Станислав симеонов; тодор андонов като българи

Стигнахме до приема. Наричам го официален - имам предвид обстановката - огледална зала, мебели по виенски модел от миналия век, килимите дебели, полилеите кристални, приборите сребърни и с царски герб. Отделно от това масата натоварена като за много и все официални гости. Ние сме само шест души и чак официални не сме с тези анцузи и маратонки, ама сме много и пак много гладни по твърде неофициален начин. Добре че Даниела (съпругата на посланика) се беше досетила от какъв вид гости сме. Жените имат вроден дипломатически усет. Казвам го като пряк свидетел - тя приготви всичко. Всъщност се оказа, че сме лични гости на семейството. (На дипломация се уча в движение.) Посолството е административна сграда с чиновници, които слагат печати и те въртят по етажите, докато разбереш че в къщи си е по-добре, отколкото в чужбина. Резиденцията пък е къщата на посланика, в която и на официален прием може да се усетиш като у дома. Това са ми личните впечатления. Кой каквото видял.

Отдадохме почит на протокола. Почетоха ни и нас. Масата олекна, после зарязахме шведските маниери да се разхождаме, като келнери из залата с чинии и чаши в ръце. Върнахме се към нашите традиции - седнахме. Край маса се сяда и вече в това положение чувстваш, че си се събрал с приятели. На пълни чаши и на празни приказки четината на живота омеква и можеш да го галиш срещу косъма, пък той да мърка като преял котарак. Така , макар за малко и животът доволен от тебе и ти от него. Стана толкова хубаво, че изби на песни. Получи се посланически прием с китара. Яни свири много добре, а Тошо с този инструмент хляба си изкарвал някога. "Битълс", "Щурците", "Балашевич", "Шабан", "Бело дугме", "Сребърни крила", македонски песни. Пърха птичката, че и пее. Сега остава почти като Алеко да кажа: "Ех, че прием му дръпнахме" и да свърша. Няма да е вярно обаче. Покрай песните и празните приказки говорихме и за по-сериозни неща. Защо например, сърбите не могат да си изберат президент. Защо са нервни и надуват клаксоните по кръстовищата. Защо заведенията са празни, а концертните зали пълни, какво удивително разнообразие предлагат книжарниците и каква удивителна скъпотия е по магазините. Как един народ, свикнал да са му отворени пътищата към целия свят, е загубил пътя и му предстои да се лута между различни идеи за бъдещето, когато всъщност възможният път е ясен и въпросът е само колко време и колко страдания са нужни, за да го поеме.

На другия ден чухме почти същото, вече не от българския посланик, а от сърбите. Председателят на Атлантическия клуб в Белград Владан Живулович ни помоли като стигнем в Прага да се застъпим пред НАТО за приемането на Югославия в програмата "Партньорство за мир". Като го чух, направо се обърках. Вярно, срещата беше организирана от посолството, вземаха ни толкова на сериозно, заради дипломатическата протекция, но едва ли са си мислели, че нашето застъпничество е от голямо значение. Човекът го каза защото в Югославия някои хора вече са видя ли пътя, видяха и такива българи, които реално го вървят. Иначе кой съм аз, какви сме ние, че да се застъпваме за цяла държава. Е, нека да е било някакво емоционално пресилване. Хора сме все пак. Но тази непремереност беше израз на желание и на все още непотвърденото от реалността тук усещане, че знаеш вече накъде е пътят. Проблемът е само, че ако тръгнеш по-рано, другите го виждат като лудост или пресилване.

Излезе, че не само му "дръпнахме" един официален прием у посланика, ами и работа свършихме, и на сериозно ни взеха. Това, което вечерта изглеждаше като празни приказки край масата на другия ден, вече се виждаше като реалност. Човекът търсеше разбиране. Сърбите, въобще, търсят пътя си. После на всички пресконференции до Прага се опитвахме да предадем думите на Живулович. Носехме и сръбското послание - не официално, а като хора, които знаят какво е да разчиташ на разбиране. Нямаше да оценя съвсем колко е важно нашето пътуване, ако на сутринта не бях станал в 6.30, почти по тъмно. Излизам на терасата. От втория етаж на резиденцията добре се вижда посолството на Италия. Рано е, студено и мъгливо. Долу се извила опашка - сърби се наредили за визи. Много са. Чакат и не смеят да нервничат - ще ги избират чуждите чиновници. Приемната отваря към 9-10 часа. Там долу ред пазят отрано. До това време успях да ида с Яни до Кале мегдан. Снимки и сантименти. Аз трупам впечатления. Той бърза. Работа има към 10 часа. После Теразия, "Руски цар", фонтаните, пак снимки и пак бързане - шофьорът нервничи. Към 10 сме в посолството. Онези долу, на опашката, продължават да чакат. След час е срещата ни в Съюза на слепите от Сърбия и Югославия. След още един - в атлантическия клуб. Към 13 е пресконференцията в нашето посолство. Опашката пред италианското се е удвоила. И пред нашето има вече. Не за визи, а за двойно гражданство. Роднини сме, а вече и полза има да си го спомнят.

Потеглихме за Нови сад сутринта на 2 октомври. Дали ние закъсняхме или нашите приятели от клуба на белградските колоездачи нещо сбъркаха, но не можахме да караме към НАТО заедно. Може пък да е все още рано, в друг смисъл. Изпращането се проточи малко повече наистина. Бяхме се сближили с хората от посолството. Един съвет ти дава, друг някаква кутийка с бисквити, трети казва нещо за времето. Шофьорът на колата с която ни развеждаха из Белград изведнъж се сети нещо и след малко дотича с десет литрово бидонче минерална вода - да има там, и вода трябва, път е то. Да сме станали много близки приятели - едва ли. Но като българи, поне, се чувстваме свързани. Това се повтаряше и в другите посолства. А бе, кръв на вода не става, пък който си мисли, че описвам трогателни сценки за по-шарено, негова работа, но не е въпрос на стил.

*

Когато тръгнахме от Белград се надявахме следващите дни да изпитаме удоволствие от пътуването. Край на баирите, дъжда спря. Предстоеше да преминем през равни територии - Войводина и унгарската Пуста. Още първите часове разбрахме, че нещата няма да са както ги очаквахме. Посрещна ни не много силен, но твърде неприятен северен вятър. Когато пътуваш на велосипед вятърът колкото и да е слаб, щом е насрещен, действа като спирачка. До Будапеща се наложи да преодоляваме това невидимо препятствие с много физически усилия и тежки благословии.

У нас докато бяха ударите в Югославия всичко се обърка. Хората мрат, доматите се маносват, телетата се раждат с по две глави, а прасетата не ядат по график, ами се чудят как да вдигнат цената на месото. Ужас! Във Войводина няма такива неща. Камионите влачат съвсем нормална продукция. Работят хората и натовския вятър не ги засяга. При нас ветрове вяха. Добре, че беше само по вестниците и в някои празни глави.

Стигнахме Върбас. На едното колело му се скъсаха 3-4 спици. Спряхме. От една къща излиза някакъв дядо. Кани ни. Предлага мляко и плодове. Селска къща - двор, добитък. Вътре, обаче, ред и обзавеждане като в хотел с три звезди. Газов бойлер, WC, фаянс и даже килимче пред тоалетната. Повърхностно впечатление, но като знам как живеят нашите дядовци и баби по селата, чудя се колко ли звезди трябва да свалим от знамето на Евросъюза, та да има по три за всяка селска къща. Триста метра по-нататък - магазин за велосипеди. Село, а! Само помисли какво не си виждал, та да ти го предложат. Ремонтът трая половин час. Тъкмо време и за по един сандвич и да си изберем меки седалки. В чудо се видяхме със стандартните. Някои части от тялото са решително против НАТО. Трябва да ги агитираме по специален начин за каузата. То и с някои хора е тъй, но добре, че не те карат колелото на историята. Дойде ред - плащаме си - не за НАТО - за седалките плащаме. Золтан (собственика на магазина) предлага срещу отстъпка да залепи по едно стикерче на тандемите - реклама на фирмата. Що народ агитирахме в България, че тези неща имат значение. Няма да е лошо нашите бизнесмени да минат през войводжанските села за акъл. Изглежда, от там трябва да се прекарат повечето от нашите хора. Да не е за друго, поне по една рекламна фланелка ще да закачат. Золтан беше ги свършил вече. Последната се падна на Тошо. Той нали е бизнесмен - полага му се за акъл.

Караме към Унгария вече. Чака ни на границата консулът Миятев. Тъй и не можахме да видим инструкцията на Външно, обаче голямо внимание към нас от посолствата. Полицаите бяха в Сърбия - нататък и до Прага консулите са с нас. Важно беше - резервирани хотели, пилотна кола, няма проблеми с езика. Ние също ставаме важни. Иначе трябваше да го измисляме пустия му унгарски. Направихме опит. Пари трябват - банкомат. Измислено е вече - 'серекеш'. Нататък тръгна - бизнесмен (работна пчеличка) - 'беремед', спонсор - 'беремед - серекеш'. Същият бизнесмен на почивка - 'неберемед - серекеш'. Ентусиаст, тръгнал на поход към Прага - 'внатобеш - немакеш'. Тук вече отиваме към стилистиката на един вицепрезидент и стига толкоз. Иначе една седмица в Унгария и ще измислим целия език. И без нас седемстотин думи в унгарския са български - от градинарския занаят.

Да се върнем към консула Миятев. Първият беше, но се отнася и за колегите му. В чужбина живеят, но и те са българи. Действат по схемата СТО - стреснат, трогнат, очарован. Чакат по границите и ни предават един на друг щафетно. Реакциите са им сходни. Работата си я свършват перфектно - за нас никакви проблеми с документите, а и физическа проверка нямаше нито веднъж. За тях, обаче, е друго. Чудят се какво да ни правят. Да сме официална делегация - не сме, да сме отбор спортисти - може! - трицветни анцузи, надписи, гербове, но чак консули да командироват за нас - не иде някак. Виж, слепите са си слепи, ама чак толкова видни да са - не се вижда. Нас пък, откъм протокол съвсем ни няма. Караме я на здрасти, ти кой си, откъде си - как да ни приеме човекът? - стреснат в първия момент. После се трогва - няма официалности, караме, напъваме се и ту протичаме по баирите, ту мръзнем от дъжд и вятър. Дъвчем консерви, пушим през почивките и претенции нямаме ни за спане, ни за ядене. Хорица някакви - трогва се душата консулова. Предлага ни я да спрем, я да качим колелетата на буса и да си чакаме графика някъде из кафенетата по пътя. Ние не щем - цел си имаме - жертви правим за идеята, един вид - трогателно! Като стигнем, почват срещи, официални приеми и пресконференции. Нали повечето сме филолози, изразяваме се емоционално, правилно и гладко. Там консулите са чиновници. Стоят някъде зад тъй наречени шефове и членове на дипломатическата мисия. Ние сме в центъра. Дали ги очароваме в момента не е ясно. После обаче те пак са с нас и все едно, че не сме в друга страна и се познаваме от ден два, ами торбата със сол сме я изяли отдавна. Изглежда, че като не е описано в протокола как да се държат, най-естествено е да го правят като хора, като българи. По-лесно и естествено става. Чудя се какво пречи да го правим винаги, навсякъде, че даже и у нас.

Сдобихме се с приятели или поне с много, ама много добри познати.Миятев в Унгария, Боби Чакъров в Чехия, Теофана, политически съветник - във Виена, Константина, аташе по печата - Будапеща. Там Тошо отнесе едни много трогателни, та чак очарователни целувки на сбогуване. Влади също.

Хубави хора видяхме. Тук, без да ми е работа да давам оценки, все пак, ще кажа, че в посолствата ни работят много свестни хора, особено младите. Тъй наречения младши състав е от наскоро завършили момчета и момичета. Знаят по два-три чужди езика, отделно езика на страната в която са. Културни, амбициозни и умни, отворени към света и свят видя ли. Личи, че не са мамини дечица на парниково отглеждане в посолството. Развеждат ни където искаме и не щем. И няма работно време, няма превземки. Има бъдеще в тях. Те си го знаят и работят. Много се говори, че посолствата са приюти за фалирали политици и връзкари. Може! Като отидем втори път ще се оглеждаме по-внимателно. Сега не ги видяхме. Младите не са такива със сигурност и в тях е надеждата. Хубави българчета - младото ни лице пред света.

Та бяхме тръгнали за Будапеща.

Забележителности няма по пътя. На едни места равно, на други още по-равно. Вятър духа насреща и на нас все нагорно ни се вижда. Душата ми се стяга, свикнал съм да ми е по-начупено пред очите. Чудя се как живеят хората в тая тепсия! А живеят унгарците и то добре. Тошо вика: "Опиши ми какво виждаш!" Какво да видя - земя и земя - равна, та чак гладка. Обработена обаче от край до край! Минахме през селски райони. Случи се неделя и ден на гроздобера - празник. Срещнахме сватба. Проточила се колона от поне двеста души, отиват на църква. Едни важни унгарци с бомбета, с костюми и даже елечета и вратовръзки. Жените по-докарани. И те важни. Начело младоженеца и булката. Още по-докарани и по-важни. Като наближихме - махат, свиркат, викат, сякаш кръстници им идат. Весело и свободно им е на душата.

Село някакво насред Пустата.

В следващото село - празник на гроздето. Пак шествие, този път с коне и каруци. Пак важни унгарци, но маскирани като във филм. Повечето са в каруците. Другите са на коне. Последната група изобразява цигански катун с начернени лица. Покрай тях деца, много деца, като в училищен двор през голямо междучасие.

Трето село - пак същото. Празнуват. И пак свиркане, викове, смях като ни видят. Между селата - земя и все равна. Там даже камъни нямат за основа на пътищата. Ползват някаква глина и асфалта е на коловози от камионите. Селата, обаче, пълни с народ - много млади хора и много деца. Може да не е живописна Пустата, но не е пуста въобще. Сега май е редно да сравня тая гледка с нещо нашенско. Равнини и ние имаме и земята не е по-лоша - Златиите, Пловдивското поле, Добруджа. Земята става за сравнение. Селата - не! И все пак, сравнявам - спираме на едно място за по-дълга почивка (вятърът ни извади душата). Завива покрай нас един трактор с дискова брана. Слиза унгарецът, хвърля ръкавиците в кабината и влиза вкъщи. След 10-15 минути излиза в друг вид - бомбе, костюм, вратовръзка и отваря гаража. Яхва един Опел Астра и потегля в нашата посока. Булката до него. Ранен следобед е. Къде отива? На гости, на пазар, на разходка? - където и да е! Селянин някакъв от едно в Унгария село - част от сравнението. Повече няма да сравнявам. Ние си имаме наш път.

На другия ден пристигаме в Будапеща. Засега я сравнявам само със София и Белград - трудна работа! От своя страна тя все се е сравнявала с Виена - пак не е било лесно.

Далече преди центъра, сме натоварили колелетата на буса и сме част от автотрафика - ето я основата за сравнение. Всички столици са отеснели за самите себе си - натоварено, тясно, блъсканица, иде ти да хапеш волана от нерви. В София караш и псуваш технически с клаксона. Правиш го от все сърце, когато решиш да паркираш. В Белград е същото, но там клаксоните свирят не за нещо конкретно, а като на сватба - постоянно. В Будапеща свиркат някак по-лениво, а във Виена по-музикално и по изключение. Задръстването и нервите са почти еднакви навсякъде. Организацията на движението решава въпроса някак, но проблемът е общ. Нещо сбъркано има в цивилизацията. Излиза, че някак не нарочно, но фактически, половината хора живеят така, че да мъчат себе си и другите. Ние и затова сме с колелетата - да покажем, че има различен начин за движението. Някъде това го разбират и в цяла Унгария и Словакия по шосетата, вдясно, има отделена с маркировка част за велосипеди. Във Виена е така и по централните улици. Ние въртим и се движим към Европа. Излиза че и тя се върти около въпроса с движението.

Придвижихме се до центъра на Будапеща. Дунав, мостовете, парламентът, двореца на унгарските крале - позната гледка. Добре че успяхме да разгледаме и другата част. Настаниха ни в търговското представителство - хубава сграда и на хубаво място - историческата част на Буда. Високо е, всичко се вижда. Не бях забелязал преди, че по мазилката на старите сгради има дупки от куршуми, цели картечни редове. Още от войната са или от 56 година. Не са замазани. Причината е, че сградите са държавни - унгарците живеят под наем и не мажат. Понякога следите на историята остават и по този начин. Следите остават, както е казано в едно заглавие. За мен най-важните са в архитектурата - дълго стоят и добре се виждат. Тук чух, че Будапеща в историческата си част, е Виена под индиго.

Каквото се построи в столицата, прави се и в провинцията. Будапеща е била провинция, но на по-хубаво място. Поне половината е върху хълмове и там построеното се вижда отдалече. За туристите по-красиво и колкото да са малки ъглите на фотоапаратите, по-лесно се снима. Пак толкова се разбира - малко от чуждото качено на хълмове. Може да е илюзия, но Будапеща е по-красива. По-леко се диша, повече се вижда има и повече българи. Те пък не са забравили да гледат на югоизток. Дружество имат, църква поддържат, учат се в българско училище и нищо, че не са родени в България - говорят прекрасен български. Щяха да са родени, не само в България, ами точно в търновското село Поликраище, така както са се раждали родителите и дедите им. Тази прекрасна традиция жените на българските градинари да раждат децата си по родните си краища, за да е хвърлен пъпа им в България, е прекъсната през 60-те години на двайсти век. Намерихме човека, който ни го обясни. Той е роден в София, но не защото е трябвало, ами защото дотам издържала майка му, на път към родното си село, иначе живее в Унгария. Той има верига от ресторанти и хотели. Българин е. Държи на това и го казва, тъй както и аз на чист български език. Нарича се Димитър Танев. Той укроти напъните ни да измислим унгарския. Не ставало тъй. Само ако си израсъл там, можеш да го говориш свястно. Митко го прави отлично и персоналът в "Двата пищова" го разбира от половин унгарска дума, а изпълнява направо по немски.

Хубаво е да знаеш повечко езици. Сервитьорката Христина беше стройна и тъй налята унгарка, че можеше да носи подноса с гулаша без ръце, ама как да й продумаш нещо извън менюто, като тъкмо сега измисляш езика. Мълчим по български - с мерак и скромно. Тамошните българи също са емоционални и скромни, но не се заплесват, а работят здраво. Хем са същите като нас, хем не точно. Извоювали са си сред унгарците пословица "Богат като българин". Добре звучи, обнадеждаващо, ха дано да е и обобщаващо за всички ни и някой ден, да си казваме тези три думи, без излишна скромност, на български. Засега, просто гостуваме на един човек, който ги произнася добре и на двата езика.

А иначе, в Будапеща, се знаят помежду си, държат се един за друг и не само се веселят заедно, но и градят. Например - църквата "Свети Свети Кирил и Методи". Тя не е правена под индиго и по образец на "Свети Стефан" във Виена, но пък свещеника й е Стефан. В нея си казват молитвите и там ни приеха - нали сме българи. Изглежда, ги слуша Господ, защото им вървят работите. Отец Стефан по-добре знае, защото на него доверяват тайните, изповедите, душите си. Нещо хубаво трябва да има в тях, щом е поръчал и успял да плати такъв дърворезбен олтар. Едни момчета от Русе са го правили. Хубаво и с вдъхновение - от ореховото дърво до последния детайл. Горд е отецът и хубаво че е млад, защото още дълго време ще има да служи в храма - раждат се още православни българчета в Унгария! Доктор Сакелариев му подари албум на Шумен. Ще му изпратим и тази книга - да се знае, че поне половината от нас са видя ли храма, а всички сме разбрали, че България не е географско понятие, а също е храм, навсякъде където има българи.

Прие ни и посланикът господин Светлозар Панов. Както се казва, дипломат от кариерата. От начало започна официално и по протокола. Каза ни, че ние придаваме гражданско измерение на едно голямо усилие на държавата и нейната дипломация за членството на България в НАТО. Знаем го - идеята си е наша, но като се каже официално, прави впечатление. Ние се постегнахме. Посланик ти говори, все пак и не като в Белград, да го познаваш от половин живот време. Опитахме се да влезем в тона на изречения с повечко запетайки. Изреченията ни дългички, ама протокола ни къс, че даже и хич го няма. Не ставаме за официална делегация, пък и какви официалности, като край нас са българи. Почерпи посланика, прием все пак. Отпуши се работата. Заприказвахме се. Военният аташе се оказа колега на баща на Шушу и комшия отпреди години в Шумен. Тошо видя леля Пенка - живата история на културния клуб на българите в Унгария. Познават се още от видело време. Собственичката на туристическа агенция Андреана Петрова се заговори с доктора, впечатлена от разказите му за Шумен и унгарските емигранти в града през деветнайсти век. Нашият Стефчо - студент международни отношения, си продума колегиално с посланика, а Влади - поет все пак, със самата посланиша. Хубава жена и жалко, че той не можеше да я види. Това което после се видя е заснето от Росен. Приемът заприлича на седянка. Нашенска работа. Можеше по иначе - по-официално. Можеше, но защо ли? "Къс протокол - добри приятели" - девиз, който подаряваме от все сърце и от опит на цялото ни Външно министерство. Вместо декларации попяхме от сърце. Тошо показа, че Андрея Бочели може да се роди и в България. Протокол за резултатите от приема не подписахме, но кой ли подписва протокол за емоции, освен при брак. По тази част е отец Стефан и той ни благослови за успешен път.