Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница23/25
Дата22.07.2016
Размер5.41 Mb.
1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25

1395-1453

ГЛАВА XIII


Залезът на надеждите
Цар Иван Срацимир,

княз Константин Срацимир,

княз Владислав Фружин,

княз Искендер бей

Както странникът се радва да види отечеството си и сполетеният от буря в морето да намери пристанище, така и пишещият се радва да види края на книгата си - е писал един незнаен наш летописец от онова време1, така и аз, читателю, вече виждам края на моята книга, но никак не се радвам, защото краят й потъва в мрака на истори­ята.

Затова сега ще се помъча да заключа сърцето си като птичка в кафез и ще изложа накратко и хладнокръвно по-на­татъшните събития.

Като научили, че България е окончателно поробена, бра­тята унгарци се разтревожили, но не само за себе си - че иде техният ред, а защото кръвта вода не става - нали оня унгарски професор, дето беше дошъл в начало­то на книгата да търси в България надгробната плоча на тех­ния крал Йозеф Ракоци, беше казал, че ние, унгарците, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв; та щом чул, че България е паднала под робство, унгар­ският крал Сигизмунд решил да я освободи и още на другата година, през лятото на 1396-та, организирал истински кръсто­носен поход - към маджарските войски се присъединила войската на Мирчо Стари, под знамената на Сигизмунд дошли още 10 000 весели френски рицаря и още много хиляди германски и бургундски рицари, целите в желязо, всички жадни за подвизи и сла­ва - цялата кръстоносна армия наброявала повече от 60 000 души; повел крал Сигизмунд цялата тази пъстра армия, минали през Сръбско, като стигнали до Видин дойде господарят на града (сиреч цар Иван Срацимир) и се предаде на краля - каз­ва, познатият ни вече Ханс Шилтбергер, участник в този по­ход.

Сигизмунд продължил нататък, стигнали до Оряхово, там се завързал голям бой, но българите, които били вътре, отво­рили вратите на крепостта и Сигизмунд заповядал всички заловени турци да бъдат изклани; на 12 септември християнската войска стигнала до Ни­копол, дето преди година бе обезглавен цар Шишман; цели две седмици Сигизмунд обсаждал града, но той не се предал като Оряхово.

Отдалече нещата може да изглеждат героически, другоя­че понякога изглеждат отблизо. Ето как описват битката при Никопол съвременниците - полякът Ян Длугош и унгарецът Йоан Туроци2:

Съобщено било внезапно, че турският султан Баязид Светкавицата със своите огромни войски, готови да започ­нат битка, се намира на разстояние едва две мили, но дори и това известие не накарало унгарския крал Сигизмунд да помисли за най-важните неща - за построя­ването на войската, а грижейки се за тялото си в шатра­та, отдаден на почивка и развлечения, се хвалел, че е огра­ден с такава голяма войска, че не само турският султан, но дори всички владетели на Изтока нямат смелост да го нападнат.

- От какво да се страхува човек? - казвал той. - Дори неизмеримата тежест на небесата да се стовари върху нас, ние можем да я задържим на копията си, които носим.



Докато той говорел на своите с такова високомерие, турският султан Баязид пристигнал и заварил католическа­та войска разпръсната и в пълен безпорядък, без оръжие, ски­тайки се наоколо като стадо овце.

Настанало такова голямо поражение на християнска­та войска, че липсват думи да бъде описано...

Загинали или били пленени французи, поляци, чехи, нем­ци, испанци и унгарци, а крал Сигизмунд, виждайки цялата суматоха, боейки се да не би сам да попадне жив в ръцете на турците, изпла­шен и отчаян се пренасял заедно с най-известните рицари през реката и да не би лодката, претоварена, да потъне, отсичали ръцете на тези, които се опитвали да се качат на нея...

Вечерта на 26 септември 1396 година повече от 40 000 мъртъвци лежали на бойното поле и дълги години след това хората не можели да орат полето - добавя след 2 века влашкият монах Михаил Мокса.

Като научил сутринта за бягството на Сигизмунд, ядоса­ният Баязид заповядал да обезглавят пред шатрата му 3000 пленника.

Така печално завършил първият опит да бъде освободе­на България.

Баязид продължил на запад и когато стигнал до Видин - внимание, читателю! - цар Срацимир пак излязъл пред порти­те на крепостта, но този път се предал на Баязид; султанът не го убил, а го вързал като роб, отвел го в Анадола и повече от цар Иван Срацимир ни кост, ни вест...

Синът на Срацимир, Константин, избягал в Маджарско при крал Сигизмунд, заедно с него избягал и синът на Шишман - Владислав Фружин, който след убийството на баща си бил потърсил спасение при чичо си Срацимир във Видин.

Забравих да кажа в предишния разказ, че след като за­клал Шишмана, Баязид пленил и големия му син Александър, който тутакси се потурчил и се прекръстил на Искендер, Бая­зид го възнаградил богато и го направил управител на Самсун, а после на Измир - този наш Искендер бей по-късно загива като Крали Мар­ко за правата вяра.

Съдбата на нашия Искендер бей е кръстосана със съдба­та на една странна личност. Мечтателният авантюрист Береклюдже Мустафа станал пламенен апостол на идеите за социален преврат на някой си Махмуд Бедредин, който съче­тал раннохристиянския блян за равенство и мохамеданския фанатизъм в едно учение, проповядващо комунизъм във всичко, сиреч равенство и общност на имотите, с изключе­ние на жените (изпреварвайки с цял век бащата на утопизма Томас Мор);

Береклюдже Мустафа излязъл в планината Стилария, на юг от Измир, било пролетта на 1417 година, излязъл с меч в ръка, решавайки да наложи идеите си с оръжие (за което Ленин ще се сети точно 500 години по-късно); край него започнали да се стичат хиляди екзалтирани християни и мохамедани, понеже той зовял за братство между тях, тогава султанът заповядал на нашия Искендер бей да унищожи еретика комунист, но нашият Александър бил разбит и убит от метежниците (може да се счита, че той е първата жертва на света, паднала в борбата срещу кому­низма); същата участ постигнала и следващите султански пълководци и чак когато султанът изпратил цялата си войска сре­щу метежниците, те били разгромени и Мустафа бил зало­вен и обезглавен в древния град Ефес, но понеже за назидание оставили трупа му да се върга­ля на площада пред Библиотеката, през нощта го преско­чила черна котка и той вампирясъл (как става това - виж на стр. 81-82), заскитал се този призрак без глава из усоите на средно­вековното съзнание и четири века по-късно Карл Маркс го съзрял да се лута нейде из Германия и писал: Един призрак броди из Европа, призракът на комунизма..1?

По това време откъм Азия се задало друго страшилище: потомъкът на Чингиз хан - Тимур, „големият вълк", наречен от европейците Тамерлан, което ще рече „куцият Тимур"; той бил ненадминат по жестокост - след превземането на град Истахан в Персия обезглавил 70 000 души - не за дру­го, а защото искал да построи от черепите им пирамида, по-висока от Хеопсовата; същевременно Тамерлан бил страстен поклонник на на­уките и изкуствата и направил столицата си Самарканд рай за поетите, художниците, музикантите, лекарите, юристите и астролозите, а цяла Азия превърнал в ад; та този Тамерлан, след като покорил цяла Азия, най-накрая стигнал до източните граници на Османската империя.

Тамерлан и Баязид си разменили по няколко писма с не­цензурно съдържание, което озверило съвсем потомъка на Чин­гиз хан и той нахлул в турските предели, превзел крепостта Сивас, пленил и обезглавил най-големия син на Баязид - Ертогрул, това пък разгневило Баязид, той събрал грамадна, неиз­числима армия и страшната битка между двамата велики вла­детели се разразила около град Ангора (Анкара) на 20 юли 1402 година, турската войска била буквално унищожена, малцина се спасили живи, Баязид се сражавал с меч в ръка начело на гвар­дията си от еничари, но паднал в плен и когато го завели при Тимур, монголецът отмъстил на турчина за обидните писма по нечуван начин: по време на пира по случай победата Тимур седял на тро­на си, а Баязид стоял на колене и лакти пред него - вместо табуретка, върху която Тимур стъпвал с краката си, а любимата жена на Баязид - красивата сръбкиня Оливера-Деспина сервирала кафе на Тимур и на гостите му дибидюс гола, като от време на време ту един, ту друг я обладавал пред очите на Баязид; зрители на този театър били десетки турски пленници, които след пира Тимур пуснал да си ходят по живо, по здраво и да разказват навсякъде какво са видели; а по време на походите му, на десет крачки пред Тимур носели клетка, окачена на два кръстосани пръта (същата оная клетка, която бе видял Баязид в кошмара си преди 7 години във Влахия, след битката при река Арджеш, само че този път за подигравка клетката бе златна!) и в клетката като диво животно бил заключен Баязид и се мъчел, трошейки зъбите си, да прегризе решетките на клетка­та...

На 8 март 1403 година Баязид Светкавицата угаснал -причинителят на толкова мъки и нещастия умрял от най-страш­ната смърт: от унижение.

Тази вест била великденска песен за поробените народи на Балканите.

Не стигало, че Турция била напълно разгромена от Ти­мур, но след смъртта на Баязид започнала свирепа война меж­ду синовете му - нали всеки знаел, че стане ли някой от тях султан, другите ще бъдат удушени.

Баязид имал 5-6 сина, така че войната продължила дълго - 10 години, докато братята се изтрепят един друг.

Още през пролетта на 1403 година, веднага след вестта за смъртта на Баязид, сръбският деспот Стефан Лазаревич, влашкият воевода Мирчо Стари, босненският крал Остоя и - внимание! - императорът на България Константин Срацимир се съюзили против турците и войските им нахлули на из­ток по течението на Дунава.

Константин влязъл победоносно във Видин, Мирчо Ста­рия превзел Силистра, а някой си авантюрист Салагрузо ди Негро завладял крепостта Галата край Варна.

Няколко години по-късно Константин Срацимир и братовчед му княз Владислав Фружин вдигнали въстание (за раз­лика от бащите си те не враждували, а действали дружно), въстанието обхванало цяла Северна България, освободени били много български градове, но след като синът на Баязид - Мехмед, удушил с тетива от лък последния си жив брат Муса през 1413 година, въстани­ето било потушено.

Константин умрял през 1422 година, но Фружин про­дължил да участва във всички антиосмански походи. През 1425 година Стефан Лазаревич отново създал християнска коали­ция, в която влезли влашкият воевода Дан II и българският княз Фружин.

Обединените християнски войски разбили турската ар­мия, убити били повече от 25 000 турски войници, освободени били градовете около Дунав - Видин, Оряхово, Никопол, Силистра, но турците отново разбили въстаниците...

...след което през следващите 15-20 години Европа ни забравила, защото по това време си имала големи непри­ятности: архангел Михаил взел, че се явил на една девойка от Лотарингия, наречена Жанна д'Арк, и я призовал да ос­вободи Франция от английските нашественици; тя се об­лякла в рицарска броня и размахала меч; французите, като видели, че едно нищо и никакво страхливо момиче не го е страх от англичаните, досрамяло ги (срамът е велика сила, досрамее ли го един народ, ама така - здравата като го досрамее, подсвирни му само и ще скочи като тигър) и французите скочили и прогонили англичаните от Орлеан, но като тръгнали да освобождават Париж, анг­личаните ранили Жанна д'Арк, пленили я и я предали не на някой друг, а на самите французи да я съдят, и те от благо­дарност, че тя им посочила пътя към свободата, я осъдили на смърт (казвам това, за да успокоим своите съвести, че не само ние предаваме и убиваме героите си); и тъй, с благословията на светата църква, на 30 май 1431 година Жанна д'Арк била изгорена на кладата като вещица, Евро­па се успокоила и...

...през 1443 година папа Евгений IV провъзгласил нача­лото на нов кръстоносен поход за освобождаване на България. В Смедерево край Дунава отвъд Морава започнали да се събират рицари и войници от цяла Европа - унгарци, поляци, чехи, сърби; там се явил и новият влашки воевода Влад, наречен Дракула, с когото Румъния се прочу напоследък; начело на кръстоносната армия от 25 000 души застана­ли трансилванският воевода Янош Хунияди (по-късно станало ясно, че той се гласял да стане цар на България) и полско-унгарският крал Владислав III. Целта на похода била да се стигне до Константинопол.

За съжаление кръстоносците тръгнали чак през месец октомври, освободили Ниш и София, българското население ги приветствало радостно, кръстоносците водили едно-две сра­жения с турците и като стигнали до Ихтиманските възвише­ния, до знаменитата Траянова врата, ги нападнал друг страшен противник – зимата и премръзналите кръстоносци победоносно поели назад към Белград.

Хунияди и крал Владислав организирали през следваща­та, 1444 година нов кръстоносен поход. Този път в похода ре­шили да участват флотите на Венеция, Генуа и Дубровник, те щели да блокират проливите Босфора и Дарданелите, за да не могат турците да прехвърлят войски от Азия в Европа, а кръстоноците по суша трябвало да стигнат до Варна и от там по брега, по брега - до Константинопол.

През септември кръстоносците тръгнали, този път били по-малко, но добре въоръжени - около 25 000 конници в пълни рицарски доспехи, с копия и дълги двуостри мечове; Фружин продал имението си в Унгария (сякаш знаел, че няма да се върне) и се присъединил към тях, по-късно се присъе­динил и Влад Дракула с 4000 конници.

Без особени трудности били превзети Никопол и Сви­щов, от Свищов кръстоносците тръгнали пряко към Варна, тогава крал Владислав разпратил пред себе си пленници със следното послание:

Вас, които, не зачитайки християнската религия, сте завладели крепостите Шумен, Мадара, Петреш, Варна, Ка­варна, Галата и други крепости и държите под иго и в роб­ство християни... съветваме ви и ви заповядваме да върнете свободата на християните, да предадете на нашата и ка­толическата власт гореспоменатите крепости и да се оттеглите в Азия, в древното ваше седалище Анадол... "

Като стигнали обаче до Шумен, крепостта отказала да се предаде.

За всеобщо учудване в отбраната на крепостта, рамо до рамо с турците, участвали и българи. Същото било и нататък.

На българското население явно му било писнало да го освобождават, защото освободителите го грабели по-безми­лостно от поробителите.

От деликатност досега премълчавах, че кръстоносците, понеже били католици, се отнасяли към аборигените българи като към най-гадни еретици и схизматици, сиреч отстъпници от истинската (разбирай католическата) вяра, а към отстъпниците от вярата човек се държи по-безмило­стно, отколкото към друговерците, така че кръстоносците ог­рабвали българите с чиста съвест и ги колели наред с турците.

Едва ли кръстоносците са се държали сега по-добре, от­колкото по времето на Калоян, когато те не щадяха нико­го, посичаха всички с мечовете си и напоиха земята с кръв1, насила отвличаха стадата и чардите на българите2, из­биваха тези, които се съпротивляваха или ги бесеха по клоните на дърветата от двете страни на пътя, а цяла­та войска грабеше безнаказано, държейки се към българи­те и към гърците като към безбожници3.

А може би за такъв подобен случай Плутарх е писал, че бедствията докарали страната до такова положение, че отчаяни от свободата, хората желаели някакво по-малко робство.

Простият народ не се интересува от политическата си свобода (простете ми, но народът тогава наистина е бил прост и необразован, с което не може да се извини днешният наш народ за политическата си апатия), свободата за него е нещо абстрактно, народът се вълнува за бита си - ще има ли какво да яде, ще осъмне ли жив, ще може ли да отгледа спокойно децата си.

И наистина, през последния век царството ни било раз­сипано от войни и нашествия, отдавна народът не бил живял в мир и сигурност, а сега турците го защитавали от външни врагове, нямало ги вече нашествията и грабежите на печенегите и на татарите, дето се казва: овчарят, колкото и да те дои и да те стриже, е по-добър от вълците, а и данъците били по-малки откол­кото при свободата (да ти е драго да бъдеш роб!) - и народът бил доволен.

Тук може би е мястото да кажа нещо, което сигурно би било по-добре да премълча.

- О, позор! - въздъхва Йоасаф Бдински през 1394 годи­на, веднага след падането на Търново: - Мнозина се пре­хвърлиха към непристойната Мохамедова вяра: едни като се изпоплашиха от страх, някои като омекнаха пред лас­кателствата или като бяха победени от материалната изгода, други пък се присъединиха към враговете поради простотията си.

В същия Бдин, където Йоасаф е бил митрополит, трий­сетина години преди падането на Търново, унгарският крал Людрвик Анжуйски превзел Видин, отвел в плен цар Иван Срацимир и го принудил да приеме католическото вероиз­поведание, след това във Видинското княжество били изпратени францискански монаси, които започнали масово да покатоличват населението - според списъците над 200 000 души.

За такива прекръствания от едната християнска вяра в другата говорихме твърде често, така че в този случай не би имало нищо особено, ако в едно писмо на генералния предстоятел на францисканския орден нямаше следните думи:

Патарените и манихеите са разположени повече от всички към кръщение и към обръщение към истинската светлина".

Два века и половина по-късно, през 1624 година, папски­ят визитатор Пиетро Мазарекио в доклада си до папа Григорий XV ще съобщи, че край Чипровци францисканският ми­сионер фра Пиетро Солинат покръстил 10 000 павликяни.

Дотук е ясно - поради неистовата си вековна омраза към православната църква, богомилите (наричани там патарени) са били готови да приемат католицизма, ако щете, от инат.

Оттук нататък обаче започва странното: в Босна две тре­ти от населението начело с болярите си било богомилско, затова са я наричали богомилска Босна; след завземането на Босна от турците богомилите там безследно изчезнали, а едновременно с това се появили голям брой (пак две тре­ти от населението!) славяни, говорещи сръбски, а изповяд­ващи исляма.

А къде изчезват нашите богомили и защо? Нали те досе­га бяха индикаторът на недоволството и колкото по-тежко ставаше положението на народа, толкова по-силно се раз­растваше богомилското движение - нали така беше и по времето на византийското робство, защо сега, при падане­то под турско робство, богомилите изчезват?

Може да има няколко причини: или народът не е бил недоволен, или сломяването на противника - православна­та църква, е обезсмислило ереста, или - което е най-непри­ятно, но и най-вероятното: богомилите в България са при­ели исляма като събратята си в Босна.

Твърде много българи, особено богомилите, приели исляма до завоюването им и по-късно" - казва Златарски1, за същото говори преди това и Иречек2, споменават го сра­межливо и други наши по-сетнешни историци.

Че имало насилствено потурчване - достатъчно доказа­телство е тъй нареченият кръвен данък: на всеки пет години турците отвличали всяко десето седемгодишно момче (по 20 000 момчета на всеки пет години!), избирали красивите и здравите, обрязвали ги, потурчвали ги, обучавали ги така, че за 12 години забравяли и род, и Бог - това били тъй наречените еничари, най-силната и най-свирепа османска армия, елитната гвардия на султана.

В останалите случаи турците предпочитали да действат не чрез насилие, а чрез съблазни, за които говори и Йоасаф Бдински.

С богомилите въпросът обаче е много по-страшен. Ако читателят си спомня - те живеели в общини, а общините се обединявали в църкви. На Балканския полуостров имало три големи богомилски църкви: Драговичка (Българска) - около Пловдив и на юг в Средните и Западните Родопи, Българска (Драговичка) - около Вардар, в Косово и Алба­ния, и Босненска - в Босна.

В Босна видяхме какво е станало. А какво е станало там, където са били другите големи богомилски църкви? Ана­логията май е пълна - и там богомилите изчезват и на тях­но място се появяват мохамедани (преобладаващо мнозин­ство от населението): в Средните и Западните Родопи, в За­падна Македония, Косово и Албания.

(По дедукция можем да предполагаме, че навсякъде, къде­то по това време се появяват помаци или католици в ком­пактни маси, е имало богомилски общини - в павликянския и богомилски Пловдив, из селата наоколо, из Стара плани­на, из Мизия... край Свищов и Никопол...)

Да приемат католицизма - както и да е, но толкова сил­на ли е била омразата на богомилите към православната църква, която също не ги е жалела, та са приемали и религията на поробителите си? Вероятно е сработил коварният силогизъм: враговете на враговете ми не са мои врагове.

Освен това в догматиката на богомилите има много общи неща с догматиката на исляма: Бог няма образ и не може да бъде рисуван; и на едните, и на другите е противен кръстът; и едните, и другите смятат, че Исус привидно е разпнат и привидно умира, Исус е Словото, което не може да умре (виж с. 294 и глава II от Книга трета), от което следва, че отричат възкре­сението; може да се молиш под открито небе; няма сложна и на­труфена йерархия, първосвещениците не се отличават от простосмъртните вярващи по дрехите си (различните дре­хи говорят за неравенство, в никоя друга религия архиере­ите не се кичат с толкова сърма и злато, както нашите вла­дици); забранено е виното; и едните, и другите постят не само за спасението на собствените си души, а от съпричас­тност към бедните; особено важни са представите за задгробния живот - християнството не е много наясно по този въпрос: души­те отиват в рая или в ада - тази абстракция не е много вдъхновяваща, защото никому не е ясно какво е душата, видима ли е, осезаема ли е, има ли очи, има ли уши, чув­ства ли, усеща ли; ако не усеща - как ще я горят в ада, или грешниците отиват там с телата си (поне така рисуват ада по иконите), а в рая само човешки души ли има, дървета и птички няма ли, ако има - реални ли са, или са души на дървета и на птички; а какво ще стане с телата на мъртвите след Страшния съд, след всеобщото възкресение, когато се отворят гробо­вете: в еднакви тела ли ще възкръснем, или всяка душа в своето тяло, старците стари тела ли ще имат, сакатите - пак сакати ли, бебетата - бебешки ли, ще стареят ли, или ще си останат вечно същите?

Ислямът чертае по-конкретна и по-привлекателна пер­спектива: смъртта е само праг към задгробния живот, пра­ведните прекрачват там заедно с телата си и както пише в Корана, те ще бъдат там украсени със златни гривни и ще бъдат облечени със зелени дрехи от чиста коприна и златотъкани платове, почивайки си на престоли; ще им бъде дадено да пият чисто, запечатано вино и да ядат плодове от разни видове, месо от птици и каквото поже­лаят; там ще ги приемат красиви девойки с големи черни очи, на които никой мъж не ще им е отнел невинността преди тях... (Да ти е кеф да умреш!)

Богомилите са близо до тази представа: като отидат праведните на небето, Бог ще ги облече в одежди неразру­шими, ще им наложи неувяхващи венци; и не ще имат вече ни глад, ни жажда...1 (За жалост тук девойките липсват!)

Тези паралели тогава са имали, разбира се, много по-голямо значение, отколкото на нас ни се струва сега, но въпреки всичко, мисля, че това е един страшен пример как прекалената омраза води до предателство, защото днес ние можем да се отнасяме толерантно към избора на вероизповедание, но в ония времена да смениш вярата си с вяра­та на своите поробители, не е било нищо друго освен наци­онално предателство.

Както и да е, Хунияди и крал Владислав стигнали до Вар­на и тъкмо да тръгнат на юг към Константинопол, оттам се задал турският султан Мурад II начело на огромна стохилядна армия. Оказало се, че генуезците и венецианците срещу добро заплащане не само не спрели турците, ами ги и превозили с корабите си през Дарданелите.

Султан Мурад нападнал кръстоносците рано сутринта, докъм обед кръстоносците го надвивали, но за зла участ мла­дият крал Владислав бил ранен, паднал от коня и веднага един еничар му отрязал главата, занесъл я на Мурад, той я забил на дълъг прът, за да се вижда отдалече, и на­шите рицари, като видели отрязаната глава на краля си да ги гледа с изцъклените си очи, от ужас се парализирали, започнали да отстъпват и да бягат, накъдето им видят очите из горите и планините...

В памет на смъртта му край Варна крал Владислав бил наречен нежно Варненчик. На полесражението между хиляди­те трупове лежал и трупът на последния български княз - Владислав Фружин, някъде край него сред труповете издъхвала и последната наша надежда за свобода...

Било 10 ноември 1444 година.

Младият султан Мехмед ІІ, владеещ свободно латински, гръцки, арабски, персийски и български език, образован и же­сток човек, който въвел смъртните наказания чрез набиване на кол и одиране на живи хора, през есента на 1452 година наел маджарския майстор на камбани и топове Урбан, който му отлял един топ, тежък 20 тона, дълъг 8 метра, гърлото му било широко 1 метър, натъпква­ли го със 100 кила барут, който със страшен гръм изхвърлял 600-килограмово каменно гюле.

На 28 април 1453 година този топ пробил дебелите сте­ни на Константинопол, които били издържали на всякакви уда­ри 1129 години, и турската пехота нахлула през пробойната във Вечния град, а султанският флот, командван от потурчения българин Балтаоглу Сюлейман бей, атакувал града откъм морето.

(Понеже гърците били преградили входа на Златния рог с желязна верига и корабите не можели да минат, този наш Сюлейман прекарал за една нощ цели 42 кораба по суша, като постлал 8-километровия път през баирите с дървета, намазани с масло - и така обсадил града откъм морето.)

И както основателят на Рим се казвал Ромул - и послед­ният римски император носел същото име: Ромул Августул; както първият император на Латинската империя се каз­вал Балдуин I - и последният също се казвал Балдуин II; така и последният император на Византия Константин XI носел името на основателя на империята Константин I Велики - кармическият кръг се затварял. (Не дай боже, ня­кой наш бъдещ държавник да се казва Аспарух!)

Храбрият Константин XI обаче не избягал от столицата си, а се сражавал с меч в ръка, както вече споменах, и паднал съсечен.

Отсечената му глава била кървавата точка на една хиля­долетна цивилизация.

В цяла Европа три дни камбаните биели траурно, а в Константинопол върлувало тридневно клане.

Камбаните като млъкнали, Европа ни забравила. Европа си имала своите кахъри:

Английският крал Хенри VI полудява, а кралят на Шот­ландия Джеймс II е убит от избухването на топ;

кралят на Дания, Норвегия и Швеция Ерик VII, погнат от селяни бунтовници, се скрива на остров Готланд и става пират;

свещеният римски император Венцеслав Бохемски, след като изтезавал свещеника Йоан Непомук, го удавя в река Вълтава, защото отказал да му разкрие интимните из­поведи на императрицата;

поетът Франсоа Вийон убива с нож един свещеник в Париж; папа Инокентий VIII започва гонение срещу магьос­ници и вещици; убит е Ричард III, викайки: „Кон! Кон ми дайте! Разменям кралство срещу кон!";

Европа е потресена от новината, че в Централна Амери­ка Великият храм на Теночтитлан е осветен с жертвопри­ношение на 20 000 души, вождът на аптеките Ауицотл соб­ственоръчно изтръгнал сърцата на стотици жертви; през 1482 година португалски изследователи откриват в Афри­ка бананите;

в Арагон избухва епидемия от тиф, в Неапол - епиде­мия от сифилис, в Лондон, Прага, Австрия и Германия - епидемия от чума, Лисабон е разрушен от земетресение, виновни за всичко това, разбира се, са евреите - 4000 са избити в Лисабон, 150 000 са изгонени от Испания и т.н.;

през 1555 година Нострадамус вещае края на света;

през 1650 година ирландският архиепископ Джеймс Ъшър изчислява въз основа на Библията, че Земята е сътво­рена през октомври 4004 г. преди Христа;

в Оксфорд е отворено първото кафене; във френския двор е въведен менуетьт; Денис Папин изобретява тендже­рата под налягане, а сър Джон Харингтьн - клозета с казан­че; през 1673 г. Антонис ван Льовенхук пише трактата си за бълхите, доказвайки, че и те като кучетата и хората имат определен пол;

жените на Европа изпадат в истерия, научавайки, че 30-годишният Казанова след 14-годишни любовни авантюри е хвърлен в затвора на Венеция за богохулство;

на 5 юни 1717 г. в лондонската кръчма „Гъската и скара­та" е запалена светлината на първата Велика масонска ложа....1

А през цялото това време над България царели мрак и неизвестност. Паметливият наш народ за 2-3 века забравил, че е имал царство и че е бил народ.

И добре, че в този вековен мрак там нейде из дебрите на Света гора Атонска, в една ки-лийка на Хилендарския манас­тир, през годината 1762 припламнала една плаха свещичка - там полуграмотният монах Паисий прочел в някаква си гръцка или руска книжица, че съществувала била някога на тази земя една велика държава България, стигаща на север до Киев, на юг до Пелопонес, на изток граничела с Черно море и Визан­тия, а на запад с Адриатика и империята на франките; че както избягалите от Константинопол поети, художни­ци и философи занесли в Италия книгите на древните гърци - и започнал там Ренесансът, така и книжовниците, които побяг­нали от Търново, разнесли светлината на българските книги из тъмните северни степи - и се родила там великата култура на славяните; та ако не беше този монах Паисий да ни извести, че сме имали някога царство и че сме били народ, и ако век по-късно не беше се явил дяконът Игнатий, на­речен Лъвский, да ни каже, че на света имало нещо по-скъпо от хляба и от живота и че това нещо се нарича свобода, ний и до днес сигурно щяхме да си живеем блажено като роби.

Но за това - по-нататьк. Ако е рекъл Господ - ще допиша тази история до края, до наши дни, защото и ние сме история.



1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница