Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница20/25
Дата22.07.2016
Размер5.41 Mb.
1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25

1280-1322

ГЛАВА IX
Куманската династия


Цар Георги Тертер, цар Смилец,

царица Смилица, цар Чака,

цар Теодор Светослав Тертер,

цар Георги Тертер ІІ

Ивайло още се гърчел в локвата на собствената си кръв, когато Ногай заповядал да бъде убит и гледащият тези неща Касим бег - и стражниците веднага го убили, забивайки мечовете си в гърлото му - пише Пахимер, - а Асен [става дума за цар Иван Асен III], гледайки страш­ната гледка, цял се вцепенил от ужас за себе си, защото и той щял да загине по същия начин, ако не го запазила Ефросина - тя го скрила под полата си в буквалния смисъл на думата и стражниците не посмели да го измъкнат оттам.

След няколко дни Ефросина натоварила зетчето си Иван Асен III на едно корабче, отплавал той за Константинопол и повече за корона и за трон не помислил, но изглежда страхливостта дава повече плодове от храб­ростта, защото този наш Иван Асен III, синът на Мицо, след като се върнал при жена си, оплодил я седем пъти - с петима синове и с две дъщери, от които се народил огромен българо-византийски род - повече от 300 негови потомци, сред които много кралици, севастократори и деспоти, се разпръснали от Трапезунд и Константинопол до Неапол, Венеция и Милано, и от Пелопонес и остров Кефалония - до Крим и Молдова.

Така Георги Тертер останал сам на българския трон.

Тертер си бил жив куманин. След него, както ще видим по-нататък, до края на Второто българско царство следва куманска династия, тук-там гарнирана с разредена Асенева кръв.

В началото на тези хроники стана дума за това, че ние, които днес се наричаме българи, сме смесица главно от три племена: траки, славяни и прабългари.

Минавали са, разбира се, през нашите земи и други пле­мена и са оставяли тук семето си: илири, римляни, хуни, готи, келти, узи, алани, хазари, авари, гърци, арменци, вла­си, руси, маджари, татари, нормани, кръстоносци (коктейл от всички европейски нации) и печенеги (само през 1048 година в България нахлули 800 000 пе­ченеги и се заселили около тогавашния град Средец и кой знай колко печенегчета щъкат сега из милата ни столица), но приносът на всички тези племена за усъвършенства­нето на нашия ген е незначителен, сравнен с гена, наследен от куманите.

Куманите, според утешението на Петър Мутафчиев, ня­мали нищо общо с печенегите, макар че говорели на подо­бен език, те били потомци на старо индоевропейско племе, появило се от Средна Азия.

За разлика от печенегите и другите тюркски племена, куманите били снажни и светлоруси, по храброст и войнственост надминавали аварите и монголите, а по културна въприемчивост съперничели на прабългарите - те бързо възприели и езика, и вярата ни.

Спорен е въпросът дали Петър, Асен и Калоян са кумани или българокумани, но безспорен е фактът, че те осво­бодили България, деликатно казано, с помощта на кумански наемници и че куманите, веднъж дошли, не си отишли, а се заселили в Северна България и се сживели с българско­то население - спокойно можем да го наречем вече българско, защото византийското робство, като всяко робство, изравнило всич­ки роби и за два века заличило разликата между славяни и прабългари, колкото да е парадоксално - робството ги обединило и сплотило в един народ и тяхното съперничество за властта, на което бяхме свидетели по време на Първото българско царство, угаснало - по време на Второто българско цар­ство от това съперничество няма и помен; сега пламнало ново съперничество - между българска­та и куманската аристокрация.

(Бъдещото турско робство обаче ще заличи и тази раз­лика и в края на XIX век ще осъмнем като един хомогенен народ, съчетал в себе си всичко добро и всичко лошо от траки, славяни, прабългари, кумани, печенеги, авари, гърци, всякакви кръстоносци и прочие етноси.

Затова може би като видим арменец - и по лице, и по характер си личи, че е арменец; като видим руснак - не може да сбъркаме, че е руснак; а български тип няма - нито по характер, нито по външен вид; ние, тъй наречените бълга­ри, сме всякакви и непредсказуеми.

Това се отразило и на езика ни - сред всички славянски езици българският език е с неславянска граматика.

Извинявам се за това лирично отклонение...)

Че куманите бързо се добрали до върховете на йерархи­ята и вземали енергично участие в битката за властта, сви­детелства не само фактът, че жената на цар Калоян е куманка, но и върховният му военачалник бил куманинът Манастър, който е и негов убиец. (От това по-дейно участие - здраве му кажи!)

Така полека-лека, само след един век, куманите завладе­ли трона на България.

Не му било леко и весело на цар Георги Тертер. Народът го мразел поради това, че именно той потушил въстанието на техния Ивайло; болярите не го уважавали, понеже те били бла­говолили да го изберат за цар, поради което не го считали за по-горе от себе си и започнали да се обявяват за самостоятел­ни владетели:

Шишман, също куманин, се обявил за деспот на Видинс­кото княжество, което се простирало от Горна Морава до Огос­та и Враца; братята Дърман и Куделин, и те кумани, както вече спо­менахме, се обявили за князе на друга държава между Долна Морава и Тимок; боляринът Смилец владеел трета държава в Средногорието - от Сопот до Сливен; по същото това време на север от Варна се отцепило и Добруджанското княжество;

Пловдив и цялата долина на Марица били завзети отдав­на от византийците; сърбите пък, като видели, че никой не го е грижа за земи­те около Вардара, тихомълком ги завладели - така, без да загуби нито една битка, Георги Тертер загу­бил две трети от земите на българското царство и му останало да царува на една нищожна територийка - от Дунава до Стара планина и от Преслав до Плевен. Това била официалната, а всъщност петата България.

И за това мерси, дето се казва, ако не го заплашваха ви­зантийците от юг и татарите от север:

Михаил Палеолог смятал Тертер за свой смъртен враг, понеже прогонил родната му дъщеря и зетя му Иван Асен III от българския престол, а хан Ногай само от мързел все още не бил завладял България...

Разгеле, след година и нещо Михаил Палеолог умрял и на престола в Константинопол се качил неговият син Андроник II, който, за разлика от войнствения си баща, бил човек тих и набожен.

Георги Тертер веднага изпратил при него делегация с пред­ложение за мир срещу малка трампа: от Бога поставеният импе­ратор на Византия да върне на Тертер първата му съпруга и сина му Светослав, взети преди три години за заложници в Никея, а от Бога поставеният цар на България да натири обратно в Константинопол втората си, леко употребена, съпруга, сестрата на Иван Асен III.

Тази трампа била най-успешното действие на Георги Тертер през 12-годишното му царуване. Нататък следват уни­жения и падения.

През 1285 година хан Ногай нахлул в България. Тертер бил безсилен пред безчислените му орди и го ударил на молба: не стигало, че се признал за покорен васал на татарина, но като гаранция за своята покорност му пратил сина си Светослав за заложник (не му вървяло на момчето - току-що се било завърнало от заложничеството си в Никея), а дъщеря си Тертер обрекъл на още по-унизителна и печална участ - изпратил я в харема на Чака, Ногаевия син.

Всичко това обаче не му помогнало. Татаринът се отвра­тил от безгръбначието на куманина (а може би не можел да му прости, че изменил на Ивайло?), нахлул отново в България през 1292 година и прогонил Георги Тертер от търновския престол, Тертер побягнал към Константинопол, но колегата му Андроник II не го приел - дали и той поради отвращение, или от страх да не раз­сърди могъщия татарски вожд Ногай? - и горкият наш цар, преоблечен като просяк, дълго се скитал немил-недраг, крией­ки се из лозята край Одрин; най-сетне Андроник се смилил - арестувал го и го пратил на заточение в Анадола.

А хан Ногай курдисал на българския трон съвсем свой и никакъв човек - болярина Смилец.

Царувал Смилец цели 5-6 години, а все едно, че такъв цар не е имало. Той превърнал България в татарска провин­ция. Важното за него било само едно - да не ядоса някак си с нещо си господаря си хан Ногай!

Единственото свястно нещо, което направил, било това, че омъжил дъщеря си Теодора за сръбския престолонаследник Стефан Дечански, от когото тя родила бъдещия велик сръбски цар Стефан Душан.

Как е умрял Смилец, от какво е умрял и защо е умрял - ни кост, ни вест, смъртта му била безлична като живота му.

Тук, драги читателю, следва нещо прелюбопитно. След като Смилец изчезва1, жезъла на властта поела жена му. Тя била племенница на предишния византийски император Михаил Палеолог (била дъщеря на брат му Константин) и първа братовчедка на сегашния император Андроник II.

За съжаление, името й е неизвестно, затова ще я нарека Смилица (както народът често нарича жените по името на мъже­те им: Дамяница, Неновица, Петровица).

И какво мислите направила тази наша царица Смилица?

Предложила на сръбския крал Стефан Милутин да се ожени за нея, като вместо зестра щяла да му подари Българс­кото царство!

Ей така, на майтап, историята на България щеше да при­ключи в началото на 1299 година, в края на фаталния XIII век.

Странно обаче - сърбинът не се съгласил. Защо ли? Но като се поразрових в паметта си, сетих се, че и други наши държавници от по-ново време се опитваха да харижат Бълга­рия на друга някоя държава, ама никоя не ни рачи. Не ни искат бе! И сигурно това не е случайно, защото и тия, дето насила ни завладяха, добро не видяха...

А може би това е било твърде хитър ход на византийката - ако условието й е било нейният син да наследи трона на Българо-сръбската държава, тогава твърде скоро след смъртта на престарелия сръбски крал Сръбското кралство щяло да се присъедини към България. За съжаление, сърбинът не се ока­зал толкова глупав...

Както и да е, нямало време за продължителни пазарлъ­ци. Защото през това време на север станали преломни съби­тия: законният наследник на татарския трон, потомъкът на Чингиз хан - хан Токту, нападнал самозванеца хан Ногай и след двегодишна кървава война успял да го убие, а синът на Ногай - Чака, се спасил с героическо бягство.

Побягнал той с 2-хилядна дружина верни другари татари заедно с жена си, дъщерята на Георги Тертер, и със сина му Светослав - по време на 14-годишното си заложничество при Ногай Светослав и Чака се били сприятелили.

Тук следва една страница, която читателите с по-слаби нерви или с по-голяма родолюбива чувствителност моля да не четат.

Чака не бягал без посока - той чул, че тронът в Търново е празен и не случайно повел със себе си дъщерята и сина на Георги Тертер - като зет на бившия цар той имал право да наследи българския трон.

И през есента на 1299 година той се явил с дружината си пред стените на Търново. Като видели татарската орда, боля­рите залостили яко портата на крепостта. Но Светослав почу­кал с меча си по портата и извикал:

- Аз съм Светослав, синът на цар Георги Тертер, отво­рете!

Отворили те първо малкото четвъртито прозорче на пор­тата, Светослав наврял главата си в отвора, те хубаво го огле­дали, познали го и се зарадвали: идел си законният наследник на престола!

Напразно се били изплашили от татарската орда - както Старият Асен навремето си превзел Търново с помощта на кумански наемници, както по-късно сторил това и Иван Асен II с помощта на руски наемници, така, рекли си те, и Светос­лав е наел сега за всеки случай тези татари - и отворили широко и радостно портата на крепостта, след Светослав вътре се шмугнал Чака, след него - ордата му...

А на другия ден, за ужас на събралите се в патриаршес­ката черква радостни граждани, Светослав сам положил Асеневата корона върху главата на Чака и за срам и позор на българския род върху престола на великите български царе Калоян и Иван Асен II се качил един никакъв татарин, който отгоре на всичко - за подигравка на вярата ни - бил мюсюлманин!

Защо Светослав е извършил това позорно дело? Щедра дан ли е било това на едно истинско приятелство, скъпа отпла­та ли - че някога Чака спасил живота му от гнева на пияния Ногай?

Или страхът от мечовете на татарите се е оказал по-стра­шен от позора? Или си е било чисто предателство (ако някое предателство може да бъде наречено чисто)?

След това за малко Светослав остана спокоен - пише Пахимер - и когато реши, че е много по-близък на българите от Чака, защото по майка бе българин, а баща му беше от куманите, нахвърли се върху зетя си и като го нападна коварно, пре­даде го на сигурни стражи, по-късно го удуши в затвора с по­мощта на еврейски палачи, които използваше за такива цели.

Той хвърли в пропастта и тамошния патриарх Йоаким, подозиран отдавна, че иска да ги предаде на татарите.

Остава си загадка - защо Светослав Тертер, наричан още Теодор Светослав, е хвърлил патриарха от Лобната скала като последен злодей1!

Какво значат думите на Пахимер: подозиран отдавна, че иска да ги предаде на татарите!

Ако някой въобще се е осмелил да протестира срещу Светослав, че е възцарил на българския престол татарина Чака, това ще да е бил патриархът - той може би като другите да не е посмял да обвини Све­тослав в предателство пред отечеството, но като глава на хрис­тиянската ни църква е нямало начин да не възроптае, че е ко­щунство пред Бога върху престола на християнските ни царе да седи мюсюлманин.

И вероятно е заплашил Светослав, че ще „ги предаде [него и Чака] на татарите".

На кои татари обаче? В момента хан на Златната орда е Токту, който е убил Ногай и търси под дърво и камък сина му Чака. Дали патриархът е известил хан Токту за възцаряването на Чака в Търново, или друг някой, но когато вестта стигнала до Токту, той скочил от гняв и повел безбройните си орди към Търново - нямало да има ми­лост ни за Чака, ни за Светослав, нито за България.

Тогава Светослав е нямал друг изход, освен да се нахвърли върху зетя си и да го удуши с помощта на еврейски палачи.

После отрязал главата му, набучил я на кол и забучил кола над портата на Търновската крепост - та идващият насам хан Токту отдалече да види отрязаната глава на Чака.

Дали от предпазливост (че патриархът може да го изоб­личи пред Токту, че е приятел на Чака), или от гняв (че той е причина да убие приятеля си и зетя си Чака), или от гузност (предателят вика: дръжте предателя!) -

Светослав обвинил патриарх Йоаким в предателство и заповядал на евреите палачи да го хвърлят от Лобната скала като последен злодей.

Зловещото зрелище било наблюдавано от цялото населе­ние на Търново, скупчило се долу по околните баири и поляни.

Лобната скала се намира в източния край на хълма Ца­ревец, надвесила се е като козирка над бездънна пропаст -тя и досега всява хладен ужас във всеки, който застане на ръба й; затаиш ли дъх, чуваш отдолу примамливия ромон на Янтра, огледаш ли се наоколо - все едно си птица: далече долу в маранята се мержелеят поляните и хълмовете - и ти се иска да полетиш...

След патриарха и други полетели от Лобната скала.

И така вследствие на толкова големи престъпления Светослав стана господар на всички - заключава ехидно Па­химер.

А че Токту е смятал Чака за свой първостепенен враг - доказателство е високата цена, която платил за главата му: като я видял набучена на кол над портата на Търновската крепост, в знак на благодарност хан Токту подарил на Светослав земята от делтата на Дунав до Днестър.

След като се справил с враговете си в двореца, Светос­лав се огледал по-далече около себе си. Тъкмо била пукнала пролетта на 1300 година, всички дръвчета били обсипани с цветове.

България обаче не била в никакъв разцвет, била разпокъ­сана на 6 парчета: освен Видинското княжество на Шишман, княжеството на братята Дърман и Куделин, Добруджанското княжество и Смилецовото владение в Средногорието, което сега владеели братята му Радослав и Войсил, появило се и Крънското деспотство на Светославовия чичо Елтимир, подарено му от царица Смилица като зестра, понеже се оженил за една от дъщерите й.

Този Елтимир, като брат на цар Георги Тертер и зет на цар Смилец, считал, че той трябвало да стане цар; царица Смилица избягала от Търново, но хич не се била отказала от короната; претенденти за короната били и братята на Смилец - Ра­дослав и Войсил, те двамата отишли в Константинопол да мо­лят за помощ императора Андроник ІІ; явил се и пети претендент за престола - от Константино­пол към Търново се запътил и Михаил, синът на Константин Тих и Мария.

Този Михаил малко тревожел Светослава - скитал се той извън Търново и водел живот не по-добър от живота на частно лице и съвсем неподобаващ на живота на цар1, оби­каляло момчето из търновските лозя, агитирало, когото срещ­нело, но никой не тръгнал след него.

Час по-скоро трябвало да се сдобри с чичо си Елтимир, защото към Стара планина начело на византийската армия напредвал другият претендент за престола - Радослав, брата на Смилец, обявен от византийския император за севастократор; дето се вика „кръвта вода не става" - подарил Светослав на чичо си две крепости, сдобрили се.

И излязъл Елтимир срещу византийския севастократор и българския патриот Радослав, разбил го, пленил го, ослепил го, обърнал го с лице на юг и го пуснал да върви при жена си в Константинопол.

В боя пленил още 13 византийски архонти - тях ги пра­тил армаган на Светослав. Светослав ги трампил за баща си: върнал архонтите на император Андроник ІІ, а императорът освободил цар Георги Тертер, който бил изпратен в изгнание нейде далече към Армения; завърнал се Георги Тертер след десетгодишното си из­гнание, посегнал бил към короната, но синът му Славчо го пернал през ръцете и го пратил в родната му крепост Червен да живее в разкош и уединение1; разхождал се бившият цар из крепостта, пазен от зорка стража - да не излезе, овчарите му носели прясно мляко и по­дигравателно му викали цар Герги.

А истинският цар Теодор Светослав Тертер решил да отмъсти на византийците, издебнал момента, когато турците ги нападнали откъм изток (междувпрочем, към 1300 година турците вече владеели почти цяла Мала Азия!), и през пролетта на 1304 година заедно с чича си Елтимира нападнали Византийската империя откъм север, нахлули в Тракия и градовете Копсис, Крън, Мъглиж, Верея, Диавена, Ичера, Мокрен, Сливен, Сотир, Пиргицион, Диампол, Ктения, Девелт, Русокастро, Лардея, Маркели, Аетос, Месемврия, Анхиало, Пиргос, Аполония и Ахтопол сами отваряли вратите на крепостите си; тогава императорът на Византия извикал другия брат на цар Смилец - Войсил, дал му двайсетхилядна армия и го пра­тил срещу Светослава.

Двете армии се сблъскали в Странджа, край река Скафида, която днес наричаме Факийска река. Да видим как описва сражението Пахимер:

Българинът Войсил нападна бързо и обърна в бягство настъпващите българи, но преследвайки ги, като премина­ваха безредно през реката Скафида, сполетя ги нещастие: мостът се срути.

И така реката и мечът си поделиха нещастниците, за­щото настъпи обикновено избиване.

Войсил трябва да е бил много неопитен, за да не знае този стар български номер: уж бягаш, увличаш след себе си противника и го нахакваш в предварително устроената клопка - в случая това е бил подготвеният да се срути мост.

Да видим какво става нататък:

Понеже нашите претърпяха поражение поради променливата съдба и непостоянството на Марс, българите на­стъпиха срещу Адрианопол [Одрин], грабеха плячка, присвоя­ваха си крепостите като отдавна принадлежащи на бълга­рите и не се поколебаха да избият мнозина. От това импе­раторът се много наскърби.

Където е слабо оръжието, влиза в действие хитростта. Наскърбеният император на Византия решил да приложи ста­рата римска тактика „Разделяй и владей!" - трябвало да разде­ли Елтимира и Светослава.

Троянският кон бил налице: вдовицата на Смилец все още живеела при зетя си Елтимир. Започнала сложна игра: ексцарицата започнала да навива Елтимира, че Светос­лав е узурпатор, че се е съюзил с татарите, за да завладее българ­ския трон, ето и сега, нали е жив брат ти, цар Георги Тертер - защо не му отстъпи трона? - а ти, нали Георги ти е роден брат - защо не му подадеш ръка да си върне короната, Византия ще ти помогне...

И понеже братът е по-мил от племенника - Елтимир отишъл в Константинопол и сключил договор с Андроник II - да му помогне да върне Георги Тертер на престола.

Тогава Светослав нахлул неочаквано в земите на Елти­мир, заловил го и - в борбата за власт милост няма - отсякъл му главата.

Сега бил най-сгодният момент да нападне Византия и да си върне земите и градовете като отдавна принадлежащи на българите, както преди малко бе казал Пахимер, защото Ви­зантия била в окаяно положение: турците завладели Мала Азия - житницата на Византия, и напирали към Константинопол; мощните флотилии на Генуа и на Венеция владеели Егейско, Средиземно и Черно море; ка-таланите - испанските наемници, дошли уж да се бият с тур­ците - вилнеели вътре в империята и разорили до такава сте­пен полята и градините, че през зимата на 1306/1307 година в Константинопол настъпил страшен глад и като по времето на Тервел гражданите на златния Византион търсели дребни камъни, изяждали ги, за да утолят глада си... но вместо да нападне изпадналата в колапс Византийска империя, Светослав внезапно предложил на Андроник II мир, нещо повече - той изпратил огромни количества жито, за да спаси Константинопол от гладна смърт, срещу това съимператорът на Византия Михаил IX, син на императора Андроник ІІ, да даде дъщеря си Теодора за жена на българския цар Светослав Тертер.

Било пролетта на 1307 година. Настъпил 15-годишен мир, нещо много рядко на Балканите.

Къде е запратил предишната си грозна и стара жена Енкона - осиновената дъщеря на богатия италиански търговец Пантелеоне, за която Светослав се бил оженил заради парите й, докато мизерствал по време на татарския си плен при Ногай, умряла ли е, сама ли е умряла или някой й е помогнал, както често се случвало в ония времена - не е известно.

Нека оставим сега българския цар Светослав Тертер да се наслаждава на младата и красива византийска принцеса - царицата на България Теодора, а ние да се огледаме какво е ставало в същото това време по белия свят наоколо...

Не е лошо, скъпи читателю, сегиз-тогиз да надигаме гла­вите си, затънали в нашите проблеми, да се оглеждаме и като се сравняваме със събитията по света, да се замисляме - дали нашите проблеми и нашите истории не са твърде дребни, сравнени със световните събития?

Вече споменахме, че преди половин век китайците изоб­ретили огнестрелното оръжие, с помощта на което тата­рите завладяваха тогава Европа, с това оръжие ще се водят още много, много, все „справедливи" войни и ще бъдат из­бити милиони хора; изобретено било и стъкленото огледало, което предиз­викало революция в женската суета; изобретени били и очилата - това дребно нещо извади­ло от мрака на полуслепотата хиляди хора и дало мощен тласък на просвещението; през 1280 година, когато Ногай заклал Ивайло, венецианецът Марко Поло се разхождал по улиците на китайския град Хангжоу, наречен после от европейците Кантон, в този град още тогава живеели - нещо немислимо за Европа! - повече от един милион души и в него имало толкова много удоволствия, че човек би си помислил, че е попаднал врая1; двайсет години по-късно, през 1300 година, флорентинецът Данте тръгнал на съвсем друго пътешествие - из ада, чистилището и рая, да търси там своята умряла Беатриче и през 1307 година - през същата година, когато наши­ят цар Светослав Тертер празнувал сватбата си с принцеса Теодора - Данте публикувал гениалната си „Божествена комедия"; по същото това време най-великият композитор на из­тока, българинът Йоан Кукузел, наречен тогава Ангелогласният, а по-късно „византийският Бах" (изпреварил оба­че Бах с четири века), написва своята „Прослава на българ­ката" (оказва се, че и тогава талантливите българчета бяга­ли от родината си!); по същото това време започнало гонението срещу тамплиерите — духовно-рицарски орден, „пазители на Соломоновия храм", създаден в Йерусалим след Първия кръсто­носен поход през 1119 година; след прогонването им от светите места те се установили в Кипър, после във Франция и станали могъща финансово-банкерска сила, от страх пред нея френският крал Филип IV Хубави започнал преследва­нето им, завършило с обвинения, че са служители на Сата­ната; за да се спасят от кладите на Инквизицията повечето от тях избягали в Англия и тайните им общества положили началото на масонството; през есента на 1321 година на 56-годишна възраст ум­рял великият поет Данте2.

Същата есен на същата 1321 година, на същата възраст умрял и нашият цар Светослав Тертер.

Наследил го синът му от италианката Енкона - двайсет­годишният Георги Тертер ІІ.

Младежът бил твърде буен. Още на погребението на баща си той произнесъл пламенна реч, че е време България да възвърне старото си величие и че единственият път към това величие е войната.

През зимата събирал войници, провеждал военни упраж­нения и щом пукнала пролетта на 1322 година, повел армията си на юг, прехвърлил Стара планина и превземал крепост след крепост, накрая завзе Филипопол, голям, многолюден град, защи­тен с пехота и конница, разположен на много удобно място, най-самозадоволяващ се от другите градове на континента - пише в своята „История" Йоан Кантакузин1, след това Тертер изпрати войска и опустоши градовете около Одрин.

Георги Тертер II улучил много сгоден момент - по това време във Византия избухнала гражданска война: след смъртта на баща си, Михаил IX, през 1320 година внукът на император Андроник II - Андроник III въстанал срещу дядо си: искал чо­векът короната на империята; войските им взаимно се избивали из Тракия, но тъкмо да нападне пак разпокъсаната Византия, неочаквана и скоропостижна смърт покосила младия български цар.

Тронът в Търново останал празен.

1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница