Станислав симеонов; тодор андонов като българи

АНТОС

Преди 110 години пътеписът е бил доста смислен жанр - млада България тъкмо се е отваряла към света. Европа е била име магично, Америка митично даже. Щом някой е стигал до Чикаго, например, след като се е върнел назад, по необходимост, е трябвало да пътеописва. Сто години по късно, в случай, че някой друг успееше в същото направление и даже се върнеше в България, пак беше нужно да опише как е станало, защото такива волни скиталчества не бяха твърде обичайни. Тогавашна България беше затворена първо зад идеологически пердета, а после и от желязна завеса. Какво има по-нататък беше вълнуващ въпрос. Нататък, май, имаше път и, значи, трябваха пътеписи.

Сега светът е отворен и всеки по любопитен може да отиде където му душа иска и пари стигат. Много хора пътуват даже и по надалече, но това не е събитие, което си стРува да бъде отбелязано писмено. Страните, през които минахме, са относително близки и който обича да пътува вече ги е посетил. Няма какво да му кажем, а да описваш нещо, което всеки може да види е безнадежна работа. С малко повече търпение, за около месец, може да се направи околосветско пътуване с Дискавъри или някой друг подходящ телевизионен канал. Да не говорим, колко по-смислена и точна картина за дадена страна представя един добре направен филм в сравнение с личните, но откъслечни и случайни наблюдения, описани само на кнИга, а и само с думи. Тъй че, откъм описване на разни обекти жанрът е във криза. Утешението идва от това, че освен обекти има и човеци, които също могат да се опишат.

От друга страна, статутът ни на пътешественици е повече от съмнителен. Пътешественикът е човек, който се мести от едно място на друго, зает с трупането на впечатления. Той гледа света с всичката интензивност на която е способен, целенасочено запАметява видяното и непременно записва всичко в дневник.

Ние по цели дни въртяхме педалите, беше трудно и да запомняме и да записваме. Като скорост, наистина, шествахме по пътя, но като усилие си беше тежък физически труд. Истинският пътешественик издържа на впечатления и приключения, но по правило, не се мори толкова. Другото правило е, че маратонците рядко са автори на пътеписи за трасето от 42 км, а на участниците в колоездачни обиколки също не им остава време и сили да трупат впечатления - гледната им точка е особена.

Въпросът с гледната точка е още по сложен във нашия случай. Тази книга отразява впечатленията от едно общо пътуване. В него участваха четирима души, качени по двама на велосипеди тип "Тандем" - по един зрящ и един сляп. Ние, авторите на тази книга, сме също в такъв състав. Както се разбира много сложна гледна точка (сляпо-зряща). Километрите бяха повече от 42, даже два пъти по толкоз на ден. Ние не сме спортисти, но за 14 дни изминахме 1300 км. Не сме пътешественици, но имаме впечатление. Не сме професионални писатели, но решихме да опишем. Единият от нас въобще не вижда, но имаме гледна точка, тя е особена, но е наша. Затова може и да не се е получил пътепис, а описание първо на преживявания и чак после на гледки. Има разлика между преместване на пространство и движение към цел, чиито смисъл не е физически да се окажеш някъде другаде.

Тъй и тъй, ще влизаме в ролята на писатели, защо да не се изразим и по мъдро - ДвижЕнието, въобще, е признак на живота, но ако му поставим една по далечна и голяма цел, то вече става пътуване и се сдобива със смисъл. На път всичко се случва, срещи и познанства всякакви. Край него пък - гледки най-различни, но всичко това е вече подредено по посока и цел. Когато някой се реши да описва най-важното е да не изтърве посоката. Ето това ни беше главната грижа, докато правихме книгата, а дали е пътепис не е важно и без друго жанрът е в криза.

Колкото до писането, по обясними причини, "писа рука Шушова". На Тодор му е трудно да пише . Той диктува. На места звучи моят глас, на други неговия. Аз повече видях, той повече запомни. Пътят беше общ и книгата е такава. Не успяхме да я напишем като партитура за дует. В по-голямата си част тя изглежда като солово изпълнение.Всъщност, няма и едно изречение, което да не сме обсъждали и всичките са заедно в текста по взаимно съгласие - първо между нас двамата и после между тях (изреченията). Не се сещаме наскоро други да са писали по този начин, но също тъй никой не беше чувал преди лятото на 2002 година за велопоход до Прага с участието на слепи хора и посветен на поканата към България за членство НАТО. Не беше чувал никой, но стана. Речи и декларации по този повод бяха чували всички и от всякакви. Ние пък направихме факт. Тази книга е следващия факт. Трябваше да я напишем заради тези, които ни повярваха и помогнаха, заради онези които не вярваха - да знаят как и защо можахме. В най-голяма степен тя е създаденА заради хората, на които съдбата е отредила живот в тъмнина. Те имат нужда от самочувствие и надежда. Написахме я и заради нас самите, защото писането също е един вид можене, макар че тези, които правят нещо, не са винаги същите, които го описват най-добре.

Опитахме се да разкажем простичко, а дали е станало добре тези, които пишат, разбират чак когато и ако някой прочете написаното.

19.II.2003 г.

гр. Шумен

Глава първа

(други глави няма да има)

По-прегледно ще е, ако разделим написаното на части и ги подредим от началото към края тъй, че да става ясно с кое се почва, какво става след него, после къде отидохме, а след това, как стигнахме там от където продължихме нататък. Хубаво! - тъй се прави! Ние пък не щем тъй, защото тръгне ли прегледно и поред, после само редът е интересен и ту режеш, ту разпъваш, докато нагласиш картинката според рамката, а не обратното. Хубаво нещо са рамките, но бързо забрАвЯт, че не картините са за тях, а те за картините. Все пак отдаваме почит на реда и отбелязваме поне началото. Краят няма да бъде отбелязан, защото краят на тази книга, на този поход и приключение са начало на нови. "Край" се пише като свърши филм или роман, а това, което описваме е нашия живот. Там друг ще пише тази дума, ние не смеем, а и не е наша работа.

Който обича дати и факти да знае, че всичко започна на 30 май 2002 и в началото даде Тодор Андонов. Той може и да не вижда, но от края на 2001 стана много виден. Съдбата е стара интригантка и веднъж взема без да пита, друг път дава без да очакваш, понякога навреме, но само ако си поискаш. В неговия случай тя даде първия "царски кредит", нещо като новогодишен подарък, нещо като локум на клечка. Локума си го изяждаш и пак си го плащаш, но после, а клечката не ти я търсят въобще. Общо взето, кредит като всеки друг, но ти поемат гаранцията и лихва не търсят. Важното е, че като търсиш локум по другите сергии за един ти искат два гаранция, а клечката-лихва става тояга от която сладките кредитни надежди, могат да завършат със летален край. И друго имаше като бонус, но нека Тодор да разкаже:

"На 27.12.2001 г. подадох документи за тАКА нарЕЧЕНИТЕ "царски кредити". На 28.12. в 11 часа приключих с формалностите. Мислех, че резултат ще имам най-рано след месец.

Около 3 часа същия ден, след обяд, цяла армия от репортери, нахлу в печатницата ми.

- Честито! Честито! - се чуваше край мен, а ние с жена ми и средното Ни дете, стояхме ошашавени, без да разбираме за какво става въпрос.

- Честит първи царски кредит! Чувстваш ли се щастлив?

Викам им:

- Как да съм щастлив, като не знам въобще как се чувствам?! Пък и какъв кредит - аз едва преди няколко ч•аса подадох документите.

- Ами ти си първия царски кредитополучател. В ДВА час•а министър Шулева съобщи по "Хоризонт", че си получил исканата сума.

На СЕДМИ януари в София, в сградата на Евробанк, лично министър Шулева, в присъствието на повече от 20 медии ми връчи договора и така станах първия царски кредитополучател. И тръгна тя на интервюта и снимки. Какво друго правих през следващите три месеца и аз не помня.

Като поотшумя цялата история, се замислих, какво се случи. В голяма степен шансът си каза думата, но съм убеден, че за да имаш късмет трябва да си подготвен за него. За кредит се готвех още от лятото на 2001 г. но мислех да го взема по друга линия. Теглил съм кредити и то на по-голяма стойност, но този излезе вложение в медийна популярност, толкова голяма, че можеше да се използва за други цели. Разбрах, че много неща, които съм искал да кажа, могат да бъдат чути от повече хора и да получат обществен смисъл. Проблемите които аз и хората като мен имат, можеше да се разберат по-добре. Можех да направя нещо за себе си и за тях, а защо не и за моя град Шумен. Съдбата ми е такава, че много време съм част от голямата група на хора с увреждания и чувствам своето задължение към тях. С идея в главата отидох един следобед при моя приятел Станислав Симеонов-Шушу във вилата му в кв. Дивдядово и малко предпазливо я разказах. Държах да му я съобщя на това място - тя там се роди няколко седмици по-рано, при един запой с пътешественика Володя Сорокин. Той ни разказваше къде е пътувал в четирите си пътешествия с велосипед. Докато слушах, така силно ми се прииска да пътувам, че до идеята просто нямаше как да не достигна. Тук е, може би, мястото да кажа на читателите, че съм напълно сляп от седем години, а от почти 20 със силно намалено зрение - винаги под лекарски контрол, все с лекарства, все по лекари и болници, все с придружител. Бях забравил откога не съм се качвал на велосипед. Естествено, че това предизвикваше завист към хората, които могат да си позволят да ходят където искат. Разказите на Володя бяха последната капка, която преля чашата на търпението. Дойде време за действие!

Така ми хрумна, че и аз бих могъл, да се кача на велосипед, и ако намеря съответната луда глава, да направим "Тандем". Като съобщих на Шушу идеята си, той се поумълча и после отряза на късо:

- Тръгваме! Казвай накъде?

- За Прага - казвам. - Да видим как ще ни приемат в НАТО.

- За Прага, за Прага - колко му е!

На път без багаж не може, за по-евтино трябваше и храна да вземем. Да накачим всичко на колелетата не беше добра идея, а не беше и възможно, защото истинските пътешественици вземат палатки, завивки, котлони, инструменти и т.н. Много става, така натоварени нямаше да стигнем, трябваше и да се връщаме. Ясно, без кола нямаше да мине. Този въпрос го реши Росен Митев - млад човек със собствен бизнес. Неговата фирма "Харц" върви добре, а за нас е по-важно че бусът му Форд - транзит е в отлично състояние и не само върви, а може да пренесе всичкия багаж заедно с нас и колелетата на връщане. Росен познава пътищата почти в цяла Европа, а и освен това е завършил немска филология - човек полезен във всяко отношение. Нямаше нужда от убеждаване. Той е син на слепи родители, веднага разбра и смисъла на пътуването и своята роля в него.

Така започнахме от маршрута и докато го уточнявахме стана ясно какво точно ще правим и с кого. Изглежда са прави китайците като казват, че началото е повече от половината цяло. Започнахме да мислим по детайлите и после се оказа, че малко неща сме пропуснали. Всъщност пътешествието е първо в главата, после по картата и накрая по пътя.
*

Като мине времето подробностите изчезват и изглежда че всичко е вървяло от факт към факт. Аз обаче си имах преживявания, които можеше и да не ги разказвам, но тогава доста ме занимаваха. Ще се върна към началото - идеята.

- Тодоре, че си шантав, знам, ама да си по-луд и от мене - не го приемам!

Казвам го аз, но на Тодор не му прави впечатление и още по-горд, застава в поза Наполеон. Отдето и да я огледаш, идеята - цяла. Няма какво да се добави. Остава само да стане и ако се знаеше как, едва ли щях да прежаля три месеца ходене по мъките, заради едното въртене до Прага.

За всеки случай реших, че няма да е лошо да разходя идеята и между други приятели, за да се уверя, че има хляб в нея.

- Абе, Шушо, как я измисли тая?

Това беше стандартния коментар и никой не се съмняваше, че аз съм мръднал и съм подел поредната си щуротия. В един момент почнах да се дразня, как такава проста работа не ми е дошла в главата, ами Тодор я измисли. На срещата със Сорокин бяхме заедно. После си дадох сметка, че нямаше как да я родя тая идея, защото въобще не можех да предположа, че един сляп ще иска да види Европа и какво въобще ще види. Сега, след пътешествието, знам, че човекът вижда онова за което е готов и вижда не само с очите си. Тогава мислех, че за Тодор е все едно дали ще стигнем до Прага или до Провадия. Не било така, но на мен тогава ми предстоеше да го науча. Въобще, изглежда, малко знаем един за друг, колкото и близки да сме, докато не дойде моментът да проверим кой колко струва, какво вижда и какво усеща.

Първият който веднага подкрепи идеята, разбира се след куп забележки, напътствия и съвети, беше Ивайло Савов - директорът на Радио Шумен, където и аз и Тодор водим авторски предавания.

- Ей, то голяма работа, бе! Най-накрая и в тоя град да се случи нещо интересно. Ще помагам колкото мога и още сега започвам да се обаждам на шефовете на фирми, щото то за тая работа пари трябват.

Първото му попадение беше сто процента. Митко Александров - един от собствениците на фирма "Ал и Ко" Шумен. Момчето беше на почивка, но откликна веднага. "От мене имате подкрепа - кажете колко пари..."

Тръгна!

Само да не си помисли някой, че за да стане нещо в България, трябва само телефонен указател и един приятел, пък бил той и директор на радио.

Бях се унесъл в грижовни бащински размисли и някъде по бул. "България" тъкмо се престроявам и чувам отзад "Ееее бива ли тъй? Такъв голям гущер пък плаче." - Влади довършва поредния си виц с глас на анимационен герой. Пипвам си очите инстинктивно - не съм аз гущерът. Изтървал съм началото на вица. Края го разбрах - големите гущери плачат, а малките плачат но като пораснат. На Влади са му такива вицовете. Или плачеш от смях, ако им хванеш началото, или само плачеш накрая. И в двата случая той беше от хората, с които можеш да минеш праговете. Както, може би, не е казвано - по вицовете ще ги познаеш. Успокоих се - с тези двамата можеше и да стане, нищо че са софиянци. Ние в провинцията имаме известни резерви към момчетата от жълтите павета. Те са се родили и расли в големия град, а ние сме от село. Те са тарикати по местоживеене, ние будали по месторождение. Ще стане трудно по пътя, и като се понамокрят, като се изпотят и настинат, току виж, започнали да нервничат и да се гевезят. Отидоха ни и похода и нервите. Този път улучихме на мъжки момчета. Добре тръгнаха работите. Като ти е жал да се разделиш с някого значи е от твоята кръвна група.

Натискам газта и двамата с Тодор отпътуваме към Пловдив - ще поръчваме тандемите. По-рано Тошо се беше обаждал в разни фирми. Доводите им били различни, но все отказват. Знаят какво е тандем, но не произвеждат. Такъв им е пазарът. Велосипедът се свързва с представата за самостоятелност и свобода на движението. Пък и главните потребители са тинейджъри. Втора седалка и втори човек, все още, не им трябват. С моторните возила не е така. Те почти винаги са с две и повече места. Да караш някого е едно, да караш с него е друго. Въпрос психологически и не само. Законът например разделя ясно функциите - водач и пътници. Първият управлява и носи отговорност, а другите безотговорно се тръскат по седалките и гледат настрани. Може да са недоволни от шофьора, но не могат да го сменят в движение - почти като в политиката. Тандемът може да е техническа конструкция, но в него е вложена философия, психология и етика. Само да си представим, че в един автомобил има два двигателя и два педала за газта. При единия шофьор е 3/4 на волана, при другия останалата четвърт. Спирачката е обща, но съединителят е по половина за всеки от двамата. Дали ще тръгне тази кола и къде ще стигне? Двойното колело е нещо такова. Изисква много точен синхрон, усет за единство и взаимно доверие. Почти политика в идеален смисъл. Иначе то си е приятелство и форма на човечност - чувства някакви невидими. Нужни неща са те, но и трудно се постигат, а да ги обясниш е още по трудно.

Както ни казаха вече, пазарът бил такъв - тандеми не се произвеждат. Не само в България, но и по света са рядкост. Обажда се Тошо в Холандия, Швеция и чак в Китай. Има тандеми, но по хиляда, две хиляди долара, докато дойдат до нас цените стават като за автомобил, а опрем до цени, българинът се активизира. Веднага замислихме техническа авантюра - ще си сглобим тандем от две колелета. Техничари хора сме, машини сме правили, пък и колело е все пак не е "Боинг", че да му се чудиш как ще стане. И щеше да стане, ама кога, и дали ще е като за Европа, това си бяха въпроси с повишена трудност. Свикнали сме да разрешаваме всякакви проблеми, лично и с подръчни средства - като българи.

Този път решихме да подходим професионално, а и случаят помогна. Така се получи че в пловдивската фирма "Макском" внесли от някъде пет шест рамки за тандеми - рекламни образци. Намерихме предприятието и главния инженер Бачкаров. Не просто висок, ами направо огромен мъж. По какво е бил шампион не знам, но на вид все по нещо трябва да е бил. И упорит изглежда. Цял час се мъчи да ни обясни, че нямало възможност, че било трудно, подробно ни разказа, как се прави велосипед и всички проблеми около производството и т.н. Големия му проблем, обаче, дойде от това, че ни показа рамките - красиви на вид, но съвсем голи. Аз ги гледам, Тодор ги опипва и като си представихме каква самоделка щяхме да правим, направо залепнахме за тях. Сега вече не ни се слушат обяснения. Знаем ние, че стандартни части трябват, че ще е трудно да се доставят с DHL чак от Тайланд, че е въпрос на престиж и против фирмената политика да ни дадат само рамките, а ние да донаждаме каквото намерим. Всичко ни е ясно, обаче в тези парчета от по 3 кг алуминий ни е шансът. Заинатихме се и не щем да си ходим с празни ръце. Той упорит - ние инат. Ха, да видим сега, кой по какво е шампион. Тошо изглежда вдигна кръвното стана зачервен и като се опитваше да се ориентира по гласа каза:

- Вие, господин инженер, не разбрахте ли, че сме решили да стигнем до Прага?! Ако трябва с трудовашки колички ще стане, но връщане назад няма!

Където не помагат разумните аргументи, абсурдът върши работа. Нямаше нужда от друга агитация. Просто и делово обсъдихме как ще стане всичко - "до края на август ще направи тандемите, стига да не закъснеят доставките". Интересни хора сме ние българите. Часове обясняваме как няма да стане една работа, а като решим да я свършим намираме чалъма и за минути.

Закъсняха доставките. Тайланд е далеко, но не чак толкова да провали идеята. Само дето не успяхме да тренираме. Получихме си машинките, чак на 17 септември. Срещата с Бачкаров реши главния проблем - превозните средства - красиви здрави, професионално направени. Сега вече, тандемите не бяха само плод на въображението ни.

Тази среща имаше и друго значение. Тя беше първата изцяло делова и се превърна в модел за общуване с хората които ни бяха нужни. Нарекохме този модел СТО (стреснат, трогнат, очарован). В началото се получават психологически проблем. Човекът отсреща подозира че го будалкаме нещо. Вижда му се прекалено щура идеята и се стряска. След това се намесва съчувствието към слепия - трогва се, а после разбира голямата цел, тя се превръща в предизвикателство и когато открие своята възможност да бъде съпричастен към нея, и да речем, очарова се човека.