— отрицание и съпротива срещу промените, вяра в непогрешимостта и отстояване на собствения културен модел; —

126 бедност) и при наличие на съответни условия, обществата успяват в своя „акт на отчаяние”.
Според друг пример на Хънтингтън: „Почти всички анализи посочват, че едно общество се натъква на големи затруднения, когато възрастовият дял на
15
—24-годишните надхвърля 20% от общото население. Няма да е съвсем случайно, че делът на младежите в Иран е достигнал 20% в края на 70-те години и че иранската революция избухна през 1979 г. Или че определената цифра от 20% бе надмината в Алжир в началото на 90-те години, т.е. в момента, в който Фронтът за ислямско спасение бе на път да получи подкрепата на населението и да грабне победата в изборите”
251
. Този пример също е разбираем — когато делът на младите хора стане твърде голям, обществото се дебалансира, редица процеси променят своя естествен ход.
Младите са винаги непокорни, често — безотговорни (защото все още имат малко отговорности). На тях трябва да се даде шанс за по-добър живот, да им се осигурят работа и жилище.Те носят със себе си огромна енергия, която придобива деструктивен потенциал, ако не бъде поне отчасти овладяна.
Където порасналите вече деца са достигнали взривоопасна численост, но няма кой да им предложи дори надежда, защото властта е склеротизирала, а икономиката — немощна, там настъпват социални сътресения, които повишават рязко несигурността на обществото и раждат воля за смяна на режима.
Суровата реалност на живота предлага най-очевидни аргументи в полза на Лемата на (не)сигурността. Без значение къде по света се намират хората от една общност, те реагират еднакво: при агресия отвън — готовност за риск и саможертва, консолидация, идеализъм, всеотдайност; при остър ръст на престъпността — мерки за защита на живота и собствеността (личната и на най-близките хора); при много висока безработица — стачки и социални вълнения, саботажи, индивидуални актове на насилие; при стихийни природни бедствия — загърбване на вражди, солидарност, взаимопомощ, състрадание.
Ето какво пише Дончо Градев за реакцията на хората при бедствие, на базата на наблюдения и анализи на редица изследователи: „След като опасността бъде разпозната, поведението на хората бива адаптивно, целящо да предпази техните семейства, останалите и самите тях. Паниката не е често срещана и не настъпва в масов мащаб. Жертвите от бедствието действат положително, а не ирационално и пасивно. Психологическите вълнения не правят поразеното население безпомощно [...]. Бедствията са главно средство, с което човек може да наблюдава както героизма така и страданието [...]
Преживяването на бедствените нещастия, колкото и големи и неизбежни да са те, колкото и неподготвени да са за тях хората, никога не са посрещани с пасивно примирение. Изправен пред нещастието, човек дори и при най-малкия шанс за оцеляване не изоставя поведенческата стратегия на борба, на търсене на изход, на проявата на алтруизъм и солидарност [...]. Няма нито един изолиран случай, за който непосредствените наблюдатели и професионалните изследователи да предоставят информация, описваща безусловното капитулиране на групите и общностите пред лицето на бедствените събития
[...]. Т.нар. жертви на бедствието развиват тенденция на индивидуално и групово поведение, което чувствително допринася за справянето с кризисната ситуация [...]. В индивидуалния и групов акт на борба, на противопоставяне срещу трагичните последствия от бедствията (наред с личните умения и качества) се открива в снет вид в социалното самочувствие на човека —

127 продукт на съвременния социокултурен контекст. Казано с други думи, въпреки трагизма на преживяване на природни и сродни на тях физически бедствия човек е развил активен механизъм на адаптация, в чиято основа стои практическият опит, че такива кризи са преодолими, каквито и да са вариантите на техните прояви […]. Човек в критични ситуации се чувства силен, когато може да разчита на всеки, който е до него. Натискът на бедствията на практика доказва, че единодействието и солидарността представляват необходимо оръжие в борбата за оцеляване”
252
Обективността обаче идва да подскаже всъщност очевидния факт, че значението на лемата за (не)сигурността не бива да се абсолютизира и извежда като абсолютно, уникално, единствено и неизменно правило — тя не е нищо повече от лема, т.е. помощно твърдение! И то не защото е вярно само в отделни случаи, а защото е функция на обстоятелствата. Да, различните общности и общества в сходни ситуации на повишена несигурност реагират по сходен начин, но и самото понятие „повишена несигурност” има някакви ограничения, определен предел. Над този предел общността или обществото не може да не започне да се държи контрапродуктивно, деструктивно, животински, а не човешки, асоциално, а не социално, защото настъпва разпад на ценностите, на заедността, на съвместните надежди и усилия. Не би могло да се очаква, че сивата маса ще проявява общи чувства и действия, когато тя вече не е общност, а спасяващи се поединично индивиди!
Тъкмо тази картина с много примери е описана от Жан Делюмо (Jean
Delumeau) във великолепната му книга „Страхът в Западния свят (XIV—XVIII век)”, когато описва реакциите на паникьосаните и смъртно уплашени хора от чумата, опустошила Европа през ХІV и ХV век:
— Брюжки каноник, който се намира в Авиньон
CXIV
през 1348 г., съобщава: „Бащата не посещава сина си, нито майката дъщеря си, нито братът брат си, нито синът баща си, нито приятелят приятеля си, нито съседът съседа, нито съдружникът съдружника, освен ако не иска да умре веднага заедно с него”;
— Свидетелство на Бокачо
CXV
: „Сполетялата ни беда беше вселила такъв страх в сърцата на мъжете и жените, че брат брата изоставаше, чичото
— племенника, сестра — брата, а често и жената — мъжа cи; случваше се, макар и да изглежда невероятно, че бащи и майки отбягваха да навестяват и наглеждат болните си чеда, като да им бяха чужди”;
— По време на чумата, поразила Брунсуик
CXVI
през 1509 г., съвременник пише: „Много безсърдечни хора прогонват от дома си болните си деца и прислужници изхвърлят ги на улицата, изоставят ги на злощастната им участ”;
— Даниел Дефо
CXVII
пише за Лондон през 1665 г.: „Времето бе такова, личната сигурност на всеки един беше така застрашена, че те не можеха да съжаляват за нещастието на другите [...]. Самосъхранението наистина изглеждаше да е станало единственото правило на поведение. Деца бягаха от родителите си, когато те изнемогваха в жестоки страдания. А в някои семейства, макар и не толкова често, родители изоставяха децата си”;
CXIV
Авиньон (Avignon) — град в Югоизточна Франция.
CXV
Джовани Бокачо (Giovanni Boccaccio, 1313—1275) — италиански писател, автор на безсмъртното произведение
„Декамерон” (Il Decamerone), публикувано през 1472 г.
CXVI
От контекста не се разбира точно за кой град с такова название става дума.
CXVII
Даниел Дефо (Daniel Defoe 1660—1731) — английски писател, автор на романа „Робинзон Крузо” (Robinson Crusoe).

128
— Същото се повтаря в Марсилия
CXVIII
през 1720 г. Доказателство е това свидетелство за изоставените деца: „Бяха деца, които безчовечни родители, у които ужасът от болестта бе задушил всякакви естествени чувства, изхвърляха навън само с някакви стари дрипи за завивка, като с тази варварска жестокост ставаха убийци на онези, на конто доскоро се хвалеха, че са дали живот”
253
Несигурността е колкото величина, характеризираща състоянието на човека, толкова и наша насъщна черта. Тя е общото между нас хората, което ни прави еднакви в нещо съкровено и лично. Несигурността много повече от сигурността е базисната, изходна и водеща величина.
В своето великолепно изследване „Нощта през Средновековието”, Цочо
Бояджиев пише за опозицията между „ден” и „нощ” в средните векове: „Двата противопоставени термина не са от един и същ порядък. „Ден” е, тъй да се каже, явният, парадигмалният термин, нормативният израз, спрямо който се обозначава и изявява терминът „нощ”. Първият назовава едно архитипично
CXIX
състояние на съществуващото. Той няма защо да бъде специфициран или разпознаван чрез друго. Той обозначава самата субстанция. Обратно, „нощ” е название, което се открива единствено чрез сравнение. То е название за другост, т.е. в най-добрия случай за акциденция
CXX
. „Нощ” е субектът на разпознаването, „ден” — средството или хоризонтът, от който последното се осъществява. Това отношение не е реципрочно. Ние можем да говорим за деня, без да премисляме нощта, ала не можем да мислим нощта по друг начин освен като „другото” на деня”
254
Ще си позволя отново да представя отново горния цитат, като заменя в него „ден” с „несигурност”, а „нощ” със „сигурност”, защото това, което се получава след замяната, е великолепен начин да се покаже първозначността на
„несигурността” и акциденцентността на
„сигурността”:

Изтегляне 2.8 Mb.

Сподели с приятели: