Станислав симеонов; тодор андонов като българи

- г-н Тодоре неможе да е друго, виждам града.

Ами като го виждаш кажи и аз да се зарадвам - Да ти кажа? Ама чакай и аз да почна с радването че да ни е еднакво!

Росен, разбрал вече, скочи от буса с камерата - Стигнахме, а? Да снимам ли?

В това време консулът, Боби Чакъров, отвори вратата на форда и дойде при нас.

- Ами това е момчета. До тука, стига. В Прага сме!

- Боби, не може така - Тошо пристъпва напред - Кажи го официално за пред камерата (колегата обича официалния стил, а на консула такава му е работата). Каза го:

- Днес, 14.10.2002г. 14:10 минути централноевропейско време целта е достигната, задачата е изпълнена, похода до Прага приключи.

Е значи можахме, издържахме, успяхме! Тъй, както бяхме мислили, както го говорихме 3 месеца насам, както го обещахме на всички - точно и по график. Без болни, без инциденти и контузии, без да се разпадне дружината. Как няма да се радваме в този момент? - уместен въпрос! Как да го направим, също е въпрос и все там се спираме, - как да стане радването?

Прегръдки, целувки. Снимахме се не знам колко пъти.

На едно място "Дивите разкази" на Хайтов има хубав израз: "Едно е да искаш, друго е да можеш и чак трето и четвърто да го направиш". Петото, явно е да разбереш какво точно си направил и то май е различно за всички и се мени с времето. Докато свалях ръкавиците и слушах думите на консула усещах тръпки в мускулите на краката и облекчение. Мина всичко и, слава богу без сакатлъци. После, съвсем делово, дръпнах колелото до буса, Стефчо докара другото и почнахме да ги качваме върху багажника, както след всеки етап. Чак там горе се сепнах - този етап не е като другите, последен е - третото и четвъртото по Хайтов.

Направихме го!

Радост!

Радостна снимка!

Получи се нещо като паметника на съветската армия в София - пирамидална композиция. При паметниците на победата то си е така. Само дето аз нямам автомат в ръката, колата е Форд, а и ние сме първи натовци. Абе, приликата е колкото между лимон и пъпеш. Важното е че всички сме доволни и ухилени като пъпеши.

"Днес 14часа и 10 минути средноевропейско време на 14 октомври целта е ... "

Е, значи можахме!

Разни хора сме. Мъже от 20 до 75 години. Направихме нещо трудно, голямо и не само за нас. Всеки си усещаше мига по свой начин, като човек. Като българи, бяхме заедно в радостта от едно общо и вече изпълнено дело. Чухме и поздрави от България. Гласът беше на Ивайло Савов от радио Шумен. Той ни беше медиината връзка с България. Колко е вярвал че ще стигнем - той си знае, но се чу глас на изненадан човек после на радостен, после и служебен с искане за интервюта. Вълнение радостно от там до тук и обратното!

Още преди да тръгнем, си говорихме с Тошо че като стари юнаци нямаме право на грешка. За разлика от младите, няма време за други опити. Няма за кога да се проваляме, няма да има и хъс за други геройства, особено след едно провалено.

Не се провалихме и, значи, че още ще има. Стефчо направи първото първото в живота си, ние остаряхме с още едно. Живи да сме, пак ще успяваме. Туй да беше ползата от всички усилия - стига ни. Не само е нужно, а е направо задължително човек да си отправя предизвикателства. Те изглеждат, понякога, безсмислени. Така е най-вече от практическа гледна точка. Така е! Каква ни е ползата този момент и какво като стигнахме до чешката столица? Какво ще спечели Влади, като си заряза двете дъщерички и жената? Не му стига този поход ами иска и с бънджи да скочи. Няма да види даже от колко високо е скочил, а все това говореше през цялото време. Докторът не можеше ли да си гледа старините? Нормално ли е на 75 години да хукнеш по нечии щурав акъл. Росен с много по-малко усилия щеше да докара четири - пет коли за автокъщата, вместо да мъчи форда с 10 - 20 километра в час по същото трасе. Тошо има 3 деца да храни и царски кредит да връща. Аз си зарязах даскалъка още в началото на семестъра и къщата с отворен покрив.

Здравомислещият човек не прави такива неща. Той веднага преценява, че изглежда, ползата ни е по голяма от загубите. Прав е! Голяма ни беше ползата. Не може да не поискаш нищо повече от себе си. Защо да обитаваш периферията на собствените си възможности, като можеш да ги провериш. В 100% от случаите те са по големи отколкото предполагаш. Не може човек да живее все в собствената си провинция. Хубаво е, от време на време да се преместваш, от време на време да бъдеш в столицата на своите възможности. Красиво е някак.

Ей затуй ходим с колелетата по столиците на Европа - красиви са! И от всички най-красива е последната. Последният праг на Валтава и ние сме направо в центъра - голямата цел. Нататък всичко е голямо. Ние сме с такова самочувствие и, както се казва, чорбаджийски стъпваме. Да описвам ли къде ни настаниха? Няма! Само че си падам по големите работи и не мога да пропусна и най - големия апартамент в който спахме. Само холът му беше към 50 квадратни Метра не че го използвахме, ама ето на - отбелязваме го! Нали, като се върне човек от пътуване в чужбина, бърза да го разкаже като пътешествие. Обръща всичко в сравнителна и превъсходна степен - същото като еди кое си наше, ама по таквоз. Отделно от това винаги се оказва че той е видял нещо "най -". Иначе що ли е ходил не знам къде си?

Ей затуй пътуваме с колелета до Прага - да ни настанят в такъв апартамент. И преди да тръгнем и като се върнахме само това ни питаха: "Що ви беше туй ходене?" "Танк ли ще ви дадат от НАТО?". Официално друго питат, а това ей тъй по приятелски. Сега им отговаряме писмено: големи герои сме, голямо е вниманието и такова ни е настаняването.

Следва пресконференция, но първо да обясня за НАТО и за танка. Имаше не танк, а два бронетранспортьора пред централата на "Свободна Европа". Не ни ги дадоха, понеже им трябвали за защита на американската институция в Прага, преди срещата на НАТО. Ние, нали сме по същата работа там - приехме обяснението без машините. Чехите, пък, били недоволни от тях. Напомняли им за шейсет и осма година. Като мине време и ние ще сме недоволни от нещо заради нещо друго. Засега се опитваме да влезем в организацията. Когато ни стане широко около врата ще недоволстваме, има хора за всичко. Те после ще са на ход, сега сме ние. На пресконференцията и от "Свободна Европа" имаше човек - Георги Папакочев - без танк. И другите бяха също невъоръжени, само тук там по някои микрофон.

Колкото за даването, дадохме пресконференция. Важно е да се прочете и чуе нещо за Българи,я а не за убийства и български криминални геройства, а за това, че можем, както си имаме енергия, може да я насочим в нещо смислено. Можем също да се подкрепяме взаимно в едно голямо усилие и у нас вече повечето хора разбраха, колко по добре е да се мине по моста отколкото да се плува срещу течението или да се лежи в калта на ниския бряг. Прие ни и българския посланик Мартин Томов. Бяхме свикнали вече на официално внимание, но този път много ни дойде. Освен главният шеф имаше още първи секретар, втори... незнам трети и четвърти има ли, но към 10-тина души бяха. Покрай медиите свикнахме да мислим, че освен НАТО друга цел нямаме, а от практиката, че посланиците заедно със секретарите - от първи до четвърти и по-нататък просто ни се полагат, заедно с консулите и всичките там аташета. Те на какво са свикнали не ми е ясно, обаче, ако не е на такива като нас, да се сърдят на министъра си. Длъжности не помня. Хората които ми правят впечатление не забравям. Мога да си позволя такава свобода, защото просто преминавам през пейзажа и ми е друга работата. Давам си сметка, че дипломатическата служба не е лесна. Колко имена титли и постове трябва да се помнят, а че ги заемат хора, на които не само добър ден няма за какво да им кажеш, а и трябва да ги забравиш, заради душевния си покой, е твой проблем. Сега и ние се изсипваме в някакво качество, което изисква всичкото им внимание! казах на кого да се сърдят.

Не видях сърдити. До едно време всички бяха в роля - ние важни, те официални. После омекна работата, отхвърлихме протокола, като група патриоти ньойския договор и си влязохме в къщи. Българското посолство нали е нещо такова, поне по идея. Разприказвахме се извънредно и пълномощно - кой за каквото му дойде: ние за похода и колелетата, директорът на българското училище за децата, шефът на дружеството за българите в Чехия - кой каквото му е интересно, а докторът разнасяме албуми на Шумен, разказваме за връзките със Чехия от едно време и се оказа че сме си интересни. Хубавото е, че и на другия ден беше пак така. Имахме възможност да се видим и с други българи. Единият беше Веселин Вачков - главен редактор на най - големия чешки вестник "Лидови новини". В този случай не знам как да го кажа - той ли е от нашия град или ние сме от града в който той се е родил.Преди 20 години той беше ученик в осми клас на втора шуменска гимназия, аз бях негов учител по литература. Бях дал едно домашно с много трудна тема, да опишат най - баналните неща от живота - своята стая, например. Веско написа нещо, което прочетох за пример пред класа. Хубаво беше. Не знам дали оттам тръгна, ха да не си пиша заслуга, но стана тъй, че първо аз го оценявах, а след 20 години той дойде да се видим, което също е оценка. Служебно нямаше нужда (репортажът беше излязъл сутринта в неговия вестник, а и главен редактор репортажи прави ли?) Лично!? - едва ли се е затъжил чак толкова, но от всичко по малко се е събрало и ето, дойде, видяхме се, лично и като българи. Не само че не се разрежда с времето, ами, май, се сгъстява кръвта и на вода не става и тази няма да се загуби. От позицията на стар даскал му обяснявам, че може всичко да направи един мъж в този живот, но повече от нов жив човек няма как. Той пък, нали беше отличник, вече е готов с отговора - на път било бебето. Като се роди живо и здраво детето, нашето "юпи" вече няма да описва, а ще нарежда стаята за него. Колкото и сантиментално да звучи, надявам се малкото да проговори и на български някой ден. Дай Боже! Останах с впечатлението, че Веско пак може да получи шестица по литература нищо че има още 4-5 езика в главата си и редактира чешки вестник. Хем ми е криво, че изтървахме в чужбина такива хора, хем пък ми е ясно, че у нас, чак толкова нямаше да им провърви. Май, наистина, е време да вземем акъл от децата си и да направим каквото е нужно за да се махнат границите и да неподскачаме, че те са в чужбина, ами да си разширим представите за родината. Казах го за вестника на Веско - ако съм чех, щях да живея в Чехия.

Другото българче беше Николай Павлов - наше момче от Шумен. Поет по душа, филолог по образование, а сега специализира театрална режисура в Прага. Поставял е пиеси на Хавел и са малко повече от добри познати с него. Мале как ни разхвали! Какви герои излязохме! Как даже не го осъзнаваме до толкова, че само изкуството ще ни вкара в пътя. Не разбрах президента на Чехия трябва ли да ни вид лично, та да ни е по лесно да ни опише. Младо момче - пали се, може въпрос на характер да е. Пък, колкото за Хавел ще се видим друг път с него, защото сега време нямаме. Вечерята беше в едно заведение и тогава Ники ни отвори очите за най - доброто чешко мезе - топено колено. Същия български свински джулан, но задушен до разтопяване и запечен. Голяма работа! Не! - като пътешественик да го кажа - по голяма, даже към 'най' - отива. След петата, шестата бира тъй ни се видя. Поет, драматург и специалист по мезетата. Другият драматург - Хавел - го нямаше. Той вечер няма време. Казаха ни че жена му била доста млада. Нищо! С Николайчо си допихме драматично в големия апартамент. Споменахме с добро и президента и страната му. Важният извод беше, че и най добрата чешка бира нищо не струва пред нашия "Траминер от хан Крум" . Между другото, този сорт грозде е дошъл у нас от Чехия. Взели са го навремето за експеримент и без особени надежди. На наша почва му харесало и развил такива качества, че сега си е направо национална гордост. Тя и бирата ни от чешко е дошла заедно с майсторите, но не е по добра, защото се прави от ечемик, какъвто и те имат а майсторите са си отишли.

Виното става от грозде, а то иска слънце и топла земя.

Мъчихме се да измислим какво да донесем от Прага. Проблемът за сувенирите мира не дава на който и да е турист, пък и след пътуване подаръци се носят. Ако бяхме само туристи, някоя чиния с надпис "Прага" и снимка на моста върши работа, но ние сме хора с мисия. Не иде някак - тръгнал за НАТО с чиния се върнал. Още в Шумен го измислихме и си взехме материалите. Само мостът липсваше. Ето ни сега точно по средата му. На това място и пред камерите се прави всичко. Какви българи ще сме, ако оставим някой да ни прави сувенири. Пък и такъв сувенир още никъде не е правен, освен на Карловия мост по Тошова идея и с моите майсторски ръчички. Хитра работа - щом сме в Прага - прашка ще направим. Щом сме членове на военен съюз - бойна ще е прашката. Щом ще е бойна - нека да е прашка победна и понеже сме на Карловия мост - място историческо и символично - нека да я наречем Давидова.

Тъй!

Вадя от торбичката кожите и почвам да режа и сглобявам. Тошо отстрани коментира без да вижда - вярва ми, че правя точно символичната бойна и Давидова прашка от Прага. Отговорна работа е това. Не че е трудна, обаче тя няма само камъни да хвърля, ами и символ ще бъде. Няма да иде при някое селско хлапе, а при оня, който успее да осигури поканата към България за членство в НАТО. Като тръгне на символика, край няма. Аз работя - над мене трима чешки светии. Единият епископ Пражки, другите двама - рицари в бойни доспехи. Върху постамента на скулптурата Давидова прашка се прави, а ще я получи Соломон - (Соломон Паси), министър български, и то външен. Само това е външното. Другото всичко е вътре в символа, защото, според Библията, Соломон е син Давидов. В голямата книга министри няма, но прашката е там. Е, точно нея правя! Под светиите, пред камерата, с Тошов коментар и божия помощ. Стана прашка за чудо и приказ, с бойни възможности и символична цел.

ПОСЛЕСЛОВ

Ако се водим от началните намерения, излиза, че наистина направихме това, което си поставихме като цел. Направихме едно дълго пътуване. То беше с велосипеди. Участваха слепи хора. Изпълнихме намерението и подпомогнахме една национална кауза - покана за НАТО. Успяхме да обърнем към нас вниманието на много хора и на медиите поне в 5-6 страни. Успяхме още да го задържим това внимание доста дълго време. Това не е лесно. Даже е по-трудно от самото пътуване и физическите усилия.

Направихме нещо, което оцениха хора, които въобще не знаеха за нас. Направихме нещо още по-важно - събрахме покрай себе си и за целта хора, които не се познаваха, които може би не са се и виждали, но заради нас бяха заедно. Като българи. Те са различни - имаше чиновници, бизнесмени, министри, журналисти - всякакви хора.

В тази книга те ще се видят заедно. Някои имена споменахме, другите не сме забравили, но не успяхме да ги кажем и пак ги мислим. Факт е, че повече от 500 души директно, по приятелски, заради случая, по случайност се събраха заедно. Знаеха, помагаха и заедно с нас направиха това, което описахме.

Това беше и сега пак е смисълът на туй, което направихме. Намерихме цел, постигнахме я и не бяхме сами. Спечелихме приятели и видяхме, колко струваме. Като хора, като мъже, като българи.
ПЪТНА ХРОНОЛОГИЯ СОФИЯ - ПРАГА

Събота - 28 IX 2002Г. -София

Предстартов медицински преглед на участниците.

1. Тодор Андонов - р (пулс) -72 уд/мин.; ВВ - 130/85

2. Станислав Симеонов-р-68; RR-125/80

3. Стефан Вутов - р - 76; RR-125/75

4. Владислав Кацарски-р-86; RR-130/85

28. IX. '02 - 9. 00 ч. - площад "Народно събрание" Официално изпращане на групата от представители на новото ММС -министерство на младежта и спорта и Атлантическия клуб.

Потеглихме на запад към границата при добро време -разкъсана облачност, придружени от две коли - на сродници и близки на Стефан Вутов и Владислав Кацарски. Направихме едно спиране в "Метро".

През нашата граница и митница преминахме без трудности.

Очаквахме с известна тревога отношението на сръбските гранични власти, но за наша голяма изненада бяхме посрещнати много любезно и с голямо внимание. От границата

до Пирот - 24 км. бяхме съпровождани от кола на пътна полиция. Такива патрули ни съпровождаха през цяла Югославия.

Това, което ми направи изненадващо впечатление бе фактът, че по пътя ни, обикновени хора сърдечно ни махаха ръце за поздрав.

Полицейската кола с водач Бобан ни заведе до хотела, в който трябваше да пренощуваме. При 12 евро на вечер условията бяха много добри.

Колоездачите получиха полу-витамини и микроелементи с минерали и лактопротеин - по 1 таблетка.

Неделя -29 IX '02 г. - поради лоши метеорологични условия -непрекъснат силен дъжд, стартът на втория етап - до Крагуевац се отложи с 2 часа.

Към 10.30 ч. потеглихме за Крагуевац. Време облачно 1 - 14, слаби превалявания. Поради неблагоприятните метеорологични условия, почивките се правеха по-често - на 8 -10 км. Към 16.30 ч. бяха изминати 86 км. и до Крагуевац оставаха още 17 км.

На 5 - 6 км. преди града Тошко с неговите 95 кг. и Шушу с неговите 96 кг. спукаха гума на задното колело и продължиха с резервния тандем.

След дълго разкарване из града в търсене на по-евтин хотел, ни насочиха към мотел "Кошутня" край Крагуевац. Това се оказа горска почивна станция, с богато изрисувани стени от учениците, които тук са нощували - от нежни имена до "благословии" към следващите посетители.

Това, което ми направи много силно впечатление беше, че докато пътувахме в микробуса с Росен, радио Белград предаваше хубава сръбска народна музика. И така до обяд, променяйки неусетно само ритъма и жанра. Ето нещо, което не може да се чуе по БНР - програми "Хоризонт" и "Хр. Ботев", както и по регионалните радиостанции в България!

При завършване на полуетапа, "Въртопедалите" споделиха, че функционално се чувстват по-добре от предишните дни. Оплакваха от опорно-двигателния апарат и седалищната мускулатура.

Вторник -1. X. 2002Г.

В 8.30 ч. потеглихме към Белград. Условията бяха малко по -добри, но насрещния вятър много пречеше на тандемистите и почивките се правеха на по - къси разстояния. По пътя бяхме придружавани с кола от нашето посолство.

Посланик на България в Белград е Яни Милчаков - познат на шуменци. Преди това беше посланик във Варшава и Братислава.

Бяхме посрещнати изключително сърдечно от целия персонал на посолството. Настанихме се в стаите за гости в самото посолство. Вечерта в наша чест беше даден коктейл.

Останах възхитен от сградата на посолството в самия център на Белград, която е правена по времето на Цар Борис трети и м-р председател Г. Кьосеиванов. Залите за прием имат прекрасен архитектурен стил и още по - забележително обзавеждане с разкошни позлатени мебели, видях акварелни пейзажи на Константин Щъркелов.

Сряда - 2. X. 2002г.

прекарахме в Белград като се срещнахме с българите в Белград, със съюза на слепите, с техния атлантически клуб и представители на медиите. След това направихме разходка до "Зандан Капия", от времето на крал Леополд - 1690 г. На 22 юни 1456 г. тука Ян Хунияди побеждава Турция и спира нейните набези към Европа.

3. X. '02- 7. 15 ч. -четвъртък

Предстартов преглед

1. Тодор Андонов-р-68; ВВ 125/85

2. Станислав Симеонов-р-64; RR 120/75

3. Стефан Вутов - р - 64; RR 120/75

4. Владислав Кацарски-р-82; RR 130/88