Станислав симеонов; тодор андонов като българи

Разбира се, много централни медии се заинтересуваха от идеята, представяйки нещата точно от ъгъла от който се нуждаехме - смешно, развлекателно, щуро начинание. Изглежда, от тях и от Атлантическия клуб, министър Паси беше научил за нашите намерения. Албена Шкодрова от пресслужбата на външно министерство ни се обади и от името на министъра ни покани на среща. Тя се осъществи доста по-късно, но все пак навреме - на 18 септември 2002 г. Интересно преживяване беше. Снимката го показва. Ние за пръв път видяхме колелетата само два дни по-рано. Ако ни беше накарал да му покажем как върви тандема, щеше да ми е трудно между колоните пред Външно, но той веднага поиска да се качи като водач. Нищо лошо, но имаше журналисти от всякакви телевизии и вестници, които го чакаха за изявление по друг повод. За нас добре, че ни виждат. Министърът можеше направо да се изложи. Ние се готвехме за хилядакилометров маршрут и още не бяхме сработени, той пък иска да кара от раз. Всичко можеше да свърши в някоя дебела колона, като меле - на една страна колело строшено, на друга външен министър и върху него Тодор, а идеята за НАТО, изхвърчала от удара, витае в неудобна поза и се чуди как да запълни първите страници на вестниците. На този фон добре, че държаха спирачките. Лошото пък беше, че от друсането в колата се беше разхлабила предната седалка и министърът, без да иска, влезе в ролята на цирков виртуоз. Все пак оживяха. Всичките, заедно с идеята. Първото техническо премеждие завърши благополучно. После цели 100 минути външния министър на България отдели за нас. Ние не сме вещи по дипломатическата етикеция и протокол, но служители на "Външно" ни подшушнаха, че един посланик на голяма страна може да разчита на 15 минутна аудиенция. Такива били правилата! Шушу каза, че ако трябва да избира и Соломон е свободен, ще го поканим да дойде с нас, само че протоколът не го позволява. Ще почакаме! Някой ден пак ще го поканим в друго качество. Като му свърши мандата на външен, ще го направим вътрешен министър на един тандем. За където и да тръгнем, колкото и да е сляп втория, все ще стигнем целта. Постара се министърът, добре му беше с нас, почерпи по един сок (в министерството се правят, че не пият алкохол). Всички щяхме да останем доволни, обаче тези дето не виждат не можаха да си изпият портокаловия сок - министърът черпи, ама нямаше кой да посочи на Влади и Тодор къде са чашите и те тъй си и останаха пълни. За външния министър естествено, ами ние дето бяхме вътрешни и поемахме отговорност за слепи хора, защо не се сетихме? После имахме много случаи да се сетим, че не се сещаме. Едно е да съчувстваш, друго е да разбираш, съвсем отделно е да наистина в положението да ти съчувстват и разбират.

Получихме потвърждение, че той става патрон на начинанието ни, но и нещо много важно - задейства се голямата държавна машина. Така почувствахме, че когато една идея се роди в нечия глава и тя е в съзвучие с обществените и държавни интереси, пътят за реализацията й е осигурен. (Държавата откри нас и ние нея). Не бяхме предвидили само, че държавния интерес ще ни натовари със задължения - "Щом ще представлявате България, трябва доктор, платен паркинг за буса и свестни хотели за вас. Ако има нужда от нещо, посолствата ще ви помогнат, но трябва непременно да стигнете и то здрави." Думите хубави, министърът загрижен, ами като нямаме пари за толкова луксове? Може да е официална срещата, но се наложи да си признаем, че сме още в зората на хайдушкото движение. Имаме колкото да стигнем на юнашки инат. Пък горницата откъде ще дойде, а? Не сме наясно. "Дипломатически аз ви осигурявам. Имате подкрепата във всички столици по пътя. За другото се смятайте за спортисти и отидете при Васил Иванов Лучано. Той разбира от екипи, походи и финансови въпроси". На другия ден в Министерството на младежта и спорта ни приеха и в делови дух и всички наши нерешени проблеми бяха изчистени. Тук голяма роля изигра служителят от това министерство Хрисимир Русев и шефът на връзки с обществеността. Около тези срещи вдигнахме нивото - включиха се и националните електронни медии и тиражните вестници. Пътят ни към Прага беше открит. (Ставаше и по-гладък). По препоръка на министър Паси в групата включихме и лекар. Ние мислехме, че нямаме нужда от чак такова обслужване, но за успокоение на нашия патрон решихме да се съобразим с него.

После се оказа, че лекарят изигра важна роля за успешния край на похода ни. От всички ни Тошо най-много държеше на медицинско обслужване. Оставихме този въпрос в неговите ръце.

"Обадих се на доктор Иван Сакелариев, мой дългогодишен приятел от Шумен, да го попитам към кого да се обърнем с молба да ни придружи като лекар. Той без да се замисли ми отговори: Тошко, имам един човек предвид. Той разговаря в момента с теб. Така се сдобихме с лекар, и то не кой да е. Доктор Иван Сакелариев е виден спортен лекар с 50-годишна практика, дългогодишен шеф на Спортния диспансер в Шумен и почетен гражданин на града ни. За по-добро не бихме могли да мечтаем. Въпреки 75-те си години, той доказа, че спортният дух и хъс не са го напуснали."

Хайдушката дружина се сдоби с един почтен човек и почетен гражданин.

Така нашата група се оформи:

Тандем А - старша група:

Станислав Симеонов, Тодор Андонов

Тандем Бе - младежи

Стефан Вутов, Владислав Кацарски

Логистична подкрепа:

Росен Митев

Лекарско обслужване

доктор Иван Сакелариев

Външно всичко е добре - само сме за снимка. От друга страна, взе да става опасно - губим право на грешка. Частно начинание - вярно, обаче и държавата е намесена вече. Ще ни чакат в посолствата и така стана, но нали първо трябва да стигнем до тях, а не сме тренирани. Дали ще издържим и ние не знаехме. Да допуснем, че ни писне да въртим и се натоварим в пилотния бус. Пак ще стигнем до следващия град по графика, един, втори път - трети, в краен случай. И после гледаш в някой чужд и непременно централен вестник заглавие: "ШЕСТИМА БЪЛГАРИ МОШЕНИЦИ ИМИТИРАТ ПОХОД В ПОДКРЕПА НА НАТО". Пак тарикати се помъкнали някъде на държавни разноски. Позната история - ще я преживеем. Тарикат да те наричат донякъде стана въпрос на престиж. Донякъде! - ама след Калотина си е чужбина. Има и по-лошо - "БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ПРАЩА ШЕСТИМА МОШЕННИЦИ....", "БЪЛГАРИЯ ПАК ИМИТИРА ПОДКРЕПА..."

Свободни българи сме. Можем да си избираме и пътя и заглавията. Можем също да се откажем въобще. Сега му беше момента. Не се отказахме и после си извъртяхме километрите от край до край с всичките си физически и душевни недъзи, трицветните униформи и с герба отляво. Преди да тръгнем много ни питаха: "Ще въртите ли наистина?" Като се върнахме - "Въртяхте ли?". Според човека и въпроса - ние решихме да въртим.

По-нататък обясняваме как нямаше начин да не го направим. Сега само казваме защо и кога можеше да се откажем. Въпрос на избор беше. Направихме го! Като си направиш избора, после ни министър може да ти помогне, ни цялата държава. Ако не успееш и господ не може да те оправдае. По-хубаво от свободния избор няма. Зорът му е да избереш. Избереш ли, задължен си пред себе си и оттърване няма. Ей заради туй въртяхме и тъй стигнахме. Повечето по наша идея и по-нататък по задължение като българи.

Докато му е времето е редно да уточним, че подготовката на пътуването беше дело не само на нас от Шумен, но и на всеки един от участниците, всеки по свой начин и със своите възможности направи така, че идеята да намери своята реализация. С общи усилия различни мъже от 20 до 75 години имахме еднаква цел и така стана всичко.

В края на септември дойде моментът. Бяхме прекалено уморени от бягане по подготовката и пътуването започна да ни се струва като една почивка. Това, че ще въртим без никакви тренировки (впрочем имахме намерение да потренираме, но времето не ни стигна), по стотина километра на ден, започна да не ни се вижда толкова страшно. Нервите уморяват повече от пътя.

На 26 септември Община Шумен организира изпращане на шуменската група. Част сме от друга програма - празник на града и 120 години на "Шуменско пиво" - първата пивоварна в България. Хората празнуват, ние тръгваме за Прага. Добро настроение и да нас и за шуменци. И благословия имаше. "Во имя Отца и Сина и Светаго Духа" казва отец Димитър и ... отгоре блесна, гръмна и тръгна дъждът. Хем стана освещаване на най-високо равнище, хем салют небесен, хем по-официално поливане на вода не можеше и кмета на града да направи. Той каквото можа го направи по-рано същия ден. Тъй и нямаше да тръгнем, ако не беше ни подкрепил. Обещаните пари от спортното министерство трябваше да минат през общината. В последния момент се оказа, че са преведени, но ги няма в сметката на кметството. Официално писмо има, а няма и един лев. Това стана ясно няколко часа преди тръгването - ни напред, ни назад. С Тошо сме минали през администрацията, били сме и на отговорни постове, знаем какво е целева субсидия, а също какво е да увиснеш пред ревизорите с една подпечатана хартия и дебела сума нецелево изхарчени пари. То е същото като да покажеш от умрял писмо на разлютен кредитор и да му обясняваш колко е по-културно да хвърли бухалката и заедно да почетете паметта на покойника.

В този момент само в кмета беше спасението. Нямаше на кого друг да разчитаме. Срещнахме се, казахме каквото знаем. Какво е знаел и какво си е представял той си е негова работа. Но като се разбра, че може по технически причини походът да пропадне, кметът без да му мисли много се разпореди да ни преведат сумата: "Ако дойдат парите от София - добре, ако не ще смятаме, че общината е купила на своя сметка леки стрелкови оръжия за първите натовци. После може и по мен да стрелят с тях, но няма да разваляме готовата работа." Какъв документ е подписал не видяхме, но със сигурност отдолу са стояли името и подписа на Веселин Златев - кмет на община Шумен. Същите бяха и под символичната командировъчна заповед, с която той ни изпрати на път към Прага.

Два дни по-късно, в 10.15 мин. пред площад "Народно събрание" групата, вече комплектована изцяло, бе изпратена на велопохода "София-Прага 2002". Пътешествието започна.

За тези от читателите, които желаят хронологично да се запознаят с нашето пътешествие, прилагаме дневника на нашия доктор. В нашия разказ ще се постараем повече да разкажем за нашите впечатления, срещи и преживявания, отколкото да акцентираме върху сухите факти по пътуването. Пътуването е преместване от място до място, пътешествието от мисъл до мисъл.

Предварително преценихме, че първия етап от София до Пирот със свежи сили ще го вземем спокойно и затова си позволихме да тръгнем по-късно. Часовата разлика ни позволяваше един час повече. Между София и границата има доста баири, но беше приятно, че най-сетне потеглихме. Докато пътувахме, си мислехме как ще минем границата през Драгоман. Информацията за нас, по служебен, или по медиен път, беше вече достигнала до граничния пункт и българските митничари се постараха максимално да съкратят процедурата. Буквално за няколко минути първата граница беше премината. Вече преминавахме първите прагове - между държавите. Сърбите веднага ни обработиха документите и ни помолиха да почакаме полицейската патрулна кола. Фактът, че трябваше да чакаме полицейска кола в началото ни постресна, но любезният тон бързо премахна притесненията ни. Научихме, че с "депеша" на тяхното вътрешно министерство граничните и патрулните служби са получили указание да ни съдействат всячески. С полицаите се запознаваме на първото спиране. Те са учудени колко сме важни, та чак охрана е поръчана. И ние се чудим на същото. После те продължават да се чудят, как ще караме в дъжда, защото и дъжд тръгна. Ние пък едва сега започнахме да се чудим как ще караме, ако всеки ден ще е така. После излезе, че в такова чудене ще преминем цяла Сърбия. 10-12 патрулни двойки, 600 километра път, 6 дни и дъжд. Полицаите с нас - магистралата напред, отгоре дъжд, отзад буса ръмжи - какво да обясняваме че сме карали през цялото време. Патрулната кола на полицая Бобан ни пое и потеглихме по 30-километровия път към Пирот. Много внимание - половин арест.

Още по време на подготовката за пътуването в Шумен се срещнахме с журналисти от националната сръбска телевизия - програма "Сърбия данас". Те ни увериха, че в никакъв случай не бива да демонстрираме съпричастност към НАТО, защото не гарантират последствията. Водени от този съвет, се опитахме тихомълком да преминем през Сърбия с оглед за да не стане някакъв неприятен инцидент. По тази причина посланик Милчаков използвал връзките си и ни осигурил полицейска охрана. Това го разбрахме в Белград, но още на следващия ден екипът от Ниш, воден от полицая Пеца, ни "разконспирира". Когато стъпихме на магистралата Ниш-Белград, на една от първите почивки полицаят ни пита:

- Абе, братчета, дек сте тръгнали?

Ние с увереност, че сме добре прикрити, му отговаряме весело:

- Ами ей така, на пътешествие до Прага, с велосипеди.

А той продължава вече със служебен тон:

- А не ли сте вие за НАТО?

"Откровено да си призная, стреснах се. Не мога да му видя изражението, но като си представих образа на сръбския полицай, с яко телосложение и огромен пищов на кръста (както Шушу ми го описа), рекох си: край, отнесохме боя. А той продължава да пита:

- Кой ви е тука шефа?

Пристъпям напред към гласа му и му викам.

- А бе, Пеца, няма НАТО. Ние сме тръгнали така, слепички, на пътешествие.

Човекът, обаче, вече подкарва на разпит, а и доказателства държи:

- Чекай малко!

Чувам шумоли нещо, а той вадел вестник. Чувам го как удря с ръка по хартията и вика:

- Бицикли - бицикли! Тандеми - тандеми! Двоица слепи - двоица слепи! Комби - комби! Бугари - бугари! София - Праг...

Разбирам, че ни прави нещо като инвентаризация. Сравнява, вероятно, това което е написано във вестника и нашата група.

- Вие сте за НАТО, бе! - заключава той с нездраво въодушевление.

В този момент Шушу се поизкашля. Чувствам го как си разтрива врата и му вика:

- А бе, Пеца, аз съм ги повел тези двоицата слепи да ги правя снайперисти у НАТО.

Пеца май се поухили, а Шушу напълно сериозно продължава:

- Що се смееш, бе? Когато НАТО бяха тука и ви пуцаха, как беше?

- Е па пуцаа като кьорави - отговаря полицая.

- Е, за това ги водя, барем да са кьорави.

Пеца не мирясва и вече захапа Шушу:

- А ти закъде си тръгнал?

- Ами да гледам на дека пуцат тия кьоравите бе, да не пуцат на заде, у НАТО.

Дружен смях и бяхме разкрити. Така си мислехме ние, а по това време сръбските медии вече бяха разгласили целта на нашето пътуване, какви сме, що сме и никак не беше чудно, че през цяла Сърбия разпознаваха непрекъснато. Автомобилите свиреха, хората пляскаха, викаха ни юнаци, шампиони, окуражаваха ни. Нито за минута не почувствахме някаква ненавист към нас, независимо че само преди три години точно по местата където карахме са падали натовски бомби и са загивали стотици сърби. Сърбите разбират от юнаклък. Само дето от сто години не можем да се споразумеем кой е по-голям юнак. Може би си струва да разкажа срещата ни със Зоран - хижар в Крагуевац.

На третия ден пристигнахме в Крагуевац. Оказа се, че хотелите са много скъпи и тръгнахме да търсим нещо като за нас. Намериха се хора, които ни насочиха. На около 3 километра от града, в едно горско стопанство намерихме хижа, наречена "Кошутняк". Там ни посрещна Зоран и беше малко притеснен, че условията не са твърде добри, но ни настани. За наша радост даде електрически печки, с които за първи път си изсушихме дрехите. Всъщност, ситуацията определя кое е добре и кое не е. Тези обикновени електрически печки ни зарадваха много повече, отколкото луксозен хотел. На вечерята загряхме с червено Домейнбоярско вино, Зоран, сподели с нас трапезата и вече на градус разпалено започна да разказва за натовските удари в Крагуевац.

- Тия стреляха навсякъде - разказваше Зоран - къщата дето съм я правил цял живот се тресеше от експлозии и слизахме в мазата. Те жените и децата слизаха и се криеха, а пък аз пушех на терасата и гледах как преминават ракети над главата ми. Ти можеш ли да си представиш, Шуше, у мое небо, над моя земя, у моя кукя два и пол тона бомба авионска да пука! От моята тераса се виждаше как избухват върху спирката натовските ракети. Хвърчаха над нас и правеха каквото си искат. Нашата артилерия можа да свали само някои от невидимите им бомбардировачи. Нямахме оръжие...

- Ами руснаците не ви ли дадоха? - пита Шушу.

- Нищо не са ни дали. Трябваха ни есес300. Щяхме да ги съборим.

- Нищо нямаше да направите... За 78 дена ви съсипаха, ако имахте есес300 щяха да изорат цяла Сърбия.

- Не е вярно! - пали се Зоран. - Туй е само първо полувреме. Ний ще им го върнем...

- Зоране, като си бил малък и баща ти те е пердашил като не слушаш, искал ли си да му го върнеш като пораснеш? И ти да го опердашиш.

- Е, искал съм. Кое дете не си е мислило такива неща.

- Сега си голям, деца имаш. Направи ли го?

Зоран не отговори нищо. Само отпи голяма глътка и тъкмо се канеше да каже нещо, се намесих:

- Като пораснем разбираме, че малко са ни били бащите ни. Повечко е трябвало, за да станем хора. Може би така е и с народите. Някои са по-големи и по-силни.

Кима Зоран, а дали е съгласен не става ясно. Но за цялата група, която слуша разговора бе очевидно, че голяма му е мъката. Начина по който произнасяше думите,бързината с която пресушаваше чаша след чаша, говореха много повече. Като хора лесно се разбираме със сърбите. На маса седим еднакво юнашки. По традиции, обичаи и език сме първи роднини. Историята ни омесена, както и кръвта. Като се стигне до междудържавни отношения, обаче, все се намирало начин да объркаме работата. То войни, то омрази, то подозрения и накрая, ако другото се оправи - Македония делим. Като двама по-големи братя бащин имот. Те в него няма да живеят, но нали там е по-малкия брат, що да не се псуват през дувара му. Това, че плетът между техните имоти е обрасъл с тръни го забелязват чак когато някой чужд го прескочи. Преди три години ние дадохме небето си за самолети, които попиляха Сърбия. Тези въздушни коридори бяха част от нашия път към Европа. След време може да се окаже, че за сърбите са били същото. Чудно колко ли време трябва да мине, докато оправим пътищата помежду си. Поне един общ път трябва да направим със сигурност и навреме - магистралата София - Ниш. Важно е през трънестите и голи баири по границата да мине един толкова прав и здрав път, колкото са преки и здрави магистралите на кръвта, историята и настоящето на двата народа. Важното е да бъде общ път и който иска на запад, който му е драго - на изток. По-лесно ще стигаме ние до Зоран и той до нас. По-юнашки ще седим край масата, а не като сега той обиден, ние гузни и всичките виновни. Виновен юнак - наполовина разбойник. Цели трябва да сме, пък ако сме и заедно - още по-добре.

През целия следващ ден до Белград се забавлявахме с измислени сценки как всичко можеше да свърши в Крагуевац, ако Зоран беше станал по-рано и начело на някой ултранационалисти от шешелски вид се беше върнал в хижата да обясни, какво мисли за нас и за НАТО с някой хартисал от войната калашник. Тук Влади беше в стихията си. Той всеки ден ни караше да се давим от смях с вицове, но тоя път надмина себе си.

- Ха сега, бугари, към НАТО на заден ход! Ръцете на стената, гащите долу и да ви се връща идеята за членство през най-чувствителното място.

- Ха сега, за бомбите, ха за мостовете, ха за обеднения уран, ха още за дружбата и за спомен... Не мой плака ти, бугарино! Големи юнаци, натовци, пък плачат. Айде сега, по живо, по здраво, пък пак минавайте оттука за към НАТО. Нас няма да ни мине и след пет и след десет години, ама и вие ще помните доде сте живи как се у НАТО ходи през Сръбско.

Усет има Влади за такива сценки и пластично мислене. Ако виждаше, можеше и режисьор да стане. Ама и ние останалите още нестигнали, вече се чудехме как ще се върнем след Прага през Крагуевац, ако Зоран си промени акъла. Пресата щеше да ни издаде.

Друго излезе. Когато се връщахме след десетина дни, към два часа през нощта, на входа на Белград, ни спря полицай. Аз карах буса и да си призная, изтръпнах. Сръбски полицай, български катаджия и унгарски митничар, по условен рефлекс, действат диуретично, особено след полунощ. Подминах го двайсетина метра и спрях. Отворих страничното стъкло и започнах нервно да пипам в тъмното за документите. Погледнах в огледалото и що да видя - полицая развалил тържествената си стойка, познал буса и ситно, ситно подтичва към нас. Маха отдалече:

- Како сте бре, юнаци ветерани? Стигнахте ли у Праг?

Познахме го. Другите в буса също се събудиха. Той беше един от патрулната двойка с която влязохме в Белград на отиване.

- Живи сме! Голям зор беше. Сега се връщаме. Мечката я родихме у чешко. Техните баири са по-върли от Белградските, ама мина всичко. Прибираме се.

Не ни е забравил и какво си е мислил за нас не е ясно, но ето го - тича и маха. Все тъй доволно усмихнат ни махаше и като тръгнахме. Светлоотражателният му ръкав дълго проблясваше в огледалото. Нито ние му знаехме името, нито той знаеше нашите имена. Един сръбски полицай поздравяваше в два часа след полунощ познати българи. Такива неща се помнят и не беше сценка.

Колкото за мечката дето щяхме да я родим по баирите преди Белград, тя дойде от лаф на сръбските патрули. Откъм напъване вярно излезе. Първият е средно 7 % наклон и 9 километра, вторият 4 километра и над 7 % наклон. С такива усилия можеше да родим някое средно развито мече. Голямата мечка ни чакаше след около 600 километра в Южна Чехия. Там по някои участъци на пътя само стъпала трябваха, но то беше далеч напред.

На четвъртия ден от пътуването влязохме в първата чужда столица - Белград. Някога името е дошло от бялата крепост над мястото, където Сава се влива в Дунав. После камъкът остарял и сега само панелните предградия белеят. Другото е посивяло от годините. Изглежда, като се прави град, името идва от намерението на създателите, а после животът и времето променят и цвета и замисъла. София например, означава мъдрост. Тежко му на екскурзовода, решил да покаже на чужденци основанието за това име. Чак толкова не си струва да задълбавам. За мен беше важно да стигна до посолството. Чакаше ни първият български посланик по пътя. Конкретно за мен това беше събитие с особен смисъл. С Яни Милчаков се познаваме от 1976 година. Бяхме студенти в една група, специалност "Българска филология" в тогавашното ВпИ Шумен. От тогава до ден днешен е останала традиция да се събираме на всеки 30 декември. Приятели от младото време, когато животът "пърхаше в дланите на човека като топла влюбена млада птичка" (тъкмо беше излязъл в превод романът на Казандзакис "Христос отново е разпнат"). Година след година - вече 25 - всеки идваше със своя живот, потапяше го в спомена за общата ни младост и си отиваше с чувството, че птичката още пърха, топла и влюбена. Сантиментално звучи, но е факт. През половината от тези години Яни беше посланик - Варшава, Братислава, Белград. Все се заричахме да му идем на гости до следващия 30 декември. Не стана, хем се местеше все по-близо. Е, дойде му времето - пресякоха ни се пътищата. След толкова години го видях в работна обстановка. Тъмен костюм, стегната стойка, лъснат, бръснат и важно стъпва - посланик, че и хартисва. Така изглежда за всички, а на мен ми се струва, че се е маскирал. Не зная как да се държа. Тъй беше първите пет минути. После вече - прегръдки, целувки, стари лафове и постепенно всичко отива, по стара традиция, към масата.

Нататък тръгна по реда си - посрещане, настаняване, разговори с България. Вечерта - официален прием. Добре, че се случи в началото и можах да разбера разликата между посолство и резиденция. В Белград тя се вижда ясно. Едното е административна сграда, а другото е жилището на посланика с всичките апартаменти, зали и помещения, в които той живее и посреща гостите си. Посолството в Югославия е строено точно за целта. През 30-те години на миналия век изглежда пак е имало затопляне в отношенията между двата юнашки и по балкански, велики народи. Резултатът за нас е хубава сграда на централно място с малък и отскоро добре поддържан парк. Резиденцията е като за папски нунций или посланик на велика световна сила - зали, фоайета, стъклописи, резбовани тавани и картини на стари майстори. Направо дворец. Не че съм специалист по дворците, но на такова прилича. Ето ни и нас вътре.