добив и в наши дни.

Значителен ресурс представляват урановите находища в прилежащите към Средна гора части от Горнотракийската низина и някои други котловини. По доказани запаси на такива руди България е на едно от първите места в Европа. След 1989 г. лекомислено (по-скоро умишлено) и без обосновка добивът им в България е закрит, по-скоро умъртвен, въпреки че е безопасен.

В Средна гора и грабеновидните депресии има залежи и проявления от кафяви и лигнитни въглища, някои от които доскоро бяха обект на разработка и експлоатация, а също и на нефтошисти.

От нерудните полезни изкопаеми заслужават да бъдат отбелязани находищата на азбест, талк и вермикулит в Ихтиманско, на пегматити и пегматитови полета за добив на фелдшпат, мусковит, кианит. В Сърнена гора се намира най-голямото находище на барит (със съдържание на злато) в България (около Стара Загора), сега закрито. В Чирпанско са установени и проявления на гипс и на различни видове глини, включително бентонитови.

Средна гора е сериозен източник за добив на различни видове естествени декоративнооблицовъчни скали, на строителен камък за пътни и жп настилки, асфалтови покрития и бетони, кварцити, доломити, варовици за добив на вар, различни инертни материали.

Планината е изключителното богата и на минерални и термоминерални извори. Това богатство, имащо уникален характер, обхваща около 24 находища. Много от тях представляват група от извори: само около Хисаря има 22 естествени извора. Почти всички са били известни и използвани още в древността. Днес повечето са благоустроени и превърнати в балнеолечебни курорти с републиканско, а някои – с международно значение, каквито са Хисаря, Баня и Павел Баня. А има и много, които не са популярни, особено в северното подножие между с. Розино и град Баня.

По климатични особености Средна гора като част от Средногорието заема гранично положение между умереноконтиненталната и преходната климатична област, на чиито фон се открояват елементите на планинския климат. Най-източните части на Сърнена гора са под осезателното влияние на преходно-средиземноморската и черноморската климатична област.

Средната януарска температура (най-студеният месец е януари) в източните части на Средна гора е положителна, а в западните – отрицателна. За най-горещия месец в годината, юли, е обратното. Това пряко се отразява на средногодишните температури и на годишната температурна амплитуда.
Табл. 1

Голямото климатично разнообразие на Средна гора се илюстрира и от различното разпределение на валежното количество и различния му режим. В районите с умереноконтинентални климатични условия и в районите с планински климат валежите са с добре изразен летен максимум и зимен минимум. През топлото полугодие падат 61% от валежите (лято – 35%, пролет – 26%), а през студеното – 39% (есен – 23%, зима – едва 16%). На изток, където се налага преходноконтиненталният климат, тези стойности се изменят с тенденция на изравняване или дори преобладаване на валежите през студеното полугодие спрямо тия от топлото, което пък е във връзка със средиземноморското влияние. Общото годишно валежно количество се влияе извънредно много от надморската височина и експозиция. С нарастване на височината над 1000–1200 м рязко се увеличават средногодишните валежни количества (800–1000 мм/ кв.м и повече).

С надморската височина, експозицията и местоположението са свързани и “твърдите” валежи и трайността на снежната покривка. Приблизителна представа за това дава сравнителната характеристика между измерванията в станциите при Ихтиман и Ямбол.

При станция Ихтиман е установено, че средната продължителност на трайната снежна покривка е около 2 месеца (средата на декември – средата на февруари). Средната дебелина на снежната покривка е около 5 см, а максималната, отбелязана през м. януари, е 48 см. Първите мразове се отбелязват в началото на м. октомври, а последните – в средата на м. април. Тази характеристика се отнася за средно високите и високи части на Ихтиманска Средна гора и за западната част на Панагюрска Средна гора. На най-високите части, каквито са върховете Богдан, Буная, Братия, снежната покривка се задържа средно от 3 до 4 месеца. За станция Ямбол е установено, че средната продължителност на трайната снежна покривка е едва 21 дена, а средната дебелина – 4 см. Мразови явления са възможни от началото на ноември до края на март. Станция Стара Загора не отбелязва задържане на трайна снежна покривка, станция Хисаря – също. Това се отнася за източните части на Същинска Средна гора и за Сърнена гора, най-вече за тези с южна и югоизточна експозиция.

В западните части на Средна гора преобладават западните и северозападните ветрове, а по-рядко, в периода октомври–декември – източните. В най-източните части на Средна гора преобладават североизточните ветрове. Тук често се появяват и т.н. “падащи ветрове” (сливенска бора). Те са северни, много силни, напористи, често с бурен характер. Понякога скоростта им достига до над 30 м/сек. С големи скорости и бурен характер се характеризира и южният вятър (“бял вятър”, или “беломорец”), нахлуващ по долината на р. Тунджа през пролетния сезон. В централните части на Средна гора преобладават северните ветрове. През зимния сезон по откритите билни части те често имат бурен характер и причиняват отвяване на снежната покривка на едни участъци и натрупване на дебели преспи на други. Условия за образуване на снежни лавини и лавиноопасни места в Средна гора почти няма.

По-голяма част от територията на Средна гора се отнася към Егейския водосборен басейн и само една малка част от Ихтиманска Средна гора – към Черноморския.

Средна гора не дава начало на големи реки поради орографски особености и малка надморска височина. Но тя има сравнително гъсто развита речна мрежа, подхранваща големите реки, които я опасват. Най-дълга е р. Тополница (156 км), която извира от Същинска Средна гора. Следват р. Сазлийка (145 км), която води началото си от Сърнена гора, Луда Яна (79 км) и Пясъчник (71 км) в Панагюрска Средна гора. В Ихтиманска Средна гора най-големи са реките Стари Искър (Старата река, Лесновска река), дълга 65 км и Мътивир (61 км). Следват Омуровска река (57 км) и Рахманлийска река (53 км) в Сърнена гора.

В хидроложко отношение Средна гора се отличава от заобикалящите я котловинни полета и съседни планини. Средногорските реки не само подхранват водите на Искър, Марица, Стряма и Тунджа, но и са водоизточник, подхранващ и подземните (грунтови) води в околните котловинни полета, които получават значително по-големи водни количества от Стара планина и Родопите.

Поради хидроложките различия режимът на типичните средногорски реки Луда Яна, Пясъчник, Сазлийка и др. се различава от режима на Тунджа, Стряма, Тополница, подхранвани главно със старапланински води, както и от Марица, подхранваща се от Рила и Родопите. Сезонното разпределение на речния отток (в проценти) е отразено в данните, които се привеждат в Таблица 2

Табл. 2

В годишния ход на р. Тунджа и Марица се наблюдава висок пролетен отток (отточен максимум), което е във връзка със снежното задържане в Стара планина и Рило-Родопския масив. Максимумът на пролетния отток при тях е през април и май. За реките Тополница и Луда Яна този максимум се проявява само през м. април, а през м. май и при двете реки има спадане на високите води. Най-високите води на р. Пясъчник пък идват един месец по-рано, през март, при това, порадни значителните зимни валежи, той е висок. Най-ниски (отточен минимум) са водите през есента, като за Тополница и Тунджа той е до 3 месеца. Това е свързано със задържането и стопяването на снежната покривка по Стара планина и Средна гора, което е различно.

Като важен хидроложки фактор трябва да се отбележи и влиянието на поройните валежи, което обуславя поройния режим на много средногорски реки като Луда Яна, Тополница, Мътивир, Пясъчник и техните притоци. За това, както и за подценяването на редица климатични, хидроложки и особено на геоморфоложки фактори, напомниха и катастрофалните наводнения през 2005 г.

Пряко отношение към излетната, туристическата и спортната дейност имат и проявленията на гръмотевичните бури и мъгли. В Средна гора и прилежащите ú котловини гръмотевичните бури най-често се проявяват през летния сезон (юни–август). Мъглите са най-характерни за Ихтиманска Средна гора и отчасти за Панагюрска Средна гора и са най-чести – през късна есен и зимата, а в затворените котловини – и през пролетта.

С морфологията на речните долини, хидроложките условия и местоположението на Средна гора е свързано строителството на най-големите язовири в нашата страна. Сред тях е яз. “Жребчево”. Построен в Межденишкия пролом на р. Тунджа, той има дължина на язовирното езеро 18 км, средна широчина 4 км и площ около 72 кв. км. По дълбочина и обем на баражираната вода (400 млн. куб.м) той отстъпва на яз. “Искър”, построен в Панчаревския (Червеноградски) пролом на р. Искър. Той е дълъг 13 км, широк 3,5 км, с площ от 45,5 кв. км. Дълбочината му е над 60 м и събира над 600 млн. куб.м вода. Следва яз. “Копринка”, чиято стена е зазъбена в Копринския пролом на р. Тунджа, западно от Казанлък. Дължината му е 7 км, средната широчина 2 км (при някои от срещуположните заливи достига 6 км), има площ 14 кв. км и обем 140 млн. куб.м вода. След него се нарежда яз. “Тополница” (в Поибренския пролом), с дължина 14 км, широчина 0,5 км, площ около 7 кв. км и обем 138 млн. куб.м вода. С почти същите мащаби са яз. “Пясъчник” на едноименната река (в южното подножие на Панагюрска Средна гора) и яз. “Чаталка” на р. Сазлийка (в Сърнена гора). На Искър се намират малките язовири Кокалянски и Панчаревски, на р. Мътивир в Ихтиманско – яз. “Медница”, на р. Тополница край с. Душанци – яз. “Душанци”, на р. Домлян в Карловско – яз. “Домлян”, а край с. Огняново (Софийско) – яз. “Огняново” на Старата (Лесновска) река. Почти на всички средногорски реки в северното и южно подножие на планината са изградени повече от сто различни по големина водоеми и малки язовири.

Язовирните води се използват за производство на електроенергия, за напояване, за промишлени и битови нужди, за рибовъдни стопанства и др. Най- големите от язовирите предоставят добри условия за воден туризъм и практикуването на водни спортове, а почти всички – за краткотраен отдих и спортен риболов.

Почвената покривка на Средна гора е в тясна зависимост от геоложкия строеж, релефа, вертикалната зоналност на биоклиматичните условия и др. В ниския пояс, при по-топъл и по-сух климат, широколистна (предимно дъбова) растителност и разнороден скален състав, са развити канелени горски почви. В по-високия, сравнително по-влажен и по-студен пояс, букови гори и некарбонатни скали, доминират светлокафявите горски почви. По най-високите части, с добре развита тревна растителност, са разпостранени планинско-ливадните почви. В понижените части на релефа, изградени от горнокредни вулканити и пирокластити, се наблюдава локализирано развитие на смолници, а по долините на реките и изпълнените с млади алувиално-пролувиални отложения котловини и понижения – алувиални и алувиално-ливадни почви.

Растителността е в тясна зависимост от физикогеографските условия, но е повлияна и от стопанската дейност на човека. Алувиалните почви се съпровождат от влаголюбива тревна и горска растителност – елша, върба, топола. Ареалите с разпостранение на канелени горски почви и смолници представляват обработваем фонд, а в по-високите части има дъбови, габърови и дъбово-габърови гори. В по-високия пояс светлокафявите горски почви се съпровождат с развитие на букова горска растителност, която на много места (около върховете Голец, Братия, Буная, Барикадите, Богдан) има висок прираст и вековна възраст. Значителни площи от горския фонд са подменени изкуствено с иголистни горски насаждения, главно бор. Най-високите части се отличават с добре развита тревна растителност – истински планински пасища, които до скоро бяха стопански добре усвоени. Същинска Средна гора се характеризира с богатото си разнообразие на различни видове ядливи гъби: печурка, манатарка, сърнела, пачи крак, кладница и др., лечебни билки, горски ягоди, плодоносни храсти, особено малини, къпини, лешници.

Своеобразна прелест на средногорския пейзаж придават храстите от дървовидна хвойна (Junuperus exselsa), често в асоциация с драка (Paliurus aculeatus), пърнар (Quercus coccifera) и понтийска шипка (Roza pontica) – ендемични видове.

Не по-малко прелест на пейзажа придава богатството и разнообразието на пролетните ефимери като кокиче, минзухар, синчец, иглика, червен божур. През м. май цъфтят люляковите храсти – много характерни за карбонатните терени.

Панагюрска Средна гора се обитава главно от средноевропейски животински видове. От едрите бозайници като представители на тревопасните са характерни сърната и дивата свиня, а сред изкуствено разселване – благородният елен. От хищниците сравнително често се среща лисицата, а напоследък и все по-често – вълкът и чакалът. Напълно е изчезнал характерният за недалечното минало рис. Значително разнообразие и широко разпостранение имат различните видове влечуги, земноводни и птици.

С построяването на големите язовири в планината и около нея настъпват осезаеми промени във флората и фауната край тях и в околностите им. Поради развъждане на нови видове риби традиционното рибно богатство в Тополница, Стряма, Луда Яна, Тунджа, Сазлийка и в други реки и техните притоци е вече далечен спомен. Напълно или почти напълно са изчезнали пъстървата, змиорката, мряната, речният рак и др. Добри условия за развъждане са намерили шаранът, сомът, бялата риба, костурът, щуката, язовирният рак, редица “плевелни” видове.

Силно увеличено е видовото разнообразие на водните птици. Редица водоеми са се запазили като постоянни места за презимуване на прелетни птици, за постоянно обитаване, гнездене и популация на други.

Във и около язовирните езера и техните ръкави се появява типична влаголюбива растителност и водорасли.
Защита и опазване на природната среда. Защитени територии в Средна гора

Проблемите за опазване и защита на природната среда, на ландшафтите и техните ресурси, на земните недра и екологичното равновесие на Средна гора са неделими от проблемите, свързани със защитените територии в цялата страна, особено през последните две десетилетия. Мнозина свързват проблема преди всичко с разработката и добива на полезни изкопаеми. Това е вярно, що се отнася до некомпетентните и хаотични (”хищнически”) разработки и технологични несъответствия, водещи до замърсяване на околната среда. В този смисъл особено отрицателно въздействие оказва необмисленият добив на инертни материали, каквито са чакълът и пясъците от речните тераси и наносни конуси на реките Тополница, Тунджа, Стряма, Луда Яна, т.е. от почти всички по-големи средногорски реки. Това предизвиква рязко спадане на нивото на подпочвените води в котловинните полета и води до унищожаване на хиляди декари земи, до разрушаването на пътни, хидротехнически и напоителни съоражения. На малцина е известно, че от десетки средногорски реки са иззети милиони кубически метра баластра и хвърлени в строителството на пътища, магистрали и др., без да е направен предварителен анализ за съдържанието на изключително полезни изкопаеми (особено в т.н. “тежка” фракция), между които и на разсипно злато. А точно попътният добив на полезните компоненти от тежката минерална фракция е икономически най-изгоден. В интерес на истината трябва да се отбележи, че това своевременно беше преустановено още в средата на 80-те години на миналия век. Почти всички площи бяха рекултивирани и пример в това отношение е големият наносен конус на р. Луда Яна около с. Черногорово.

Особено силно е нарушен ландшафтът при откритата (кариерна) разработка и добив на находищата “Медет”, “Асарел”, “Елшица”, “Цар Асен”, “Радка”. Малцина обаче знаят, че изградените хвощохранилища при “Калето” на р. Тополница и “Люляковица” край Асарел и др., са не само ефективни, но и своевременно създадени като технологични находища, чиято нова разработка и експлоатация е предстояща. Така стои въпросът и с рудничните халди, пригодени за внедряване на биотехнологии.