Процес като аксиоматично, парадигмално понятие

54 ученик ще постави върху дъгата 5 точки, премервайки разстоянията помежду им, ще ги сумира и ще получи една приблизителна дължина на дъгата; друг ученик ще постави 10 точки върху дъгата и ще получи по-точен резултат; трети ученик ще постави 15 точки, четвърти — 20 точки и т.н. Колкото повече точки бъдат поставени върху дъгата, толкова повече отсечки, свързващи тези точки, ще бъдат измерени и толкова по-точна стойност за дължината й ще се получи, но заедно с това и толкова по-дълго ще трае процесът на измерване. А ако това измерване е свързано с необходимостта да се получи някаква примерна дължина за дъгата, за да се управлява по-добре даден процес (да речем — да се определи колко дълъг конец е нужен на хирурга, за да зашие раната), то протакането може да се окаже фатално.
В конкретния случай важното е, че винаги можем да се спрем на някакъв ограничен брой параметри (напр. 10 точки върху дъгата) и с известна добавка
„на око” след измерване на дължините на свързващите отсечки, да получим удовлетворителна дължина на дъгата! А важното в общия случай е, че при всеки обект или процес в даден момент можем да се ограничим с броя на описващите параметри, защото добавянето на нови параметри (нива, видове, критерии, типове) или не добавя ново значително знание за този обект или процес, или допълнителните усилия не оправдават преразхода на време или ресурси.
За определянето на нужния брой параметри може да се използва например принципа на пестеливостта, известен като „Бръснач на Окам”. Този принцип е наречен на името на английския философ схоластик и францискански монах от ХІV век Уилям от Окам (William of Ockham, около
1288
—1347). Принципът на пестеливостта гласи: „Не умножавай същностите повече от необходимото” (Pluralitas non est ponenda sine necessitate), т.е. за да е добра една теория, трябва от нея да се премахнат ненужните детайли. А казано другояче: „Способността да се обясни много с малко, е само един от критериите, по които съдим за адекватността на теориите”
120
Приложими са също така аналогии с вече споменатите (и далеч по- абстрактни) моделни задачи от Теорията на игрите, когато много често дадената задача може да се реши с намиране на maximin или minimax, т.е. на максималното от минималните количества параметри или на минималното от максималните такива количества.
Мисленето за обекта или явлението като процес също е присъщо на хората, макар и може би в по-малка степен от системното мислене. Разбира се, отново това е възможно, само ако се замислим, т.е. ако приложим известни интелектуални усилия. Защото е естествено да се предположи, че хората съзнават, че всяко явление има своето развитие в миналото, настоящето и бъдещето, а това е предпоставка за процесно мислене. Въпреки това ние много често се оказваме затворени в настоящето, в конкретната ситуация, не си даваме труда да анализираме досегашното развитие на нещата, нито си даваме сметка за тяхното по-нататъшно развитие. Живеем в едно постоянно и безкрайно настояще — неспособни да се освободим от онова, което британският математик и философ Алфред Уайтхед (Alfred Whitehead, 1861—
1947) нарича предразсъдък на „моментното състояние”
121
и забравяйки, че, настоящето е мимолетност с продължителност на миг, на едно трепване на
Времето с клепач, че то е — както казва Готфрид Лайбниц, — „заредено с минало и бременно с бъдеще”
122
. Проникнати и изтъкани от наивност, ние си въобразяваме, че всичко започва от нас и свършва с нас. Не са ли типични

55 подобни възприятия за всички съвременни български управляващи, които не се стараят да се поучат от грешките на своите предшественици, а лековерно и леконравно смятат, че Историята е започнала с тяхното идване на власт?
Трябва да добавя, че за Западната култура (за Западния свят, за Запада, т.е. САЩ и Западна Европа, „евроатлантическата общност”), мисленето на явленията като Процес ни се удава много по-лесно и това е свързано с някои разсъждения за дълбоките идентичностни и културни корени на тази култура
123
За човешката цивилизация традиционно се смята, че като организирани общности с елементи на протодържавност на кланова, племенна или друга колективна солидарност, далеч надхвърлящи първосигналното сплотяващо сцепление на стадото, се е зародила, от една страна, по течението на р. Нил в
Древен Египет, или в Едноречието; от друга страна — в пространството между река Тигър и река Ефрат (в „земята между двете реки”, т.е. Месопотамия), или в
Двуречието. Тези две територии, две огнища на съвременната цивилизация са споделяли не само много общи като драматичност и последователност процеси, но и твърде различни съдби, повлияни от различния нрав на техните реки — майките на живота, връзките с вечността. Животът и
Времето в
Едноречието са текли от Миналото към Бъдещето, както самата Голяма река тече от Високите планини (Горен Нил) до равнинната Делта (Долен Нил). Нил е символизирал Стрелата на Времето — еднопосочна и неумолима, непреодолима и пронизваща духа и тялото. Всичко е преходно. Единственото, което е вечно, е Реката, а тя е другото име на Времето.
Логично е да се предположи, че от Египет, от Едноречието тръгва схващането за Времето като еднопосочна Стрела, като протяжност, преминаваща от Миналото през Настоящето към Бъдещето, които са ясно отделими едно от друго и едно след друго следват своя ход в строго определен ред, съгласно който Миналото поглъща Настоящето, но не преди то да бъде преживяно и да се е превърнало в Минало, а Настоящето поглъща Бъдещето, но не преди то да е достигнато и вече да се е превърнало в Настояще. Така само в тази една-единствена посока тече това уникално, всепоглъщащо, навяващо горчива тъга със своята непредотвратимост, триединно цяло
Минало—Настояще—Бъдеще. И това триединно цяло е Времето, което толкова много прилича на змия, пълзяща напред и само напред.
Докато в Месопотамия, в Двуречието нещата са били коренно различни.
Там реките Тигър и Ефрат са във вечна разпра помежду си; те не зачитат човека, той за тях е само някакво несъществено неизвестно в голямото уравнение на Природата. Тези две реки са непредвидими и несигурни, като че безразлични към съдбините на народите помежду тях. Те могат да придойдат по всяко време и да залеят посевите, тогава, когато най-малко ги очакват
124
Ако Нил носи в себе си посоката, перспективата и движението, а животът върви напред заедно с него, то в тясното пространство между Тигър и Ефрат се завихрят сякаш само стремглави пустинни ветрове, преминаващи в пясъчни бури; човекът е прашинка от пясъка на времето, той няма пространство, в което да се устреми напред, а е обречен да се върти в кръг и да се повтаря, непрекъснато да се повтаря и самоповтаря, както се повтаря животът.
В Двуречието едни племена са покорявали благодатната Равнина между
Тигър и Ефрат, като при това покоряване са я разрушавали, разоравали и разорявали, после отново са я облагородявали и възраждали за нов живот, прокарвали са напоителни канали, създавали са същински рай на Земята. И точно когато е трябвало да избършат морните чела и да се радват на

56 плодовете на своя труд, от Планините към Равнината стремително се спускали други племена, които са разрушавали, разоравали и разорявали създаденото от тях и са ги покорявали, за да започнат всичко отначало, докато и те превърнат благодатната Равнина между Двете Реки в рай на Земята и ги сполети същата участ, защото от Планините стремително са се спускали следващите племена.
Ако страничен Наблюдател се взира отдалеч към Двуречието, то той няма да различава детайлите и да се пита кои племена са връхлетели и кои племена са имали печална участ от това, а ще вижда само един и същ кръговрат — картина, повтаряща се по един и същ начин постоянно, магически, неотменимо, вечно. За този Наблюдател, естествено, неумолимо Времето ще тече в Кръг — циклично и повторяемо. И той ще си каже: Няма за къде да бързаш, та ти си само част от някакъв, неизвестен никому от простосмъртните дълбок и неразбираем замисъл. В Двуречието индивидът е обречен да осъзнае, че той „няма значение по-голямо от това на отронен лист” и фокусът безвъзвратно е изместен от него към „вековечната група”
125
Следователно, логично е да се предположи, че от Месопотамия тръгва схващането за Времето като кръг, като една повторяема в главното и същественото цикличност, в която Миналото, Настоящето и Бъдещето са условни понятия, определими и измерими от гледна точка на конкретния днешен момент, но всъщност неотличими, редуващи се части от едно цяло. И това цяло е Времето, което толкова много прилича на змия, захапала опашката си.
Веднага ще подчертая, че всъщност човечеството, нашето човечество, дали като резултат от собственото си развитие (както учи традиционната наука), или като завещание от предходната, „атлантическата” (от Атлантида
LXX
) цивилизация, загинала в резултат на световния катаклизъм „Всемирен Потоп”, е било просветлявано, било е учено, насочвано, предразполагано и възпитавано да възприема Времето като Спирала, с две съставляващи —
Стрелата и Кръгът, които се разгръщат постепенно, така че да има и развитие и повторяемост; и насоченост, и цикличност.
При определени обстоятелства, обаче, или под системно въздействие на политическата, религиозната, икономическата, географската и други среди, е започнало разпадането на тази уникална, синергетична връзка, символизираща
Времето — връзката между Стрелата и Кръга, между развитието и повторяемостта; между насочеността и цикличността. Така в Египет връх взема
Стрелата, а в Месопотамия — Кръгът. И Западната цивилизация, чиито корени са в Египет, започва преимуществено да гледа на Времето като на Стрела, като на еднопосочен процес. А Източната цивилизация, чиито о корени са в
Месопотамия, започва да гледа на Времето преди всичко като на Кръг, като на цикличен процес.
Схващането за Времето е едно от най-съществените различия между
Западната и Източната цивилизации. Времето винаги е сред най-сложните, обвити понякога с мистика философски категории, криещо загадки, останали трудно разрешими загадки за човечеството. Гениалният мъдрец Свети Аврелий
Августин (Августин Блажени, Aurelius Augustinus, 354—430) пише: „Що е време?
Ако никой не ме пита за това, аз зная. Но щом някой ме попита за това и
LXX
Атлантида — легендарен остров, архипелаг или дори континент, намирал се според преданието най-вероятно в
Атлантическия океан и потънал за един ден в резултат на земетресение и наводнение заедно със своите жители атлантите. Първи разказва тази легенда великият древногръцки философ Платон (Πλάτων, 427—347) в своите диалози
„Тимей” и „Критий”.

57 поискам да го обясня, вече не зная
”126
И така, за Западната култура, чиито корени са в Едноречието, Времето е
Стрела от Миналото, през Настоящето към Бъдещето. Ето защо тя е толкова динамична, прагматична и енергична.
Западната култура е

Изтегляне 2.8 Mb.

Сподели с приятели: