Станислав симеонов; тодор андонов като българи

На другия ден, с божия помощ, тръгнахме нататък. Чакаше ни Братислава, но първо Комарно - градче някакво, разделено наполовина и уж унгарци от едната страна, уж словаци от другата. Говорят двата езика, ходят на работа през моста, женят се. Някой някога ги е разделил, но се вижда, че няма да е задълго и затова може би не бързат с колелета към НАТО. И в този град има българи. Имат общност и много интересна църква. Вътре е като в католически храм. Пространството е оформено в бароков стил, а олтарът и иконите са православни. Други хора с друга вяра някога се опитали да направят своя храм, но не им достигнали силите или парите, или вярата. Нашите ги имали и откупили всичко. Това е ставало преди столетия. Забележително е даже повече от сградата. Тя пък трябва да се изследва като уникат. Трябва да се реставрира заедно с манастира към нея. Трябва и свещеник.

Събират хората пари, мъчат се да го възстановяват. В Комарно изглежда имат страст към възстановяването. Направили са цял квартал с къщи от различен стил за всяка европейска страна по един архитектурен образец. Намерили са някакви европари и са ги превърнали в музей на бъдещето. Иначе това са магазини. Нещо като Етъра, но по-универсално. Образ на Европа, къщи, мазилки, боя, събрано всичко на едно място. Градът малък - 40-50 хиляди, а вече изглежда европейски. Виж, хотелът им - отпред европейско време. От времето на вечната дружба - тоалетната и банята са общи за етажа. Нас това ни устройва, но луксозните апартаменти в посолствата и българските представителства ни отвориха очите и вече забелязваме такива неща. Консулът Йовчевски е с нас в същия хотел. Тих, подреден човек, притесняващо вежлив. На другата сутрин вече, той е притеснен. Бърза, поглежда часовника - накрая на града ни чакал самият посланик. Щял да кара с нас. Беше ни го казал още вечерта. Почнахме да си представяме гледката: официално лице с костюм, качено на велосипед кара и развява вратовръзка по най-непротоколен начин. Росен приготви камерата. Гледката не беше за изпускане - все едно статуята на Свободата по долно бельо и ние край нея на тандеми.

Нищо такова! - як мъж на нашата възраст (около 40-те) в спортен екип, яхнал колелото, чака ни. Ярослав голев - българският посланик в Словакия. Ами, съвсем нормално. Спортува човекът, кара му се, защо да не е с нас. И вярно, веднага стана един от нас. Караме, говорим си. Минахме на ти веднага, още на първата почивка. Как беше? - "къс протокол - добри приятели". Колкото за почивките, правихме ги по начесто, защото знаехме отпреди 500 километра, че някои части на тялото са против идеята за НАТО. На третата почивка му сменихме седалката с по-мека. Стана още по-добре - караме, говорим си за политика, спираме - говорим за Радичков и Маркес. И за Булгаков стана дума - "Днес си официално лице - утре току виж не си. А се случва и обратното". Много естествено, а още по-естествено е да се държиш като човек и в двата случая. Яро показа, че може. Кара с нас 40-50 километра и отпраши с мерцедеса за среща с посланиците на десетте поканени за Европейския съюз. След няколко часа стигнахме в Братислава. Настанихме се и пак той ни посрещна. Каза ни датата, условията и нещо за дипломатическите тънкости. Завъртял беше други педали - този път официални. После пак официален прием. Росен пак снима, но статуята на Свободата я изтървахме. Е, не съвсем - Ярослав е завършил висше образование в Америка. Можеше да ни я опише най-подробно, но не се сетихме да го попитаме. За какво ти е статуя, като имаш жив човек пред себе си. Харесахме се. Разведе ни из Братислава - стара част, центъра. Напомня на стария Пловдив. Тесни улички, запазени стари сгради, паваж, много интересни скулптури и атмосферата на отминали столетия. Като население е пак толкова, но нашите пловдивчани са по-жизнени. Чудя се как ли ще изглежда Пловдив, ако заведенията затворят още в 9 часа вечерта и то в събота. Ние се прибрахме след полунощ. И даже малко ни се виждаше, но сутринта ни чакаше пресконференция. Водеше я лично посланикът и беше на ти с повечето журналисти. Такъв интерес към нас не беше имало. Много журналисти и много питат. За нас, за България, за София и Шумен, за професиите ни, та чак до виното в буса, което ни е топлило по пътя. Оказа се, че някои знаят български и направихме голямо интервю за националното им радио. Ходиха за касети, за филми, връщаха се, снимаха, питаха. Час и половина след определеното време още не бяхме тръгнали. Полицаите от патрулката чакат, а колелетата още са върху буса. Изпиха по едно кафе с бисквити, а ние си свършихме работата - "Гражданското измерение на стремежа ни към НАТО..." И ние се справяме с някои официални задължения. Останахме доволни от посланика. Изглежда, че и той от нас. Последната ни молба към него беше така да обработят документите на границата с Австрия, че да я преминем без спиране.

Стана! Километражът показваше двадесет километра в час, когато австрийският граничен полицай ни отдаде чест. Така направо прелетяхме бившата шенгенска бариера. Така стана. И защо не?! Документите ни бяха съвсем подходящи - български паспорти, а и външната граница на Европа се е преместила далеч на изток, чак там откъдето ние идваме. Наистина, в нашия случай беше малко нагласена работата. Но как ли щяхме да я гласим преди две-три години. Не е ясно. Може пък, след още две-три години това да стане практика за всички, нали такъв е смисълът на целия поход до Прага.

Като тръгне - върви. Ето я Австрия. Отстрани гледки - на този хълм останки от стар замък, на другия по-нов и боядисан в жълто, по-нататък крепостна стена с порта - зад нея градче. Чистички островърхи къщи, градинки, цветя, перденца - всичко като на картичка. Австрия! Пътя равен, вятърът обърнат - почти в гърба ни. Студено и влажно, но колелетата вървят с 35-40 км/час.

Така се увлякохме от скоростта, че без малко да се загубим с Тошо. Не бяхме правили почивка от 30 километра, и търсим вече подходящо място. В някакво градче по пътя, още на влизане, виждам червен светофар и предупреждавам "Спираме!". Тошо, нали не вижда, не разбрал човекът, че е светофар и без да усетя, слязъл от тандема за почивка. Светва зелено. Казвам "тръгваме" и завъртам. Той веднага усетил какво става, ориентирал се по гласа, хванал задната седалка на колелото, бяга си и вика:

- Шуше, чакай бе! Аз съм долу.

Обръщам се, гледам - опитва се да се качи в движение. Голям смях стана. Нямаше как да не усетя, че вторият човек липсва, но кога ли щеше да стане? Надолнище беше. Все пак, бусът бе зад нас, нямаше да го оставят. Пък и той е такъв човек, че и пеш щеше да стигне до Виена, както не вижда. Спряхме малко по-нататък. Почнахме да разиграваме случката - почиваме си. Стефчо и Влади също се включват. Смях голям. С нас са Теофана Крайнина (политически съветник във Виена) и шофьорът Петьо. Гледат ни, но някак не им е до смях. Те още са на фаза между стреснат и трогнат по схемата СТО. После се замислих, защо за нас беше толкова смешно, а за тях не. Ами ето - ние сме заедно от толкова време, една и съща работа вършим, кой каквито физически и душевни кусури има вече ги е показал. Изчезнало е онова предпазливо, та чак страхливо съчувствие към слепите. Няма го и тяхното подозрение, че някой прави нещо за тях от съжаление. Равностойни сме. Единият е объркал нещо - другият не разбрал и става смешно, но не обидно. Ние този дълъг път го извървяваме не само към Прага, но и един към друг и към себе си. Няма тука трогателни сцени. Не сме в сериал! Мъже сме! Правим нещо важно, имаме голяма цел, заедно сме. Когато е смешно нещо - смеем се. Като е работа - вършим я. Щом е трудно - помагаме си. Всичко е истинско и на място. Щом така стоят нещата, смешното и тъжното си идват в мярката. Други да се трогват. Много може да отнеме от човека случая, природата и други хора, но случайно естествено или насила никой нищо няма да ти върне. Трябва да си го поискаш, трябва да си го вземеш. Самочувствие, надежда, сила, че и смях. Ами ето - даваме си ги, смеем се... А настроение трябва, защото вече влизаме във Виена.

Тя не беше на кеф този ден. Дъжд нямаше, но след обяд се спусна студена мъгла, която мокреше повече. Минахме край рафинериите на ОМV и сме в града. Тук вече, влизаме в буса. Както и в другите столици по пътя, не караме, защото движението е натоварено, пречим на автомобилите и за нас е опасно. До първите големи светофари стига. Целта ни не е да погинем за идеята, а да стигнем до Прага.

Стигнахме. Във Виена сме. Настанихме се в чудесен апартамент на българското представителство. Кухня, спалня и най-важното - топла вода. Централна улица - от шестия етаж се вижда половината град. На километър в дясно кулата на свети Стефан. По-наблизо - Щатсопера, по-вляво - Хофбург. Всичко е някъде там в мъглата. Не само сме във Виена, а и в самия център.

Вечерта - прием. Не е в наша чест, а във връзка с конференция, посветена на евроинтеграцията - точно по наша линия.

Тихи разговори, официални костюми, учени физиономии - половината брадати. Те са специалисти по интеграция, но евротакава. С нас не се интегрират - ние сме по анцузи.

Посланик Кирчева ни поздрави в словото си. Чукнахме се с по чаша вино. Поговорихме кратко и сдържано. Официалната част завърши. "Срещата бе преминала при подчертан взаимен интерес".

Още една-две такива срещи на другия ден и можеше да разгледаме града. Теофана се постара да ни покаже всичко забележително, че даже и Пратера. "Ех, Пратер, Пратер...!" - заради дъжда не можахме да те разгледаме, ама пък бяхме там. Разглеждането на Виена е отговорна работа - иска се издръжливостта на маратонец и систематичното упорство на азиатски турист. Ние време нямахме. Част от нас нищо не видя. Другите, макар и зрящи, видяхме нещо, но ако имаше състезание по гледане с разбиране, двата отбора сигурно щяха да са с еднакви точки - тази 'щрасе' се пресича с онова 'грасе', а на някои места се вижда по някое 'кирхе' или 'денкмал'. На други места е обратното - паметници, църкви, дворци, празни пространства с паркове и чак после улици и пресечки.

Дивим се като чужденци пред Симеоновия град в Шестоднева на Йоан Екзарх. Гледаме и не знаем с какво да го сравним. Изглежда от хиляда години е все тъй. Туризмът е занимание, свързано с неразбиращо удивляване. Вероятно по тази причина, най-важните забележителности са и най-големите сгради - количественият критерий си е най-сигурен. В случая с Виена, това са катедралата "Свети Стефан" и дворецът "Хофбург". Край тях туристите са най-много, дори в дъжда. Хиляди очи гледат, стотици камери и фотоапарати ги увековечават в снимки и ленти. Самите сгради са от векове и ще преживеят още много очи, снимки и камери, но и те изглеждат променени във връзка с удивляването. Църквата "Св. Стефан" например някога е строена като божи дом, но като влезеш вътре се вижда, че тези които са дошли наистина за молитва малко са и само в едно оградено малко място до главния олтар. Те също са станали туристическа забележителност. Другият народ в сградата е много по-вече и не се интересува от Бога, а само от дома му и то главно, защото е голям. В обясненията на екскурзоводите се дочуват цифри - години, метри, тонове. Слуша туристът, колко е старо и голямо голямото нещо, прибавя към чутото голяма снимка на катедралата в цял ръст и е готов. Видял е, значи, най-високата, най-тежката, широката, старата и тъй нататък забележителност. Дали е разбрал нещо е друг въпрос. И аз се опитвам да прибавя към фототрофеите във Виена "Свети Стефан" в цял ръст. Обикалям площада - търся гледна точка. Има два начина: или аз в цял ръст, а на втори план, каквото остане от църквата или тя в цял ръст, а аз като точка до нея. И в двата случая важното се губи, а свястна гледна точка няма. Също както на вярващите е отделено малко място в сградата, така и на нея е отделено малко място в града. Изглежда така, сякаш притисната от наклякалите край нея 5-6 етажни блокчета, тя е пораснала нагоре.

Дръпнеш се назад и опреш гръб в някоя витрина. (Интересно, че край храма все витрини.) Отвътре наредени разни неща и осветени с прожектори. Като влезеш и погледнеш навън виждаш нещо от "Свети Стефан" и той осветен с прожектори. Едно витринно стъкло ги дели. Всеки рекламира нещо. Аз търся гледна точка, та да хвана по-важното в цял ръст. Влизам в някоя странична улица, тя пък кривне или се пада под ъгъл и пак не става - не влиза в кадър. Аз съм чужденец и си имам своя представа за важното. Имам и стар съветски "Зенит" - тесноъгълен е обектива му. Май и на двама ни Виена не предлага подходяща гледна точка. Самите виенчани си имат своя. Дворецът Хофбург може да се снима цял и със "Зенит". Там пространствата са огромни. Храмът събира хора и сгради, а властта, за да й гледат величието в цял ръст, осигурява пространства пред себе си. Тук и съветската техника върши работа. Едната сграда тегли нагоре, смисълът й е да ти вдигне главата към небето и казва "Виж!". Другата тежи върху земята и обхваща хоризонта с правилни повторения на колони, капители, архитрави и прозорци върху почти равна фасада. Тя казва "Слушай!" Като възраст ги делят векове. Като разстояние 10-15 минути за заплеснат турист. Между тях и около тях други паметници, сгради, забележителности. Всяка в своето столетие, стил и смисъл. Най-забележителното е, че всички тези векове са едновременно в настоящето и правят общия образ, стил и смисъл на Виена. Тук не се е случвало всичко да се разруши и да се почва от нулата. Нито хората, нито природата са го правили. Войни е имало - династични, религиозни, че и по-безсмислени. Хората са страдали, народи са воювали, но различни култури не са. Изграденото е оставало и се е трупало. Само в хиляда шестстотин осемдесет и трета година е можело да се случи нещо такова. Ако Мехмед втори беше успял да влезе в града, кулата на свети Стефан можеше да е съкратена наполовина, защото, превърната в минаре, щеше да е твърде висока, за да се чува долу гласът на мюезина. Аз пък, щях по-лесно да намеря гледна точка за мен и моя фотоапарат, източно производство. Не ни питат, но ние по-добре знаем как стават такива неща в историята. Защо се радваме, когато открием част от нашата във вид на два реда камъни един върху друг и какво ни е като видим тяхната история - цялата подредена във височина, хоризонт, векове и стилове. Слава богу, дадено им било време да строят и късмета да го запазят. Снимките и така си ги харесвам. Основата я няма, но кулата е там. И на живо като я гледах пак имах чувството, че тя не е строена отдолу нагоре, не са вдигали строежа, а са го поемали отгоре и от толкова високо, сякаш Бог е помагал. Стотици години са строили и са вярвали в неговата сила и са я виждали въплътена в този огромен сталагмит. Поколения наред са слагали душа върху душа и камък върху камък, стигнали са много високо и са знаели, че смисълът е още по-нагоре. Нататък продължили с музика и пак - традиция, векове, стилове, височина - чак до Моцарт и Бетовен. И сега продължават.

И в този случай, основата я има, но не се улавя в кадър. Изобщо, основите не се виждат, независимо с какво ги снимаш. За традициите да не говорим. Ние сме туристи, донякъде, макар че си имаме нетуристическа цел и на другия ден продължаваме. Прибираме се по "Кертнерщрасе". Витрини, зали, плакати, реклами за концерти, улични музиканти и други, които са вградени в самата улица. Имената им са изписани върху настилката. Те са класиците - виенски и други. Не съм познавач и поклонник на класиката, но някак странно ми се вижда да ходя по композитори. В един момент се улавям, че се кривя и подскачам, като да играя дама. Внимавам да не стъпвам по звездите (плочите с имената).

Забравих да кажа, че във Виена има и местни жители. Те, именно, вървят без да се оглеждат и не четат имената по настилката - малко са.

На другия ден жители съвсем не се виждат. Вали силен студен дъжд. Ние тръгваме за чешката граница.

До там не можахме да караме. Дъждът не спря и за минута. Ставаше по-студено - качвахме се нагоре. В този случай докторът се намеси. Направи протокол за ситуацията и наложи лекарска забрана. В интерес на истината и ние не оказахме съпротива. Не само е неприятно да караш в дъжд при 4-5 градуса, но е направо невъзможно. Проблемът не е във водата, която пада отгоре, а в облаците воден прах от камионите по пътя. Очилата не помагат. В очите влиза дразнеща смес от кал и вода. Целта ни не е да плачем, а да стигнем. Така не може да се кара! Тандемът по-трудно се управлява и освен това водачът носи отговорност за втория от екипа. В нашия случай със Стефчо това е пълна отговорност, защото партньорите ни съвсем нищо не виждат. Те не могат да реагират нито при поднасяне, нито при страничен удар в мантинелата, например, да не говорим за падане. Аз съм човек малко небрежен към здравето и склонен към рискове. Все имам по някоя рана - нещо счупено, изкълчено, затова психически най-много ме товареше мисълта, че нямам право на никакви грешки. Същото беше и със Стефчо. Добре че макар само на двадесет години той се оказа много уравновесен, сдържан и съсредоточен. За всичките хиляда и повече километри не направихме нито една сериозна грешка. Можем да си кажем по едно "Браво".

Стигнахме границата при Чешке Веленице с буса. Нататък ни пое консулът Боби Чакъров от посолството в Чехия. Запознахме се набързо в дъжда между двата гранични пункта. Разделихме се с Теофана и Петьо. Качихме се в буса. Вратата му беше отворена, а до нея Тошо продължава надълго да се прощава. Накрая влиза, обръща се той и гледам - гушнал с едната ръка някаква кутия, а с другата маха напосоки за сбогом. Готови сме вече - тръгваме. Поглеждам към изпращачите - стоят в дъжда и правят някакви странни жестове, сякаш им влиза вода в очите. Стъклата запотени. Вали... Не се вижда добре - тъжно, дъждовно време. Ние се поумълчахме. Чак на чешка територия се сетих да питам Тошо за кутията. "Ами хлопа нещо едричко вътре. Май, като за тебе и Влади ще да е. Бутилчесто ми изглежда. На мене го даде жената, ама май е за вас." Ние двамата с Влади минаваме за по-просветени по алкохолната част. Тошо само хитрува - казала му тя какво е, ама мъчи ни. Отворих кутията. Вътре австрийска ракия от малини. Хубава излезе - ароматна и леко сладичка. Сгряваше ни по баирите след Чешке Будейовице. И други неща сгряват, даже по-вече, но в бързането, дъжда и мъглата не се виждат ясно, пък и не си го казахме навреме.

Докато влезем в Чехия, започна надолнището. Както повечето граници и тази е по вододел. Колкото качваме от едната страна, толкова слизаме от другата. Голямо спускане се очертаваше. Още 200 километра и сме в Прага. Леко, тържествено, по инерция. Отговарях за маршрута и ми беше драго да виждам колко добре съм го направил. Надолу по Валтава, като песни, танци и симфонии дворжакови. Ставаше и по-красиво. Късна есен в Южна Чехия - елови, смърчови и дъбови гори, огромни липи край пътя, ливади, реки и селца като в календарна снимка. Зелено, жълто, кафяво, някъде езера синеят, другаде замък белее. Всичко това сред дъжд и лека мъглица. От границата до Будейовице тази хубост, тази прелест нямат край и туй то. Друга песен е тази, но и за тука става. Наистина, много е красива тая част на Чехия, а колкото за града Будейовице - не мога да кажа нищо. Късно стигнахме и докато се настаним, стана тъмно. Не бяхме уморени и затова първата ни цел беше някоя истинска и значи квартална кръчма. В Чехия сме все пак. Може да е студено, обаче бирата им трябваше да опитаме непременно.

Сервират я във високи халби и ги слагат върху подложки със знака на фирмата - да се знае какво пиеш. При първата прочетох, че е "Козел". Нататък само броих. След втората забелязах, че най-изтритата част от пода е тази около входа на тоалетната. В Чешко, като цяло, лоша бира няма. Но само половината от удоволствието идва от пиенето. Другата е след най-изтритото място в заведението. Доста са раздвоени чехите докато си пият пиенето. По някое време забелязах, че най-всеотдайните пиячи се превръщат в туристи, които сноват насам-натам и разглеждат две от забележителностите на страната - бирата и онова място, дето не става за описване. Това се отнася колкото за нас, толкова и за местните.

Добре е биреният туризъм да не се смесва с другия, защото понякога става много неудобно. Вместо с почтителна съсредоточеност да разглеждаш някой паметник, дворец или катедрала, започваш притеснено да се озърташ за тоалетна, а тя обикновено е скрита някъде и стигаш до нея със ситен тръс, малко преди да се превърнеш в много некултурна и мокра забележителност. Преживяхме го в Прага.

От Будейовице тръгнахме в добро настроение. Термометърът показваше 3 градуса. Дъждецът - съвсем тънък. Ние се готвим да се спускаме покрай Валтава в ритъма на славянски танци. Колко пъти го споменаваме тоя Дворжак. Със сигурност е добър композитор. Може да е бил и не лош човек, но нас специално лошо ни излъга. От къде се е спускал по Валтава не стана ясно въобще. Пък, ако не се е спускал, що е писал тая симфония да лъже хората. Най-вероятно е бил в лодка, защото с колело не можеш да се спускаш по реката. И край нея също не може, тя долина няма. Промушва се между баирите и няма никакъв път край нея. На картата той е нарисуван успоредно с реката. А реално са го направили през най-стръмните места. Такива наклони май и в Родопите няма. След първите 20 километра почнахме да споменаваме композитора с лоши чувства. Нататък вече намразихме и други чехи - главно пътните инженери. Какви симфонии, какви танци?! Три четири километра изкачване на първа и втора скорост в темпото на епическа песен. Стигаш до билото почти сварен в собствен сос, а в гората край пътя сняг се вижда. Следва спускане като шопско хоро с 40-50 километра в час, някъде за ужас и 60. Долу си вече във вид на замразено говеждо. Вместо равен участък, идва пак качване. Мускулите вдървени, носът прокапал, уста проклина цяла Чехия. Започнах и себе си да намразвам. Излезе, че от карта разбирам колкото от партитура на Дворжак. Уж хитрувах и маршрута го правих все по речните долини, по ниското, за по-лесно, а набутах дружината по най-тежкия път. Псувам гръмогласно някого си де на музика, де на пътно строителство. Туй в началото. После вече на фалцет започнах с възвратните форми на глагола - покаяние един вид. Тошо ми гледа сеира и ме утешава с разсъждения по народопсихология: "Не го вземай чак толкова лично, Шуше! Тя всичката ни българска работа е такава. Все на хитри се правим, все тънко гледаме да минем и точно затуй гризваме дръвцето откъм дебелия край. И сега ще си го гризнем, ама малко остава. Аз Прага вече я виждам."

Нашата енергия отива по пътя вече към Прага. В последните 150 километра не мога да кажа коя точно енергия движеше возилата ни - физическата или духовната. После се оказа че сме минали по международен маршрут за велосъстезания наречен "Чешкия Сибир". Кой да знае? Все пак, в края на последния преход с чисто сърце простихме и на Дворжак и на другите виновни чехи. След 8 километра спускане май пристигнахме. Преминахме през един ремонтиран след наводнението мост и поехме по входната магистрала. Далеч напред се виждаха кварталите на града. Валтава имала и долина, достатъчно широка за да мине свестен път. Точно покрай реката караме и леко върви. Светна ни, слънцето също се показа. Стана някак тържествено даже. Финалните акорди - прилича им да са тържествени. Туй и Дворжак го знае. Кога точно влязохме в града не се разбра (сложили някакви мижави табели - не личи село ли идва или столица). Два три километра след моста, от пилотния автомобил ни махнаха да спрем. Напред се виждаше голям светофар. Стефчо и Влади бяха стигнали до колата. Наближихме и ние - "Айде, бе! Вело - о - о, вело - о - о ъ - ъ - ъ колоездачите! Стигнахме Прага другари! Нема да карате до дето задминете и тоя народ, бе!" Владко отдавна ни разсмиваше с цитати от Тодор Живков, но този път гласът на тато направо ни стъписа. Не се сетихме даже да слезем от колелото. Тошо пръв се размърда: - "Шуше, нии май стигнахме бе!