Същност, смисъл и съдържание на сигурността
„Дилема на (не)сигурността” е такова състояние, при което
Изтегляне 2.8 Mb. Pdf просмотр
|
- Навигация на страницата:
- В общия случай не е вярно, че когато една система (държава) инвестира в своята сигурност (увеличава ресурсите, полага усилия за нейната
- Дилемата на (не)сигурността
| „Дилема на (не)сигурността” е такова състояние, при което мерките за укрепване на сигурността на една държава не водят до увеличаване на нейната сигурност, защото предизвикват ответни мерки на другата държава. Понятието е въведено през 1950 г. от Джон Херц с наименованието „Дилема на сигурността”. Дилемата на (не)сигурността може да се формулира и така: В общия случай не е вярно, че когато една система (държава) инвестира в своята сигурност (увеличава ресурсите, полага усилия за нейната защита), то тя задължително получава повече сигурност (т.е. инвестициите в сигурността невинаги водят до повече сигурност). Или, както Робърт Джървис (Robert Jervis) дешифрира Дилемата на (не)сигурността в нейното традиционно схващане: „Нарастването на сигурността на една държава накърнява сигурността на другите държави” 260 Но според Холдер Мьолдер (Holger Mölder) в постмодерната система за сигурност ние сме изправени пред кооперативната дилема на сигурността от периода след Студената война, която може да се дефинира така: „Тъй като някои държави се стремят да си сътрудничат за намаляване на своите страхове, свързани със сигурността, това може да понижи сигурността на тези и останалите държави, ако някоя страна остане извън споразуменията за кооперативна сигурност” 261 Ще илюстрирам смисъла на Дилемата на (не)сигурността по следния начин. Нека имаме две държави и нека предположим, че първата държава оценява (подчертавам — „оценява” — това е преди всичко плод на нейното субективно) своята сигурност като недостатъчна в сравнение със сигурността на другата държава, т.е. по отношение на нея първата държава се чувства в несигурност. Изхождайки от вероятността за най-лошия сценарий, тя влага определени ресурси, за да постигне поне паритет на сигурността със своя опонент [и дори известен запас от повече сигурност]. Втората държава обаче отказва да допусне, че целите на първата са изцяло със защитен характер, затова оценява новия баланс като нарушен в нейна вреда и пристъпва към укрепване на своята сигурност, за да постигне паритет [и дори известен запас от сигурност]. Като резултат и двете държави са изразходвали повече усилия за укрепване на сигурността си, отколкото в началото, без всъщност да са 131 станали по-сигурни, защото срещу всяка от тях след тази стъпка стои противник, чиято мощ междувременно е нараснала. Нещо повече, спиралата се завърта за втори път. Отново е ред първата държава да отделя средства за сигурността си, защото смята, че втората е променила едностранно баланса в своя изгода. След това и втората прави същото. После отново първата, и отново втората... Стъпка след стъпка се пълзи — нагоре по спиралата на недоверието. Разходите на двете държави нарастват, а тяхната сигурност намалява, защото противникът им става все по- силен. Така се получава парадоксът, даващ същността на Дилемата на (не)сигурността: всяка от държавите се стреми да укрепи своята сигурност, обаче резултатът е противоположен — недоверието и ненадеждността на каналите за комуникация или изобщо отсъствието на такива канали, чрез които те да съобщят една на друга истинските си намерения и страхове, води до ситуация, когато и двете изпадат в капан на несигурността, т.е. чувстват се много по-несигурни, отколкото в началния момент. Липсата на доверие е главното, което носи несигурност и стрес, и превръща взаимните страхове и подозрения в самосбъдващо се предсказание. Дилемата на (не)сигурността е именно самосбъдващо се предсказание. Ето какво пише бившият британски външен министър сър Едуард Грей (Edward Grey, 1862 —1933) за причините за Първата световна война: „Въоръжава ли се едната страна, същото е длъжна да прави и другата. Когато една от държавите трупа оръжие, останалите не могат да остават беззащитни и така да я изправят пред съблазните на агресията […]. Огромното нарастване на въоръженията в Европа, чувството за несигурност и страх, които те пораждат: това е, дето прави войната неизбежна” 262 . А според испанския дипломат Салвадор де Мадариага (Salvador de Madariaga, 1886—1978), председател на Комисията по разоръжаване на Обществото на Народите (ОН): „Народите не изпитват доверие един към друг не затова, че са въоръжени, те са въоръжени затова, че не изпитват доверие един към друг” 263 . Същото твърди и Ханс Моргентау: „Хората не воюват защото имат оръжия. Те имат оръжия, защото смятат за необходимо да воюват” 264 Горепосоченият вариант на Дилемата е в лабораторно чист (т.е. условен) вид, но и в реалността, като по Гойя CXXI , „сънят на разума ражда чудовища” или, ако не чудовища, то поне страхове, водещи до преразход на материални и морални ресурси за защита от заплахи, които или не съществуват, или не са толкова остри и тревожни. И могат да бъдат урегулирани чрез добра воля, с мирни средства и при помощта на международни структури и процеси. Дилемата на (не)сигурността е ключово понятие за школата на политическия реализъм, за която ще стане дума в следващата глава. Изтегляне 2.8 Mb. Сподели с приятели:
|